Детето премига изненадано срещу Гардънър… след което го очарова като неочаквано добави строфи, които никога преди не беше чувал.
— Искам да изляза, но от страх дори няма да погледна томичукалата.
Гардънър се усмихна широко… но усмивката му се превърна в гримаса от нов пристъп на болка.
— Къде си чул това, моето момче?
— От мама. Като бях малък.
— И аз чух за томичукалата от майка си — поясни Гардънър, — ама не знаех тази част.
Хлапето вдигна рамене, сякаш за да покаже, че темата е престанала да предизвиква в него, какъвто и да било интерес.
— Тя имаше навика да съчинява всякакви щуротии. — То премери с поглед Гардънър. — Имате ли болки?
— Моето момче — тържествено се приведе напред Гардънър, — казано с безсмъртните думи на Ед Сандърс и Тюли Къпфербърг, чувствам се като домашно направено лайно.
— Имате вид на човек, който е бил пиян доста дълго време.
— Така ли? А ти по какво познаваш?
— По мама. Тя винаги или почваше да приказва странни неща като тия за томичукалата, или се чувстваше прекалено зле, за да говори.
— Спряла ли е да пие?
— Да. Автомобилна катастрофа — отвърна детето.
Гардънър изведнъж го затресе. Момчето изглежда не забелязваше; то изучаваше небето, следеше полета на една чайка. Тя прекосяваше синевата на утринното небе, покрито с ефирни люспи от перести облаци, стана черна за миг, докато прелиташе пред червеното око на изгряващото слънце, после кацна на вълнолома, където започна да кълве нещо, което чайките вероятно намираха за вкусно.
Гард погледна от чайката към детето, чувствайки се объркано и странно. Всичко това определено започваше да придобива някакъв поличбен смисъл. Хлапето знаеше за измислените томичукала. Колко деца в света бяха чували за тях и какви бяха вероятностите Гардънър да се натъкне на такова, което и (а) знае за тях, и (б) е загубило майка си благодарение на алкохола?
Хлапето бръкна в джоба си и извади няколко преплетени фишека. „Сладката птица на младостта“, помисли си Гардънър и се усмихна.
— Искаш ли да гръмнеш един, два? Да отпразнуваш Четвърти? Може да ти повдигнат настроението.
— Четвърти ли? Четвърти „юли“! Това ли сме днес?
Детето го възнагради със суха усмивка.
— Не е Деня на залесяването.
Двайсет и шести юни беше… той започна да брои отзад-напред. Боже милостиви! Цели осем дни му се губеха в мрак. Е… не съвсем. Така всъщност щеше да е по-поносимо. Ивици светлина, съвсем не добре дошли, започнаха да отделят части от тази тъмнина. Мисълта, че е наранил някого — „пак“ — вече се надигаше в ума му като увереност. Искаше ли да знае кой
(„аргълбаргъл“)
е било това и какво му или й беше направил? Май не. Най-добре да се обади на Боби и да свърши със себе си, преди да си е припомнил.
— Господине, как получихте този белег на челото?
— Блъснах се в дърво, докато карах ски.
— Обзалагам се, че е боляло.
— Да, дори повече от сега, но не кой знае колко. Знаеш ли къде има обществен телефон?
Детето посочи към една постройка с ексцентричен зелен покрив, която се издигаше на около километър по-нататък край плажа. Тя увенчаваше ронещ се гранитен нос и приличаше на извадена от корица на евтин готически роман. Трябва да беше курортна атракция. След моментно замисляне Гард се сети за името й.
— Това е „Алхамбра“, нали?
— Точно тя и единствената.
— Благодаря — кимна Гардънър и тръгна натам.
— Господине?
Той се обърна.
— Тази последната книга не си ли я искате? — Хлапето посочи към мокрия бележник, който лежеше под линията на прилива. — Бихте могли да я изсушите.
Гардънър поклати глава.
— Моето момче — каза той, — аз не мога да изсуша дори „себе си“.
— Сигурен ли сте, че не искате да гръмнете няколко фишека?
Гардънър с усмивка поклати глава.
— А ти внимавай с тях, обещаваш ли? Човек може да се нарани с неща, които гърмят.
— Добре. — То се усмихна, малко срамежливо. — Майка ми казваше същото, доста време преди да… знаете.
— Знам. Как се казваш?
— Джак. А вие?
— Гард.
— Весел Четвърти юли, Гард.
— Весел Четвърти, Джак. И се пази от томичукалата.
— Които чукат на моята врата — съгласи се сериозно детето и обърна към Гардънър поглед, изпълнен със странно познание.
За миг на Гардънър му се стори, че ще изживее второ прозрение („кой би могъл да предположи, че махмурлукът бил толкова възприемчив към психическите еманации на вселената?“ попита горчиво-саркастичен вътрешен глас). Не знаеше точно за какво се отнасяше, ала то го накара отново да изпита неотложна нужда да говори с Боби. Махна на детето и закрачи по плажа. Вървеше с бърза, равномерна походка, макар че краката му затъваха в пясъка, отделяха се трудно, тежаха. Скоро сърцето му се разблъска, а главата му бучеше толкова силно, че очите му сякаш пулсираха.
„Алхамбра“ изобщо нямаше вид да се приближава.
„Забави ход или ще получиш инфаркт. Или удар. Или и двете.“
И той действително забави ход… след което се сепна от очевидната нелепост на тази постъпка. Ето го тук, крои планове как след около петнайсетина минути да се удави, но междувременно си щади сърцето. Сети се за стария виц с осъдения, който отхвърля предложената му от капитана на взвода за разстрел цигара, с думите: „Опитвам се да ги откажа.“
Гардънър отново ускори крачка и сега тласъците болка започнаха да отмерват в равномерни пулсации безсмисленото стихче:
„Късно тази нощ и нощта преди
томичукалата чукат на вратата.
Боби бе разумна, а аз откачих,
но преди да дойдат томичукалата.“
Той спря. „Какви са тия говна за томичукала?“
Вместо отговор, пак прозвуча онзи дълбок глас, ужасяващ и въпреки това абсолютно несъмнен, като крясък на гмурец, понесъл се над притихнало езеро: „Боби е в беда.“
Гард отново тръгна, възвърна си предишната енергична крачка… а после се втурна напред дори още по-бързо. „Искам да изляза, но от страх дори няма да погледна томичукалата.“
Той заизкачва избелелите от времето стъпала, които водеха нагоре, по склона на гранитния нос, от плажа към хотела, когато прокара ръка под носа си и видя, че пак му тече кръв.
3
Гардънър изкара точно единайсет секунди във фоайето на „Алхамбра“ — достатъчно дълго, за да може регистраторът да забележи, че няма на краката си обувки. Той кимна на един здравеняк, когато Гардънър започна да протестира и двамата го изхвърлиха като мръсна котка.
„Щяха да ме изритат, дори и да носех обувки“, осъзна Гард. „По дяволите, та аз «сам» бих се изритал.“
В стъклото на хотелската врата бе хвърлил един хубав поглед върху себе си. Прекалено хубав. Беше успял да изтрие по-голямата част от кръвта по лицето си с ръкав, ама все още се виждаха следи от нея. Очите му бяха кървясали и облещени. Едноседмичната му брада го караше да изглежда като таралеж около шест седмици след смяна на бодлите. В буржоазния летен свят на „Алхамбра“, където мъжете бяха мъже, а жените носеха тенис полички, той приличаше на мъжка бездомна бабичка.
Тъй като само най-ранобудните се бяха размърдали, портиерът си направи труда да го осведоми, че има телефон в бензиностанцията.
— Там, където се пресичат магистрала 1 и шосе 26. А сега се омитай, преди да съм извикал ченгетата.
Ако бе изпитвал нужда да научи нещо повече за себе си, отколкото вече му беше известно, можеше да го види в отвратените очи на портиера.
Гардънър бавно се повлече обратно по склона към бензиностанцията. Чорапите му шляпаха и залепваха за асфалта. Сърцето му блъскаше като хъхрещ двигател на форд модел Т, който е свикнал на твърде много усилено каране и твърде малко поддържане. Можеше да почувства как главоболието му се измества наляво, където вероятно щеше да се съсредоточи в точка с размера на иглено връхче… ако плановете му станеха такива, че да живее толкова дълго, във всеки случай. И изведнъж той отново беше на седемнайсет.
Беше на седемнайсет и се занимаваше не с атомни електроцентрали, а с мадами. Нейното име беше Анмари и той си мислеше, че съвсем скоро ще успее да го направи с нея, ако не загуби присъствие на духа. Ако се владееше. Може би дори още тази вечер. Но част от това да се владее включваше доброто му представяне днес. Днес, точно тук, на една от средно стръмните писти в планината Виктъри, щата Върмонт. Той гледаше надолу към ските си и наум си преговаряше какво е необходимо да направи, за да спре по всички правила, преговаряше си, както би се подготвял за изпит, който иска да издържи, макар да знаеше, че е още твърде нов в този спорт, а Анмари не е, и някак му се струваше, че тя няма да е толкова склонна да му бутне, ако приключи първия си ден във вид на снежна топка в края на пистата за начинаещи. Нямаше нищо против да изглежда малко „неопитен“, стига да не й се видеше направо „глупав“, затова стоеше там, зяпаше тъпо в краката си вместо натам, където отиваше, което беше право към един чворест стар бор с боядисана върху ствола му предупредителна червена ивица, и единствените звуци около него бяха вятърът в ушите му и сухо плъзгащия се под ските му сняг, като всичко се сливаше в един успокояващ шушнещ звук: „Шшшшш…“
Единствено нахлуването на стихчето в спомена му го накара да спре близо до бензиностанцията. То дойде и остана, пулсиращо в ритъма на сърцето му и бумтенето на главата му. „Късно тази нощ и нощта преди, томичукалата чукат на вратата.“
Гард се закашля, усети медния, неприятен дъх на собствената си кръв и изплю червеникава на цвят храчка върху покритата с боклуци пръст на банкета. Спомни си, че бе питал майка си кои или какво са томичукалата. Не можеше да си спомни какво и дали изобщо му беше отговорила, но знаеше, че винаги ги бе смятал за разбойници, крадци, които правят обирите си на лунна светлина, убиват в сенките и заравят жертвите си в най-тъмния час на нощта. А не беше ли прекарал и един мъчителен, безкраен половин час в мрака на спалнята си, преди сънят да реши най-после да се покаже милостив и да го приеме, мислейки си, че те може да са и канибали, освен крадци? Че вместо да заравят жертвите си в мрака на нощта, може би ги сготвят и… ъ-ъ-ъ…
Гардънър обви изтънели ръце (горе в циклона изглежда не се бе намерил нито един ресторант) около гърдите си и потрепера.
Той пресече шосето пред бензиностанцията, която беше украсена за празника, ала още не бе отворена. Отпред имаше плакати БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ АМЕРИКА и НИЕ ОБИЧАМЕ СИУКСИТЕ! Телефонният автомат се намираше върху стената на сградата. Гардънър с благодарност установи, че е от новите; от него можеше да се набира междуградска линия без да се пускат никакви пари. Това поне му спестяваше унижението да прекара част от последната си сутрин в просия по шосетата.
Натисна нулата и му се наложи да спре. Ръката му неудържимо трепереше, по цялата си дължина. Той стисна слушалката между ухото и рамото си, като по този начин си освободи и другата ръка. Сграбчи с нея дясната си китка, за да я задържи неподвижна… поне доколкото беше възможно. Сега, с вид на стрелец по отдалечена мишена, той използва показалеца си, за да натисне бутоните с бавни и ужасно съсредоточени движения. Роботският глас му каза или да набере номера на телефонната си кредитна карта (изискване, което Гард си помисли, че би бил напълно неспособен да изпълни, дори да притежаваше такава карта) или нула за телефонистката. Гардънър чукна нулата.
— Здравейте, весело прекарване на празника, тук е Ейлийн — изчурулика жизнерадостно гласче. — Бихте ли ми казали сметката си, моля?
— Здравей, Ейлийн, весело прекарване и на теб — каза Гард. — Бих искал разговор за сметка на отсрещния номер, обажда се Джим Гардънър.
— Добре, Джим.
— Не — изведнъж реши той. — По-добре й кажи, че се обажда Гард.
Щом телефонът на Боби там, в Хейвън, започна да звъни, Гардънър се обърна и загледа изгряващото слънце. То беше дори още по-червено от преди, издигаше се към тънкия пласт сгъстяващи се перести облаци като голяма кръгла пришка в небето. Слънцето, заедно с облаците, събудиха спомена за още едно детско стихче в съзнанието му: „Червено слънце вечерта, моряко, пей си песента. Червено слънце сутринта, моряко, прибери платна.“ Гард не разбираше нищо от червени слънца сутрин „или“ вечер, но знаеше, че тези деликатни разпръснати облачета бяха сигурен предвестник за дъжд.
„Прекалено много проклети стихчета станаха като за последна сутрин на земята,“ помисли си той раздразнено. „Смятам да те събудя, Боби. Смятам да те събудя, ала ти обещавам да не го правя никога повече.“
Но там нямаше никаква Боби за събуждане. Телефонът звънеше и това беше всичко. Звънеше… звънеше… звънеше.
— Номерът не отговаря — му съобщи телефонистката, просто в случай, че е глух или пък за няколко секунди е забравил какво прави и е държал слушалката на задника вместо на ухото си. — Желаете ли да опитам пак по-късно?
„Да, може. Ама ще трябва да го направя от бюрото на свети Петър, Ейлийн.“
— Добре — отвърна той. — Приятно прекарване.
— Благодаря, Гард!
Гардънър дръпна слушалката от ухото си, като че ли го бе ухапала и се втренчи в нея. За миг гласът така „силно“ бе заприличал на бобиния… така дяволски „силно“…
Той долепи отново слушалката до ухото си и стигна до „Как ме наре…“ преди да осъзнае, че жизнерадостната Ейлийн е затворила.
Ейлийн. Ейлийн, не Боби. Но…
Тя го бе нарекла Гард. „Боби“ беше единствената, която…
„Не. По-добре й кажи, че се обажда Гард.“
Ето. Съвсем разумно обяснение.
Тогава защо не „изглеждаше“ такова?
Гардънър бавно затвори. Стоеше до стената на бензиностанцията с мокри чорапи, измачкани панталони и извадена от тях риза, а сянката му беше дълга, дълга. Стегната групичка мотоциклети профуча по магистрала 1 на път към Мейн.
„Боби е в беда.“
„Ще бъдеш ли така добър да престанеш? Това са глупости, както Боби сама би ти казала. Някой да ти е разправял, че единственият празник, в който човек може да си иде вкъщи е Коледа? Прибрала се е в Ютика за Великолепния Четвърти, това е всичко.“
Да. Разбира се. Беше толкова правдоподобно Боби да се е прибрала в Ютика за Четвърти, колкото той да си наеме жилище в района на новата ядрена електростанция в Бей Стейт. Ан вероятно щеше да отбележи празника като обсипе Боби с ракети М-80.
„Е, може пък да са я поканили някъде да води парада, в някое от онези нейни каубойски градчета, за които вечно пише. Дедуд, Абилин, Додж Сити, на някое такова място. Ти направи каквото можа. Сега иди да си довършиш започнатото.“
Умът му не положи никакво усилие да влиза в спор; нещо, с което можеше да се справи. Вместо това той само изложи отново първоначалната си теза: „Боби е в беда.“
„Просто ти служи за извинение, бъзливо копеле такова.“
Но не мислеше така. Интуицията прерасваше в увереност. И независимо дали бяха глупости или не, този глас продължаваше да настоява, че Боби е закъсала. Реши, че личната му работа щеше да почака, докато по един или друг начин не узнаеше истината. Както сам си бе казал не много отдавна, океанът нямаше да му избяга.
— Може томичукалата да са я хванали — изрече той на глас, след което се засмя — изплашено, дрезгаво кратко изсмиване. Започваше да полудява, хубаво.
СЕДЕМ: ГАРДЪНЪР ПРИСТИГА
1
„Шшшшш…“
„Той гледа надолу към ските си, гладки кафяви дървени ленти, летящи по снега. Започна да гледа надолу, само за да се увери, че държи ските добре и успоредно, не иска да изглежда като някакъв левак, който изобщо няма работа тук. Сега е почти хипнотизиран от плавната скорост на ските, от кристалния блясък на снега, отминаващ между тях в равна бяла лента, двайсет сантиметра. Не съзнава състоянието си на полухипноза, докато Анмари не изпищява: «Гард, внимавай!» Внимавай!“
„Усещането е като свестяване след слаба доза. Тогава осъзнава, че се е намирал в полутранс, че е гледал прекалено дълго надолу в тази блестяща, летяща лента.“