— Яркостта на светлината ги заслепява — рече Човек.
Джейн прошепна в ухото на Ендър:
— Гласът й отеква във вътрешността на дървото. Когато проникна светлината, ехото модулира, което предизвика висок обертон. Дървото отговаряше, като използваше тона на Шаутър.
— Виждаш ли? — попита тихо Ендър.
— Коленичи и ме доближи достатъчно, а сетне ме обърни към отвора.
Ендър й се подчини, бавно приближи глава към процепа, тъй че бижуто в ухото му да получи добра гледна точка към вътрешността. Джейн описваше онова, което виждаше. Ендър клеча дълго, без да помръдне. После се обърна към останалите.
— Малките майки — рече Ендър. — Там е пълно с малки, бременни майки. Не по-дълги от четири сантиметра. Една от тях ражда.
— С бижуто си ли виждаш? — попита Ела.
Уанда приклекна до него, опитваше се да надзърне вътре, ала не успяваше.
— Невероятен сексуален диморфизъм. Женските достигат до полова зрелост още в детството си, раждат и умират. — Тя попита Човек: — Всичките онези малки, които са навън, на дървото, всички са братя, нали?
Човек повтори въпроса към Шаутър. Съпругата отиде близо до процепа в дънера и взе едно сравнително едро бебе. Изпя няколко строфи за обяснение.
— Това е малка майка — преведе Човек. — Тя ще се присъедини към останалите съпруги, за да се грижи за децата, когато стане достатъчно възрастна.
— Само една ли е? — попита Ела.
Ендър потрепери и се изправи:
— Тя е стерилна, инак никога не биха й дали да се съеши. Не би могла да роди деца.
— Защо не? — попита Уанда.
— Защото няма родилен канал — рече Ендър. — Бебетата си пробиват пътя със зъби.
Уанда прошепна някаква молитва. Ела обаче беше по-любопитна от всякога:
— Знаменито! — рече тя. — Ала щом са толкова малки, как се съешават?
— Носим ги при бащата, разбира се — рече Човек. — Как иначе? Бащата не може да дойде тук, нали?
— Бащите — рече Уанда. — Така наричат най-уважаваните дървета.
— Точно така — потвърди Човек. — Бащите са със зряла кора. Те изпускат праха си върху кората, в сока. Ние занасяме малката майка при бащата, който съпругите са избрали. Тя пълзи по кората, а прахът прониква в корема й и го изпълва с малки.
Уанда безмълвно посочи малките издутини върху корема на Човек.
— Да — каза Човек. — Това са дръжките. Удостоеният брат поставя малката майка на една от тях, тя се държи много здраво по целия път до бащата. — Докосна корема си. — Това е най-голямата ни радост през втория ни живот. Ако е възможно, бихме носили малките майки всяка нощ.
Шаутър запя, протяжно и високо, а отворът в дървото-майка започна отново да се затваря.
— Всичките тези женски, малките майки — попита Ела, — те дали усещат?
Човек не разбра.
— Дали са будни? — попита Ендър.
— Разбира се — отвърна Човек.
— Онова, което има предвид — обясни Уанда, — е дали малките майки могат да мислят? Дали разбират езика?
— Те ли? — попита Човек. — Не, те не са по-умни от кабрите. И са съвсем малко по-умни от масиосите. Те вършат само три неща. Ядат, пълзят и се държат за дръжките. Онези от външната страна на дървото — те сега започват да се учат. Спомням си как се катерех по кората на дървото-майка. Значи тогава съм имал памет. Но съм един от малцината, които помнят толкова отрано.
Очите на Уанда се изпълниха с неволни сълзи.
— Всички майки… се раждат, съешават се, раждат и умират още през детството си. Те дори не съзнават, че са били живи.
— Това е сексуален диморфизъм, доведен до смехотворна крайност — каза Ела. — Женските достигат полова зрелост рано, а пък мъжките — късно. Ирония на съдбата е, че доминиращите женски са до една стерилни. Те управляват цялото племе, а собствените им гени не могат да бъдат предавани…
— Ела — рече Уанда, — какво ли би станало, ако успеем да разработим начин, малките майки да износват децата си, без да бъдат разкъсвани. Нещо като цезарово сечение. С използване на богат на протеин заместител на тялото на майката. Биха ли могли женските да оцелеят и да достигнат зрелост?
Ела не получи възможност да отговори. Ендър ги хвана за ръцете и ги издърпа.
— Как смеете! — прошепна той. — Ами какво би станало, ако те намерят способ нашите малки момиченца да зачеват и износват деца, които да се хранят от плътта на мъничките им телца?
— За какво говориш! — възкликна Уанда.
— Това е гадно — рече Ела.
— Не сме дошли тук да нападаме самите корени на живота им — каза Ендър. — Дошли сме тук да намерим начин да споделим този свят с тях. След сто или след петстотин години, когато са научили достатъчно, за да извършат и без нас промените, те сами ще решат дали да променят способа, по който се зачеват и износват децата им. Но ние не можем да гадаем как ще им се отрази, ако изведнъж до зрелост достигнат колкото женски, толкова и мъжки. За какво? Не могат да родят повече деца, нали? Не могат да си съперничат с мъжките, да станат бащи, нали? Тогава за какво ще са необходими?
— Но те умират, без дори да са живели…
— Те са онова, което са — рече Ендър. — Те решават какви промени ще направят, а не вие, не и от вашата гледна точка на слепци — да се опитвате да ги накарате да живеят пълноценно и щастливо като нас.
— Прав си — съгласи се Ела. — Разбира се, че си прав. Съжалявам.
За Ела прасенцата не бяха хора, бяха чужда, извънземна фауна, а тя бе свикнала с откритията, че извънземните животни имат нечовешки начин на живот. Ендър забеляза обаче, че Уанда бе все още разстроена. Тя бе извършила прехода към раманите: мислеше за прасенцата като за нас, а не като за тях. Приемаше странното поведение, което познаваше, дори смъртта на баща си, като допустими рамки на извънземност. Това означаваше, че всъщност бе по-толерантна и приемаше прасенцата с повече разбиране, отколкото Ела би могла; ала тъкмо заради това бе толкова по-уязвена от откритието на жестокото, животинско поведение на приятелите си.
Ендър забеляза също, че години след запознанството си с прасенцата Уанда бе придобила един от навиците им: в миг на крайно вълнение тялото й се напрягаше. Затова той й напомни за човечеството, като я прегърна бащински през рамо и я притегли към себе си.
При допира му Уанда се отпусна малко, засмя се нервно и рече тихо:
— Знаеш ли какво си мисля постоянно? — рече тя. — Че малките майки раждат децата си и умират некръстени.
— Ако епископ Перегрино ги обърне в правата вяра — рече Ендър, — те може би ще ни допуснат да поръсим със светена вода вътрешността на дървото-майка и да изречем думите на покръстването.
— Не ми се подигравай — прошепна Уанда.
— Не се подигравам. Засега обаче ще ги помолим да се променят дотолкова, че да можем да живеем заедно с тях, не повече. Ще променим и себе си дотолкова, че да могат те да живеят с нас. Или ще постигнем съгласие за това, или оградата отново ще се издигне, защото иначе ние наистина ще бъдем заплаха за оцеляването им.
Ела кимна в знак на съгласие, но Уанда отново се напрегна, Пръстите на Ендър неочаквано се впиха в рамото й. Изплашена, тя също кимна в знак на съгласие. Той я пусна.
— Извинявай — рече той. — Но те са онова, което са. Ако щеш, те са такива, каквито Бог ги е създал. Затова не се опитвай да ги преправиш по свой образ и подобие.
Върнаха се до дървото-майка. Шаутър и Човек ги очакваха.
— Моля, извинете ни за прекъсването — каза Ендър.
— Няма нищо — отвърна Човек. — Казах й какво правите.
Ендър усети как стомахът му се свива.
— Какво точно й каза?
— Казах й, че те искаха да направят нещо на малките майки, та да заприличат повече на хората, но ти им рече, че не бива никога да го правят, иначе ще вдигнеш отново оградата. Казах й, дето ти рече, че ние трябва да си останем „малките“, а вие — да си останете хора.
Ендър се усмихна. Преводът на Човек беше абсолютно точен, ала той бе имал благоразумието да не влиза в подробности. Бе допустимо съпругите да поискат евентуално малките майки да оцелеят след раждането, без да осъзнаят какви биха могли да бъдат огромните последици от такава проста на пръв поглед и хуманна промяна. Човек бе отличен дипломат; той казваше истината, като същевременно избягваше цялата истина.
— Е — рече Ендър, — сега, след като вече всички се срещнахме, време е да започнем сериозните разговори.
Новиня коленичи на пода до леглото на Миро. Куим и Олядо стояха зад нея. Дом Кристау слагаше Куара и Грего да си легнат в спалнята им. Думите на фалшивите му приспивни песни едва се чуваха на фона на измъченото дишане на Миро.
Той отвори очи.
— Миро — рече Новиня.
Миро изстена.
— Миро, у дома си, в леглото. Минал си през оградата, без да е изключена. Сега д-р Навио казва, че мозъкът ти е увреден. Не знаем дали увреждането подлежи на изцеление, или не. Може да останеш частично парализиран. Но си жив. Миро, и Навио казва, че може да стори доста, за да компенсира онова, което евентуално си изгубил. Разбираш ли ме? Казвам ти истината. Сигурно ще бъдеш доста зле за известно време, но си струва да опитаме.
Той изстена тихо. Ала това не беше стон, причинен от болка. Сякаш се опитваше да заговори, ала не можеше.
— Можеш ли да движиш челюстите си, Миро? — попита Куим.
Миро бавно отвори и затвори уста.
Олядо вдигна ръка на метър височина от главата му и я размаха.
— Можеш ли да проследиш с поглед движението на ръката ми?
Очите на Миро последваха движението. Новиня стисна ръката на Миро.
— Усети ли, че стиснах ръката ти?
Миро отново изстена.
— Затвори уста за „не“ — рече Куим — и я отвори за „да“.
Миро затвори уста и произнесе едно „Хм.“ Новиня не можеше да се сдържи; въпреки окуражителните й думи, това бе най-ужасното нещо, което се бе случвало с което и да е от децата й. Когато Лауро изгуби очите си и се превърна в Олядо — ненавиждаше прякора, ала вече и тя самата го използваше, — си бе помислила, че не би могло да се случи нищо по-лошо. Ала Миро да е парализиран, безпомощен, да не усеща допира на ръката й — това не можеше да понесе. Бе изпитала друг вид мъка, когато умря Пипо, по-различна, когато умря и Либо, изпита и ужасна жалост при смъртта на Марсау. Помнеше дори онази празнота, която я бе обзела, когато спускаха майка й и баща й в пръстта. Ала не можеше да има по-силна болка от болката да гледа как детето й страда и тя не може да му помогне.
Изправи се и понечи да излезе. Щеше да плаче заради него тихо в другата стая.
— М-м-м-м.
— Не иска да си ходиш — каза Куим.
— Ако искаш, ще остана — рече Новиня. — Но трябва да заспиш отново. Навио каза, че колкото повече спиш, поне за известно време…
— М-м-м-м.
— Не иска и да спи — рече Куим.
Новиня сподави непосредствения си отговор, не се сопна на Куим, да му каже, че и сама разбира прекрасно отговорите на Миро. Не беше време за кавги. Освен това тъкмо Куим бе разработил системата, която Миро използваше за връзка. Имаше право да се гордее, да претендира да бъде гласът на Миро. Това бе възможност да се утвърди като част от семейството. И да не го напусне след онова, което научи днес на площада. Това бе начинът му да й прости, ето защо тя сдържа езика си.
— Може би иска да ни каже нещо — вметна Олядо.
— М-м.
— Или да зададе въпрос? — рече Куим.
— Ма. Аа.
— Страхотно — рече Куим. — Щом не може да движи ръцете си, няма да може да пише.
— Сем проблема — каза Олядо. — Преглеждане. Може да преглежда. Ако го пренесем до терминала, ще мога да му пусна буквите и той да ги преглежда и да казва „да“, когато мине буквата, която му е необходима.
— Това ще отнеме цяла вечност — рече Куим.
— Искаш ли да опиташ, Миро? — попита Новиня.
Искаше.
Тримата го отнесоха в предната стая и поставиха леглото му там. Олядо програмира терминала така, че на дисплея да се появят всички букви от азбуката, обърна го, за да го вижда Миро. Написа кратка програма, чрез която всички букви една по една светваха по-силно за част от секундата. Направиха няколко проби, за да се спрат на най-подходящата скорост — достатъчно бавна, за да може Миро да издаде звука, който ще означава „тази буква“, преди да се освети следващата.
Миро на свой ред ускори нещата, като нарочно съкращаваше думите си.
ПРА-СЕ.
— Прасенцата — рече Олядо.
— Да — каза Новиня. — Защото премина оградата с прасенцата?
— М-м-м-м!
— Задава въпрос, мамо — рече Куим. — Не иска да отговаря на въпроси.
— Аа.
— Искаш да узнаеш за прасенцата, които бяха с теб, когато премина оградата ли? — попита Новиня. Искаше. — Те се върнаха в гората. С Уанда, Ела и Говорителя на мъртвите. — Тя набързо му разказа за съвещанието в покоите на епископа, за онова, което бяха узнали за прасенцата, за взетите решения. — Изключването на оградата, за да те спасят. Миро, беше решение за бунт против Конгреса. Сега оградата представлява само едни жици. Портата ще остане отворена.
Очите на Миро се насълзиха.
— Това ли е всичко, което искаше да узнаеш? — попита Новиня. — Трябва да поспиш.
Не, каза той. Не, не, не.
— Изчакай, докато се проясни погледът му — рече Куим. — Тогава ще може да пуснем пак буквите.
Д-И-Г-А Ф-А-Л…
— Дига ао Фаланте пелос Мортос — рече Олядо.
— Какво трябва да кажем на Говорителя? — попита Куим.
— Сега трябва да поспиш, ще ли го кажеш по-късно — рече Новиня. — Той няма да се върне с часове. В момента преговаря за установяване на правила, върху които да се основават отношенията между прасенцата и нас. Да престанат да убиват паши хора по начина, по който убиха Пипо и Ли… и баща ти.
Миро обаче не нскаше да спи. Той продължи да показва буква по буква съобщението си чрез просветлените на екрана букви. Тримата уточняваха онова, което се опитваше да им внуши да кажат на Говорителя. И разбираха, че искаше да му го кажат сега, преди да са свършили преговорите.
Затова Новиня остави дом Кристау и дона Криста да се погрижат за сина й и за малките деца. На излизане от къщи се спря до най-големия си син. Напрягането го бе изтощило; очите му бяха затворени, а дишането — спокойно. Докосна ръката му, взе я, стисна я; знаеше, че не може да я почувства, ала в случая тя утешаваше повече себе си.
Той отвори очи. И съвсем лекичко, почти незабележимо, тя усети как пръстите му притискат нейните.
— Усетих — прошепна му тя. — Ще се оправиш.
Той затвори отново очи, за да спре сълзите. Тя се изправи и тръгна замаяна към вратата.
— Влезе ми нещо в окото — каза на Олядо. — Поведи ме известно време, докато започна да виждам по-добре.
Куим вече беше до оградата.
— Портата е твърде далеч! — извика той. — Можеш ли да се изкатериш, мамо?
Можеше, макар и да не бе лесно.
— Без никакво съмнение — отвърна тя — Боскиня ще трябва да ни разреши да отворим нова порта точно тук.
Беше вече късно, проваляше полунощ и на Уанда, и на Ела им се доспа. Но не и на Ендър. Бе непрекъснато напрегнат от часове в преговорите си с Шаутьр; химията на тялото му отвърна на напрежението и дори сега да се прибереше у дома, щяха да минат часове, преди да с в състояние да заспи.
Знаеше вече далеч повече за онова, което прасенцата искаха и от което се нуждаеха. Гората беше техният дом, тяхната нация; това беше единствената дефинирана собственост, от която изобщо се нуждаеха. Сега обаче, с нивите с амарант, бяха разбрали, че и прерията може да бъде полезна земя, която трябваше да е под техен контрол. Нямаха обаче понятие от земеизмерване. Колко хектара са им необходими за обработване? Колко земя би могла да остане за ползване от хората? Тъй като прасенцата почти не осъзнаваха собствените си нужди, за Ендър беше трудно да ги притисне.
Още по-трудно бе с понятията за законност и управление. Съпругите управляваха: за прасенцата това бе просто. Ала Ендър в крайна сметка ги накара да разберат, че хората съставят законите си по различен начин, че законите на хората се отнасят до собствените им проблеми. За да ги накара да разберат защо хората се нуждаят от свои закони, на Ендър му се изложи да им обясни начините на съвъкупляване. Забавно му бе да види как Шаутър се ужаси от идеята, възрастни да се съвъкупляват, от това, че мъжете имат равни права с жените при създаването на законите. Идеята за семейство и родствени връзки, отделни от племето, за нея беше „слепота на братята“. Нямаше нищо лошо в това Човек да се гордее от множеството съвъкупления на баща си, ала що се отнася до съпругите, те избираха бащите единствено въз основа на онова, което ще е добро за племето. Племето и индивидът — това бяха единствените величини, които съпругите почитаха.