— Уморен си — каза тя, — но можеш да си починеш.
— Не искам да почивам — прошепна той. Ала въпреки това я остави да го държи, остави я да го отведе от терминала.
Заведе го в спалнята си, махна покривката от леглото, не обърна внимание на вдигналия се прах.
— Ето тук, ти си уморен, почини си. Тъкмо затова дойде при мен, Либо. Да намериш покой и утеха.
Той покри лице с длани, клатеше главата си напред-назад — едно момче, което плаче за баща си, плаче за края на всичко — тъй, както бе плакала и тя. Тя свали обувките му, панталоните, пъхна ръце под ризата му, за да я повдигне до раменете и да я изхлузи през главата му. Той дишаше дълбоко, за да спре риданията, вдигна ръце, за да съблекат ризата му.
Тя постави дрехите на един стол, сетне се наведе над него, за да го завие с покривката. Ала той хвана китката й и я погледна умоляващо с насълзени очи.
— Не ме оставяй тук сам — прошепна. Тонът му бе изпълнен с отчаяние. — Стой при мен.
Тя се остави да я притегни върху леглото, където се притисна силно о нея; само след няколко минути заспа и ръцете му се отпуснаха. Тя обаче не спа. Ръката й лекичко се плъзна по кожата на рамото му, по гърдите, по кръста.
— О, Либо, мислех, че съм те изгубила, когато те отведоха, мислех, че съм те изгубила, тъй както Пипо. — Той не чуваше шепота й. — Ала ти все така винаги ще се връщаш при мен.
Може и да бе изхвърлена от градината, досущ като Ева, заради греха, сторен от незнание. Но пак като Ева, тя можеше да го понесе, защото все още имаше Либо, нейния Адам.
Но имаше ли го наистина? Имаше ли го? Ръката й потрепери върху голата му плът. Никога не можеше да го има. Бракът бе единственият начин тя и Либо да останат заедно задълго — законите бяха много стриктни във всеки колонизиран свят, но още по-строги, когато колонията бе с католически лиценз. Днес тя можеше да повярва, че той ще поиска да се ожени за нея, когато му дойде времето. Ала Либо беше единственият мъж, за когото никога нямаше да се омъжи.
Защото тогава той би получил автоматично достъп до всеки неин файл, стига да убеди компютъра, че има нужда да го види — а в това число влизаха всичките й работни файлове, независимо колко защити им бе сложила. Междузвездният кодекс го изискваше. В очите на закона женените двойки на практика представляваха една личност.
Тя никога няма да му позволи да проучи тези файлове, инак би открил онова, което знаеше баща му, и тогава щяха да намерят и неговия труп на склона на хълма — той щеше да агонизира под изтезанията на прасенцата, и това щеше да я измъчва всяка нощ през останалия й живот. Нима вината за смъртта на Пипо не бе повече, отколкото можеше да понесе? Да се омъжи за Либо, означаваше да го убие. А да не се омъжи за него пък, бе все едно да убие себе си, защото изобщо не можеше да си представи с кого другиго би могла да бъде, ако не с Либо.
Колко умно от моя страна. Открих такъв път към ада, от който няма връщане.
Тя притисна лице в рамото на Либо и сълзите й рукнаха по гърдите му.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ЕНДЪР
Разпознали сме четири езика на прасенцата. „Мъжкият“ е най-често използваният. Чували сме откъслеци от „Езика на съпругите“, с който очевидно си служат, за да разговарят с женските (какъв начин за разграничаване на половете само!), и от „Дървесния език“, ритуален идиоматичен език, който, казват, използват при своите молитви към прародителските си дьрвета-тотеми. Освен това споменаха за четвърти език, който наричат „Бащин език“ и който очевидно се състои от удряне на различни по размер пръчки една о друга. Те настояват, че това е истински език, който се различава от другите толкова, колкото, да речем, португалският от английския. Може би го наричат Бащин език, защото се осъществява чрез дървени пръчки, чийто произход е от дърветата — а те смятат, че дърветата съхраняват духа на предците им.
Прасенцата са удивително способни в усвояването на човешки езици — правят го много по-добре, отколкото ние усвояваме техните. В последните години през повечето време, когато сме с тях, те говорят Старк или португалски и помежду си. Може би превключват на собствените си езици, когато нас ни няма. Може би дори са приели човешките езици като свои или толкова много ги харесват, че ги използват постоянно като някаква игра. Езиковото „замърсяване“ е нежелателно, но може би е неизбежно, след като в крайна сметка трябва да общуваме с тях.
Д-р Суинглър пита дали имената им и начинът на обръщение към тях разкриват нещо за културата им. Отговорът е категорично „Да“, макар да имам само най-бегла представа какво точно разкриват. Онова, което има значение, е, че никога не сме кръщавали което и да е от тях. Вместо това, докато учеха Старк или португалски, те ни питаха за значението на думите и после обявяваха имената, които си бяха избрали сами или един другиму. Такива имена като „Рутър“ (Риещия) и „Чупасеу“ (Небесен бозайник) може и да са преводи на техните имена от Мъжкия език или просто чуждоезични прякори, които са си избрали да използват.
Те се обръщат един към другиго с „братя“. Женските винаги са наричани „съпруги“, никога — „сестри“ или „майки“. Понякога споменават „бащите“, но терминът неизбежно се употребява за прародителските дървета-тотеми. А що се отнася до това, как наричат нас, те използват „човек“, разбира се, но са възприели също така и новата Демостенова йерархия на изключването. Те смятат хората за фрамлинги, а прасенцата от другите племена за утленинги. Странно обаче, те смятат себе си за рaмани, като така показват или неразбиране на йерархията, или гледат на себе си от човешка гледна точка! И — твърде изумителен обрат — на няколко пъти са споменавали, че женските са варелсе!
Жилищните райони на Рейкявик бяха издълбани в гранитните стени на фиорда. Жилището на Ендър беше високо в скалата, налагаше му се досадно изкачване по стълби и подвижни мостчета. Разполагаше обаче с прозорец. Бе прекарал по-голямата част от детството си затворен всред метални стени. Където това бе възможно, живееше така, че да може да наблюдава климата на различните светове.
В стаята му беше горещо и светло, слънцето нахлуваше свободно, заслепяваше го, когато идваше от хладния мрак на каменните коридори. Джейн не го изчака зрението му да се приспособи към светлината.
— Имам за теб изненада на терминала — каза тя. Гласът й шепнеше от бижуто в ухото му.
В пространството над терминала стоеше прасенце. То се движеше, почесваше се; сетне посегна. Когато ръката му се появи отново, тя държеше лъскав червей, от който капеше нещо. Отхапа го и телесните сокове се стекоха от устата по гърдите на прасенцето.
— Очевидно — много напреднала цивилизация — рече Джейн.
Ендър се подразни:
— Мнозина нравствени идиоти имат чудесни маниери на хранене, Джейн.
Прасенцето се обърна и заговори:
— Искаш ли да видиш как го убихме?
— Какви ги вършиш, Джейн?
Прасенцето изчезна. На негово място се появи холограма на тялото на Пипо, полегнало на склона под дъжда.
— Направих възстановка на използвания от прасенцата метод на вивисекция, като използвах информацията от огледа, преди трупът да бъде погребан. Искаш ли да я видиш?
Ендър седна на единствения стол в стаята. Сега терминалът му показваше склона на хълма, където още живият Пипо лежеше по гръб, ръцете и краката му бяха завързани за дървени пръти. Десетина прасенца се бяха събрали около него, едно от тях — с костен нож в ръка. Гласът на Джейн отново прозвуча в ухото му:
— Не сме сигурни дали е станало точно така… — Всички прасенца изчезнаха, с изключение на онова с ножа. — Или пък е било ето така.
— Ксенологът в съзнание ли е бил?
— Без съмнение.
— Продължавай.
Джейн безмилостно показа разтварянето на гръдната кухина, ритуалното отстраняване на органите и поставянето им върху земята. Ендър се застави да гледа, опитваше се да схване какво значение би могло да има всичко това за прасенцата. В един момент Джейн прошепна:
— Ето сега той умира.
Ендър се отпусна; чак сега усети как се бяха напрегнали мускулите му, докато съчувстваше на Пипо за страданията му.
След като всичко свърши, Ендър легна на леглото си и впери поглед в тавана.
— Вече показах симулацията на учени в половин дузина светове — рече Джейн. — Скоро и журналистите ще се доберат до нея.
— Това е по-лошо, отколкото с бъгерите — рече Ендър. — Във всичките видеозаписи, които ни показваха, когато бях малък, бъгерите и хората бяха във война, но в сравнение с това бе далеч по-малко отблъскващо.
От терминала се разнесе злокобен смях. Ендър погледна да види какво правеше Джейн. Прасенце в цял ръст седеше там и се смееше нелепо; докато се смееше, Джейн го преобрази много изкусно — леко увеличение на зъбите, удължаване на очите, малко олигавяне, леко зачервяване на окото, езикът ту се плъзваше навън, ту се прибираше. Звярът от който и да е детски кошмар.
— Добра работа, Джейн. Метаморфозата от раман към варелсе.
— И след всичко това кога прасенцата ще бъдат приети като равни на хората?
— Прекратени ли са всички контакти?
— Междузвездният конгрес е наредил на новия ксенолог да ограничи посещенията си до не повече от час, не по-често от веднъж на два дена. Забранено му е да пита прасенцата защо са направили това.
— Но карантина не е наложена.
— Дори не е предлагана.
— Ала и това ще стане, Джейн. Още едно произшествие като това, и ще се вдигне врява да бъде наложена. Да бъде заменен Милагре с военен гарнизон, чиято единствена цел ще бъде да се попречи на прасенцата да се сдобият с технология, която да им позволи да напускат планетата.
— Прасенцата ще имат проблеми с обществените връзки — рече Джейн. — А новият ксенолог е едва момче. Синът на Пипо — Либо. Съкратено от Либердаде Грасиаш е Деус Фигейра де Медичи.
— Либердаде. Значи „Свобода“.
— Не знаех, че говориш португалски.
— Близък е до испанския. Не си забравила, че Говорих от името на мъртвите Сакатекас и Сан Анджело, нали?
— На планетата Моктесума. Това бе преди две хиляди години.
— Не и за мен.
— За теб това субективно означава преди осем години. Преди петнайсет свята. Не е ли чудесно? Така оставаш толкова млад.
— Пътувам твърде много — каза Ендър. — Валънтайн е омъжена, очаква дете. Вече отхвърлих две молби за Говорител. Защо се опитваш да ме изкушиш отново?
Прасенцето над терминала се изсмя злобно.
— Ти смяташ, че това беше изкушение? Погледни! Мога да превърна камъка в хляб! — Прасенцето взе няколко ръбести камъчета и ги схруска. — Искаш ли да опиташ?
— Чувството ти за хумор е извратено, Джейн.
— Всичките царства на всички светове. — Прасенцето разтвори ръце, слънчевите системи се понесоха из ръцете му, планети с прекалено бързи орбити, всичките Сто свята. — Мога да ти ги дам. Всичките.
— Не ме интересува.
— Това е недвижима собственост, най-добрата инвестиция. Знам, знам, че си вече богат. Три хиляди години получаваш лихва, може дори да си позволиш да си построиш собствена планета. Но какво ще кажеш за това? Името на Ендър Уигин — известно във всичките Сто свята…
— То вече е известно.
— …с обич, чест и привързаност.
Прасенцето изчезна. На негово място Джейн възстанови стар видеозапис от детството на Ендър и го превърна в холографско изображение. Тълпа, която вика, която крещи. Ендър! Ендър! А сетне — едно младо момче, изправено на платформа, маха с ръка. Тълпата полудява от възторг.
— Това никога не се случи — рече Ендър. — Питър изобщо не ме пусна да се върна на Земята.
— Това е провидение. Хайде, Ендър, мога да ти дам всичко показано. Да се възстанови доброто ти име.
— Не давам и пет пари — рече Ендър. — Сега разполагам с няколко имена. Говорител на мъртвите — в това има известно достойнство.
Прасенцето се появи в естествения си, а не в онзи дяволски вид, който Джейн бе изфабрикувала.
— Хайде — рече тихо прасенцето.
— Може би те наистина са чудовища, как мислиш? — попита Ендър.
— Всеки би си го помислил, Ендър. Но не и ти. Не. Не и аз.
— Защо те интересува това, Джейн? Защо се опитваш да ме придумаш?
Прасенцето изчезна. Появи се самата Джейн или поне онова лице, което тя използваше пред Ендър, откак за първи път му се бе разкрила — свенливо, изплашено дете, обитаващо огромната памет на междузвездната компютърна мрежа. Като видя лицето й, той си спомни за първия път, когато тя му се яви. Измислих си лице, бе рекла. Харесва ли ти?
Да, харесваше му. Харесваше я. Млада, с ясно лице, честно, свежо — дете, което никога няма да остарее, усмивката й беше сърцераздирателно свенлива. Тя бе рожба на ансибала. Дори междупланетните компютърни мрежи действаха със скорост, не по-голяма от светлинната, а отделянето на топлина ограничаваше обема на паметта и скоростта на операциите. Ансибалът обаче бе мигновен и пряко свързан с всеки компютър във всички светове. Джейн първо се озова в междузвездното пространство, мислите й препускаха всред вибрациите на филотичните нишки на ансибаловата мрежа.
Компютрите на Стоте свята бяха за нея ръце и крака, очи и уши. Говореше всеки език, който някога е бил вкарван в компютър, бе прочела всяка книга от всички библиотеки във всички светове. Узнала бе, че човешките същества се боят да не би някой като нея да се появи на бял свят; във всички разкази, които ненавиждаше, нейното появяване означаваше или да я убият, или човечеството да загине. Хората си я бяха представяли, още преди да се роди, а във въображението си я бяха убивали хиляди пъти.
Тя не им даде знак, че е жива. Чак докато не откри „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, както всички останали, и разбра, че авторът на книгата е човек, пред когото би посмяла да се разкрие. За нея бе елементарна задача да проследи историята на книгата до първото й издание и да издири източника й. Нали ансибалът я бе изнесъл от света, където Ендър, едвам двайсетгодишен, бе губернатор на първата човешка колония? И кой друг би могъл да я напише, освен той? Затова тя се обърна към него и той бе мил с нея; тя му показа лицето, което си бе измислила, и той я хареса, сега сензорите й пътуваха с бижуто в ухото му, тъй че винаги бяха заедно. Тя не криеше нищо от него, нито той — от нея.
— Ендър — рече тя, — ти още в началото ми каза, че търсиш планета, където можеш да дадеш влага и слънце на един пашкул и да го отвориш, за да освободиш Царицата и нейните десет хиляди оплодени яйца.
— Надявах се това да стане тук — рече Ендър. — Пустинна планета, като изключим екватора — постоянно недозаселена. Царицата също би желала да опита.
— Но не и ти, така ли?
— Смятам, че бъгерите няма да могат да преживеят зимата тук. Не и без енергиен източник, а наличието му ще предупреди правителството. Няма да стане.
— Никога няма да стане, Ендър. Сега вече го знаеш, нали? Ти си живял на двайсет и четири от Стоте свята и не откри нито един, където дори едничко негово ъгълче би било безопасно за новото раждане на бъгерите.
Той, разбира се, усети накъде биеше тя. Лузитания беше единственото изключение. Една съвсем малка част от този свят бе напълно недосегаема — заради прасенцата. А планетата беше във висша степен обитаема, дори по-удобна за бъгерите, отколкото за хората.
— Единственият проблем са прасенцата — рече Ендър. — Те може да възразят против решението ми част от техния свят да бъде предоставен на бъгерите. Ако прекаленото излагане на влиянието на човешката цивилизация би ги унищожило, то помисли си какво ще стане с бъгерите всред тях.
— Ти каза, че бъгерите са си взели поука. Каза, че няма да нанесат никаква вреда.
— Не и предумишлено. Но ние ги победихме само по една щастлива случайност, Джейн, знаеш го…
— Дължеше се на твоя гений.
— Те са по-развити от нас. Как ще възприемат това прасенцата? Ще бъдат ужасени от бъгерите, досущ както бяхме ужасени ние, а и едва ли ще са в състояние да се справят със страха си.
— Откъде знаеш? — попита Джейн. — Как ти или който и да е друг може да знае с какво могат да се справят прасенцата? Освен ако не отидеш при тях и не научиш какви са. Ако са варелсе, Ендър, тогава остави бъгерите да използват тяхната среда и това няма да означава нещо повече от преместването на мравуняците или стадата добитък, за да се отвори място за градовете.