Говорителя на мъртвите - Кард Орсон Скотт 9 стр.

— Те са рамани — рече Ендър.

— Още не го знаеш.

— Знам го. Твоята симулация: това не беше изтезание.

— О, така ли? — Джейн отново показа възстановката на тялото на Пипо миг преди смъртта му. — Тогава може би не разбирам смисъла на думата.

— Пипо сигурно го е усетил като изтезание, но ако твоята симулация е точна — а аз знам, че е точна, Джейн, — то целта на прасенцата не е била да му причинят болка.

— Доколкото разбирам човешката природа, Ендър, дори религиозните ритуали носят в сърцевината си болка.

— Не бе и религиозна церемония, поне не изцяло. Ако е било просто жертвоприношение, нещо не е както трябва.

— Какво знаеш ти за това? — Сега терминалът показваше подигравателното лице на професор, олицетворение на академичен снобизъм. — Цялото ти образование бе военно, единствената ти друга дарба е, че имаш нюх към словото. Написа бестселър, който роди хуманистична религия — но с какво това те квалифицира, че да разбереш прасенцата?

Ендър затвори очи:

— Може би греша.

— Но вярваш, че си прав, нали?

Позна по гласа й, че бе възстановила на терминала собственото си лице. Отвори очи:

— Мога да се доверя единствено на интуицията си, на преценките, които не са плод на анализ. Не знам какво правеха прасенцата, но то беше целенасочено. Не злобно, не жестоко. Все едно, че бяха лекари, които се стремят да спасят живота на пациента, а не мъчители, които се опитват да го отнемат.

— Разбрах те — прошепна Джейн. — Разбрах те във всяко отношение. Ти трябва да идеш и да видиш дали Царицата на кошера може да живее там под заслона на частичната карантина, вече наложена на планетата. Трябва да идеш и да видиш дали можеш да разбереш кои всъщност са прасенцата.

— Дори да си права, Джейн, аз не мога да ида там — рече Ендър. — Имиграцията е строго ограничена, а и без това не съм католик.

Джейн извъртя очи.

— Смяташ ли, че бих стигнала чак дотук, ако не знаех как да те изпратя там?

Появи се ново лице. На девойче, което в никакъв случай не бе тъй невинно и красиво като Джейн. Лицето й беше сурово и студено, очите й — блестящи и пронизващи, устните й бяха свити в гримасата на човек, принуден да живее с постоянна болка. Беше млада, ала изражението й бе поразително старо.

— Ксенобиоложката на Лузитания. Иванова Санта Катарина фон Хесе. Наричат я Нова или Новиня. Тя е поискала да пристигне Говорител на мъртвите.

— Защо изглежда така? — попита Ендър. — Какво й се е случило?

— Родителите й са починали, докато е била малка. Ала в последните няколко години тя е заобичала друг мъж като баща. Мъжа, който току-що бе убит от прасенцата. Тя би искала да Говориш за неговата смърт.

Взрял се в лицето й, Ендър отхвърли настрани загрижеността си за Царицата на кошера и за прасенцата. Познаваше това изражение на тъга на възрастен върху лицето на дете. Беше го виждал и преди, през последните седмици на Войната с бъгерите, когато беше на ръба на издържливостта си и разиграваше битка подир битка в една игра, която всъщност не бе никаква игра. Беше го виждал след края на войната, когато откри, че тренировките му изобщо не бяха тренировки, че симулациите бяха истински събития, че бе командвал чрез ансибала флотилията на човечеството. Тогава, след като узна, че бе избил всички живи бъгери, когато установи акта на ксеноцида, който неволно бе извършил, изражението на собственото му лице в огледалото беше такова — изражение на вина, по-тежка, отколкото човек можеше да понесе.

Какво се бе случило на това момиче, какво бе сторила Новиня, та да изпитва такава болка?

Той се заслуша във фактите от живота й, които Джейн му избълва. Бяха статистични данни, ала Ендър бе Говорител на мъртвите; неговият гений — или неговото проклятие, — се състоеше в способността му да си представя събитията така, сякаш ги виждаше някой друг. Това го бе превърнало в блестящ военен командир, както по отношение на водачеството на собствената си армия — бяха деца всъщност, — така и в отгатването на противниковите намерения. Това означаваше също, че от голите факти за живота на Новиня той бе в състояние да отгатне — не, не да отгатне, а да узнае — как смъртта на родителите й и фактическото им канонизиране я бяха отчуждили, как бе засилила изолацията си, като се бе хвърлила презглава в занаята на родителите си. Знаеше какво се крие зад забележителното й постижение да стане пълноправна ксенобиоложка с години по-рано от обичайното. Разбираше също какво означаваше за нея кротката обич и приемането й от страна на Пипо, колко дълбока бе нуждата й от приятелството на Либо. На Лузитания нямаше жива душа, която да познава истински Новиня. Ала затворен в свота пещера в Рейкявик, на ледената планета Трондхайм, Ендър Уигин я познаваше, обичаше я и ридаеше горко за нея.

— Значи ще отидеш — прошепна Джейн. Ендър не бе в състояние да проговори. Джейн се оказа права. И без друго щеше да отиде, като Ендър Ксеноцида, тъй като протекционистичният статус на Лузитания би могъл да превърне планетата в мястото, където Царицата на кошера да бъде освободена от трихилядолетния си плен и той да изкупи престъплението, което бе извършил в детството си. А би отишъл и като Говорител на мъртвите, за да разбере прасенцата и да ги обясни на човечеството, за да бъдат приети, ако наистина бяха рамани, а не омразни и предизвикващи страх варелсе.

Сега щеше да отиде и поради друга, по-дълбока причина. Щеше да отиде, за да помогне на момичето Новиня, заради блестящия й ум, заради отчуждението й, заради болката, заради вината — заради същите неща, които го съпровождаха в собственото му откраднато детство, заради същите семена на скръбта, които все още живееха у него. Лузитания се намираше на двайсет и две светлинни години разстояние. Щеше да пътува със скорост съвсем близка до светлинната и въпреки това нямаше да пристигне при нея, преди да е станала почти четирийсетгодишна. Ако бе във властта му, би отишъл веднага при нея чрез филотичната мигновеност на ансибала; но знаеше също, че болката й ще почака. И когато пристигне, тя все още ще бъде там, ще го очаква. Нима неговата собствена болка не бе оцеляла през всичките тези години?

Риданията му секнаха; овладя емоциите си.

— На колко години съм? — попита той.

— Изминали са 3081 години, откак си роден. Но субективната ти възраст е 36 години и 118 дни.

— И на колко години ще бъде Новиня, когато пристигна там?

— Плюс-минус няколко седмици, в зависимост от деня на отпътуването ти и доколко звездолетьт ще може да доближи скоростта на светлината, тя ще бъде почти на трийсет и девет.

— Искам да замина утре.

— Необходимо е време, за да се поръча звездолет, Ендър.

— Има ли някой в орбита около Трондхайм?

— Половин дузина, разбира се, но само един би могъл да е готов за утре и той е натоварен със скрика за луксозната търговия на Кирилия и Армения.

— Никога не съм те питал колко съм богат.

— Аз се погрижих добре за инвестициите ти през последните години.

— Тогава купи ми кораба и товара му.

— Какво ще правиш със скриката на Лузитания?

— Какво правят с нея кирилианците и арменците?

— Носят част от нея като дрехи, а останалото изяждат. Но те плащат много повече, отколкото може да си позволи някой на Лузитания.

— Тогава след като подаря товара на лузитанците, може би възмущението им, че Говорител пристига в католическа колония ще се посмекчи.

Джейн се превърна в дух, който излиза от бутилка:

— Чух те, о, Господарю, и ще изпълня заповедите ти. — Духът се превърна в дим, който бе всмукан през гърлото на бутилката. Сетне лазерите изключиха и пространството над терминала опустя.

— Джейн? — рече Ендър.

— Да? — отвърна тя чрез бижуто в ухото му.

— Защо искаш да отида на Лузитания?

— Искам да добавиш трети том след „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. За прасенцата.

— Защо толкова много държиш на тях?

— Защото след като напишеш книгите, които разкриват душата на трите живи вида, познати на хората, ще бъдеш готов да напишеш и за четвъртия.

— Още един вид раман? — попита Ендър.

— Да. Аз.

Ендър се замисли за миг:

— Готова ли си да се разкриеш пред останалата част от човечеството?

— Винаги съм била готова. Въпросът е дали хората са готови да ме опознаят? За тях бе лесно да заобичат Хегемона — той беше човек. И Царицата на кошера — също, беше безопасно, защото, доколкото знаят, всички бъгери са мъртви. Ако можеш да ги накараш да заобичат прасенцата, които са още живи, макар че са изцапали ръцете си с човешка кръв, — тогава те ще бъдат готови да узнаят и за мен.

— Някой ден — рече Ендър — ще заобичам някого, който няма да настоява да върша подвизите на Херкулес.

— И бездруго животът ти те отегчава, Ендър.

— Да. Но вече съм на средна възраст. Харесва ми да бъда отегчен.

— Между другото, собственикът на звездолета Хейвлок, който живее на Галес, прие предложената от теб цена от четирийсет милиарда долара за кораба и товара му.

— Четирийсет милиарда! Няма ли да се разоря?

— Капка в морето. Екипажът е уведомен, че договорите му се прекратяват. Позволих си волността да им купя билети за други полети, като използвах твоите средства. Ти и Валънтайн няма да се нуждаете от никого, освен от мен, да ви помогне с кораба. Ще отлетим ли утре заран?

— Валънтайн… — отрони Ендър.

Сестра му беше единствената възможна причина за забавяне на отпътуването. Инак сега, след като решението бе взето, нито студентите му, нито малцината му нордически приятели си заслужаваха да си взема дори довиждане.

— Нямам търпение да прочета книгата, която Демостен ще напише за историята на Лузитания.

Джейн бе разкрила истинската самоличност на Демостен, докато демаскираше истинския Говорител на мъртвите.

— Валънтайн няма да дойде — рече Ендър.

— Но тя е твоя сестра.

Ендър се усмихна. Въпреки огромната й мъдрост, Джейн не разбираше никак кръвното родство. Макар да бе създадена от хора и да възприемаше себе си чрез човешки понятия, тя не съществуваше биологично. Бе изучила генетиката чрез зазубряне; не можеше да почувства желанията и повелите, които сродяваха хората с всички други живи същества.

— Тя ми е сестра, но Трондхайм е нейният дом.

— И преди е тръгвала с неохота.

— Този път дори няма да я помоля да дойде. Не и след като очакваше бебе, не и след като бе толкова щастлива тук, в Рейкявик. Тук, където я обичаха като учителка, без изобщо да подозират, че всъщност е легендарният Демостен. Тук, където съпругът й Якт е собственик на сто риболовни кораба и господар на фиордите, където всеки ден е изпълнен с блестящи разговори или с опасности и с величието на изпъстреното с айсберги море; не, тя никога нямаше да си тръгне от тук. Нито пък ще разбере защо аз трябва да замина.

Мисълта да изостави Валънтайн разколеба решимостта на Ендър да отпътува за Лузитания. Веднъж го бяха отделили от любимата му сестра и той дълбоко негодуваше за годините приятелство, които му бяха отнели. Можеше ли сега пак да замине, след като почти двайсет години бяха непрекъснато заедно? Този път нямаше да има връщане назад. Докато пристигне на Лузитания, в негово отсъствие тя щеше да остарее с двайсет и две години; ако предприемеше обратно пътуване от двайсет и две години, при завръщането му тя щеше вече да наближава осемдесетте.

<Значи няма да ти е толкова лесно в крайна сметка. И ти трябва да платиш своята цена.>

Не ме подигравай, отвърна безгласно Ендър. Имам правото да изпитвам съжаление.

<Тя е твоето друго аз. Нима наистина ще я изоставиш заради нас?>

Това бе гласът на Царицата на кошера в главата му. Разбира се, тя бе видяла всичко, което бе видял и той, знаеше всичко, което бе решил. Устните му безмълвно изрекоха думите към нея: „Аз ще я изоставя, но не заради вас. Не сме сигурни дали това ще ви донесе някаква полза. Може да се окаже просто поредното разочарование, като Трондхайм.“

<Лузитания е всичко, от което се нуждаем. И е защитена от човешките същества.>

Но тя също така принадлежи на друг народ. Няма да унищожа прасенцата, за да изкупя вината си, че унищожих вашия народ.

<Те ще са в безопасност с нас; няма да им причиним зло. Вече ни познаваш много добре, след всичките тези години.>

Знам онова, което ти си ми казала.

<Ние не знаем да лъжем. Ние ти показахме нашите собствени спомени, нашата собствена душа.>

Известно ми е, че бихте могли да живеете в мир с тях. Но дали те биха могли да живеят в мир с вас?

<Отведи ни там. Чакахме толкова дълго.>

Ендър отиде в ъгъла на стаята и взе една опърпана чанта. Всичко, което на практика притежаваше, можеше да се събере в нея — дрехи за преобличане. Останалите неща в стаята бяха подаръци от близки на тези, за които бе Говорил — не можеше да прецени изобщо дали това бе признателност към него, или към институцията на истината. Те щяха да си останат тук, когато си тръгне. Нямаше място за тях в чантата му.

Отвори я и извади навито на руло килимче, разви го.

В него лежеше дебел, влакнест, голям матов пашкул, дълъг четиринайсет сантиметра.

<Да, погледни ни.>

Бе намерил пашкула, който го очакваше, когато пристигна да управлява първата човешка колония на някогашна бъгерска планета. Предвидили, че Ендър е непобедим и ще ги унищожи, те бяха построили устройство, което можеше да има смисъл само за него, защото бе извлечено от сънищата му. Пашкулът с безпомощната, но намираща се в съзнание Царица на кошера, го бе очаквал в кула, където в съня си той бе открил враг.

— Ти си чакала по-дълго, докато те открия — рече на глас, — отколкото тези няколко години, откак те взех иззад огледалото.

<Няколко години ли? А, да. С твоя последователен ум не забелязваш хода на годините, когато пътуваш със скорост, толкоз близка до светлинната. Но ние ги забелязваме. Нашата мисъл е мигновена; светлината пълзи като живак по студено стъкло. Ние знаем всеки миг от тези три хиляди години.>

— Намерил ли съм досега място, което да бъде безопасно за вас?

<Имаме десет хиляди оплодени яйца, които чакат да заживеят.>

— Може пък Лузитания да е мястото, не знам.

<Позволи ни да заживеем отново.>

— Опитвам се. Как смяташ, защо инак ще странствам от свят на свят през всичките тези години, ако не, за да открия място за вас?

<По-бързо, по-бързо, по-бързо, по-бьрзо.>

Трябва да открия място, където няма да ви убием отново в мига, в който се появите. Вие все още съществувате в множество човешки кошмари. Не всички хора вярват докрай на книгата ми. Те може и да осъждат Ксеноцида, но ще го извършат отново.

<През целия ни живот ти си единственото ни познато същество, което не е наша издънка. Никога не се е налагало да проявяваме разбиране, защото винаги сме разбирали. Сега сме само едно-единствено аз, а ти си единствените ни очи, ръце и крака, които имаме. Прости ни, ако сме нетърпеливии.>

Той се засмя. Аз да простя на вас!

<Вие, хората, сте глупци. Ние знаем истината. Ние знаем кой ни уби и това не си ти.>

Аз бях.

<Ти беше чуждо оръдие.>

Аз бях.

<Ние ти прощаваме.>

Опрощението ще дойде, когато отново закрачите по лицето на някой свят.

ПЕТА ГЛАВА

ВАЛЪНТАЙН