Той огледа всички и те му кимнаха в знак на съгласие.
— Имам приятелка, която упражнява пълен контрол върху цялата ансибалова комуникация в Стоте свята, при това никой не подозира за това. Аз съм единственият, който знае какво може да стори тя. И тя ми каза, когато я попитах, че може да направи така, че всички фрамлинги да мислят, че сте изключили ансибала. А в същото време ще е възможно, ако искаме, да изпращаме защитени съобщения до Ватикана, до офисите на ордена ви. Ще разполагаме с далекосъобщения, ще прехващаме комуникациите. Накратко казано, ние ще имаме очи, докато те ще бъдат слепи.
— Изключването на ансибала, дори привидно, ще бъде акт на бунт. На война. — Боскиня го каза с възможно най-остър тон, ала Ендър забеляза, че идеята й се понрави, макар и да й се съпротивляваше с все сила. — Бих казала обаче, че ако сме толкова мръднали, та да се решим на война, то онова, което Говорителя ни предлага, е чисто предимство. Ще ни са необходими всички предимства, до които можем да се докопаме, ако сме толкова луди, че да въстанем.
— Няма да спечелим нищо от едно въстание — каза епископът, — а може да изгубим всичко. Мъчно ми е, като си помисля за трагедията да изпратим Миро и Уанда да застанат пред съда на друга планета, особено пък след като са толкова млади. Ала съдът несъмнено ще вземе това предвид и ще се отнесе снизходително. Като се подчиним на заповедите на комитета, ще спестим на тази общност много страдания.
— Не смяташ ли, че евакуирането от този свят също ще причини на хората страдания? — попита Ендър.
— Да. Да, така е. Но е нарушен законът и наказанието трябва да бъде понесено.
— Ами ако законът се основава на неразбиране и наказанието е прекалено голямо за извършения грях?
— Ние не можем да бъдем съдници за това — отвърна епископът.
— Тъкмо ние сме съдници за това. Ако се подчиним на заповедите на Конгреса, тогава признаваме, че законите са добри и наказанието е справедливо. Възможно е в края на това събиране да вземете точно такова решение. Но преди да го вземете, трябва да узнаете известни подробности. Някои от тях мога да ви кажа аз, но други — единствено Ела и Новиня. Не бива да вземате решение, без да научите всичко, което ние знаем.
— Винаги съм доволен, когато научавам колкото е възможно повече — каза епископът. — Разбира се, последното решение ще вземе Боскиня, а не аз…
— Последното решение принадлежи на всички вас — държавният, религиозният и интелектуалният елит на Лузитания. Ако един от вас реши да е против въстанието, то ще бъде невъзможно. Боскиня не може да бъде водач, без подкрепата на църквата. А без подкрепата на гражданската власт, църквата няма никаква сила.
— Ние нямаме власт — каза дом Кристау. — Можем само да изразим мнението си.
— Всеки пълнолетен човек в Лузитания гледа към вас, за да получи мъдрост и справедливост.
— Пропускаш четвъртата сила — каза епископ Перегрино. — Себе си.
— Тук аз съм фрамлинг.
— Един твърде необикновен фрамлинг — отвърна епископът. — За четиридневния си престой тук завладя душите на този народ по начин, от който се боях и който предсказах. Сега ни съветваш да въстанем, а това може да ни струва всичко. Ти си толкова опасен, колкото и сатаната. А ето че сега си застанал пред нас, готов да се подчиниш на властта ни, сякаш не си свободен да вземеш совалката и да отпътуваш със звездолета към Трондхайм заедно с нашите двама млади престъпници на борда.
— Подчинявам се на властта ви — рече Ендър, — защото не искам да бъда фрамлинг тук. Искам да стана ваш гражданин, ваш ученик, ваш енориаш.
— Като Говорител на мъртвите ли? — попита епископът.
— Като Андрю Уигин. Притежавам някои умения, които могат да са от полза. Особено ако въстанете. А имам и още една работа, която няма да мога да свърша, ако хората бъдат отведени от Лузитания.
— Не се съмняваме в искреността ти — рече епископът. — Но трябва да ни простиш съмненията да споделим съдбата си с един гражданин, който е малко нещо позакьснял.
Ендър кимна. Епископът не би могъл да каже нещо повече, ако не узнаеше повече.
— Нека първо ви съобщя онова, което знам. Днес, този следобед, аз отидох в гората заедно с Миро и с Уанда.
— Ти! Ти също си нарушил закона! — Епископът се надигна от стола си.
Боскиня протегна ръка, за да укроти гнева на епископа:
— Намесата във файловете ни започна много преди днешния следобед. Заповедта на Конгреса не би могла да е свързана с неговото нарушение.
— Престъпих закона — каза Ендър, — защото прасенцата искаха да се срещнем. Всъщност дори настояваха за това. Те са видели приземяването на совалката. Знаели са, че аз съм тук. И за добро или за зло, са чели „Царицата на кошера“ и „Хегемона“.
— Те са дали тази книга на прасенцата? — попита епископът.
— Дали са им и Новия завет — рече Ендър. — Но сигурно няма да се изненадате, като научите, че прасенцата са намерили много повече общи неща между себе си и Царицата на кошера. Нека ви повторя онова, което те казаха. Помолиха ме да убедя Стоте свята да отменят правилата, които ги държат изолирани тук. Разбирате ли — прасенцата не мислят за оградата по същия начин като нас. Ние смятаме, че тя защитава културата им от влияние и поквара от страна на човечеството. Те смятат, че тя е пречка да научат всички онези чудодейни тайни, които ние знаем. Представят си как нашите кораби пътуват от звезда към звезда, как ги колонизираме, как ги изпълваме. И след пет или десет хиляди години, когато най-сетне ще са узнали онова, на което ние отказваме да ги научим, ще излязат в космоса, за да видят, че той е вече зает. И че за тях изобщо няма място. Те смятат нашата ограда за средство за изтребление на един вид. Ние ще ги държим на Лузитания като животни в зоологическа градина, докато си пътуваме и завладяваме останалата част на Вселената.
— Това са глупости — рече дом Кристау. — Намеренията ни изобщо не са такива.
— Не са ли? — отвърна Ендър. — Тогава защо сме толкова загрижени те да не попаднат под влиянието на нашата култура? Това не е само в интерес на науката. Това не е просто една добра ксеноложка процедура. Спомнете си, моля ви, че откриването на ансибала, на междузвездните пътувания, на частичния контрол върху гравитацията, дори на оръжията, които използвахме, за да унищожим бъгерите — всички тези открития бяха направени в резултат на нашия контакт с бъгерите. Ние усвоихме голяма част от технологиите чрез машините, които те оставиха подире си при първия си набег в Слънчевата система. Използвахме тези машини, още преди да разберем как действат. Някои от тях — например филотичният склон — не разбираме и до ден-днешен. Ние излязохме в космоса именно поради сблъсъка със смазващо превъзхождаща ни култура. И въпреки това само за няколко поколения взехме машините им, надминахме ги и ги унищожихме. Ето какво означава оградата ни — ние се боим, че прасенцата ще сторят същото със самите нас. И те знаят това много добре. Знаят го и го ненавиждат.
— Ние не се боим от тях — каза епископът. — Те са… диваци, за Бога…
— Точно така сме изглеждали и ние на бъгерите — рече Ендър. — Но за Пипо, Либо, Уанда и Миро прасенцата никога не са били диваци. Те са по-различни от нас, да, много по-различни от фрамлинги. Но въпреки това те са хора. Рамани, а не варелсе. Ето защо, когато Либо е видял, че има опасност прасенцата да гладуват, че се готвят за война, за да намалят своето население, той не е реагирал като учен. Не е приел да наблюдава войната им и да си води записки за смърт и страдания. Реагирал е като християнин. Взел е експерименталния амарант, отхвърлен от Новиня за употреба от хората, защото е бил твърде близък до лузитанската биохимия, и е научил прасенцата как да го сеят и жънат, как да го приготвят за храна. Не се съмнявам, че увеличението на популацията на прасенцата и нивите с амарант са онова, което Конгресът е забелязал. Но това не е преднамерено престъпване на закона, а проява на състрадание и обич.
— Как можеш да наричаш подобно непокорство християнски акт? — попита епископът.
— Кой от вас, когато синът му поиска хляб, ще му даде камък?
— И дяволът може да цитира светото писание за свои си цели — рече епископът.
— Аз не съм дяволът — рече Ендър, — нито пък прасенцата. Техните дечица са умирали от глад, а Либо им е дал храна и е спасил живота им.
— И виж с какво му отвърнаха те!
— Да, вижте с какво му отвърнаха. Предадоха го на смъртта. Точно така, както предават на смъртта най-почитаните си граждани. Това не би ли трябвало да ни подскаже нещо?
— Подсказва ни, че са опасни и че нямат съвест — отвърна епископът.
— Подсказва ни, че смъртта за тях означава нещо съвсем различно. Ако наистина смяташ някого за съвършен в сърцето си, епископе, за толкова праведен, че ако продължи да живее дори още един ден, ще стане по-малко съвършен, няма ли това да е добро основание той да бъде убит и да отиде право в рая?
— Ти ни се подиграваш. Ти не вярваш в рая.
— Но вие вярвате! Ами мъчениците, епископ Перегрино? Не са ли отнесени те право в рая?
— Разбира се, че са. Но хората, които са ги убили, са били зверове. Убийството на светци не ги оправдава, а носи проклятие на душите им в ада завинаги.
— Ами ако умрелите не отиват в рая? Ами ако умрелите се прераждат за нов живот, и то пред очите ви? Какво ще кажете, ако при смъртта на някое прасенце, те полагат тялото му така, че да пусне корени и да се превърне в нещо друго? Какво ще кажете, ако то се превръща в дърво, което живее още петдесет, сто или петстотин години?
— За какво говориш? — попита епископът.
— Да не искаш да кажеш, че прасенцата някакси претърпяват метаморфоза и се превръщат от животно в растение? — попита дом Кристау. — Елементарната биология предполага, че това е малко вероятно.
— То е практически невъзможно — рече Ендър. — Ето защо на Лузитания от Десколадата са оцелели само няколко вида. Защото само няколко са били в състояние да претърпят тази трансформация. Когато прасенцата убият някого от своя народ, той се превръща в дърво. И дървото запазва поне част от интелигентността му. Защото днес видях как прасенцата пеят на едно дърво и без то да бъде докоснато с някакъв инструмент, се самоизкорени, падна и прие онези форми на дървен материал и кора, от които се нуждаеха прасенцата. И това не беше сън. Миро, Уанда и аз го видяхме с очите си, чухме песента им, пипнахме дървото и се молихме за душата на умрелия.
— Това какво общо има с решението, което трябва да вземем? — попита настоятелно Боскиня. — Значи гората се състои от мъртви прасенца. Това е въпрос за учените.
— Онова, което исках да ви кажа, е, че когато прасенцата са убили Пипо и Либо, те са смятали, че им помагат да се трансформират в следващия стадий на съществованието си. Те не са зверове, те са рамани, отдали най-високата почит на хората, които са им служили толкова добре.
— Още една морална трансформация, така ли? — попита епископът. — По същия начин, по който в днешното си Говорене ни накара да видим Маркос Рибейра отново и отново и все в различна светлина, сега искаш да ни убедиш, че прасенцата са благородни? Много добре, нека са благородни. Но аз няма да въстана против Конгреса с всичкото последващо страдание, само за да могат нашите учени да научат прасенцата как да правят хладилници.
— Моля ви — рече Новиня.
Вгледаха се в нея с очакване.
— Казахте, че са ни взели всички файлове, нали? И са ги прочели?
— Да — отвърна Боскиня.
— Тогава те вече знаят какво е имало в моите файлове. За Десколадата.
— Да — рече Боскиня.
Новиня скръсти ръце в скута си:
— Няма да има никаква евакуация.
— И аз така мислех — рече Ендър. — Затова помолих Ела да те доведе.
— Защо няма да има евакуация? — попита Боскиня.
— Заради Десколадата.
— Глупости — каза епископът. — Твоите родители намериха лек за нея.
— Те не са я лекували — рече Новиня. — Те са я поставили под контрол. Попречили са й да се задейства.
— Това е вярно — каза Боскиня. — Затова слагаме онази добавка във водата. Коладора.
— Всяко човешко същество на Лузитания, с изключение може би на Говорителя, който може още да не я е прихванал, е носител на Десколадата.
— Добавката не е скъпа — каза епископът. — И може би ще могат да ни изолират. Смятам, че биха могли да го сторят.
— Няма къде да ни изолират достатъчно добре — рече Новиня. — Десколадата е безкрайно променлива. Тя атакува всеки генетичен материал. Добавката може да бъде давана на хората. Но как може да се вложи добавка във всеки стрък трева? Да се даде на всяка птица? На всяка риба? На всяка клетка планктон в морето?
— И всички те могат да я прихванат? — попита Боскиня. — Това не го знаех.
— Не съм го казвала никому — рече Новиня. — Но вградих защита във всяко разработено от мен растение. Амарантът, картофите, всичко — проблемът не бе толкова в това, да стане протеинът използваем, проблемът бе тези организми да произвеждат свои блокиращи Десколадата средства.
Боскиня бе ужасена:
— Значи където и да отидем…
— Може да предизвикаме цялостно разрушаване на биосферата.
— И си пазила това в тайна? — попита дом Кристау.
— Нямаше нужда да се разгласява — Новиня се вторачи в ръцете в скута си. — Нещо в тази информация е причината прасенцата да убият Пипо. Затова я пазих в тайна. Но сега, след всичко научено от Ела през последните няколко години и след казаното от Говорителя тази вечер, сега вече знам какво е узнал Пипо. Десколадата не просто разцепва генетичната молекула и й пречи да се възстанови или да се размножава. Тя я насърчава да се свърже с напълно чужда генетична молекула. Ела работеше по този въпрос против волята ми. Целият туземен живот на Лузитания вирее чрез чифтове растение-животно. Кабрата — с капима. Водните змии — с грамата. Мухите — с тръстиките. Птицата ксингадора — с лиана тропеко. А прасенцата — с дърветата в гората.
— Искаш да кажеш, че всяко едно се превръща в другото? — Дом Кристау беше едновременно и омаян, и отвратен.
— Прасенцата са може би уникални в това — в преобразуването на трупа в дърво — рече Новиня. — Но може би кабрата се опложда от цветния прашец на капима. Може би мухите са люпят от цвета на речните тръстики. Това трябва да се проучи. Наложи се да го изучавам през всичките тези години.
— И сега те ще узнаят всичко това? — попита дом Кристау. — От файловете ти.
— Не веднага. Но по някое време през следващите двайсет-трийсет години. Ще го узнаят, преди тук да са пристигнали други фрамлинги — рече Новиня.
— Аз не съм учен — рече епископът. — Изглежда, всички разбират за какво става дума с изключение на мен. Какво общо има това с евакуацията?
Боскиня размърда нервно пръсти:
— Не могат да ни отведат от Лузитания — рече тя. — Където и да ни закарат, ние ще носим Десколадата със себе си и тя ще убие всичко. Във всичките Сто свята няма да се намерят достатъчно ксенобиолози, които да спасят и една планета от унищожение. Докато пристигнат при нас, те вече ще знаят, че не можем да заминем.
— Е, добре тогава — рече епископът. — Това решава проблема ни. Ако им кажем още сега, те дори няма да пратят флотилия за евакуацията ни.
— Не — рече Ендър. — Епископ Перегрино след като научат какво може да причини Десколадата, те ще се погрижат никой да не напусне тази планета. Завинаги.
Епископът се намръщи:
— И какво, нима смяташ, че ще взривят планетата? Хайде, хайде, Говорителю, всред човешката раса вече няма ендъри. Най-лошото, което могат да сторят, е да ни наложат карантина…
— И в такъв случай — рече дом Кристау, — защо изобщо трябва да им се подчиняваме? Можем да им изпратим съобщение относно Десколадата, да ги осведомим, че няма да напуснем планетата и че те не трябва да идват, и толкоз.
Боскиня поклати глава:
— Защо смяташ, че никой от тях няма да заяви: „Лузитанците могат да унищожат даден свят, само като го посетят. Имат междузвезден кораб, склонни са към бунтарство, при тях са прасенцата убийци. Тяхното съществование е само по себе си заплаха.“