Андерсън забързано стана, изплашена — Питър бе издавал много звуци в съня си преди (без да споменаваме някои невероятно смърдящи кучешки пръдни), но никога не беше вил. Усещането бе като събуждане от детски писък, предизвикан от кошмар.
Тя отиде във всекидневната гола, като се изключат чорапите, и коленичи до Питър, който още се намираше върху килимчето край печката.
— Пийт — промърмори Андерсън. — Ей, Пийт, успокой се.
Леко погали кучето. Питър потрепера и рязко се дръпна, когато тя го докосна, като оголи разядените остатъци на зъбите си. После очите му се отвориха — и болното, и здравото — и той изглежда започна да идва на себе си. Издаде слаб вой и затупа с опашка по пода.
— Добре ли си? — попита Андерсън.
Питър я близна по ръката.
— Лягай тогава пак. И престани да хленчиш. Досадно е. Престани да се държиш като слабак.
Питър легна и затвори очи. Андерсън коленичи и разтревожено го загледа.
„Той сънува онова нещо.“
Здравият й разум не се съгласи, но нощта налагаше своите собствени повели — това беше истина и тя го знаеше.
Най-накрая Андерсън си легна и по някое време, след два сутринта, заспа. Сънува странен сън. В него тя се луташе в тъмното… не за да търси нещо, а за да избяга от нещо. Намираше се в гората. Шумки я удряха по лицето и драскаха ръцете й. От време на време се спъваше в преплетени корени или паднали клони. И тогава, пред нея, засвети ужасна зелена светлина в един-единствен подобен на молив лъч. В съня тя си помисли за „Издайническо сърце“ на По, за фенера на лудия разказвач, затъмнен целия, като се изключи една малка дупчица, чийто лъч той имал обичая да насочва към злото око, което си въобразявал, че притежава неговият възрастен благодетел.
Боби Андерсън усети как зъбите й изпопадаха.
Те се измъкнаха безболезнено, до един. Долните се търкулнаха, някои извън, други в устата, където лежаха върху езика й или под него като малки твърди бучици. Горните просто покапаха върху предницата на блузата й. Усети как един се закачи в сутиена, който се закопчаваше отпред, и се плъзна по голата й кожа.
Светлината. Зелената светлина. Светлината…
5
„…не беше, каквато трябва.“
Не бе само това, че е сива и сребриста, тази светлина; очакваше се вятър като онзи, който бе духал предишната нощ, да донесе промяна на времето. Но Андерсън знаеше, че има и друго нещо, което не е наред, освен тази светлина, още преди да е погледнала към часовника върху нощното шкафче. Тя го взе в две ръце и го приближи до лицето си, макар да знаеше, че зрението й е съвсем нормално. Беше три и петнайсет следобед. Заспала бе късно, вярно. Но колкото и късно да си легнеше, дали навика или нуждата да уринира винаги я събуждаха докъм девет, най-късно десет. А сега беше спала пълни дванайсет часа… и умираше от глад.
Тя се повлече към всекидневната, все още само по чорапи, и видя, че Питър лежи отпуснато на една страна, с отметната назад глава, изложени на показ жълти остатъци от зъби и разперени крака.
„Умрял е“, помисли си тя със смразяваща и пълна увереност. „Питър е мъртъв. Умрял е през нощта.“
Приближи се до кучето си, вече подготвена да напипа студена плът и безжизнена козина. В този момент Питър издаде през отпуснатите си бърни някакъв неясен звук — приглушено кучешко изхъркване. Андерсън усети как я залива огромно облекчение. Тя изрече на глас името на кучето и Питър се сепна, почти виновно, сякаш също съзнаваше, че е прекалил със спането. Андерсън предполагаше, че наистина е така — кучетата изглежда имаха много силно развито чувство за време.
— Успахме се, приятел — каза тя.
Питър стана и протегна първо единия си заден крак, после другия. Той се огледа, с почти комична озадаченост и се запъти към вратата. Андерсън я отвори. Питър остана на прага за момент, дъждът не му харесваше. След това излезе да си свърши работата.
Андерсън постоя още миг във всекидневната, все още чудейки се на сигурността си, че Питър е мъртъв. Какво, по дяволите, й ставаше напоследък? Виждаше всичко само в черни краски. После се запъти към кухнята да си приготви нещо за ядене… както и да се наричаше закуската в три следобед.
По пътя се отби в тоалетната и тя да си свърши работата. Поспря пред отражението си в изпръсканото с паста огледало. Жена, която наближава четирийсетте. Посивяваща коса, иначе не твърде лоша — Андерсън пиеше и пушеше малко и прекарваше по-голямата част от времето си на открито, когато не пишеше. Ирландска черна коса — нямаше за нея от искрящото червено на любовните романи, — малко прекалено дълга. Сивосини очи. Изведнъж оголи зъби, обзета за миг от очакване да види само гладки розови венци.
Но зъбите й си бяха там — всички до един. Благодарение на съдържащата флуор вода в Ютика, щата Ню Йорк. Тя ги докосна, като остави пръстите да докажат на мозъка й костеливата им реалност.
Ала нещо не беше наред.
Чувство за мокрота.
Горната част на бедрата й бе влажна.
„О, не, по дяволите, подранил е почти с цяла седмица, едва вчера сложих чисти чаршафи на леглото…“
След като взе един душ, сложи превръзка в чист чифт памучни пликчета и ги вдигна да й прилепнат плътно, отиде да провери чаршафите и установи, че по тях няма следи. Мензисът й беше подранил, но поне бе проявил здравия разум да изчака до пробуждането й. Пък и нямаше причини за тревога; общо взето беше доста редовен, ама се случваше и да подрани или закъснее от време на време; може би зависеше от храната, от подсъзнателни стресове или някакъв вътрешен часовник се объркваше за миг или два. Тя не бързаше да остарее и все пак често си мислеше, че да е оставила цялата тази неприятна история с менструацията зад гърба си, действително ще бъде облекчение.
Последните остатъци от кошмара й се разсеяха и Боби Андерсън отиде да си приготви една много късна закуска.
ДВЕ: АНДЕРСЪН КОПАЕ
1
През следващите три дни валя без прекъсване. Андерсън неспокойно се суетеше из къщата, направи едно пътешествие с Питър и пикапа до Огъста за провизии, които не й бяха действително необходими, пиеше бира и слушаше старите парчета на Бийч Бойс, докато поправяше разни неща из къщата. Проблемът бе в това, че нямаше кой знае колко неща, които да се нуждаят от поправяне. На третия ден вече се въртеше около пишещата машина и си мислеше, че може би трябва да започне новата книга. Знаеше за какво ще се разказва в нея: млада учителка и ловец на бизони, настигнати от война за пасбища в Канзас в началото на петдесетте — един период, през който всички в централните части на страната изглежда са се настройвали за Гражданската война, независимо дали са го знаели или не. Щеше да бъде хубава книга, мислеше си тя, но смяташе, че още не е съвсем „готова“, каквото и да означаваше това (съзнанието й язвително изимитира гласа на Орсън Уелс: „Няма да напишем нито един уестърн преди да му е дошло времето“). Въпреки всичко нетърпението се надигаше в нея и всички признаци бяха налице: не понасяше нито книгите, нито музиката, нито себе си. Имаше склонност да се отнася нанякъде… а после да поглежда към пишещата машина с желанието да я пробуди от сън.
Питър също май не можеше да си намери място, драскаше по вратата да излезе навън и след пет минути драскаше пак, за да влезе вътре, въртеше се из къщата, лягаше, после отново ставаше.
„Атмосферното налягане е ниско“, мислеше си Андерсън. Само това е. „Прави ни и двамата неспокойни, раздразнителни.“
А и проклетият й мензис. Обикновено течеше обилно, после просто спираше. Като затваряне на кран. Този път без прекъсване струеше по малко. „Лоши уплътнения, ха-ха“, помисли си тя без изобщо да й е смешно. На втория дъждовен ден, веднага след стъмване, Андерсън се намери седнала пред машината, а на валяка беше навит празен лист хартия. Започна да пише и това, което излезе бе само няколко Х-та и О-та, като детската игра с кръстчета и кръгчета. После се появи нещо прилично на математическо уравнение… пълна глупост, защото последната математика, която бе взела, беше алгебра втора част в гимназията. В днешно време х-то служеше само за задраскване на сбъркана дума и толкова. Тя издърпа листа от машината и го хвърли в кошчето.
На третия дъждовен ден, следобед, Андерсън се обади в английския факултет на университета. Джим вече от осем години не преподаваше там, но все още имаше приятели във факултета и поддържаше връзка с тях. Мюриъл от канцеларията обикновено знаеше къде се намира.
Както знаеше и този път. Джим Гардънър, каза тя на Андерсън, тази вечер, 24 юни, е на литературно четене във Фол Ривър, после му предстоят още две в Бостън през следващите три дни, след което ще чете лекции в Провидънс и Нови Хейвън — като всичко това е част от нещо наречено „Поетите на колела от Нова Англия“. Трябва да е работа на Патриша Маккардъл, помисли си Андерсън с лека усмивка.
— Значи ще се върне… кога? На четвърти юли?
— Ами, не знам кога ще се върне, Боби — рече Мюриъл. — Знаеш го Джим. Последното му четене е на 30 юни. Това е всичко, което мога да ти кажа със сигурност.
Андерсън й благодари и затвори. Погледа замислено телефона, извиквайки целия образ на Мюриъл в съзнанието си — и тя беше с ирландска кръв (само че притежаваше очакваната червена коса), вече попреваляща разцвета си, кръглолика, зеленоока, едрогърда. Дали беше спала с Джим? Вероятно. Андерсън усети да я жегва ревност… но нищо повече от жегване. Нямаше нищо против Мюриъл. Само поговори с нея и се почувства по-добре — човек, който знаеше коя е и можеше да мисли за нея като за реална личност, не само като за клиент от другата страна на щанда в универсалния магазин в Огъста или като за човек, с когото си казва „добър ден“ над пощенската кутия. Андерсън беше самотник по природа, но не чак монахиня… и понякога простият човешки контакт успяваше да я изпълни с удовлетворение, дори когато не бе съзнавала, че има нужда да го изпита.
Предполагаше, че вече знае защо бе искала да се свърже с Джим — разговорът с Мюриъл беше довел поне до това. Нещото в гората бе окупирало мислите й и идеята, че то може да е някакъв вид скрит ковчег, бе прераснала в увереност. Не нуждата да „пише“ я бе карала да се чувства неспокойна, а необходимостта да „копае“. Просто не е искала да го прави сама.
— Но май ще се наложи, Пийт — рече тя и седна в люлеещия се стол край източния прозорец — нейният стол за четене.
Питър я погледна за миг, сякаш за да каже: „Както желаеш, бебчо“. Андерсън се наведе напред и внезапно погледна Пийт — действително го „погледна“. Той й върна погледа доста жизнерадостно, с тупкаща по пода опашка. За момент й се стори, че има някаква промяна в Питър… нещо толкова очевидно, че би трябвало да го забележи.
И така да беше, не успя да види нищо.
Тя се отпусна назад, отвори си книгата — магистърска дисертация от университета в Небраска, най-вълнуващата част от която беше заглавието: „Рейнджърите и Гражданската война“. Спомни си как преди две вечери си бе мислила по типичния за сестра й Ан начин: „Започваш да ставаш същата особнячка като чичо Франк, Боби.“ Е, добре… можеше и да е права.
Не след дълго потъна дълбоко в четене на дисертацията, като от време на време си водеше бележки в оставеното наблизо тефтерче. Навън дъждът продължаваше да вали.
2
На следващия ден се съмна рано и времето беше ясно, слънчево и безупречно: като летен ден от пощенска картичка с точно толкова ветрец, колкото да кара бръмбарите да спазват дистанция. Андерсън се помота из къщата докъм десет, като напълно осъзнаваше нарастващия натиск, оказван от мозъка й върху нея, вече да отива там и да започва да копае. Чувстваше как с усилие на волята отблъсква този подтик (пак Орсън Уелс — „Няма да изкопаваме никакъв труп преди да…“ оо, млъквай, Орсън). Дните, в които просто следваше импулса на момента — стил на живот, катехизиран някога с изтърканото мото „Ако ти доставя удоволствие, направи го“, — бяха свършили. Всъщност тази философия никога не й се бе отразявала добре — почти на всяко случило й се зло, корените му почиваха в някое импулсивно действие. Не че заклеймяваше морала на хората, които живееха подтиквани от импулси; просто може би нейната интуиция не се бе оказала достатъчно добра.
Тя си направи солидна закуска, добави едно пържено яйце в порцията „Вкусни хапки“ на Питър (той яде с повече апетит от обикновено, което Андерсън отдаде на освобождаването от магията на дъжда) и отиде да се измие.
Ако можеше само и това капане да спре, всичко щеше да е наред. Все едно; няма да спираме никакъв мензис преди да му е дошло времето. Нали така, Орсън? Ти си дяволски прав.
Боби излезе навън, нахлупила стара сламена каубойска шапка върху главата си и прекара следващия час в градината. Нещата там изглеждаха по-добре, отколкото имаха право, благодарение на дъжда. Грахът беше пораснал и царевицата се изправяше добре, както би казал чичо Франк.
Спря в единайсет. По дяволите. Отиде покрай къщата до бараката, извади лопатата и кирката, поколеба се, и добави един лом. Тръгна да излиза, после се върна и от сандъчето с инструментите взе отверката и френския ключ.
Питър излезе с нея, както винаги, но този път Андерсън каза:
— Не, Питър — и посочи обратно към къщата.
Питър спря, с обиден вид. Той изскимтя и направи колеблива крачка по посока на Андерсън.
— „Не“, Питър.
Кучето отстъпи и се обърна, с наведена глава и отчаяно увиснала опашка. На Андерсън й стана мъчно, като го гледаше да върви по този начин, но предишната реакция на Питър спрямо плочата в земята не й беше харесала. Тя постоя още миг на пътеката, която щеше да я отведе до горския път, с лопата в едната ръка, кирка и лом в другата, загледана как Питър се изкачва по стълбата, отваря с нос задната врата и влиза в къщата.
Андерсън си помисли: „Има някаква промяна в него… «има» промяна. Каква ли е?“ Не можа да определи. За миг, почти подсъзнателно, сънят проблясна в ума й — онази стрела от отровна зелена светлина… и зъбите, които безболезнено се отделят от венците й.
После изчезна и тя се отправи към мястото, където беше онова, онова странно нещо в земята, заслушана в непрестанното „крии-крии“ на щурците сред малката й задна ливада, която скоро щеше да бъде готова за първата си коситба.
3
В три онзи следобед Питър я извади от полузамаяното състояние, в което работеше, като я накара да осъзнае, че е стигнала дяволски близо до две неща: беше дяволски гладна и дяволски изтощена.
Питър виеше.
Звукът накара всяко косъмче по тялото на Андерсън да настръхне. Тя изпусна кирката, която държеше и отстъпи от нещото в земята — нещото, което не беше нито плоча, нито кутия, нито изобщо предмет, влизащ във възможностите й да го проумее. Всичко, което знаеше със сигурност бе, че е изпаднала в странно, лишено от всякаква мисъл състояние, което никак не й харесваше. Този път беше направила нещо повече от това, просто да изгуби представа за времето; тя се чувстваше като че ли бе загубила представа за „себе си“. Сякаш някой друг беше влязъл в главата й, както човек влиза в булдозер или кран, запалва го и почва да мести лостовете.
Питър виеше с насочен към небето нос — дълги, смразяващи, скръбни звуци.
— „Престани, Питър!“ — извика Андерсън и, слава Богу, той я послуша. Ако беше продължил още малко, тя сигурно щеше просто да се обърне и да хукне.
Вместо това Андерсън направи опит да се овладее и успя. Тя отстъпи още една крачка и извика, когато нещо леко я докосна по гърба. При нейния вик Питър издаде нов кратък, жален звук и пак замлъкна.
Андерсън посегна към докосналото я нещо, мислейки си, че то може да е… е, не знаеше какво си бе помислила, че може да е, но дори още преди ръката й да се е затворила около него, се сети какво беше то. Имаше смътен спомен как спира, колкото да си закачи блузата на един храст; и сега това беше тя.
Андерсън я взе и си я облече, като при първия опит закопча погрешно копчетата и едната страна увисна спрямо другата. Тя се закопча отново, с поглед отправен към разкопките, които беше започнала — тази археологична дума май отговаряше съвсем точно на онова, което вършеше. Спомените й от четирите часа прекарани тук в копаене бяха като споменът й за окачането на блузата върху храста — смътни и разпокъсани. По-скоро не спомени, а фрагменти.