— Нямах много възможности да пътувам — рече той.
— Ще се погрижим за това — отвърна тя. — Така. С какво искаш да се занимаваш днес?
— Как се казваш? — попита той.
— Не ти е необходимо името ми — отвърна тя.
— Как ще те повикам?
— Аз ще съм тук винаги, когато ме потърсиш.
— Но искам да знам — рече той.
Тя докосна ухото си.
— Ще ти кажа името си, когато ме харесаш достатъчно, за да ме вземаш навсякъде, където отиваш.
Той импулсивно й каза онова, което не бе споделял с никого.
— Искам да напусна това място — рече Миро. — Можеш ли да ме отведеш от Лузитания?
Тя изведнъж закокетничи, подигра го:
— А ние едвам се запознахме! Господин Рибейра, аз не съм такова момиче.
— Е, тогава, когато се опознаем по-добре — разсмя се Миро.
Тя извърши неуловима, чудна промяна и жената на екрана се превърна в стройна котка, протегнала се чувствено върху дървесен клон. Измърка силно, протегна крак, поглади козината си.
— Мога да ти счупя врата с един удар на лапата си — прошепна; тонът й прозвуча прелъстително; ноктите на лапите й обещаваха смърт. — А като те заваря неподготвен, мога да ти прегризя гърлото с една-единствена целувка.
Той се засмя. Сетне осъзна, че в целия този разговор бе забравил напълно колко завалена бе речта му. А тя разбра всяка дума. Никога не попита: „Какво? Не разбрах това“, или пък нещо подобно от любезните, ала вбесяващи го изрази, които другите употребяваха. Тя го възприемаше без всякакво усилие.
— Искам да науча всичко — рече Миро. — Искам да знам всичко, да го събера, за да вникна какво означава.
— Чудесен проект — рече тя. — Ще стои много добре в биографията ти.
Ендър откри, че Олядо бе много по-добър пилот от него. Дълбочинното зрение на момчето бе по-силно, а когато включеше окото си към бордовия компютър, той фактически поемаше навигацията. Така Ендър можеше да посвети енергията си на наблюденията.
Пейзажът изглеждаше монотонен, когато предприеха първите си изследователски полети. Безкрайни прерии, огромни стада кабра, тук-там в далечината — гори; те, разбира се, не ги наближаваха, тъй като не искаха да привличат вниманието на прасенцата, които живееха в тях. Освен това търсеха дом за Царицата на кошера, а нямаше да е добре той да бъде близо до някое племе.
Днес се насочиха на запад, отвъд гората на Рутър, следваха малка рекичка до устието й. Спряха на плажа, вълните леко се носеха към брега. Ендър опита водата. Солена. Морето.
Олядо накара бордовия терминал да покаже карта на този район от Лузитания, да установи местоположението им. Гората на Рутър и останалите поселища на прасенца. Мястото бе добро и някъде дълбоко в съзнанието си Ендър усети съгласието на Царицата на кошера. Близо до морето, много вода и слънце.
Понесоха се ниско над водата срещу течението и след стотина метра брегът се надигна и се оформи като нисък скат.
— Може ли да спрем някъде тук? — попита Ендър.
Олядо намери място на петдесетина метра от върха на хълма. Върнаха се до брега на реката, където тръстиките бяха отстъпили място на тревата грама. Естествено, всяка река в Лузитания приличаше на тази. Ела с лекота бе документирала генетичните модели, веднага щом се сдоби с достъп до файловете на Новиня и получи разрешение да се заеме с проблема. Тръстики, които се възпроизвеждат ведно с мухите. Грама, която се съешава с водните змии. И безкрайният капим, който отърква пълните си с прашец коси о коремите на плодовитите кабри, за да се възпроизведе следващото поколение от произвеждащите тор животни. Преплетени в корените и стъблата на капима бяха топекосите, дълги, виещи се лиани, за които Ела бе доказала, че имат гени като тези на ксингадората, гнездящата на земята птица, която използваше живи растения за гнездата си. Същият сорт разделение по двойки продължаваше и в гората: червеите масиоси, които се люпеха от семената на мердоната и сетне раждаха семената на самата мердона. Пуладорите — малките насекоми, които се чифтосваха с храстите с лъскави листа в гората. И над всичко това — прасенцата и дърветата, на върха на своето царство, растение и животно, слели се в един дълъг живот.
Това бе списъкът, пълният списък на всички земни животни и растения в Лузитания. Под водата имаше много, много повече. Ала Десколадата бе превърнала Лузитания в монотонна планета.
Все пак, въпреки монотонността си, тя имаше своята особена прелест. Географията й бе толкова разнообразна, колкото и на която и да е друга планета — реки, хълмове, планини, пустини, океани, острови. Килимът от капим и горските масиви бяха фонът на симфонията от земни форми. Чувствителността на окото се изостряше от нагънатите хълмове, от оголените скали, долини и преди всичко от блещукането на водата на слънцето. Лузитания, както и Трондхайм, бе една от редките планети, в които господстваше един-единствен мотив, вместо да съществува цялото многообразие от възможности. При Трондхайм обаче това се дължеше на факта, че планетата бе на ръба на обитаемостта, климатът й едвам спомагаше за съществуването на земен живот. Климатът на Лузитания, почвата й плачеха за предстоящата оран, за кофата на екскаватора, за мистрията на зидаря. Съживете ме, сякаш викаше тя.
Ендър не усещаше, че обича този свят, тъкмо защото бе опустошен и безплоден като собствения му живот, ограбен и объркан още през детството му от събития, ужасни във всяко отношение — в по-малък мащаб, разбира се, но със същия ефект, който бе имала Десколадата върху този свят. Той обаче бе оцелял, бе намерил достатъчно силни нишки, които да издържат и да продължат да растат. От предизвикателството на Десколадата се бяха появили трите живота на „малките“. От Военното училище, от годините на изолация, се бе появил Ендър Уигин. Той подхождаше на този свят, сякаш го бе планирал. Момчето, което вървеше до него в тревата грама, чувстваше като свой истински син, сякаш го бе познавал от бебе. Знам какво е да съществува метална стена между мен и света, Олядо. Ала тук и сега направих така, че стената да падне: плътта докосва земята, пие вода, дава утешение, приема любовта.
Земята край реката се издигаше на тераси, високи десетина метра от брега до хребета. Почвата бе достатъчно влажна, за да се изкопае и да запази изкопът формата си. Царицата на кошера се заравяше; Ендър усети у себе си желанието да копае и затова закопа, Олядо стоеше до него. Почвата поддаваше лесно, стените на изкопа си оставаха твърди.
<Да. Тук.>
И така бе решено.
— Тук ще бъде — рече гласно Ендър. Олядо се усмихна. Ала всъщност Ендър говореше на Джейн и нейния отговор чу той.
— Новиня мисли, че са успели. Тестовете са се оказали отрицателни — Десколадата остана неактивна, след като новият коладор присъства в клонираните клетки на бъгерите. Ела смята, че маргаритките, върху които работи, могат да произвеждат коладора по естествен път. Ако това стане, ще е достатъчно да се посадят маргаритки тук и там и бъгерите ще могат да държат Десколадата на разстояние, само като смучат цветовете.
Тонът й беше достатъчно жив, ала делови, не беше забавен. Никак дори.
— Добре — каза Ендър. Усети жегването на ревността — Джейн несъмнено се държеше по-свободно с Миро, дразнеше го, подиграваше го, както го бе правила преди с Ендър.
Не му беше трудно обаче да прогони чувството на ревност. Протегна ръка и я положи върху рамото на Олядо; притегли момчето към себе си и двамата поеха обратно към летателната машина. Олядо отбеляза мястото на картата и го съхрани в паметта на компютъра. По целия обратен път се шегува и се киска, Ендър се смя заедно с него. Момчето не беше Джейн. Но той бе Олядо и Ендър го обичаше, а Олядо се нуждаеше от Ендър; няколко милиони години еволюция бяха решили, че Ендър се нуждае най-много тъкмо от това. Желанието го бе глозгало през всичките години, когато бе заедно с Валънтайн, и тъкмо то го бе тласкало да пътува от свят към свят. Това момче с метални очи. Умният му малък брат — опустошителният разрушител Грего. Дълбокото проникновение на Куара, невинността й; крайният самоконтрол и аскетизъм на Куим, вярата му; възможността да се разчита винаги на Ела, която бе досущ като скала, но въпреки това знаеше кога да предприеме действие; и Миро…
Миро. Нямам утешение за Миро, не и в този свят, не и сега. Отнета му бе работата, която бе вършил цял живот, отнето бе тялото му, надеждата му за бъдещето, а аз няма какво да му кажа или да му дам да върши някаква важна работа. Той живее в болка, момичето, което обичаше, се оказа негова сестра, животът му всред прасенцата вече беше невъзможен, след като те приемаха други хора за свои приятели и учители.
— Миро има нужда… — започна Ендър тихо.
— Миро има нужда да напусне Лузитания — рече Олядо.
— Хм.
— Ти имаш междузвезден кораб, нали? — рече Олядо. — Спомням си, че веднъж бях чел някакъв разказ. А може да е било и видео. За един отдавнашен герой от Войните с бъгерите — Мейзър Рекъм. Той веднъж спасил Земята от разрушение, ала хората знаели, че ще умре, много преди да удари часът на втората битка. Затова го изпратили с междузвезден кораб с релативистични скорости, за да може да се върне. На Земята изминали сто години, ала за него — само две.
— Мислиш, че Миро се нуждае от подобна драстична мярка?
— Предстои битка. Ще трябва да се вземат решения. Миро е най-умният човек на Лузитания, най-добрият. Нали знаеш, той никога не си губи ума. Така беше дори в най-лошите мигове с баща ни. С Марсау. Извинявай, аз още му казвам баща.
— Няма нищо. До голяма степен той наистина е бил ваш баща.
— Миро винаги е измислял и е вземал иай-правилните решения за действие и те винаги са се оказвали най-добрите. Мама разчиташе на него. Затова смятам, че ще се нуждаем от Миро, когато Междузвездният конгрес реши да изпрати флотилията си против нас. Той ще проучи информацията, онова, което сме усвоили през изминалите години, ще събере всичко на едно място и ще ни каже какво да предприемем.
Ендър не можа да се сдържи. Разсмя се.
— Значи идеята ми е тъпа — рече Олядо.
— Ти виждаш по-добре от всички хора, които познавам — рече Ендър. — Трябва да си помисля още, но може и да си прав.
Полетяха известно време в мълчание.
— Аз просто така си говорех — обади се Олядо. — Когато рекох онова за Миро… Беше нещо, което си помислих, нещо, което да го свърже със стария разказ. А той може би дори не е и достоверен.
— Достоверен е — рече Ендър.
— Откъде знаеш?
— Познавах Мейзър Рекъм.
Олядо подсвирна:
— Значи си стар. По-стар от което и да е от тези дървета.
— По-стар съм от всички човешки колонии. Това за съжаление не ме прави и по-мъдър.
— Наистина ли си Ендър? Онзи Ендър?
— Именно затова такава бе и паролата ми за компютъра.
— Странно. Преди да дойдеш тук, епископът се опита да ни внуши, че си сатаната. Куим единствен от семейството прие това насериозно. Ала ако епископът ни бе казал, че си Ендьр, сигурно щяхме да те убием с камъни на площада още след пристигането ти.
— Защо не го направите сега?
— Сега те познаваме. В това е цялата разлика, нали? Дори Куим вече не те мрази. Когато опознаеш някого добре, не можеш да го мразиш.
— А може би просто не можеш да го опознаеш, докато не спреш да го мразиш.
— Не е ли това парадоксът на затворения кръг? Дом Кристау твърди, че повечето истини могат да бъдат изразени единствено чрез него.
— Не мисля, че това има нещо общо с истината, Олядо. Просто е въпрос на причина и следствие. Човек никога не може да се оправи с тях. Науката отказва да приеме която и да е причина, освен първата — събаряш плочката домино и следващата до нея също пада. Ала когато става дума за човешки същества, единственият вид причина, който има значение, е крайната — целта. Онова, което си е наумил човек. След като разбереш какво наистина искат хората, вече не може да ги ненавиждаш. Може да се боиш от тях, ала не може да ги мразиш, защото винаги можеш да откриеш същите желания в сърцето си.
— На мама не й харесва, че си Ендър.
— Знам.
— Но въпреки това те обича.
— Знам.
— А пък Куим — странно наистина, но сега той знае, че си Ендър, а те харесва повече тъкмо поради това.
— Така е, защото е кръстоносец, а аз се сдобих с лошата си репутация, защото победих в кръстоносен поход.
— И аз — рече Олядо.
— Да, и ти — рече Ендър.
— Ти си убил повече разумни същества от всеки друг в историята на човечеството.
— Бъди най-добрият във всичко, което вършиш — така ми казваше винаги майка ми.
— Ала когато Говори за татко, ти ме накара да изпитам съжаление към него. Ти караш хората да се обичат и да си прощават. Как си могъл да убиеш всичките онези милиони същества по време на Ксеноцида?
— Мислех, че играя игра. Не знаех, че ставаше наистина. Но това не е извинение, Олядо. Ако знаех, че битката е истинска, пак щях да постъпя по същия начин. Ние смятахме, че те искат да ни унищожат. Грешахме, но нямаше как да го разберем. — Ендър поклати глава. — Само че аз знаех повече. Познавах врага си. Ето защо победих Царицата на кошера, познавах я толкова добре, че я обичах, или може би я обичах, защото я познавах. Не исках повече да се бия с нея. Исках да се откажа. Исках да си ида у дома. Затова взривих планетата й.
— А днес намерихме място, където да я върнем отново към живот. — Олядо беше съвсем сериозен. — Сигурен ли си, че тя няма да се опита да вземе реванш? Сигурен ли си, че няма да се опита да унищожи човечеството, като започне с теб?
— Сигурен съм — отвърна Ендър — повече, отколкото в каквото и да е.
— Но не и абсолютно сигурен — рече Олядо.
— Достатъчно сигурен, за да я върна към живота — отвърна Ендър. — А това е повече от всичко друго, в което можем да сме сигурни. Вярваме достатъчно, за да действаме така, сякаш е вярно. След като сме толкова сигурни, го наричаме познание. Факти. И залагаме живота си на тях.
— Предполагам, че знаеш какво вършиш. Залагаш живота си на онова, което вярваш, че представлява тя.
— Аз съм дори още по-арогантен и от това. Аз залагам и твоя живот, и живота на всички останали, без дори да поискам мнението на когото и да било.
— Смешно — рече Олядо. — Ако попитам някого дали би се доверил на Ендър да вземе решение, което може да повлияе върху бъдещето на човешката раса, всеки ще отговори, разбира се, отрицателно. Но ако попитам дали биха се доверили на Говорителя на мъртвите, повечето хора ще отвърнат утвърдително. И няма дори да се сетят, че става дума за един и същ човек.
— Аха — рече Ендър. — Смешно е.
Но и двамата не се засмяха. Сетне, след дълга пауза, Олядо отново заговори. Мислите му се бяха зареяли към тема, която имаше по-голямо значение.
— Не искам Миро да замине за трийсет години.
— Да речем двайсет.
— След двайсет години ще бъда на трийсет и две. А той ще се върне на сегашната си възраст — на двайсет. С дванайсет години по-млад от мен. Ако се намери момиче, което би поискало да се омъжи за момче с отразяващи очи, мога дори да бъда женен и да имам деца. Той няма даже да ме познава. Няма да съм повече неговият по-малък брат — Олядо преглътна. — Ще бъде, все едно че е умрял.
— Не — рече Ендър. — Ще бъде, все едно че е преминал от втория към третия си живот.
— Това също е като умиране — каза Олядо.
— Но е и като раждане — рече Ендър. — След като можеш да се раждаш отново и отново, не е страшно и да умираш понякога.
Валънтайн се обади на следващия ден. Пръстите на Ендър трепереха, докато набираше на клавиатурата инструкциите до терминала. Оказа се обаче, че не беше просто съобщение. Беше обаждане — пълноценно обаждане с глас по ансибала. Невероятно скъпо, ала не това бе проблемът. Проблемът бе, че комуникациите по ансибала със Стоте свята би трябвало да са прекъснати; за да разреши Джейн това обаждане, значи то бе спешно. На Ендър веднага му хрумна, че Валънтайн би могла да е в опасност. Междузвездният конгрес е решил, че Ендър се е замесил във въстанието и е открил връзката му с нея.
Бе остаряла. Холограмата на лицето й показваше бръчките от преживените множество ветровити дни на островите, с плаващите ледени блокове и корабите на Трондхайм. Усмивката й обаче си беше същата, а в очите й танцуваха старите пламъчета. Отпървом Ендър замълча, потресен от промените, поразили сестра му; тя също не заговори веднага, понеже Ендър изглеждаше непроменен, беше като образ, дошъл до нея от миналото.