Най-накрая обаче разбраха, че човешките закони трябва да се прилагат в границите на човешките поселения, а законите на прасенцата — в техните племена. Къде да бъдат границите, бе съвсем друга работа. Сега, след три часа преговори, най-сетне постигнаха съгласие по един-единствен въпрос: законите на прасенцата ще се прилагат в гората и всички хора, които се намират в нея, са длъжни да ги спазват. Законите на хората ще се прилагат в периметъра до оградата и всички прасенца, които влязат в него, са подвластни на управлението на хората. Останалата част от планетата ще бъде поделена по-кьсно. Това не бе кой знае каква победа, ала поне беше някакво съглашение.
— Трябва да разберете — каза й Ендър, — че хората ще се нуждаят от големи пространства земя. Но това е само началото на проблема. Вие искате Царицата на кошера да ви учи, да ви помогне да копаете руда, да топите метал и да произвеждате оръдия на труда. Но тя също ще се нуждае от земя. И за много кратко време тя ще стане далеч по-силна и от хората, и от „малките“. — Всеки един от бъгерите й, обясни той, ще бъде абсолютно послушен и безкрайно работлив. Те бързо ще надминат хората по производителност и сила. След като бъде върната към живот на Лузитания, ще трябва да се съобразяваме с нея при всяка своя крачка.
— Рутър твърди, че можем да й се доверим — каза Човек. А след като преведе на Шаутър, добави: — Дървото-майка също дава на Царицата на кошера своето доверие.
— А давате ли и своята земя? — настоя Ендър.
— Светът е голям — преведе Човек думите на Шаутър. — Тя може да използва всичките гори на другите племена. Вие — също. Даваме ви ги без нищо.
Ендър погледна Уанда и Ела.
— Това е много хубаво — рече Ела, — но техни ли са тези гори, та да ги дават?
— Твърдо не — отвърна Уанда. — Те дори воюват с другите племена.
— Ние ще ги избием, ако ви създават неприятности — предложи Човек. — Сега сме много силни. Триста и двайсет бебета. След десет години нито едно племе няма да може да ни се опре.
— Човек — рече Ендър, — кажи на Шаутьр, че сега се занимаваме само с това племе. Ще се заемем с останалите по-късно.
Човек преведе бързешком, думите му се застъпваха една с друга и също тъй бързо дойде отговорът на Шаутър.
— Не, не, не, не.
— Против какво възразява тя? — попита Ендър.
— Вие няма да се занимавате с нашите врагове. Вие дойдохте при нас. Ако отидете при тях, тогава вие също ставате наши врагове.
Точно в този момент в гората зад тях се появиха светлини, Ароу и Лийф-ийтър доведоха Новиня, Куим и Олядо на просеката на съпругите.
— Миро ни изпрати — обясни Олядо.
— Как е той? — попита Уанда.
— Парализиран е — отвърна откровено Куим. Така спести на Новиня усилието да търси думите.
— Носса Сеньора! — прошепна Уанда.
— Но до голяма степен това е временно — рече Новиня. — Преди да тръгнем, стиснах ръката му и той ми отвърна. Съвсем лекичко, но нервните окончания не са мъртви, поне не всичките.
— Извинете ме — рече Ендър, — но този разговор може да водите и в Милагре. Тук имам да свърша друга работа.
— Извинявай — рече Новиня. — Съобщението на Миро. Не можеше да говори, но ни го предаде буква по буква и разбрахме какъв е проблемът. Прасенцата планират война. Като се възползват от предимствата, получени чрез нас. Лъковете и стрелите, увеличената им популация — ще бъдат неотразими. Доколкото разбирам обаче, Миро казва, че техните бойни действия не са само въпрос на завземане на територия. Те са възможност за генетичен обмен. Екзогамия на мъжките. Племето-победител се възползва от дърветата, израснали от телата на убитите във войната.
Ендър погледна Човек, Лийф-ийтър, Ароу.
— Вярно е — рече Ароу. — Разбира се, че е вярно. Ние сега сме най-умното от всички племена. Всички можем да станем по-добри бащи от останалите прасенца.
— Разбирам — каза Ендьр.
— Ето защо Миро искаше да дойдем при теб още сега, тази нощ — рече Новиня. — Докато преговорите не са приключили. На това трябва да се сложи край.
Човек се изправи, заподскача силно, сякаш се готвеше да отлети.
— Няма да преведа това — каза той.
— Аз ще го преведа — каза Лийф-ийтър.
— Престанете! — изкрещя Ендър. Досега не бе повишавал толкова тон. Всички веднага млъкнаха; ехото от вика му сякаш продължи да се носи между дърветата. — Лийф-ийтър, не искам друг преводач освен Човек.
— Кой си ти, да ми казваш, че не мога да говоря с жените? Аз съм прасенце, а ти си никой.
— Човек — рече Ендър, — кажи на Шаутьр, че ако позволи на Лийф-ийтър да превежда онова, което ние, хората, говорим помежду си, тогава той е шпионин. И ако тя му позволи да ни шпионира, ние ще се върнем у дома и няма да получите нищо от нас. Ще отнеса Царицата на кошера на друга планета и там ще я възродя. Разбираш ли?
Разбираше, естествено. Освен това Ендър усети, че Човек бе доволен. Лийф-ийтър се опитваше да узурпира ролята му и да го дискредитира ведно с Ендър. След като Човек приключи с превода на Ендъровите думи, Шаутър изпя нещо на Лийф-ийтър. Засрамен, той бързо се върна в гората при другите прасенца.
Ала Човек в никакъв случай не бе само марионетка. Не даде знак, че е благодарен. Погледна Ендър в очите:
— Каза, че няма да се опитваш да ни променяш.
— Казах, че няма да се опитвам да ви променям повече, отколкото е необходимо.
— Защо е нужно това? То е между нас и други прасенца.
— Внимавай — рече Уанда. — Той е много разстроен.
Преди да има надеждата да убеди Шаутър, трябваше да убеди Човек.
— Вие сте нашите първи приятели всред прасенцата. Ползвате се с нашето доверие и обич. Никога няма да направим нещо, което да ви навреди, нито пък други прасенца да получат предимство пред вас. Но ние не сме дошли само при вас. Ние представляваме цялото човечество и сме дошли да научим на каквото можем всички прасенца. Независимо от кое племе са.
— Вие не представлявате цялото човечество. Предстои ви да влезете във война с други хора. Тогава от къде на къде ще ни казвате, че нашите войни са лоши, а вашите са добри?
На Писаро, с всичките му недостатъци, сигурно му е било по-лесно с Атахуалпа.
— Ние се опитваме да избегнем войната с други хора — рече Ендър. — И ако се наложи да я водим, то тя няма да бъде наша война, няма да е опит да получим предимство над тях. Това ще бъде ваша война, опит да ви отвоюваме правото да пътувате между звездите. — Ендър вдигна ръка с отворена длан. — Ние изоставихме човешкото, за да станем рамани като вас. — Стисна пестник. — Хората, прасенцата и Царицата на кошера ще бъдат тук, на Лузитания, едно цяло. Всички хора. Всички бъгери. Всички прасенца.
Човек замълча, опитваше се да смели чутото.
— Говорителю — рече най-сетне. — Това е много трудно. Преди да дойдете вие, хората, другите прасенца бяха… винаги ги убивахме, а в третия си живот трябваше да бъдат наши роби в горите ни. Тази гора някога е била бойно поле и най-старите дървета са на воините, загинали в битката. Най-старите ни бащи са героите от тази война, а къщите ни са направени от страхливците. През целия си живот се готвим да спечелим битките с враговете си, за да могат нашите жени да определят дърво-майка в новата гора-бойно поле, което да ни направи могъщи и велики. През последните десет години се научихме да използваме стрелите и да убиваме отдалеко. С гърнетата и кожите от кабра можем да пренесем вода през сухите земи. Амарантът и корените от мердона ни правят силни, а и можем да носим храна далеч от родната ни гора с масиосите. Зарадвахме се на това, защото означаваше, че винаги ще побеждаваме във война. Ще отнесем съпругите, нашите малки майки и нашите герои до всяко кътче на голямата земя, а някой ден — и към звездите. Това е нашата мечта, Говорителю, а ти сега ми казваш, че искаш да я изгубим — така, както вятърът се изгубва в небесата.
Беше силна реч. Никой от останалите не предложи някаква идея как да отговори Ендър. Човек ги бе убедил поне наполовина.
— Мечтата ви е хубава — рече Ендър. — Това е мечта на всяко живо същество. Желанието, което е коренът на самия живот: да растеш, докато цялото пространство, което виждаш, стане част от теб, подвластно на теб. Това е желанието за величие. Има обаче два начина то да бъде изпълнено. Единият е да убиеш всичко, което не си ти, да го погълнеш или разрушиш, докато не остане нищо, което да ти се противопоставя. Но този начин е греховен. Казваш на цялата Вселена: „Само аз ще бъда велик и за да ми сторите място, всички останали трябва да се откажете от онова, което вече имате, и да се превърнете в нищо“. Разбираш ли, Човек, че ако ние, хората, мислехме по този начин, ако действахме по този начин, можехме да избием всички прасенца на Лузитания до крак и да превърнем тази планета в наш дом. Тогава, ако бяхме тъй зли, какво щеше да остане от мечтата ви?
Човек се опитваше с все сили да проумее:
— Разбирам, че вие ни дадохте големи дарове, докато можехте да ни отнемете и малкото, което имаме. Но защо ни ги дадохте тези дарове, след, като няма да можем да ги използваме, за да станем велики?
— Ние искаме вие да се разраствате, да полетите всред звездите. Тук, на Лузитания, искаме да сте силни и могъщи, със стотици и хиляди братя и съпруги. Искаме да ви научим как да отглеждате много видове растения и различни животни. Ела и Новиня, тези две жени тук, ще работят до края на живота си за създаването на още растения, които да могат да виреят на Лузитания, и всичко добро, което сътворят, ще го дадат на вас. За да можете да се разраствате. Но защо е необходимо дори едно прасенце от която и да е друга гора да умре, за да получите тези дарове? И защо изобщо бихте се засегнали, ако дадем същите дарове и на тях?
— Ако те станат толкова силни, колкото сме сега ние, то тогава какво ще сме спечелили?
Какво очаквам от този брат, запита се Ендър. Народът му винаги се е съизмервал спрямо другите племена. Гората им не е петдесет хектара, нито петстотин — тя е или по-малка, или по-голяма от гората на племето на запад или на север оттук. Онова, което трябва да направя сега, е дело на цяло поколение: трябва да ги науча да осмислят по нов начин стойността на собствения си народ.
— Рутър велик ли е? — попита Ендър.
— Аз твърдя, че е велик — отвърна Човек. — Той е моят баща. Дървото му не е най-старото или най-дебелото, но никой баща, когото помним, не е имал толкова много деца за толкова кратко време след посаждането му.
— Значи децата, чийто баща е той, са донякъде още част от него. На колкото повече деца е баща, толкова по-велик става той. — Човек бавно кимна. — А колкото повече постигнете вие в живота си, толкова по-велик правите баща си, така ли е?
— Ако децата се справят добре, тогава, да — това е голяма чест за дървото-баща.
— Трябва ли да избиете всички останали велики дървета, за да стане вашият баща велик?
— Това е различно — рече Човек. — Всички останали велики дървета са бащи на племето. А и по-малките дървета си остават братя.
Ендър забеляза, че все пак Човек не се чувстваше толкова сигурен. Съпротивляваше се на идеите на Ендър, защото му бяха непознати, а не защото бяха погрешни или неразбираеми. Започваше да вниква.
— Погледни съпругите — рече Ендър. — Те нямат деца. Те никога не могат да станат велики така, както е велик баща ти.
— Говорителю, те са най-великите от всички. Цялото племе им се подчинява. Когато ни управляват добре, цялото племе процъфтява; когато племето се увеличава, тогава и съпругите стават по-силни…
— Въпреки че ни един от вас не е тяхно дете.
— Как би могъл да бъде? — попита Човек.
— И при все това вие добавяте по нещо към величието им. Макар да не са ваши майки или бащи, и те растат с вашия растеж.
— Ние всички сме едно племе…
— Но защо сте едно и също племе? Имате различни бащи, различни майки.
— Защото ние сме племето! Ние живеем тук, в гората, ние…
— Ако дойде прасенце от друго племе и ви помоли да го допуснете да остане, да стане ваш брат…
— Никога няма да го превърнем в дърво-баща!
— Но се опитахте да превърнете Пипо и Либо в дървета-бащи.
Човек дишаше тежко:
— Разбирам — рече той. — Те бяха част от племето. Дойдоха от небето, но ние ги направихме братя и се опитахме да ги превърнем в бащи. Племето е онова, което вярваме, че е. Щом казваме, че племето е всички „малки“ в гората и всички дървета, то тогава това е племето. Макар дори някои от най-старите дървета да произхождат от воини от две различни племена, паднали в битка. Ние ставаме едно племе, защото казваме, че сме едно племе.
Ендър се възхити на ума на този малък раман. Колко малко хора биха били в състояние да осъзнаят тази идея или да я оставят да надхвърли тесните граници на тяхното племе, на тяхното семейство, на тяхната нация.
Човек дойде зад Ендър, облегна се на него, тежестта на младото прасенце натискаше гърба му. Ендър усети дъха на Човек върху бузата си, сетне бузите им се долепиха, и двамата гледаха в една посока. Ендър веднага разбра.
— Ти виждаш онова, което аз виждам — рече Ендър.
— Вие, хората, израствате, като ни правите част от себе си, хора, прасенца и бъгери — всички рамани заедно. Тогава ставаме едно племе и нашето величие е и ваше величие, а вашето — наше. — Ендър усети как тялото на Човек трепереше от силата на тази идея. — Вие ни казвате, че трябва да гледаме на останалите племена по същия начин. Като на едно племе, цялото наше племе заедно, тъй че като израстваме, да израстват и те.
— Можете да пратите учители — рече Ендър. — Братя — при другите племена, които да прекарат третия си живот в другите гори и да имат свои деца там.
— Мъчно можем да поискаме нещо толкова непознато и трудно от съпругите — рече Човек. — Може би е дори невъзможно. Техните умове не са като умовете на братята. Един брат може да мисли за много различни неща. Но жената мисли само за едно: кое е добро за племето и което е най-съществено — кое е добро за децата и за малките майки.
— Можеш ли да ги накараш да го разберат? — попита Ендър.
— По-добре от теб — рече Човек. — Но може би не. Навярно няма да успея.
— Не мисля, че няма да успееш — рече Ендър.
— Ти дойде тук тази вечер, за да сключим договор помежду си, между прасенцата от това племе и вас, хората, които живеете на този свят. Хората извън Лузитания няма да дадат и пет пари за този договор, както прасенцата извън тази гора няма да искат и да знаят за него.
— Ние искаме да сключим същото съглашение с всички тях.
— И в този договор вие, хората, ще обещаете да ни научите на всичко.
— Толкова бързо, колкото можете да разберете.
— И да отговорите на всички въпроси, които задаваме.
— Ако знаем отговорите.
— Когато! Ако! Това не са думи за едно съглашение! Отговори ми направо, Говорителю на мъртвите! — Човек се изправи, оттласна се от Ендър, застана пред него, наведе се малко, за да погледне Ендър отвисоко. — Обещай ни да ни научите на всичко, което знаете!
— Обещаваме.
— Обещаваш също така да възродиш Царицата на кошера, за да ни помогне.
— Аз ще възродя Царицата на кошера. С нея също ще трябва да постигнете съглашение. Тя не е подвластна на човешките закони.
— Обещаваш да възродиш Царицата на кошера, независимо дали ще ни помогне, или не.
— Да.
— Обещаваш да се подчинявате на нашите закони, когато дойдете в гората. И сте съгласни, че онези земи в прерията, от които се нуждаем, също ще бъдат под наша власт.
— Да.
— И ще воювате с всички останали хора на всички звезди в небето, за да ни защитите и да ни допуснете също да пътуваме всред звездите?
— Вече го направихме.
Човек се успокои, отстъпи назад и клекна пак в старото си положение. Прокара пръст по земята.
— А сега за онова, което искате от нас — рече Човек. — Ние ще се подчиняваме на човешките закони във вашия град, както и в прерийната земя, от която се нуждаете.
— Да — отвърна Ендър.