„Анмари пищи: «Християнка!» Гард! Християнка!“
„Тя пищи отново и този път наистина ли му казва да падне, просто да падне? Господи, човек може да си счупи крак по този начин!“
„В тези последни секунди преди хрущящия удар, той все още не може да проумее, как нещата стават толкова бързо сериозни.“
„По някакъв начин е успял да отиде далече в лявата страна на пистата. Борове и смърчове, с натежали от сняг синьо-сиви клони, прелитат като в мъгла на по-малко от два метра от него. Профучава край един показал се от снега камък; лявата му ска не успява да го закачи за сантиметри. Обзет от смразяващ ужас Гард осъзнава, че напълно е загубил контрол, забравил е всичко, на което го учеше Анмари, маневри, толкова лесни на вид, когато ги правиш на детските писти.“
„И сега се движеше… с колко? Трийсет километра в час? Четирийсет? Петдесет? Леден въздух реже страните му и той вижда как линията на дърветата покрай писта «Права стрела» все повече се приближава. Неговата собствена права стрела е станала лек диагонал. Лек, ала все пак достатъчно кривнат, за да е смъртоносен. Вижда, че пътят му скоро ще го изведе окончателно извън пистата и «тогава» щеше да спре, можеше да се обзаложи, тогава щеше да спре много бързо.“
„Анмари пак изпищява и Гард си мисли:“ Християнка? Наистина ли го казва? Та аз не мога да направя дори „рало“, а тя иска от мен да изпълня „християнка“?
„Опитва се да завие надясно, но ските му упорито си остават на курса. Той вече може да види дървото, в което ще се удари, голям, чепат, стар бор. Около чворестия му ствол е направена с боя червена ивица — напълно излишен знак за опасност.“
„Пак се опитва да обърне, ала е забравил как се правеше.“
„Дървото се раздува, сякаш то се е втурнало срещу него, докато той самият стои на място; вижда грапави издутини, щръкнали остри отчупени клони, на които може да се наниже, вижда резки по старата кора, вижда капките, където червената боя е потекла.“
„Анмари изпищява отново и той осъзнава, че също пищи.“
„Шшшшш…“
2
— Господине? Господине, добре ли сте?
Гардънър рязко седна, стреснат, като очакваше да плати за това движение с нетърпимо пронизваща главата му болка. Но болка нямаше. За момент му се зави свят, което можеше да се дължи на глада, ала главата му беше бистра. Главоболието бе преминало съвсем внезапно, докато беше спал — може би дори, докато бе сънувал самата злополука.
— Добре съм — отговори той и се огледа.
Главата му избумка… при съприкосновението си с някакъв барабан. Едно момиче с отрязани до коленете дънки се засмя.
— Прието е да се удря с палки, човече, а не с глава. Мърморехте нещо насън.
Гард видя, че се намира в микробус… и всичко си дойде на мястото.
— Така ли?
— Да. Не беше приятно.
— И сънят ми не беше приятен — отвърна Гардънър.
— Дръпнете си веднъж от това — предложи момичето и му подаде цигара от марихуана. Цигарето, в което беше пъхната, бе останало от добрите стари времена: на него се мъдреше Никсън в синя риза, разперил пръстите и на двете си ръце в характерния жест двойно V, който вероятно и най-възрастният от другите петима в този микробус не си спомняше. — Гарантирано лекува всякакви лоши сънища — добави момичето тържествено.
„Точно така ми казаха и за алкохола, лейди Дей. Но понякога лъжат. Запомни това от мен. Понякога лъжат.“
Той дръпна лекичко веднъж от учтивост и почти веднага усети как главата му започва да олеква. Върна цигарата на момичето, което седеше облегнато върху плъзгащата се врата на микробуса и рече:
— Бих предпочел да хапна нещо.
— Имам кутия солени бисквити — обади се шофьорът и я подаде назад. — Всичко друго изядохме. Бобъра изяде дори и скапаните „сливи“. Съжалявам.
— Бобъра е способен всичко да изяде — заяви момичето с рязаните дънки.
Хлапето на седалката до шофьора се обърна назад. Беше пълничко момче с широко, приятно лице.
— Не е вярно — каза то. — „Не“ е вярно. „Никога“ не бих изял майка си.
Всички шумно се разсмяха при тази забележка, включително и Гардънър. Когато най-после беше в състояние, той каза:
— Солените бисквити ще ми дойдат екстра. Наистина.
Така и стана. В началото ядеше бавно, колебливо, като се вслушваше във вътрешностите си за признаци на бунт. Не последва нищо и той взе да яде все по-бързо и по-бързо, докато накрая нагъваше с две ръце, а стомахът му ненаситно поемаше всичко.
Кога бе ял за последен път? Не си спомняше. Някъде в мрака. От досегашния си опит знаеше, че никога не яде много, когато е зает с опити да изпие целия свят — и по-голямата част от онова, което се опиташе да изяде, завършваше в скута му или по предницата на ризата му. Това го накара да се сети за голямата мазна пица, която бе изял — беше се „опитал“ да изяде — вечерта в Деня на благодарността през 1980 година. Вечерта, когато бе прострелял Нора през бузите.
„…или можехте да прекъснете единия или и двата очни нерва!“ Изведнъж яростно кресна в главата му адвокатът на Нора. „Частична или пълна слепота! Парализа! Смърт! Всичко, което този куршум е трябвало да направи, е било да запрати някой зъб в каквато и да е посока, каквато и да е проклета посока въобще! Само «един!» И недейте да седите там и на всичкото отгоре да ни разправяте глупости как не сте имали намерение да я убиете. Като сте стреляли в главата на един човек, какво друго сте целили да направите?“
Депресията на тласъци започна да се връща — големи, черни, километрични вълни. „Трябваше да се самоубиеш, Гард. Не биваше да чакаш.“
„Боби е в беда.“
„Е, може и така да е. Ама да чака помощ от човек като теб, е все едно да си наеме пироманиак да й поправи бензинов резервоар.“
„Млъквай.“
„Ти си свършен, Гард. Съсипан. Онова хлапе на плажа несъмнено щеше да те нарече изгърмян фишек.“
— Господине, сигурен ли сте, че ви е добре? — попита девойката. Косата й беше червена, подстригана по пънкарски късо. Краката й стигаха приблизително до сливиците.
— Да — отвърна Гардънър. — Не изглеждам ли добре?
— Преди минута изглеждахте ужасно — мрачно изрече тя.
Това го накара да се усмихне — не на казаното от нея, а на сериозността, с която го бе произнесла — и тя му се усмихна в отговор, с облекчение.
Той погледна през прозореца и видя, че пътуваха на север, по отклонението за Мейн — бяха минали само петдесет километра, значи не може да е спал кой знае колко дълго. Перестите облачета от преди два часа бяха започнали да се превръщат в безцветно сиво, което обещаваше дъжд до следобед — вероятно преди да е стигнал до Хейвън, щеше да е тъмно и той да е мокър до кости.
След като беше затворил телефона при бензиностанцията, той си бе събул чорапите и ги беше изхвърлил в кошчето за боклук край едната от бензиновите колонки. После бе отишъл бос до отсрещния банкет на магистрала 1 и беше застанал край пътя, със стария оръфан сак в едната ръка и вдигнат палец на другата, обърнат в посока север.
След двайсетина минути се бе задал този микробус — относително нов додж с номер от щат Делауеър. На страната му бяха изрисувани две електрически китари с кръстосани като мечове грифове, а под тях името на групата: СЪСТАВ НА ЕДИ ПАРКЪР. Микробусът бе спрял и Гардънър се беше затичал към него — задъхан, с блъскащ го по крака сак и пулсираща, нажежена до бяло болка в лявата страна на главата му. Въпреки болката, внимателно изписаният върху вратата на микробуса лозунг го бе очаровал: АКО ЕДИ СВИРИ, НИКОЙ ДА НЕ ЧУКА.
Сега, седнал в задната част на микробуса, напомняйки си да не се обръща много рязко, за да не се блъсне пак в барабаните, Гардънър видя, че се показва разклонението към Стария плаж с овощната градина. В същото време първите капки дъжд зачукаха по предното стъкло.
— Слушай — рече Еди, докато спираше. — Страшно ми е неприятно да те оставя по този начин. Започва да вали, а ти нямаш дори чифт скапани обувки.
— Всичко ще бъде наред.
— „Вие“ не изглеждате чак толкова наред — каза тихо момичето с рязаните дънки.
Еди си свали шапката (НЕ ОБВИНЯВАЙТЕ МЕН; АЗ ГЛАСУВАХ ЗА ПАТОКА ХАУАРД, пишеше на козирката) и нареди:
— Кихайте, момчета.
Появиха се портфейли, раздрънчаха се монети в дънкови джобове.
— Не! Ей, благодаря ви, но недейте! — Гардънър усети как гореща кръв приижда към бузите му и запламтява там. Не изпитваше неудобство, а истински срам. Някъде вътре в себе си почувства силно болезнено тупване — и то не беше изтракване на зъбите или костите. Това бе, помисли си той, неговата душа, стоварила се при последното си падане. „Звучеше“ дяволски мелодраматично. А как го усещаше ли… ами, усещането беше просто реално. Което бе най-ужасното. Просто… реално. „Добре“, помисли си той. „Значи така се чувствал човек. Цял живот слушаш хората да говорят, че някой е стигнал до дъното, ето сега какво било усещането. Това е то. Джеймс Гардънър, който щеше да бъде Езра Паунд на своето поколение, прибира излишните дребни на кръчмарски състав от Делауеър.“
— Наистина… недейте…
Еди Паркър продължи да поднася поред шапката, все едно нищо не беше казал. В нея се бяха събрали купчина монети и няколко банкноти по един долар. Бобъра получи шапката последен. Той пусна вътре две монети по четвърт долар.
— Вижте — започна Гардънър, — много съм ви благодарен, но…
— Хайде, Бобър — подкани го Еди. — Кихай, скръндза такава.
— Действително, имам приятели в Портланд, просто ще се обадя на някой от тях… пък и може да съм си оставил чековата книжка при онзи мой познат от Фалмът — добави разпалено Гардънър.
— „Бобъра-а е скрън-дза“ — започна весело да скандира момичето с рязаните дънки. — „Бобъра-а“ е скрън-дза, „Бобъра-а е скрън-дза!“ — подеха и другите, докато Бобъра, със смях и въртейки очи, добави още четвърт долар и един билет от някаква нюйоркска лотария.
— Ето, всичко ми взехте — заяви той. — Освен, ако не искате да изчакате и резултата от изядените сливи.
Този път и момчетата, и момичето с рязаните дънки се разсмяха неудържимо. Като погледна примирено към Гардънър, сякаш за да му каже: „Нали виждаш с какви идиоти трябва да се разправям? Ясни са ти, нали?“, Бобъра му подаде шапката и той трябваше да я поеме; ако не го бе направил, монетите щяха да се пръснат по пода из целия микробус.
— Наистина — опита се да върне шапката на Бобъра, — аз съм съвсем добре…
— Не „си“ — отсече Еди Паркър. — Така че стига глупости, какво ще кажеш?
— Искам просто да кажа благодаря — рече Гардънър. — В този момент май не мога да измисля нищо друго.
— Е, не е толкова много, че да ти се наложи да го споменаваш в данъчната си декларация — каза Еди, — ама поне ще можеш да си купиш няколко сандвича и едни от онези гумените сандали.
Момичето плъзна встрани вратата на микробуса.
— И гледай да се оправиш — заръча тя. После, преди да е успял да отговори, го прегърна и целуна, с влажни, приятелски, полуотворени устни и аромат на марихуана. — Пази се, голямо момче.
— Ще се опитам.
И точно, когато почти изцяло вече бе излязъл навън, той внезапно, пламенно отново я прегърна.
— Благодаря. Благодаря на всички ви.
Застана върху лентата за спиране до отклонението. Дъждът сега валеше малко по-силно. Страничната врата на микробуса се плъзна в затворено положение. Момичето му махна. Гардънър махна в отговор и микробусът потегли по мокрото шосе. Гард ги изгледа как се отдалечават, с все още вдигната за поздрав ръка, в случай че продължават да гледат назад. По бузите му свободно се стичаха сълзи и се смесваха с дъжда.
3
Изобщо не му се удаде възможност да си купи гумени сандали, но стигна до Хейвън преди мръкване и не му се наложи да върви пеша последните горе-долу петнайсетина километра до къщата на Боби, както се бе опасявал; човек може да си помисли, че шофьорите са по-склонни да взимат стопаджии, когато вали, ама точно тогава е най-вероятно да те подминат. На кого му е притрябвала някаква човешка локва върху съседната седалка?
Преди да стигне в Огъста го взе един фермер, който непрекъснато и разпалено се оплакваше от правителството по целия път до границите на Китайския квартал, където остави Гард. Гард извървя няколко километра, като махаше на малкото минаващи коли и се чудеше дали краката му наистина се превръщаха в лед или само така му се струваше, когато един самосвал с грохот и трясък спря до него.
Гардънър се покатери колкото можеше по-бързо в кабината. Тя миришеше на стари дървени трупи и кисела дърварска пот… но беше топла.
— Благодаря — рече той.
— Няма за кво — отвърна шофьорът. — Казвам се Фриман Мос — и протегна ръка.
Гардънър, който нямаше никаква представа, че отново ще срещне този човек в не толкова далечното бъдеще при доста по-невесели обстоятелства, я пое и раздруса.
— Джим Гардънър. Отново благодаря.
— Аре стига вече — каза Фриман Мос.
Той подкара камиона, който се затръска по края на пътя и започна да набира скорост, както си помисли Гард, не само неохотно, ами с истинска болка. „Всичко“ се тресеше. Двигателят виеше под тях като свряна в комин вещица. Възможно най-старата четка за зъби в света, с изтъркани косми, почернели от смазката, която е трябвало да почиства някой зацапан зъбец из двигателя, потропваше върху таблото в съседство със стар освежител за въздух във формата на гола жена с много големи гърди. Мос освободи скоростния лост, успя да намери втора след безкрайно несполучливо ръчкане напред и силом изкара самосвала обратно на пътя.
— Яката те е наквасило. От обяда в „Пияните понички“ ми остана половин термос кафе… искаш ли?
Гардънър го изпи с благодарност. То беше силно, горещо и здравата наблъскано със захар. Той прие от шофьора и цигара, като всмукваше дълбоко и с удоволствие, макар димът да дразнеше гърлото му, което започваше сериозно да го боли.
Мос го остави малко преди Хейвън в седем без петнайсет. Дъждът бе понамалял и небето просветляваше откъм запад.
— Вече вярвам, че Господ ще отпусне малко залез — рече шофьорът. — Страхотно ми се иска да имах някакви обувки, които да ти дам, драги… обикновено нося чифт стари гуменки зад седалката, ама днес валеше толкова силно, че не взех нищо друго, освен четката си за зъби.
— Благодаря, ще се оправя. Приятелката ми е на не повече от километър нагоре по пътя.
Всъщност фермата на Боби все още се намираше на около пет километра, но ако кажеше това на Мос, после нямаше да може да го спре да не го откара дотам. Гардънър беше уморен, треската му се усилваше и все още бе подгизнал, въпреки четирийсет и петте минути прекарани в горещия, сух въздух на шофьорската кабина… ала не издържаше повече добрина днес. В настоящото състояние на духа му, това като нищо можеше да го накара да полудее.
— Добре. Успех!
— Благодаря.
Той слезе и помаха, докато камионът зави по някакъв страничен път и с грохот се запъти към дома си.
Дори след като Мос и неговият камион-музеен експонат бяха изчезнали, Гардънър остана още миг на място, с мокрия сак в ръка и потънали в калта на землистия банкет боси крака, бели като великденски лилии, загледан в табелата с името на града на около петдесет метра назад край пътя, по който бе дошъл. „Домът е мястото, където, стигнеш ли веднъж, са длъжни да те приберат“, бе казал Фрост. Но нямаше да е зле да не забравя, че той не си е у дома. Може би най-лошата грешка, която мъжът може да направи, е да си въобрази, че домът на някой приятел е и негов, особено, когато този приятел е жена, чието легло някога е споделял.
Не у дома, съвсем не… ала все пак вече „беше“ в Хейвън.
Той започна да се изкачва по пътя към къщата на Боби.
4
Около петнайсет минути по-късно, когато облаците на запад най-после се разкъсаха, за да пропуснат лъчите на залязващото слънце, стана нещо странно: през главата на Гардънър се понесе музика, силна, ясна и кратка.