Миро реши да напусне Лузитания. Да вземе кораба на Говорителя и в крайна сметка да иде на Трондхайм. Може би на процеса щеше да успее да убеди Стоте свята да не воюват с Лузитания. В най-лошия случай щеше да се превърне в мъченик, който да разбужда сърцата на хората, когото да помнят, щеше да бъде нещо. Каквото и да се случеше с него, щеше да е по-добро, отколкото да остане тук.
В първите няколко дена след като изкатери оградата, Миро се възстановяваше бързо. Придоби известно владеене и чувствителност на краката и на ръцете си. Достатъчно, за да направи няколко провлачени крачки, като старец. Достатъчно, за да движи ръце и длани. Достатъчно, за да приключи с унижението майка му да почиства тялото му. Ала след това напредъкът намаля и спря.
— Ето, това е — каза Навио. — Достигнахме до равнището на непоправимите увреждания. Ти си късметлия, Миро, можеш да вървиш, можеш да говориш, сега си пълноценен мъж. Не си по-ограничен от, да речем, много здрав човек, достигнал стогодишна възраст. По би ми се искало да мога да ти кажа, че тялото ти е същото, каквото бе, преди да изкатериш оградата, че притежаваш енергичността и самовладеенето на двайсетгодишен. Ала същевременно се радвам: защото не се налага да ти съобщя, че ще си останеш прикован към леглото за цял живот — с всичките там катетри и с необходимостта да ти сменят постелките, неспособен на нищо друго, освен да слушаш тиха музика и да се чудиш къде е изчезнало тялото ти.
И на това съм благодарен, помисли си Миро. Щом пръстите ми се свиват в безполезна гега, щом чувам речта си — мъглява, неразбираема, тъй като гласът ми не може да модулира нормално, тогава ще бъда радостен, че приличам на стогодишен мъж, че мога да се надявам на още осемдесет години живот на столетник.
След като стана ясно, че той вече не се нуждае от постоянни грижи, семейството се пръсна и се зае с работата си. Тези дни бяха твърде вълнуващи за тях, за да останат у дома с осакатения си брат, син и приятел. Разбираше ги напълно. Не искаше да остават у дома с него. Искаше той да бъде с тях. Работата му не бе довършена. Сега, най-сетне, всички огради, всички правила бяха премахнати. Сега можеше да задава на прасенцата всички въпроси, които го озадачаваха от толкова време.
Опита се отначало да заработи чрез Уанда. Тя идваше при него всяка сутрин и всяка вечер, пишеше докладите си на терминала в предната стая в дома на Рибейрови. Той ги четеше, питаше я, изслушваше разказите й. А тя запомняше всички въпроси, които той искаше тя да зададе на прасенцата. След няколко дена той забеляза, че вечерта тя наистина се завръщаше с отговорите на неговите въпроси. Нямаше обаче последващо разсъждение, нямаше анализ на смисъла им. Истинското й внимание бе посветено на собствената й работа. И Миро престана да я кара да задава въпроси вместо него. Лъжеше я, казваше й, че се интересува повече от онова, което тя прави, че нейните изследователски пътища били най-важните.
Истината бе, че му беше противно да се вижда с Уанда. Разкритието, че му е сестра, за него беше болезнено, ужасно, ала знаеше, че, ако можеше сам да вземе решение, щеше да отхвърли кръвосмесителното табу, щеше да се ожени за нея, та ако ще и да заживеят в гората, при прасенцата. Уанда обаче бе вярваща, предана на църквата. Не можеше да наруши единствения всеобщ човешки закон. Беше наскърбена, когато разбра, че Миро е неин брат, но веднага започна да се отделя от него, да забравя погалването, целувките, прошепнатите думи, обещанията, милувките, смеха…
Най-добре ще е и той да ги забрави. Ала не можеше. Всеки път, когато я видеше, го заболяваше, че е толкова сдържана, толкова учтива и любезна. Той бе неин брат, беше сакат и тя бе добра с него. Но любовта си бе отишла.
Той безмилостно сравняваше Уанда с майка си, която бе обичала любовника си без оглед на бариерите помежду им. Ала любовникът на майка му беше пълноценен мъж, а не безполезен труп.
Затова Миро си стоеше у дома и изучаваше докладите за работата на всички останали. За него беше мъчително да узнава какво вършат, че не може да вземе участие; ала все пак беше по-добре, отколкото да не прави нищо или да гледа досадните видеофилми по терминала, или пък да слуша музика. Можеше да работи с клавиатурата, макар и бавно, насочваше така ръката си, че най-стегнатите пръсти — показалците, докосваха само по един клавиш. Не бе достатъчно сръчен, за да вкара каквито и да е съществени данни, нито дори да състави паметни бележки, но бе в състояние да извиква публичните файлове на другите хора и да прочита какво вършеха те. Можеше да поддържа някаква връзка с жизненоважната работа, която с отварянето на портата изведнъж се разрастна неимоверно.
Уанда работеше с прасенцата върху речник на мъжкия и на женския език, с фонетична система на означаване на думите, за да могат да запишат езика им. Помагаше й Куим, ала Миро знаеше, че той имаше своя причина за това: възнамеряваше да стане пратеник на прасенцата при другите племена, да им отнесе Евангелието, преди още да са зърнали „Царицата на кошера“ и „Хегемона“; възнамеряваше и да преведе поне част от Светото писание и да говори на прасенцата на собствения им език. Цялата тази работа с езика и културата на прасенцата бе много важна, за да се запази миналото, да се подготвят да общуват с другите племена, ала Миро знаеше, че това лесно можеше да бъде постигнато от учените на дом Кристау, които сега ходеха, облечени в расата си, при прасенцата, задаваха им въпроси и отговаряха на техните въпроси майсторски и разумно. Миро смяташе, че Уанда си позволява да стане лека-полека излишна.
Истинската работа с прасенцата, според Миро, се вършеше от Ендър и от няколко ключови техници от обслужващия отдел на Боскиня. Те полагаха тръбопровод от реката до просеката на дървото-майка, за да докарат вода. Прекарваха електричество и учеха братята как да използват компютърните терминали. Междувременно ги учеха и на елементарно селско стопанство, опитваха се да опитомят кабрите, за да теглят плугове. Беше малко объркващо как различните равнища на технологиите отиваха наведнъж при прасенцата; Ендър обаче бе обсъдил това с Миро, обясни му, че искал прасенцата да видят бързи, драматични и непосредствени резултати от договора им. Течаща вода, компютърна връзка с холографски терминал, който им дава възможност да четат в библиотеката, електрическо осветление нощем. Ала всичко това упражняваше магическо въздействие и изглеждаше напълно зависещо от човешката общност. Същевременно Ендър се опитваше да ги запази: Да разчитат на себе си, да бъдат находчиви, изобретателни.
Блясъкът на електричеството щеше да създаде митове, които да се разпространят по света от племе на племе, ала още много, много години нямаше да бъде нищо повече от един слух. Дървеното рало, косата, браната, семената на амаранта — ето кое щеше да доведе до действителни промени, щеше да позволи там, където се използваха, прасенцата да увеличат населението си десетократно. А те можеха да се пренасят от място на място ведно с шепа семена в торбичка от кожа на кабра и с паметта за това, как трябва да се върши работата.
Ето в това копнееше да участва Миро. Но каква полза от него в амарантовите ниви с ръцете му — геги и с провлачената му крачка? Каква полза да седне зад стана и да тъче с вълната от кабрите? Той дори не можеше да говори добре, за да преподава.
Ела работеше върху нови видове растения от земен произход и дори с малки животински видове и насекоми, които можеха да се противопоставят на Десколадата, дори да я неутрализират. Майка й помагаше със съвети, но не и с друго, защото пък наблягаше върху най-важния и таен проект от всички останали. И отново Ендър дойде при Миро и му каза онова, което единствено неговото семейство и Уанда знаеха: Царицата на кошера бе жива и щеше да бъде възродена, щом Новиня откриеше начин да противостои на Десколадата — тя и всичките бъгери, които щеше да роди. Веднага щом Новиня бе готова, щяха да съживят Царицата на кошера.
А Миро нямаше да участва и в това. За първи път хора и две извънземни раси щяха да заживеят заедно като рамани в един и същ свят, а Миро не можеше да участва. Той бе по-малко човек и от прасенцата. Не можеше да говори и да използва ръцете си, дори наполовина колкото тях. Бе престанал да бъде говорещо животно, което използва оръдия на труда. Превърнал се бе във варелсе. Държаха го само като любимо животно.
Искаше да замине. Дори нещо повече — да изчезне, да се махне и от самия себе си.
Но не веднага. Имаше една загадка, за която знаеше само той, и поради това само той можеше да я реши. Терминалът му сега се държеше много странно.
Забеляза го през първата седмица, след като се възстанови от пълната парализа. Преглеждаше някои от файловете на Уанда и разбра, че, без да направи нещо особено, получи достъп до поверителните файлове. Те бяха защитени на няколко равнища, нямаше представа какви бяха паролите, а въпреки това при едно рутинно, елементарно преглеждане получи всичката информация. Това бяха разсъжденията й върху еволюцията на прасенцата и вероятните им модели на обществено устройство и на живот през периода преди Десколадата. Неща, за които допреди две седмици тя би разговаряла и спорила с Миро. А сега ги бе защитила като поверителни й не ги обсъждаше с никого.
Миро не й каза, че бе чел файловете, ала насочваше разговорите към темата и я принуждаваше да говори; тя споделяше идеите си с достатъчно желание, след като Миро прояви интерес. Понякога беше почти както през добрите стари времена. Само дето чуваше заваления си собствен глас и оставяше мненията си за собствено потребление, почти само я слушаше, пропускаше онези неща, за които би поспорил. И все пак фактът, че видя поверителните й файлове, му позволи да навлезе в онова, от което тя наистина се интересуваше.
Ала как бе получил достъп до тях? Случи се отново и отново. Файлове на Ела, на майка му, на дом Кристау. След като прасенцата започнаха да си играят с новопридобития си терминал, Миро бе в състояние да ги наблюдава в ехо-режим, който не бе виждал да се използва досега в терминалите — той му даваше възможност да наблюдава всичките им компютърни транзакции, след което да предложи някои неща, да ги попромени леко. Изпитваше особено задоволство да отгатва към какво всъщност се стремят прасенцата и тайно да им помага да го постигнат. Ала откъде се бе сдобил с толкова нестандартен и мощен достъп до машината?
Освен другото терминалът се учеше и да се нагажда към него. Вместо да използва дългите кодиращи изречения, бе необходимо само да започне поредицата и машината веднага изпълняваше инструкциите му. Най-накрая той дори не трябваше да вписва името си за достъп. Докосваше клавиатурата и терминалът показваше списъка с дейности, с които обикновено се занимаваше, сетне ги преглеждаше. Можеше да натисне даден клавиш и да се заеме направо с онова, което искаше; така изпускаше десетки предварителни команди, спестяваше си болезнените минути да набира буква подир буква.
Отпървом си помисли, че Олядо или някой от кабинета на Боскиня бе създал за него нова програма. Ала Олядо само погледна разсеяно какво правеше терминалът и отсече:
— Бакяна.
„Страхотно.“
А когато изпрати съобщение до кабинета на кметицата, тя изобщо не го получи. Вместо това дойде да го види Говорителя на мъртвите.
— Значи терминалът ти е от голяма полза — рече Ендър.
Миро не отговори. Мъчеше се да отгатне защо кметицата бе изпратила Говорителя да отговори на бележката му.
— Кметицата не е получила съобщението ти — рече Ендър. — Аз го получих. И ще е най-добре да не споменаваш никому какво може да прави терминалът ти.
— Защо? — попита Миро. Това бе една от малкото думи, които можеше да произнесе, без да я заваля.
— Защото не ти помага нова програма. А човек.
Миро се засмя. Никой човек не можеше да бъде толкова бърз, колкото програмата, която му помагаше. Тя беше по-бърза всъщност и от повечето програми, с които бе работил досега, много мощна и интуитивна; по-бърза от човек, но по-умна от програма.
— Мисля, че е една моя стара приятелка. Поне тя ми каза за съобщението ти до кметицата и подметна, че е добра идея да се запази дискретност. Нали разбираш, тя е малко свенлива. Няма много приятели.
— Колко са?
— В този момент — точно двама. А в продължение на няколкото хиляди години досега — точно един.
— Не е човек — рече Миро.
— Раман — отвърна Ендър. — По човек от повечето хора. Ние се обичахме много време, помагахме си, разчитахме един на друг. Но през последните няколко седмици, откакто дойдох тук, се поотдалечихме. Аз съм повече обзет от живота на хората около себе си. От семейството ти.
— Мама.
— Да. Майка ти, братята и сестрите ти, работата с прасенцата, работата за Царицата на кошера. Моята приятелка и аз преди разговаряхме непрекъснато. Сега нямам това време. Понякога сме наранявали взаимно чувствата си. Тя е самотна и мисля, че си е избрала друг компаньон.
— Няо кувро.
„Аз не искам такъв.“
— Не, искаш — рече Ендър. — Тя вече ти е помогнала. Сега знаеш, че съществува, и ще откриеш, че тя е… добър приятел. Не би могъл да имаш по-добър. По-верен. По-полезен.
— Нещо като кученце?
— Не ставай глупав — каза Ендър. — Запознавам те с четвъртия извънземен вид. Предполага се, че си ксенолог, нали така? Тя те познава, Миро. Твоите физически проблеми не означават нищо за нея. Тя изобщо няма тяло. Тя съществува всред филотичните смущения на ансибалните комуникации между Стоте свята. Това е най-интелигентното живо същество и ти си вторият човек, комуто е избрала да се разкрие.
— Как? Как е станало? Откъде ме знае, че да ме избере?
— Попитай я лично. — Ендър докосна бижуто в ухото си. — Един съвет само. След като веднъж е решила да ти се довери, дръж я винаги при себе си. Не крий нищо от нея. Веднъж тя имаше любовник, който я изключи. Само за един час, ала после нещата помежду им никога не бяха вече същите. Те си останаха… само приятели. Добри приятели, верни приятели, докато той умре. Но той цял живот ще съжалява за необмислената си и нелоялна постъпка.
Очите на Ендър заблестяха и Миро осъзна, че каквото и да бе това същество, което живееше в компютъра, то не бе фантом, то бе част от живота на този мъж. И той го предаваше на Миро, като баща на син — правото да познава този приятел.
Ендър си тръгна, без да каже нищо повече, и Миро включи терминала. Появи се холограма на жена. Беше дребна, седеше на табуретка, облегната на холографска стена. Не беше красива. Но не беше и грозна. Лицето й издаваше характер. Очите й бяха настоятелни, невинни, тъжни. Устните й бяха нежни, готови да се усмихнат или да заплачат. Облеклото й изглеждаше като воал, някак въздушно, ала вместо да бъде предизвикателно, то издаваше някаква невинност, нещо момичешко, разкриваше телце с малки гърди, със стиснати в скута ръце, с крака по детински разтворени, със сочещи навътре палци. Сякаш бе седнала в някоя люлка на детската площадка. Или в крайчеца на леглото на любовника си.
— Бом диа24 — рече тихо Миро.
— Здрасти — отвърна тя. — Аз го помолих да ни запознае.
Беше кротка, сдържана, а Миро се чувстваше свенлив.
Толкова време Уанда беше единствената жена в живота му, ако изключим жените в семейството, затуй не бе много уверен в светските си маниери. Същевременно съзнаваше, че разговаря с холограма. Напълно убедителна, ала все пак лазерна проекция в пространството.
Тя протегна едната си ръка, положи я нежно върху гръдта си.
— Не чувствам нищо — рече. — Никакви нерви.
Очите му се насълзиха. От самосъжаление, разбира се. Че навярно никога нямаше да притежава жена, по-веществена от тази. Ако се опиташе да докосне някоя, то милувката му щеше да бъде груб удар на лапа. Понякога, когато не внимаваше, без да ги усети, му потичаха дори лиги. Ама че любовник!
— Но имам очи — рече тя. — И уши. Виждам какво става на всичките Сто свята. Наблюдавам небето през хиляда телескопа. Всеки ден подслушвам трилиони разговори. — Тя се изкиска тихо. — Аз съм най-добрата клюкарка във Вселената.
Тя изведнъж се изправи, стана по-едра, по-близка, сега се показваше само до кръста, сякаш невидима камера бе приближила изображението й. Втренчените й в него очи горяха с необикновена сила:
— А ти си едно провинциално учениче, което не е виждало през живота си нищо друго, освен един град и една гора.