Ела я прегърна и за първи път от години усети в прегръдката топлината на майчиния си отговор. Защото лъжите помежду им вече бяха прогонени. Говорителя бе премахнал бариерата и нямаше причина човек да бъде повече нащрек.
— Ти и сега си мислиш за проклетия Говорител, нали? — прошепна майка й.
— Ти — също — отвърна Ела.
Телата им се разтресоха от смеха на майка й.
— Да. — Тя престана да се смее и се отдръпна, погледна Ела в очите. — Нима винаги ще застава помежду ни?
— Да — каза Ела. — Като мост, а не като стена.
Миро забеляза прасенцата, когато бяха превалили наполовина склона към оградата. В гората бяха съвсем безшумни, ала не бяха сръчни в придвижването си из тревата — капимът шумеше силно, когато тичаха из него. А може би поради факта, че идваха по молба на Миро, нямаха нужда да се крият. Като наближиха. Миро ги разпозна. Ароу, Човек, Мандачува, Лийф-ийтър, Къпс. Не им извика, нито пък те го заговориха, като наближиха. Нито един зенадор не бе викал досега прасенцата до оградата. С неподвижността си те показваха вълнението си.
— Не мога повече да идвам при вас — рече Миро.
Те зачакаха обяснението му.
— Фрамлингите са ни разкрили. Че нарушаваме закона. Заключили са портата.
Лийф-ийтър докосна брадичката си:
— Знаеш ли какво точно са видели фрамлингите?
Миро се засмя горчиво:
— Какво ли не са видели! Само един фрамлинг е идвал с нас.
— Не — рече Човек. — Царицата на кошера казва, че това не е дело на Говорителя. Царицата на кошера казва, че е дошло от небето. Спътниците?!
— Какво биха могли да видят от небето?
— Може би лова — рече Ароу.
— Може би стригането на кабрите — рече Лийф-ийтър.
— А може би нивите с амарант — каза Къпс.
— Всичко това — рече Човек. — А може би са забелязали, че жените допуснаха да се родят триста деца след жътвата на амаранта.
— Триста!
— И двайсет — додаде Мандачува.
— Те видяха, че храната ще е много — каза Ароу. — Сега сме сигурни, че ще победим в следващата война. Враговете ни ще бъдат посадени в големи гори из цялата равнина, тъй че съпругите ще посадят във всяка от тях по едно дърво-майка.
На Миро му призля. За това ли бе цялата им работа, всичките им жертви — да дадат в ръцете на едно племе прасенца преходно предимство над другите племена? Едва не им каза, че Либо не бе загинал, за да могат да завладеят света. Ала обучеността му взе връх и той зададе уклончив въпрос:
— Къде са сега всичките тези нови деца?
— Нито един от малките братя не идва при нас — обясни Човек. — Ние сме твърде заети да се учим от вас и да обучаваме останалите братски общежития. Не можем да обучаваме и малките братя. — Сетне горделиво добави: — Половината от тристата нови деца са от моя баща — Рутър.
Мандачува кимна важно:
— Жените изпитват голямо уважение към вас за онова, на което ни научихте. И възлагат голяма надежда на Говорителя на мъртвите. Ала това, което ни казваш сега, е твърде лошо. Какво ще правим, ако се окаже, че фрамлингите ни мразят?
— Не знам — отвърна Миро.
В първия миг умът му се бореше да се справи с цялата информация, която току-що му бяха дали. Триста и двайсет новородени бебета. Взрив на популацията. А пък Рутър — някакси баща на половината от тях. Преди днешния ден Миро би отхвърлил въпроса за бащинството на Рутър като част от религиозната им система. Ала като видя как дървото се самоизкоренява и се разпада в отговор на песните им, той вече бе склонен да постави под съмнение старите си предположения.
Ала каква полза имаше сега да научава нещо? Никога нямаше да му позволят да докладва отново; не можеше да продължи работа; щеше да прекара следващия четвърт век на борда на междузвезден кораб, а някой друг щеше да върши работата му. Или, още по-лошо — никой нямаше да я върши.
— Не тъжи — каза му Човек. — Ще видиш, Говорителя на мъртвите ще поправи всичко.
— Говорителя. Да, той ще оправи всичко. Както го направи с мен и с Уанда. Сестра ми.
— Царицата на кошера казва, че той ще научи фрамлингите да ни обичат.
— Ще научи фрамлингите… — рече Миро. — Тогава най-добре е да побърза. Твърде късно е да спаси мен и Уанда. Ще ни арестуват и ще ни отведат от планетата.
— Към звездите ли? — попита с надежда Човек.
— Да, към звездите, за да ни изправят пред съда. За да ни накажат, че сме ви помогнали. Ще ни потрябват двайсет и две години да стигнем, дотам и може би никога няма да ни позволят да се върнем.
На прасенцата им беше необходимо време, за да попият информацията. Добре, помисли си Миро. Нека сега се позачудят как Говорителя ще реши всички проблеми. Аз също му се доверих, но това не ми донесе нищо добро. Прасенцата се съвещаваха помежду си.
От групата се отдели Човек и дойде по-близо до оградата:
— Ние ще ви скрием.
— Никога няма да ви намерят в гората — рече Мандачува.
— Имат машини, с които могат да ме проследят по миризмата — каза Миро.
— Аха. Но законът не им ли забранява да ни показват машините си? — попита Човек.
Миро поклати глава:
— Това няма значение. Портата е заключена за мен. Не мога да премина през оградата.
Прасенцата се спогледаха.
— Но вие имате капим точно тук — рече Ароу.
Миро погледна с глуповат вид тревата:
— Е, и какво? — попита.
— Дъвчи я — рече Човек.
— Защо? — попита Миро.
— Ние сме виждали хората да дъвчат капим — рече Лийф-ийтър. — Миналата вечер, на хълма, видяхме Говорителя и някои от облечените в роби хора да дъвчат капим.
— И много други пъти — също — добави Мандачува.
Нетърпението им спрямо него бе отчайващо:
— Какво общо има това с оградата?
Прасенцата отново се спогледаха. Най-накрая Мандачува откъсна стрък капим, нагъна го внимателно на дебела топка, лапна го и го задъвка. След малко седна на земята. Другите започнаха да го дразнят, ръгаха го с пръсти, щипеха го. Той не даде изобщо признаци, че забелязва това. Най-накрая Човек го ощипа особено силно и след като Мандачува не реагира, взеха да си говорят на мъжкия език:
„Готово, време е да вървиш, сега, готов си.“
Мандачува се изправи, в първия миг се олюля леко. Сетне се засили срещу оградата, изкатери се догоре, прехвърли се и се приземи на четири крака от страната на Миро.
Миро скочи на крака и се развика, още когато Мандачува бе на върха на оградата; ала докато викът му секне, Мандачува вече се бе изправил и се изтупваше от праха.
— Не можеш да правиш така — рече Миро. — Оградата стимулира всички нерви в тялото. Оградата не може да бъде прескачана.
От другата страна на оградата Човек търкаше бедра.
— Той не е знаел — рече. — Хората не знаят.
— Значи е упойка — рече Миро. — От него не усещате болка.
— Не — рече Мандачува. — Усещам болка. Много силна болка. Най-силната на света.
— Рутър казва, че оградата е по-лоша дори от смъртта — рече Човек. — От нея те боли навсякъде.
— Но вие не давате и пет пари — рече Миро.
— То става с другото ти „аз“ — рече Мандачува. — То става с животинското ти „аз“. Ала истинското, дървесното ти „аз“, не дава и пет пари. То те кара да се чувстваш наистина самия ти.
Тогава Миро си спомни една подробност, която бе потънала в суматохата около чудатата, нелепа смърт на Либо. Устата на мъртвеца бе натъпкана с топка капим. Както и устата на всяко умряло прасенце. Упойка, значи. Смъртта изглеждаше като резултат от зловещо мъчение, ала не болката е била целта й. Използвали са упойка. И не е ставало изобщо дума за болка.
— Значи така — рече Мандачува, — дъвчи трева и ела с нас. Ние ще те скрием.
— А Уанда?
— О, аз ще отида да я повикам — рече Мандачува.
— Не знаеш къде живее.
— Знам — рече Мандачува.
— Ние вършим това много пъти на година — рече Човек. — Знаем къде живее всеки.
— Но никой не ви е виждал — каза Миро.
— Много сме потайни — рече Мандачува. — Освен това никой не ни и търси.
Миро си представи как десетки прасенца пълзят из Милагре посред нощ. Нямаше никаква охрана. Само на неколцина души работата им изискваше да излизат в тъмното. А прасенцата бяха малки, достатъчно малки, за да залегнат в капима и да се скрият изцяло. Нищо чудно че знаеха за метала и машините, въпреки всички правила, създадени да им попречат да научат за тях. Не ще и дума, че бяха виждали мините, видели бяха как каца совалката, виждали бяха пещите за изпичане на тухлите, наблюдавали бяха как фазендейрошите орат и садят предназначения за хората амарант. Нищо чудно тогава че знаеха какво да попитат.
Колко глупаво от наша страна: да си мислим, че сме ги отрязали от културата си. Те пазят повече тайни от нас, отколкото ние бихме могли да запазим от тях. Ето ти тебе културно превъзходство!
Миро откъсна стрък капим.
— Не — рече Мандачува и го взе от ръцете му. — Не се взема корена. Ако поемеш корена, няма да има въздействие.
Изхвърли стръка на Миро, сам откъсна нов, на около десетина сантиметра от земата. Сетне го нагъна и го подаде на Миро, който го задъвка.
Мандачува го заръга и защипа.
— Остави това — рече Миро. — Иди и намери Уанда. Може да я арестуват всеки миг. Върви. Веднага. Хайде, върви.
Мандачува погледна към другите и като съзря някакъв невидим знак на съгласие, затича покрай оградата по склона към Вила „Алта“, където живееше Уанда.
Миро подъвка още малко. Ощипа се. Както и му бяха казали прасенцата, усети болка, ала не даваше и пет пари. Единственото, което го интересуваше, бе, че това беше изход, начин да остане в Лузитания. Да остане може би с Уанда. Да забрави правилата, всички правила. Нямаше да имат никаква власт над него, след като напусне човешкия анклав и навлезе в гората на прасенцата. Ще стане ренегат, вече го бяха обвинили, че е такъв, но той и Уанда биха могли да оставят зад гърба си налудничавите правила на човешкото поведение и да заживеят както си поискат, да създадат семейство от хора с изцяло нова ценностна система, усвоена от прасенцата, от горския живот; нещо ново в Стоте свята, а Конгресът ще е безсилен да ги спре.
Изтича до оградата и я хвана с две ръце. Болката не бе по-малка отпреди, ала сега тя не го интересуваше и той се изкатери догоре. При всяко хващане за оградата болката се засилваше и той започна да й обръща внимание, дори много да й обръща внимание, започна да разбира, че капимът изобщо нямаше никакъв упойващ ефект върху него, ала вече бе стигнал най-високата й точка. Болката бе влудяваща; не можеше да мисли; инерцията го накара да се прехвърли, главата му пресече вертикалното й поле. Тогава болката мигновено обхвана мозъка му, сякаш всяка частица от тялото му пламна.
Малките гледаха с ужас как приятелят им висеше на оградата, трупът и главата му — на една страна, а бедрата и краката — на другата. Извикаха и се опитаха да го дръпнат долу. Ала тъй като не бяха дъвкали капим, се страхуваха да докоснат оградата.
Като чу виковете им, Мандачува изтича обратно. В тялото му бе останало достатъчно упойващо вещество, за да се изкатери и да избута тежкото човешко тяло през оградата. Миро се приземи с оглушителен шум на чупещи се кости, ръката му още допираше оградата. Прасенцата го издърпаха. Лицето му беше изкривено в риктуса на истинска агония.
— Бързо! — извика Лийф-ийтър. — Трябва да го посадим, преди да е умрял!
— Не! — отвърна Човек и избута Лийф-ийтър от вцепененото тяло на Миро. — Не сме сигурни, че умира! Болката е само една илюзия, знаете го, а той няма рана и болката би трябвало да си отиде…
— Не си отива — рече Ароу. — Погледни го.
Пестниците на Миро бяха свити, краката му — подгънати под тялото, а гърбът и вратът му — извити назад. И въпреки че дишаше на тежки пресекулки, лицето му, изглежда, се свиваше още по-силно от болката.
— Преди да умре — рече Лийф-ийтър, — преди да умре, трябва да му дадем корен.
— Иди и намери Уанда — рече Човек. Обръщаше се към Мандачува. — Веднага! Намери я и й кажи, че Миро умира. Кажи й, че портата е заключена, че Миро е отвъд нея и умира.
Мандачува мигновено отпраши.
Секретарят отвори вратата, ала чак като видя Новиня, Ендър си позволи да изпита облекчение. Не бе сигурен, че ще дойде, като изпрати Ела да я повика; докато изминаваха дългите минути, през които я очакваха, започна да се съмнява дали я разбира. Напразно се бе съмнявал. Тя бе тъкмо онази жена, за каквато я вземаше. Забеляза, че косата й беше пусната и разрешена от вятъра. За първи път, откакто бе пристигнал в Лузитания, Ендър съзря в лицето й ясно подобие на онова момиче, чиято мъка го бе призовала да се яви тук преди по-малко от две седмици, преди повече от двайсет години.
Изглеждаше напрегната, разтревожена, ала Ендър знаеше, че безпокойството й се дължеше на сегашното й положение — да дойде в покоите на епископа толкова скоро след разкритието на простъпките й. А ако Ела й бе казала за опасността, надвиснала над Миро, то това също допринасяше за напрегнатостта й. Но всичко бе преходно; Ендър можеше да го прочете по изражението й, в лекотата на движенията й, в това, че не отвръщаше поглед, значи краят на продължителната измама бе онзи дар, на който се бе надявала, в който бе вярвала. Аз не съм дошъл да те нараня, Новиня, и се радвам, че моето Говорене ти донесе и добро, а не единствено срам.
Новиня се поспря и потърси с поглед епископа. Не предизвикателно, а учтиво, с достойнство; той й отвърна със същото и мълчаливо й предложи да седне. Дом Кристау понечи да се надигне от мястото си, ала тя поклати глава, усмихна се и седна на табуретка до стената. Близо до Ендър. Ела дойде и застана зад майка си и зад Ендър. Като дъщеря между двамата си родители, помисли си Ендър, ала сетне прогони тази мисъл, не пожела тя да го занимава повече. Сега предстояха далеч по-важни неща.
— Виждам — рече Боскиня, — че възнамерявате да направите това събиране доста интересно?
— Струва ми се, че Конгресът вече го предреши — каза дона Криста.
— Синът ти е обвинен — започна епископ Перегрино — в престъпления против…
— Мисля, че знам в какво е обвинен — отвърна Новиня. — Не знаех до тази вечер, преди да ми каже Ела, но не съм изненадана. Дъщеря ми Еланора също е нарушавала някои от правилата, наложени й от нейния учител. Мисля, че и двамата се вслушват повече в собствената си съвест, отколкото в правилата, наложени им от другите. Това е недостатък, ако целта е да се поддържа редът, но ако целта е да се трупат знания и да се приспособяваш към живота, тогава е добродетел.
— Синът ти няма да бъде съден тук — рече дом Кристау.
— Помолих ви да се срещнем — рече Ендър, — защото трябва да се вземе решение. Дали да се подчиним на заповедите на Междузвездния конгрес, или не.
— Нямаме голям избор — каза епископ Перегрино.
— Има доста възможности за избор — отвърна Ендър — и достатъчно основания за тях. Вие вече направихте един избор — след като видяхте, че файловете ви ще бъдат отнети, решихте да се опитате да ги спасите, решихте да се доверите на мен, един чужд човек. Доверието ви ще бъде оправдано — ще върна всичките ви файлове, когато ги поискате, без да съм ги чел, без да са променени.
— Благодаря ти — рече дона Криста. — Но ние сторихме това, преди да сме наясно със сериозността на обвинението.
— Те ще ни евакуират — каза дом Кристау.
— Те държат под контрол всичко — добави епископ Перегрино.
— Аз вече му казах това — намеси се Боскиня.
— Не държат всичко под контрол — отвърна Ендър.
— Държат ви под контрол само чрез ансибалната връзка.
— Не можем да изключим ансибала — каза епископ Перегрино. — Това е единствената ни връзка с Ватикана.
— Не предлагам да изключвате ансибала. Само ви обяснявам какво можете да предприемете. И като ви го казвам, аз ви се доверявам така, както вие се доверихте на мен. Защото ако ме издадете пред някого, цената за мен — и за още някого, когото много обичам и от когото завися, — ще бъде непомерна.