— Или нещо подобно — сухо додаде мис Фелоус.
— Да, нещо такова. Да е здрав и щастлив. От това зависи всичко. Ако нещо му се случи, ще ни охулят, мис Фелоус, дори още по-зле. Ето защо вие сте основната фигура в целия експеримент. Разбирате ли? От вас зависи да осигурите подкрепа и подходящи условия за детето. Думата ви ще е закон. Ако Тими се нуждае от нещо, ще го получи. Вчера бяхте абсолютно права, като отказахте на журналистите да се нахвърлят върху него.
— Благодаря ви!
— Естествено сте наясно, че колкото се може по-скоро искаме да дадем пресконференция. Жизненоважно за всички ни е по най-бързия начин да популяризираме експеримента с Тими…
Внезапно Хоскинс отново се превърна в недотам приветливия изпълнителен директор, прибягващ до изрази като „Доверете ми се!“ в моменти, когато най-малко може да му се вярва.
— Това значи ли, че следобед искате да пуснете журналистите? — студено попита мис Фелоус.
— Ами, ако смятате, че е готов да…
— Не, още не.
Хоскинс навлажни устни.
— Думата ви е закон. Само ме уведомете кога.
— Ще ви уведомя.
— А можете ли да определите приблизително кога? Какво ще кажете за утре или вдругиден?
— Хайде да се разберем, докторе. Става ли? В този момент просто не желая да подлагам Тими на стресови ситуации от рода на пресконференции. Образно казано, той още не си е поел дъх, не е стъпил здраво на земята, наречете го както искате. Доста напредна след първите мигове на ужас, но само за секунда може отново да се превърне в изплашеното диваче от онази нощ. Дори доктор Макинтайър успя да го разстрои вчера, преди да си тръгне.
Хоскинс се умисли.
— Не може вечно да държим журналистите настрана, мис фелоус.
— Не казвам, че това ще продължи дълго. Говоря за няколко дни — два, три, четири. Нека аз преценя, а, доктор Хоскинс? Нали думата ми е закон?
— Думата ви е закон. — Хоскинс не изглеждаше особено доволен. Замълча за момент. После продължи: — След пристигането на момчето не сте излизали от зоната нали, мис Фелоус? Дори за миг?
— Знам задълженията си, доктор Хоскинс, и ако мислите…
— Моля ви, мис Фелоус — той се усмихна и вдигна ръка, — нищо лошо не искам да кажа. Просто се опитвам да изтъкна, че изобщо не възнамеряваме да ви държим денонощно заключена с момчето. Знам, в критичните първи дни бе най-добре да сте подръка през цялото време, а и при първата ни среща ви казах, че ще дежурите постоянно поне в началото, но Тими явно вече се приспособява, и то доста успешно. Съставете график на часовете си за почивка и възстановяване. Отначало сестра Стратфорд ще ви замества за около час, а по-нататък вероятно и целия следобед.
— Както кажете.
— Нещо не ми изглеждате въодушевена. Не подозирах, че сте такава работохоличка, мис Фелоус.
— Не е точно така. Просто, как да се изразя, Тими е ужасно уязвим, объркан, самотен, далеч от дома. Има огромна нужда от любов и закрила, докато свикне с новото си положение… Не ми се иска да го оставя дори за миг.
— Много похвално от ваша страна. Но сега, след като най-тежкият приспособителен период отмина, може за кратко да го оставяте сам.
— Щом настоявате, докторе…
— Смятам, че така е по-добре. За ваше собствено добро, мис Фелоус. Имате право на малко отдих. Пък и не бих искал Тими да изпадне в пълна зависимост от вашето присъствие. Нямате представа колко ще се привърже към вас, ако непрекъснато се грижите за него. А ако по някакви причини се наложи да напуснете зоната, Тими може и да не го понесе. Това положение крие известен риск. Разбирате ли ме?
Мис Фелоус кимна.
— Прав сте.
— Е, добре. Искате ли да направим малък експеримент? Ще се обадим на сестра Стратфорд и ще я оставим за час-два при Тими, а аз ще ви разведа из лабораторията.
— Ами…
— Не сте ли съгласна? Вижте, ще си закачите минипредавател и ако сестра Стратфорд се натъкне на най-малкия проблем с Тими, до пет минути ще се върнете при него, става ли? Доверете ми се.
— Добре — отвърна мис Фелоус, този път по-дружелюбно. Трябваше да признае, че Хоскинс има право. Помогна на Тими да се справи през първите два дни, а сега може би бе разумно да провери дали момчето ще понесе краткото й отсъствие. — Съгласна съм да опитам. Покажете ми динозавъра.
— Ще ви покажа и животни, и растения, и минерали, мис Фелоус — от всичко по равно. — Хоскинс погледна часовника си. — Давам ви, да речем, час и половина да довършите работата си и да обясните накратко на сестра Стратфорд за какво трябва да внимава. После ще ви взема оттук и ще ви покажа лабораторията — лично на вас.
Мис Фелоус се замисли:
— Май ще е по-добре да ми дадете два часа.
— Съгласен. Два часа. Ще се върна точно в единадесет. Доскоро. Значи няма проблем.
Тя радостно се засмя:
— Всъщност с нетърпение очаквам разходката. Ще ми отпуснеш малко време нали, Тими?
Момчето изцъка няколко пъти.
— Виждате ли, докторе. Знае, че му задавам въпрос и отговаря, макар и да не разбира какво точно го питам. Има разум зад това чело.
— Сигурно — каза Хоскинс, кимна за довиждане и излезе.
Мис Фелоус си тананикаше, докато се занимаваше със сутрешните си задължения. Думите й, че няма търпение да излезе от СТАСИС-сферата, бяха истина. Колкото и да й бе приятно да се грижи за Тими, имаше нужда от почивка.
Или пък я радваше мисълта да прекара известно време с Хоскинс?
Това вече бе пълен абсурд. И все пак той едва ли не й определи среща.
Има малко дете, строго си повтори тя. А това означава, че има и съпруга. Млада и хубава. Въпреки всичко, когато в единадесет часа Хоскинс дойде да я вземе, бе сменила сестринската униформа с рокля. Вярно, кройката беше строга — мис Фелоус нямаше друг модел дрехи, ала отдавна не се бе чувствала толкова женствена.
Той официално й отправи сдържан комплимент и тя също тъй официално го прие. Какво прекрасно начало, помисли си тя, но веднага неумолимо се скастри — начало на какво?
Сбогува се с Тими и му обеща, че скоро ще се върне. Обясни на сестра Стратфорд какво и кога да му даде за обяд. Младата жена май малко се притесняваше, че остава сама с момчето. Когато обаче й спомена, че Мортесън ще е на разположение, ако Тими стане невъзможен, мис Фелоус разбра: девойката по-скоро се безпокоеше да не й се наложи да участва в някоя буйна схватка с Тими, отколкото да не му се случи нещо лошо, докато се грижи за него.
Може би трябва да й се възлагат други задачи, помисли си мис Фелоус, но в момента нямаше друг избор, освен да й повери детето. Пък и предавателят в джоба щеше веднага да я предупреди в случай на нужда.
Двамата тръгнаха. Тими тихичко изскимтя. От изненада или отчаяние?
— Не се тревожи, Тими! Ще се върна!
Това трябваше да се случи. Колкото по-рано, толкова по-добре — и за момчето, и за нея.
Хоскинс я поведе нагоре по лабиринта ослепително осветени коридори, кънтящи сводове и мрачни, неприветливи метални стълби. По тях бяха дошли в нощта, когато Тими пристигна. Сега тази нощ й се струваше толкова далечна, по-скоро спомен за сън, а не реално събитие. За минута-две излязоха на чист въздух. Примижаха от блясъка на златистото пладнешко слънце, после хлътнаха в друга студена, наподобяваща хамбар сграда, която много приличаше на тази, в която бе Тими.
— Ето я старата лаборатория — посочи Хоскинс. — Тук започна всичко.
И отново проверка, отново кънтящи стълбища, безлюдни коридори и мрачни зинали проходи. Най-сетне достигнаха сърцето на оживената изследователска зона. Тук се работеше по-усилено. Мъже и жени в предпазно облекло сновяха нагоре-надолу и разнасяха купища доклади, папки, компютърни кристали. Хоскинс поздравяваше повечето от тях и ги наричаше с малките им имена, а те му отвръщаха по същия начин. Тази непринуденост подразни мис Фелоус.
Все пак това не е болница, рече си тя. Тези хора просто работят тук. Има разлика.
— Животни, растения и минерали — каза Хоскинс. — Точно както обещах. Животните са тук долу. Най-впечатляващите ни експонати. Ако не броим Тими, разбира се.
Пространството бе разделено на много секции. Всяка от тях представляваше самостоятелна сфера, по-малка от сферата на Тими. Хоскинс я заведе до един отвор и тя надникна вътре. Отначало видя нещо като опашато пиле, покрито с люспи. То трескаво се щураше от стена до стена, бясно препускаше на двете си крачета и се оглеждаше на всички страни. Само че такава птица никога не бе съществувала и съществото нямаше криле, а увиснали, невзрачни подобия на ръце, които ту се свиваха в юмрук, ту се отпускаха. Издължената птича глава бе крехка на вид, със странно светкащи алени очи… Костният ръб на черепа напомняше петльов гребен, ала бе яркосин. Зеленото тяло, набраздено с по-тъмни ивици, лъщеше с присъщия на влечугите блясък. Тънката змиевидна опашка неспокойно плющеше наляво-надясно.
— Ето го нашия динозавър — каза Хоскинс. — Нашата гордост и радост, преди да дойде Тими.
— Динозавър! Това!?
— Казах, че е малък. Май ви се искаше да е някой великан, а, мис Фелоус?
— Ей богу, така си мислех — засмя се тя и на бузите й се образуваха трапчинки. — Съвсем естествено е. Когато стане дума за динозаври, човек първо се сеща за грамадния им ръст. А този е толкова мъничък!
— Ние това и искахме, повярвайте ми — малък динозавър. Представяте ли си, ако някой възрастен стегозавър внезапно се изтърси с гръм и трясък насред СТАСИС и се разшета из лабораторията? Електроенергията, произведена от цели държави, няма да стигне за създаването на СТАСИС-поле, достатъчно силно, за да се справи с такива размери. А и технологията не е достатъчно развита и не позволява пренасяне на огромна маса, дори да разполагаме с необходимата енергия.
Мис Фелоус слушаше с широко отворени очи. Чувстваше се като дете. Жив динозавър. Направо невероятно! Ама пък толкова малък! Че той бе по-скоро птица без пера или някакво странно влечуго!
— Защо е динозавър, като не е голям?
— Размерът не е решаващ, мис Фелоус. Принадлежността на животното към вида на динозаврите се определя от костната структура и най-вече строежа на таза. Крайниците на съвременните влечуги са разположени отстрани — ей тук. Нали знаете как се движат крокодилите и гущерите? Не вървят, а се поклащат, нали? Никой крокодил не се разхожда изправен на задните си крака. Тазът на динозаврите е оформен както при птиците. Общоизвестно е, че много от тях са се придвижвали както двуногите в наши дни. Например щраусите или дългокраките блатни птици, а представете си и човешкия таз. Дори тазът на динозаврите, които останали близо до земята, на четирите си крака, бил устроен така, че крайниците били разположени надолу, а не стърчали встрани както при влечугите. Това е коренно различен еволюционен модел, развитие, преминало от влечугоподобните динозаври през птиците до бозайниците. Представителите на заврите постепенно измрели. Единствените влечуги, преживели мезозоя, притежават другия тип тазова структура.
— Значи е имало и малки динозаври? Просто въображението ни е завладяно от големите.
— Точно така: прословутите големи динозаври, в които всички се блещят из музеите. А има и множество други видове, високи само няколко десетки сантиметра. Този е от тях.
— Сега разбирам защо хората толкова бързо загубиха интерес към него. Не е страшен, не внушава респект.
— Лаиците загубиха интерес, мис Фелоус, но ви уверявам: това дребосъче е истинска находка. Изучаваме го денонощно и вече открихме някои доста интересни неща. Установихме например, че не е съвсем студенокръвен, а това потвърждава една от най-противоречивите хипотези за динозаврите. За разлика от всички съвременни влечуги те имат способността да поддържат телесната си температура по-висока от температурата на околната среда. Тази способност не е съвършена, но фактът, че съществува, подкрепя основните доказателства, че линията на еволюцията минава през динозаврите и продължава при птиците и бозайниците. Съществото пред вас е един от нашите най-отдалечени предшественици, мис Фелоус.
— В такъв случай не обърквате ли еволюционната теория, като я изваждате от собствените й времеви рамки? А ако този динозавър е основната брънка в цялата еволюционна верига?
Хоскинс се разсмя:
— Страхувам се, че еволюцията не е толкова елементарна работа. Не, няма опасност от промяна в еволюционната история. Фактът, че още сме тук, след като това приятелче е било пренесено отпреди сто милиона години, би трябвало да е достатъчно доказателство.
— Предполагам. Какъв е — мъжки или женски?
— Мъжки — отвърна Хоскинс. — За жалост. Откакто е пристигнал, се опитваме да се доберем до втори такъв екземпляр, за предпочитане — женски. Но май е по-лесно да търсиш игла в копа сено…
— За какво ви е женски динозавър?
Той я изгледа учудено.
— Защото има вероятност да получим оплодени яйца и да завъдим няколко динозавърчета в лабораторията.
— Ясно. — Тя се почувства като глупачка.
— Елате — каза Хоскинс. — Това са трилобитите. Знаете ли какво е трилобит, мис Фелоус?
Тя не отговори. Наблюдаваше малкия динозавър. Той отчаяно щъкаше из определеното му пространство. Стъписан се втурваше право в преградата, отскачаше и се юрваше обратно. Глупачето, изглежда, бе неспособно да разбере защо не може просто да продължи напред, сред простора на влажните блата и знойните гори в праисторическия си дом. И се сети за Тими — затворник, заключен в малката кукленска къща.
— Мис Фелоус, попитах дали знаете какво представляват трилобитите?
— Моля? А, да. Май някакъв изчезнал вид омари.
— Хм, не съвсем. Наистина са изчезнали ракообразни, но изобщо не приличат на омарите. Днес не съществуват техни подобия. Преди милиарди години са били доминиращата форма на живот. Тогава навсякъде е било пълно с трилобити. Милиони и милиони пъплели по дъното на всички океани. По-късно, все още неизвестно защо, измрели до един, без да оставят потомство или каквото и да било генетично наследство. Съществували са, били са фертилни и са се размножавали, а после са изчезнали, сякаш никога не са живели. След тях са останали само безброй фосили.
Мис Фелоус се втренчи в терариума с трилобити. Шест-седем мръснозелени същества, дълги около седем сантиметра, лениво се мъдреха в сивкавата тиня. Приличаха на животинките, които човек забелязва на морския бряг след прилив. Продълговатите, овални, твърди наглед телца бяха разделени на три набраздени надлъжни ивици: средната стърчеше, а крайните бяха заоблени, с бодли. В единия край на тялото се виждаха големи черни очи, лъскави като на насекомо. Докато мис Фелоус ги наблюдаваше, един от трилобитите протегна настрани сноп възлести крачета и бавно-бавно запълзя по дъното на терариума. Венецът на творението. Основната форма на живот за времето си.
Появи се мъж в работно облекло, който тикаше количка, натоварена със сложен непознат уред. Той приятелски поздрави Хоскинс, а мис Фелоус дари с равнодушна усмивка.
— Това е Том Дуейн от университета във Вашингтон — представи го Хоскинс. — Занимава се с трилобитите. Ядрен химик е. Том, запознай се с Едит Фелоус, квалифицирана медицинска сестра. Грижи се за новото неандерталче. Прекрасна жена е.
Новодошлият отново се усмихна, този път не толкова равнодушно.
— Голяма чест е да се запозная с вас, доктор Фелоус. Със страхотна задача сте се заели.
— Казвайте ми само мис Фелоус — помъчи се да си придаде по-дружелюбен вид тя. — Мога ли да попитам какво общо има ядрената химия с трилобитите?
— Хм, всъщност аз не изследвам самите трилобити — отвърна Дуейн, — а химическия състав на водата, която дойде с тях.
— Том измерва изотопните съотношения на кислорода във водата — добави Хоскинс.
— И защо е нужно всичко това?
— Това е праисторическа вода — подхвана Дуейн, — поне на петстотин, може би дори шестстотин милиона години. Изотопното съотношение ни дава представа за преобладаващата температура на океанската вода в онази епоха. Ако желаете, мога да ви обясня подробно. Щом си изясним въпроса с температурата на океана, ще получим повече информация за праисторическия климат на планетата. По времето, когато са виреели трилобитите, светът се е състоял предимно от вода.