— Каква безбожна бъркотия — дрезгаво рече той на Рон.
— Дявол да го вземе, има да говорят за това с години — възкликна Рон. — Най-хубавото четене, което са чували някога, последвано от най-хубавото проваляне на вечеринка, което някога са виждали. А сега се размърдай. Дигай си задника към Мейн. Аз ще ти се обадя.
Тед Енергетика, с разширени и насълзени очи, направи опит да се хвърли към него. Двама младежи — единият беше бармана — го задържаха.
— Сбогом — каза Гардънър на струпаните купчинки хора. — Благодаря за прекрасната вечер.
Той отиде до вратата и се обърна.
— И дори да забравите всичко друго, помнете за левкемията и децата. Помнете…
Ала това, което те щяха да запомнят, беше как млати Тед с чадъра. Видя го изписано по лицата им.
Гардънър кимна и тръгна по коридора, покрай Арбърг, който все още стоеше с вкопчени в гърдите ръце и мърдаше устни. Гардънър не погледна назад. Той ритна встрани поставката за чадъри, отвори вратата и излезе навън в нощта. Повече от всякога му се искаше да удари една глътка и предположи, че трябва да е намерил къде, защото някъде тогава падна в корема на голямата риба и мракът го погълна.
ШЕСТ: ГАРДЪНЪР ВЪРХУ СКАЛИТЕ
1
Сега, дълго след зазоряване на сутринта на 4 юли 1988 година, Гардънър се събуди — свести се, по-точно — близо до ръба на каменния вълнолом, който се простира към Атлантика, недалеч от Увеселителния парк Аркадия, край плажа Аркадия в Ню Хампшир. Не че тогава Гардънър знаеше къде се намира. Той не помнеше почти нищо друго, освен собственото си име, фактът, че е в състояние, както изглеждаше, на почти пълна физическа агония и някак по-маловажния факт, че очевидно едва не се бе удавил през нощта.
Лежеше на една страна, а краката му киснеха във водата. Предполагаше, че когато снощи се е довлякъл тук, е бил на високо и сухо, но явно се бе претърколил в съня си и полека се бе свлякъл надолу по стръмния северен склон на вълнолома… а сега настъпваше приливът. Ако бе закъснял още половин час със събуждането си, предполагаше, че като нищо щеше просто да бъде отнесен от скалите на вълнолома, както изкарана на брега лодка може да бъде отнесена от пясъчен насип.
Едната му обувка още се намираше на крака му, но бе подгизнала и неизползваема. Гардънър я изрита от себе си и апатично загледа как потъва надолу в зеленикавия мрак. „Да имат раците в какво да серат“, помисли си той и седна.
Болката, която прониза главата му, беше толкова силна, че за миг помисли да не е получил удар; реши, че е оцелял цялата тази нощ върху вълнолома, само за да умре от емболия на другата сутрин.
Болката малко се уталожи и светът излезе от сивата мъгла, в която бе потънал. Той си върна способността да преценява точно колко нещастен се чувства. Несъмнено Боби Андерсън би нарекла това „пълното пътуване на тялото“, както в „Наслади се на пълното пътуване на тялото, Джим. Какво може да бъде по-хубаво от начина, по който се чувстваш след една нощ прекарана в окото на циклона?“
„Една нощ ли? «Една» нощ?“
Изключено, скъпа. Това трябва да е било истински „транс“. Съвсем истински и гнусно реален.
Усещаше стомаха си болезнен и подут. Гърлото и синусите му бяха запушени, като че ли бе повръщал. Погледна вляво от себе си и се увери, че случаят беше точно такъв — резултатът бе там, малко над него, край мястото където трябва да е била първоначалната му позиция, подписът на пияницата — огромна гадна локва от засъхваща повръщня.
Господи, цялото тяло го болеше.
Гардънър прекара трепереща мръсна дясна ръка под носа си и усети люспички от засъхнала кръв. Беше му текла кръв от носа. Това му се случваше от време на време след скиорския инцидент край река Сънди през седемнайсетата му година. Можеше направо да разчита, че ще му потече кръв от носа при всяко натряскване.
Към края на всичките му предишни запивания — а това беше първият път, когато стигаше до дъното на свинщината за почти три години — Гардънър бе чувствал същото като сега: прилошаване, което се простираше по-надълбоко от болящата го глава, подутия стомах, подобен на жива гъба пълна с киселина, болките, схванатите мускули. Това дълбоко прилошаване не можеше да бъде наречено дори депресия — то бе усещане за пълна обреченост.
Този път беше по-лошо от всякога, по-зле дори от депресията, последвала Прочутия купон за Деня на благодарността през 1980 година, когато бяха свършили и преподавателската кариера и бракът му. А също се бе стигнало много близо и до свършването на живота на Нора. Беше стигнал до това състояние в Пенъбскотския щатски затвор. От външната страна на килията му седеше един полицай, четеше последния брой на списание „Крейзи“ и си чоплеше носа. По-късно Гардънър научи, че във всички полицейски участъци са наясно с навика на напиващите се до безсъзнание често да излизат от запоите си дълбоко депресирани. Затова ако се намереше свободен човек, той ти хвърляше по едно око, просто за да са сигурни, че няма да превъртиш напълно… поне докато си под тяхното попечителство и си заобиколен от щатското имущество.
— Къде съм? — бе попитал Гардънър.
— А къде мислиш, че си? — върна въпроса полицаят. Той огледа големия зелен сопол, който току-що бе изровил от носа си и после бавно и с явно задоволство го избърса в подметката на обувката си, стъпи долу и го разтърка по черната пръст на пода. Гардънър не можеше да отдели поглед от тази операция и една година по-късно написа стихотворение за нея.
— Какво съм направил?
Като се изключат няколко кратки проблясъка, последните две денонощия му се губеха в пълен мрак. Проблясъците бяха несвързани, като разкъсвания сред облаците, които пропускат несигурни лъчи слънчева светлина, докато приближава бурята. Как носи на Нора чаша чай и започва да й изнася проповедта си за атомните електроцентрали. О, да, централите. Да живеят вечните ядрени централи. Когато умре, последните му думи върху цялата скапана неразбория няма да бъдат „Цъфнала роза“, а „Атомни електроцентрали“. Можеше да си спомни как пада на алеята за коли покрай къщата. Как си взима пица и е толкова пиян, че едри парчета разтопен на ивици кашкавал се изсипва в ризата му и го изгаря по гърдите. Спомняше си, че се обажда на Боби. Обажда й се и й ломоти нещо несвързано, нещо ужасно, а Нора не пищеше ли? „Пищеше?“
— „Какво съм направил“? — попита той по-настойчиво.
Полицаят го изгледа за момент със съвсем неприкрито презрение.
— Простреля жена си. Ето какво си направил. Хубава си я свършил, а?
И той се върна към списанието си „Крейзи“.
Тогава беше зле; сега се чувстваше още по-зле. Това бездънно усещане на самопрезрение, разяждащата сигурност, „че си направил лоши неща, които не можеш да си спомниш“. Не чак толкова малко чаши шампанско на новогодишното празненство, където си нахлупи върху главата сенника на един лампион и затанцува буги из стаята, докато той ти се смъкваше върху очите, а всички присъстващи (с изключение на жена ти) смятаха, че това е най-забавното нещо, което са виждали през „живота“ си. Без да знаят, че си вършил забавни неща като набиване на декани. Или прострелване на съпруги.
Този път беше по-зле.
Как бе „възможно“ да е по-зле от тогава с Нора?
Имаше „нещо“. В момента главата го болеше прекалено силно, за да направи дори опит да възстанови последния неизвестен период от време.
Гардънър погледна надолу към водата — вълните равномерно се покачваха към мястото, където беше седнал, подпрял лакти на коленете си, с отпусната глава. Когато гребените отминаха, той видя малки рачета и лъскави зелени водорасли. Не… всъщност не водорасли. Зелена тиня. Като сополи.
„Застреля жена си… хубава си я свършил, а?“
Гардънър стисна очи срещу подлудяващото пулсиране на болката, после ги отвори пак.
„Скачай вътре“, помами го нежно някакъв глас. „Искам да кажа, какво пък, по дяволите, наистина не ти трябват повече тия лайна, нали? Играта свърши. По неофициални данни. Радиоактивен дъжд. Да бъде включен отново в списъка, когато Великото Колело на Карма се завърти в другия живот… или в онзи след него, ако трябва да прекарам следващия като си плащам за този в кожата на някой торен бръмбар или нещо подобно. Сваляй доспехите, Гард. Скачай. При сегашното ти състояние и двата ти крака ще се схванат и всичко ще свърши бързо. Във всички случаи ще е по-добре от нара в затворническата килия. Хайде, скачай.“
Той се изправи и застана олюляващ се върху скалите, с вперен във водата поглед. Само една голяма стъпка, това беше всичко. Можел е да я направи и в съня си. Майка му стара, едва не я бе направил.
„Не още. Искам първо да говоря с Боби.“
Онази част от съзнанието му, която продължаваше да копнее за още мъничко живот, се вкопчи в тази идея. Боби. Боби беше единственото в стария му живот, което все още някак изглеждаше цяло и добро. Боби си живееше там в Хейвън, пишеше си уестърните, все още със здравия си разум, все още негова приятелка, макар и да не му бе вече любовница. Неговият последен приятел.
„Искаш първо да говориш с Боби, а?“
„Защо? За да минеш и последната граница като забъркаш и нея ли? Господ ти е свидетел, че доста си се старал да го направиш. Тя има полицейско досие благодарение на теб, а без съмнение и своя собствена папка във ФБР. Не намесвай Боби в това. Скачай и престани да забъркваш каши.“
Той се люшна напред, почти съвсем готов да го направи. Онази част от него, която все още искаше да живее, изглежда бе изчерпала аргументите си, не й бяха останали тактики за отлагане. Би могла да изтъкне, че се бе опазил трезвен — повече или по-малко — през последните три години, не беше изпадал в неконтролируемо състояние, откакто ги бяха арестували с Боби в Сийбрук през 1985. Но този довод беше несериозен. Като се изключеше Боби, той вече бе напълно сам. Мозъкът му беше объркан почти през цялото време и се връщаше отново и отново — дори в трезво състояние — на въпроса за атомните електроцентрали. Той съзнаваше, че първоначалните му гняв и загриженост се бяха превърнали в мания… ама съзнаването и реабилитирането съвсем не бяха едно и също. Поезията му се бе изродила. „Мозъкът“ му се бе изродил. И най-лошото от всичко беше, че когато не пиеше, му се искаше да го прави. „Просто болката вече ме съпътства непрекъснато. Аз съм като бомба, която се разхожда наоколо и си търси място, където да избухне. Време е да се обезвредя.“
Добре, тогава. Добре. Гардънър затвори очи и се приготви.
Щом го направи, го завладя странна увереност, толкова силно интуитивна, че беше почти прозрение. Той усети, че „Боби“ има нужда да говори с „него“, а не обратното. Че това не е някакъв номер на неговия мозък. Тя действително бе изпаднала в беда. В „голяма“ беда.
Гард отвори очи и се огледа, като човек който се събужда от дълбок транс. Ще намери телефон и ще й се обади. Няма да каже: „Ей, Боби, пак загубих контрол над себе си“, нито: „Не знам къде се намирам, Боби, но този път няма никакво чоплещо си носа ченге, което да ме спре“. Ще каже: „Хей, Боби, как я караш?“ и когато тя му отвърне, че всичко е наред, по-добре от всякога, нахлуваме внезапно с бандата на Джеймс в Нортфийлд или препускаме из прерията с Бъч Касиди и Сънданс Кид в търсене на нови територии и, между другото, Гард, как е твоята собствена неспокойна личност, Гард ще й каже, че е добре, за разнообразие пише няколко хубави неща, мисли да иде до Върмонт за малко, да се види с приятели. После ще се върне върху края на вълнолома и ще скочи. Никакви глезотии. Просто ще се пльосне по корем в мъртвата зона. Това му се виждаше подходящо:; в края на краищата по този начин се бе оправял и в живота. Океанът се намираше тук от близо милиард години. Щеше да почака още пет минути, докато свърши тази работа.
„Ама няма да тръсваш всичко върху нея, чуваш ли? Обещай ми, Гард. Никакви издънки и циврене. Предполага се, че си неин приятел, а не еквивалент на гадната й сестра от мъжки пол. Никакви такива лайна.“
Беше нарушавал обещания през живота си, Господ му бе свидетел — поне няколко хиляди от тях към себе си. Но това щеше да го спази.
Той тромаво се изкатери върху вълнолома. Земята беше груба и камениста, наистина добро място да си счупиш глезена. Огледа се равнодушно наоколо за оръфания си кафяв сак, който винаги взимаше със себе си, когато заминаваше на четене или просто на екскурзия, мислейки си, че може да се е заклещил в някоя от дупките между скалите или просто да лежи някъде наблизо. Нямаше го. Той беше стар другар, оръфан и очукан, придружавал го още от последните мъчителни години на брака му, нещо, което бе успял да запази, докато всички ценности се бяха загубили. Е, сега най-после и сакът бе изчезнал. Дрехи, четка за зъби, сапун в пластмасова кутийка, няколко ивички сушен бекон (понякога Боби се забавляваше като сушеше бекон в бараката си), двайсетдоларова банкнота пъхната под дъното на сака… и всичките му непубликувани стихове, разбира се.
Стиховете бяха най-малката от тревогите му. Тези, които бе написал през последните две години и на които беше дал страхотно остроумното и жизнерадостно заглавие „Радиационен цикъл“, бяха предоставени на петима различни издатели и отказани от всичките пет. Един анонимен редактор бе написал: „Поезията и политиката рядко се смесват добре; поезията и пропагандата — никога.“ Тази кратка проповед беше съвършено вярна, той си го знаеше… и въпреки това не бе могъл да спре.
Е, приливът ги беше зачеркнал с Окончателния син молив. „Иди и направи със себе си същото“, каза си той и бавно се повлече по вълнолома към плажа, като си мислеше, че разходката му до мястото, където се бе свестил, трябва да е била изключителна демонстрация на смъртно опасно цирково изкуство. Той вървеше, червеното и подпухнало лятно слънце изгряваше от Атлантическия океан зад гърба му, далеч пред него се протягаше уморената му сянка, а на плажа някакво хлапе по дънки и фанелка пукаше фишеци.
2
Чудо: оръфаният му сак все пак не беше загубен. Той лежеше обърнат с дъното нагоре върху плажа, точно над линията на пълния прилив, с обърнат към Гардънър отворен цип, приличен на голяма кожена уста, захапала пясъка. Гард го вдигна и погледна вътре. Всичко беше изчезнало. Дори окъсаното му бельо. Дръпна нагоре имитиращото кожа дъно на сака. Двайсетачката също я нямаше. Наивна надежда, твърде бързо попарена.
Гардънър пусна сака. Бележниците му, и трите, лежаха малко по-нататък на плажа. Единият се подпираше на кориците си, оформил нещо като палатка, вторият лежеше мокър точно под линията на прилива, раздул се до размерите на телефонен указател, а вятърът лениво прелистваше страниците на третия. „Да не ти пука“, мина през ума на Гардънър. „Тъпотиите на едно магаре.“
Хлапето с фишеците се приближи към него… но не прекалено. „Иска да има възможност скоростно да се омете, ако се окажа толкова страшен, колкото несъмнено изглеждам“, помисли Гардънър. „Умно дете.“
— Тия работи твои ли са? — попита хлапето. На фанелката му беше показано момче, което се пръска и от него се разлита храна. ЖЕРТВА НА УЧИЛИЩНИЯ ОБЯД, поясняваше надписът.
— Да — отвърна Гардънър. Той се наведе, вдигна подгизналия бележник, поогледа го и пак го хвърли на земята.
Детето му подаде другите два. Какво можеше да каже? „Не си прави труда, хлапе? Стихотворенията са боклук, хлапе? Поезията и политиката рядко се смесват добре, хлапе, поезията и пропагандата“ — никога?
— Благодаря — рече той.
— Нищо. — Детето хвана сака така, че Гардънър да пусне пак вътре двата сухи бележника. — Изненадан съм, че изобщо нещо ви е останало. Тука е пълно с майстори на кражбата през лятото. Заради парка, предполагам.
Хлапето посочи с палец и Гардънър видя върху фона на небето силуета на стръмна конструкция с увеселително влакче. Първата му мисъл беше, че по някакъв начин е успял да мине със запивания целия път на север до Стария плаж с овощната градина преди да загуби съзнание. Повторният поглед промени впечатлението. Нямаше кей.
— Къде се намирам? — попита Гардънър и съзнанието му го върна към зловещо пълните подробности на килията и бъркащия си в носа полицай. За миг беше сигурен, че детето ще каже: „А къде мислиш, че се намираш?“
— На плажа Аркадия — хлапето прозвуча полуизненадано, полупрезрително. — Трябва действително здравата да сте се подредили тази нощ, господине.
— Тази нощ и нощта преди — припя Гардънър с леко дрезгав и малко зловещ глас — томичукалата чукат на вратата.