Но сега, докато гледаше какво бе направила, усети освен страх и благоговение… както и надигащо се вълнение.
Каквото и да беше това, то бе огромно. Не просто голямо, а „огромно“.
Лопатата, кирката и ломът лежаха на различни места край дългия пет метра изкоп в горската почва. На равни интервали беше издигнала спретнати купчинки от черна пръст и каменни отломъци. От изкопа, дълбок около метър на мястото, където Андерсън първоначално се бе спънала в стърчащите осем сантиметра сив метал, се подаваше горният край на някакъв титаничен предмет. „Сив метал… някакъв предмет…“
Нормално е човек да очаква нещо по-добро, по-определящо от един писател, помисли си тя, като избърса потта от челото си, но вече не беше сигурна, че металът е стомана. Сега си мислеше, че може да е някаква по-екзотична сплав, берилий, магнезий, може би… и — да оставим настрани състава — още нямаше абсолютно никаква представа какво „беше“ това.
Андерсън започна да си разкопчава дънките, за да напъха в тях блузата и замръзна.
Дъното на избелелия й „Левис“ беше напоено с кръв.
„Господи. Боже Господи. Това не е мензис. Това е водопадът Ниагара.“
За миг се изплаши, истински се изплаши, после си каза да престане да се държи като бъзла. Беше изпаднала в някакво отнесено състояние и бе изкопала толкова, с колкото биха се гордели и четирима яки мъже… тя, една жена, която едвам стигаше до петдесет и пет, най-много петдесет и шест килограма. „Разбира се“, че ще тече силно. Нищо й нямаше… всъщност трябваше да е благодарна, че не изпитва и болки в добавка към този поток.
„Ей, колко поетично си настроена днес, Боби“, помисли си тя, като кратко и дрезгаво се изсмя.
Всичко, което трябваше да направи, бе да се почисти: един душ и смяна на дрехите щяха да са достатъчни. Дънките и без това бяха готови или за кофата с боклук, или за торбата с парцали. Сега имаше да прави един избор по-малко в този труден и объркан свят, нали така? Точно така. Нищо особено не беше станало.
Андерсън отново си закопча панталона, без да напъхва блузата вътре — нямаше смисъл да я разваля и нея, макар Господ да й беше свидетел, че и тя не беше оригинален модел от „Диор“. Усещането за лепкава мокрота там отдолу, докато се движеше, я накара да се намръщи. Господи, как копнееше да се измие. И то бързо.
Но вместо да се заизкачва по склона към пътеката, пак се върна при нещото в земята, привлечена от него. Питър издаде вой и тя отново настръхна.
— „Питър, няма ли да МЛЪКНЕШ, за Бога!“
Андерсън много рядко крещеше на Питър… ставаше дума истински да му „крещи“, — но това проклето куче започваше да я кара да се чувства като пациент на психолог-бихейвиорист. Настръхване при вой на куче, вместо слюноотделяне при звук от звънец, но принципът беше същия.
Застанала близо до откритието си, тя забрави за Питър и само удивено се взираше в него. След малко се протегна и го докосна. Отново усети онова особено чувство за вибрация — то прониза ръката й, след което изчезна. Този път го сравни с допира до корпус, под който усилено работят мощни машини. Самият метал беше толкова гладък, че повърхността му изглеждаше почти мазна — човек очакваше някаква част да му остане по ръцете.
Андерсън сви пръсти в юмрук и почука с кокалчетата им. Чу се глух звук, като от почукване по дебела плоча от махагон. Тя постоя още миг, после извади от задния си джоб отверката, подържа я нерешително за момент, след което, изпълнена от странно чувство за вина — усещане, че се държи като вандал — прекара острието по показалия се метал. Той не се надраска.
Очите й отбелязаха още две неща, но всяко от тях или пък и двете можеха да са оптическа илюзия. Първото бе, че металът сякаш ставаше малко по-дебел от върха към мястото, където потъваше в земята. Второто бе, че върхът беше леко заоблен. Тези две неща, ако бяха истина, и подсказаха идея, която беше едновременно вълнуваща, нелепа, плашеща, невъзможна… и съдържаща определена безумна логика.
Тя прекара длан по гладкия метал, после отстъпи назад. Какво, по дяволите, я прихващаше да гали това проклето чудо, докато кръвта се стичаше по краката й? А нейният мензис щеше да бъде най-малката й грижа, ако това, което започваше да мисли, се окажеше истина.
„По-добре се обади на някого, Боби. И то веднага.“
„Ще се обадя на Джим. Като се върне.“
„Разбира се. Обади се на поет. Страхотна идея. После се обади и на Преподобния Мун. Може би и на Едуард Гори и Гейън Уилсън да направят снимки. После можеш да наемеш няколко рок състава и да организираш ей тук фестивал Пън 1988. Дръж се сериозно, Боби. Обади се на щатската полиция.“
„Не. Искам първо да говоря с Джим. Искам той да види това. Искам да разговаряме за него. А междувременно ще поразкопая наоколо още малко.“
„Може да се окаже опасно.“
Да. Не само можеше, вероятно си беше опасно — нали го бе почувствала? Нали и Питър го беше усетил? А имаше и още нещо. Когато тази сутрин се смъкваше по склона от пътеката насам, бе открила мъртъв мармот… почти беше стъпила върху него. И макар миризмата, когато се наведе над животното, да й показа, че то трябва да бе мъртво поне от два дни, не се носеше никакво бръмчене на мухи, което да я предупреди. Нямаше абсолютно никакви мухи около бедния мармот и Андерсън не можеше да си спомни някога да е виждала такова нещо. Нито се забелязваха очевидни следи какво бе причинило смъртта му, но да вярва, че онова нещо в земята има някаква връзка, беше направо прекалено преднамерено. Бедният мармот вероятно бе изгълтал отровната примамка на някой фермер и се беше довлякъл тук да умре.
„Върви си вкъщи. Смени си гащите. Цялата си в кръв и вониш.“
Тя отстъпи заднешком от нещото, после се обърна и изкатери склона към пътеката, където Питър тромаво скочи върху нея и започна да й ближе ръката с разгорещеност, която беше малко патетична. Дори преди година той щеше да се опитва да й подуши слабините, привлечен от миризмата там, но не и сега. Сега всичко, което успяваше да направи, бе да трепери.
— Сам си си виновен — рече Андерсън. — „Казах“ ти да си стоиш вкъщи.
И все пак тя се радваше, че Питър бе дошъл. Ако не го беше направил, Андерсън можеше да продължи работата и до свечеряване… а идеята да се прибира в тъмното, с подалото се наблизо онова нещо… тази идея определено не й допадаше.
Като стигна пътеката, се обърна назад. Височината й даде по-пълен поглед върху нещото. То се подаваше от земята под лек ъгъл, както видя сега. Впечатлението й, че горният край е леко заоблен, се потвърди.
„Чиния, ето какво си помислих първоначално, когато разрових малко около него с пръсти. Метална чиния или плоча, не чиния за хранене, мислех си аз, но може би дори тогава, при толкова малка част, показала се от земята, всъщност не съм имала предвид обикновена чиния.“
„А гадна летяща чиния.“
4
Щом се върна в къщата, тя взе душ и се преоблече, като използва една от макси-превръзките, макар че силното менструално течение изглежда вече намаляваше. После си приготви огромна вечеря от консервиран печен боб и сланина. Но установи, че е прекалено уморена, за да изяде повече от няколко залъка. Изсипа остатъка на Питър и се запъти към люлеещия се стол край прозореца. Дисертацията, която четеше, още лежеше на пода до стола, а мястото, докъдето бе стигнала, беше отбелязано с откъсната корица от друга книга. Тефтерът й беше до нея. Тя го вдигна, обърна на нова страница и започна да скицира нещото в гората, както го бе видяла, когато хвърли онзи последен поглед назад.
Не беше голям майстор на писалката, освен ако създаваше с нея думи, но имаше известен талант за скициране. Тази скица, обаче, вървеше много бавно, не само защото искаше да бъде колкото се може по-точна, но и заради умората. За да влоши още повече нещата, Питър се приближи и тикна муцуна в ръката й, в израз на желание да бъде погален.
Тя отсъстващо го потупа по главата и изтри изкривяването на хоризонталната линия в скицата, предизвикано от неговия нос.
— Да, ти си добро куче, страхотно куче, я иди да провериш има ли поща, а?
Питър изприпка през всекидневната и отвори с нос мрежестата врата. Андерсън се върна върху работата по скицата си, като само веднъж вдигна поглед да види как Питър представя известния по цял свят кучешки номер с донасянето на пощата. Той се подпря с лявата си предна лапа на стълба с пощенската кутия и задраска с другата по вратичката на кутията. Джо Полсън, пощаджията, знаеше за Питър и винаги я оставяше леко открехната. Кучето я отвори, след което загуби равновесие, точно преди да закачи пощата с лапа и да я измъкне. Андерсън леко трепна — до миналата година Питър „никога“ не губеше равновесие. Донасянето на пощата беше неговият коронен номер, по-добър от имитирането на умрял виетнамец и „много“ по-добър от всичко общоприето като „седни“ и „лай“ за кучешка бисквита. На този номер всеки, който го видеше, ахкаше и Питър го знаеше… но напоследък ритуалът беше мъчителен за гледане. Той караше Андерсън да се чувства по начина, по който предполагаше, че би се чувствала, ако видеше Фред Астер и Джинджър Роджърс по телевизията как се опитват да изтанцуват някой от старите си номера.
Кучето успя да се покатери отново върху стълба и този път закачи пощата — един каталог и писмо (или сметка… да, като се имаше предвид, че наближава краят на месеца, по-веротно бе да е сметка) — и я измъкна от кутията с първото махване на лапата си. Тя падна върху пътеката и щом Питър я вдигна, Андерсън се върна към скицата си, като си каза да престане да бие погребални камбани за Питър на всеки две минути. Кучето всъщност изглеждаше посъживено тази вечер; „имало“ бе вечери напоследък, когато трябваше да се изправя на задните си крака по три или четири пъти, преди да успее да се добере до пощата… която обикновено се оказваше само безплатна мостра на „Проктър и Гембъл“ или рекламна листовка от търговския център.
Андерсън загледа отблизо скицата си, като разсеяно щрихираше ствола на големия бор с разцепения връх. Рисунката не беше стопроцентово точна… но доста се доближаваше. Във всеки случай бе хванала правилно ъгъла на нещото.
Тя нарисува около него квадрат, после го превърна в куб… сякаш да изолира предмета. Заоблеността му беше съвсем очевидна в нейната скица, но дали наистина я бе имало там?
Да. И онова, което наричаше метална плоча, всъщност беше корпус, нали? Стъклено гладък, без никакви нитове, корпус.
„Започваш да откачаш, Боби… знаеш си го, нали?“
Питър драсна по мрежестата врата, за да бъде пуснат вътре. Андерсън отиде до вратата, като не откъсваше поглед от скицата. Питър влезе и остави пощата върху един стол в коридора. После бавно се запъти към кухнята, очевидно да провери дали не е пропуснал нещо в чинията на Андерсън.
Тя вдигна двата плика и ги изтри в крачола на дънките си с лека гримаса на отвращение. Номерът беше хубав, без съмнение, но кучешката слюнка по пликовете никога нямаше да стане едно от любимите й неща. Каталогът бе от магазина за електроника „Радио Шак“ — искаха да й продадат компютър. Сметката беше от Централно енергоснабдяване — Мейн. Това върна за кратко мислите й пак на Джим Гардънър.
Андерсън хвърли и двата плика върху масата в хола и отиде отново да седне в стола си, където отгърна нова страница и бързо прерисува първоначалната си скица.
Намръщи се на леката дъга, която донякъде вероятно беше плод на фантазията й — сякаш бе стигнала до дълбочина четири, пет метра, когато всъщност беше изкопала само метър. Е, и какво от това? Малко вложена фантазия не я тревожеше; по дяволите, тя си беше част от работата на всеки писател и хората, които си мислеха, че принадлежи единствено на фантастите, никога не са поглеждали през другия край на телескопа, никога не са се изправяли пред проблема да запълват белите петна, за които никоя история не може да разкаже — например като това какво е станало със заселниците, които колонизирали Роаноук Айлънд, край бреговете на Северна Каролайна и после просто изчезнали, без да оставят никаква друга следа, освен непонятната дума CROATOAN издълбана в едно дърво. Или защо всички жители на едно малко градче в Юта, наречено Блаженство, изведнъж полудели — или поне така изглеждало — в един и същи ден от лятото на 1884 година. Когато не знаеш истинските факти, няма нищо лошо в това да си пофантазираш… докато, в случай, че изобщо успееш, не откриеш нещо друго.
Имаше формула, чрез която периметърът можеше да се определи от частичка дъга, беше съвсем сигурна. Само дето бе забравила тази проклета формула, това беше единственият проблем. Но може би щеше да успее да добие груба представа — ако през цялото време приема, че впечатлението й точно колко се заобля края на нещото е вярно — като определи къде се намира центърът…
Боби се върна при масата във всекидневната и отвори чекмеджето по средата, което беше нещо като склад за всичко. Разрови се сред неподредени купчини стари квитанции, изразходвани батерии (по някаква причина никога не бе намирала сили да изхвърля свършилите батерии — кой знае защо смяташе, че те трябва да бъдат събирани в чекмедже, Бог знае защо, то просто се превръщаше в Батерийното гробище вместо онова, за което се предполагаше, че се полага на слоновете), купища ластичета и широки, червени гумички за консервиране, писма от почитатели, на които не бе отговорила (и тях можеше да ги изхвърли толкова, колкото и изразходваните батерии) и готварски рецепти, надраскани върху фишове. В самото дъно на чекмеджето имаше кутийка с дребни инструменти и между тях откри каквото търсеше — пергел, със затъкнато в едната му страна жълто късче молив.
Като седна пак в люлеещия се стол, Андерсън обърна на нова страница и за трети път нарисува горния край на нещото в земята. Тя се опита да запази мащаба, но сега го нарисува малко по-едро, без да се съобразява със заобикалящите го дървета, като само загатна изкопа заради перспективата.
— Добре, започваме догадките — каза тя и забоде връхчето на пергела в жълтеникавата плътна хартия на тефтерчето под нарисувания заоблен край. Нагласи дъгата на инструмента да отговаря колкото може по-точно на тази заобленост… и завъртя пергела така, че да опише пълен кръг. Погледна резултата и изтри уста с опакото на дланта си. Устните й изведнъж бяха станали твърде отпуснати и прекалено влажни.
— Не може да бъде — прошепна Андерсън.
Но изглежда можеше. Ако преценката й за заоблеността на ръба и мястото на центъра не бяха страхотно погрешни, тя бе разровила края на предмет, който имаше периметър най-малко триста метра.
Андерсън пусна пергела и тефтера на пода и погледна през прозореца. Сърцето й биеше страшно силно.
5
Когато слънцето взе да залязва, Андерсън все още седеше на задната си веранда, гледаше над градината към гората и слушаше гласовете в главата си.
През първите си години в колежа беше посещавала един курс по творческо мислене към факултета по психология. Тогава бе открила с удивление — и леко облекчение, — че не прикрива някаква своя лична невроза; почти всички хора с въображение чували гласове. Не просто мисли, а истински „гласове“ вътре в главите си, на различни хора, всеки така ясно разграничен, като гласовете в радиотеатрите от едно време. Те идвали от дясната половина на мозъка, обясни преподавателят — половината, която обикновено се свързва с явяването на видения, телепатията и удивителната човешка способност да се създават образи, посредством рисуването на подобия и изграждането на метафори.
„Няма такова нещо летящи чинии.“
„О, така ли? И кой казва това?“
„Военновъздушните сили, като начало. Те закриха програмите за изследване на летящите чинии преди двайсет години. Съумяха да обяснят всички наблюдавани случи, с изключение на три процента от тях, и твърдят, че за тези последни три процента почти със сигурност причините са краткотрайни атмосферни условия — неща от рода на лъжливи слънца, турбуленции на по-чист въздух, джобове от натрупано електричество. Дявол да го вземе, светлините от Лъбок бяха новина по всички първи страници, а се «оказа», че били просто… ее, тия там пътуващи ята от пеперудки, видя ли? И уличното осветление на Лъбок се отразило в крилата им и се проектирало като големи движещи се форми от цветна светлина върху ниските облачни маси, които някакъв каприз на местния климат държал над града в продължение на седмица. По-голямата част от страната изкара тази седмица с мисълта, че някой облечен като Майкъл Рени в «Денят, в който Земята спря да се върти», ще излезе на разходка по главната улица с питомното си роботче Горт, подрънкващо край него и ще поиска да бъде заведен при нашия предводител. А то били нощни пеперуди. Как ти се струва? Харесва ли ти тази история?“