— Не — извика той. — Студено е. Страх ме е!
— Нищо няма да ти стане — отвърна Високото Дърво.
Ала това не бе вярно. Никой не влизаше в морето, никога. Това бе първото нещо, което децата научаваха, щом пораснеха достатъчно. Морето убива. Морето мигновено изсмуква живота и те изхвърля обратно на брега — безжизнен и вдървен. Не бе изтекла и година, откакто Ловеца на Мамути се подхлъзна на заснежената скала и потъна в морето. Погребаха го в малка пещера, издълбана в същата скала, откъдето падна, и цяла нощ пяха край огън с причудливо оцветени пламъци. А ето че сега собствените му родители го убеждаваха да влезе в морето. Нима искаха да умре като Ловеца на Мамути? Нима им бе омръзнал? Що за предателство?
— Морето ще те направи силен — рече Сладкото цвете. — Морето ще те направи мъж.
— Но Ловеца на Мамути умря в морето.
— Беше му дошло времето. Морето го повика и го прибра. Ти, синко, няма да умреш скоро. Не се страхувай.
Дали бе така? Дали да им се довери?
Те бяха негови родители. Защо им е да умре?
Той стисна ръцете им и тримата заедно пристъпиха към морето.
Никога досега не се бе приближавал толкова, макар че Племето обитаваше крайбрежните равнини и се скиташе по брега на лов за дивеч.
Сега с удивление и страх се взираше във водата. Морето приличаше на огромен и силен звяр, разстлал се пред него черен и лъскав. От него се надигаше рев, а бялата пяна браздеше водната повърхност и набъбваше нагоре. Тук-там вълните се надигаха, а после се сгромолясваха върху крайбрежните скали. Понякога Сребърния Облак се изкачваше на скали досущ като онази, от която беше паднал Ловеца на Мамути, за да срещне смъртта. А сетне вперваше поглед в морето. Там измежду плаващите ледени блокове грациозно се движеха странни животни. Те се различаваха от мамутите и носорозите, които живееха на сушата. Бяха пъргави, лъскави и плуваха в морето, сякаш летяха във въздуха.
Лани едно от тези животни излезе на брега и Ловното Общество го нападна и уби. Тогава Племето си устрои голямо пиршество. Колко крехко бе месото му! И с какъв необичаен вкус! А чудната гъста козина — мека, невероятно мека. Високото Дърво направи от разкошната черна кожа на морското същество наметка за Сладкото Цвете и тя с гордост я обличаше в празник.
Нима щяха да го дадат на морето заради кожата на морското животно? Това ли искаха?
— Още една крачка, момче — настоява Високото Дърво. — Не се страхувай.
Сребърния Облак погледна нагоре. Баща му се усмихваше.
Трябваше да му се довери. Пристъпи напред, вкопчен в ръцете им. Морският пояс обгърна краката му до глезените. Мислеше, че водата ще е студена, ала не, тя бе топла, пареше като огън. Само след миг обаче претръпна. Морето се отдръпна, после отново го обгърна — този път до коленете, до бедрата, до корема. Високото Дърво и Сладкото Цвете навлизаха все по-навътре и го водеха със себе си. Пясъкът на дъното бе мек като кожата на морското животно и сякаш се движеше под нозете му. Водата вече му стигаше до гърдите. Обви го като топло одеяло.
— Стигаш ли още дъното? — попита Високото Дърво.
— Да. Да.
— Добре. Наведи се. Потопи глава в морето. Скрий лице във водата.
Той послуша баща си. Морето над него се затвори, досущ дебел снежен покров. И снегът не е студен, когато се заровиш дълбоко в него. Затопля те като огън, а останеш ли по-дълго, може да заспиш, сякаш си покрит с кожа. Така разправяше едно момиче. Веднъж видяла как извеждат една старица от Племето, с превит гръб и замъглен поглед. Положили я в снега, затворили очите й и тя заспала много, много спокойно.
— Ей сега и аз ще заспя в морето — помисли си Сребърния Облак. — И това ще е краят.
И страхът от смъртта сякаш изчезна. Той вдигна глава да види дали и родителите му са скрили лица в морето, но за негова изненада те не бяха вече с него и не се виждаха. Бе съвсем сам…
Гласът на баща му долетя от много далеч:
— А сега излез от морето, момче. Обърни се и излез!
Да. Точно това ще направи.
Ала докато вървеше към брега, усети как с всяка крачка тялото му се променя, изпъва се, удължава се и заяква. Разбра, че става мъж. Че расте с всеки изминал миг. Раменете му се развиваха, гърдите хлътваха, бедрата му укрепваха и наедряваха. Когато излезе на каменистия бряг, вече бе воин в разцвета на силите си. Погледна голото си тяло — тяло на мъж, загоряло и космато. Засмя се. Потърка гърди и удари с длани бедра. В далечината се виждаха лагерните огньове. Затича се да разкаже на всички за необичайната случка.
Но докато тичаше, го завладя ново странно усещане — започна да остарява. Възрастта здраво се вкопчи и не го пускаше. Детството остана в морето. На излизане от водата го изпълни напористата сила на младия мъж, а сега взе да се запъхтява, затрудняваше се да си поеме дъх, забави ход, тръгна в тръс, сетне още по-бавно. Почувства, че куца и се препъва — нещо се бе случило с лявото му бедро, кракът бе схванат и възпален. Целият бе окървавен, сякаш животно го бе раздрало с нокти. А, да, да. Спомни си. Беше с Ловното Общество. Снежният леопард изневиделица се хвърли върху му.
Колко ми е трудно да вървя. Колко съм стар и немощен, помисли той. Колко странен, тревожен сън. Влезе във водата момче, а щом излезе, бързо започна да остарява. Ето че вече умира. Умира на чуждо място, далеч от морето. Земята е студена и корава, вятърът — сух и отвсякъде го заобикалят само непознати. Къде е Високото Дърво, какво стана със Сладкото Цвете?
— Помощ! — извика той в просъница и седна. — Морето ме уби! Морето, морето!
— Какво има, Сребърен Облако?
До него имаше някой. Примигна и отвори очи. Мъдрата, разбира се. Клечеше край него и тревожно се взираше в лицето му. С усилие се овладя. Трепереше като болна старица, а гърдите му трескаво се повдигаха. Никой не бива да го вижда такъв. Никой! Заопипва наоколо. Намери тоягата, хвана я в края и с нейна помощ тромаво се изправи.
— Сънувах — промърмори той — лошо предзнаменование. Веднага трябва да направя жертвоприношение. Къде е Главната жрица? Извикай жрицата.
— Слезе в Светилището — отвърна Мъдрата. — Чисти го.
— Светилището? Какво? Къде?
— На МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ. Какво ти е, Сребърен Облак? Изглеждаш съвсем объркан.
— Сънят — рече той. — Беше много лош.
Тежко пристъпи напред, облегнат на тоягата. Умът му полека-лека се проясняваше. Осъзна къде се намира. Долу в равнината се срещаха три потока.
Дългият поход по обратния път бе приключил. Сега стояха отвъд високото полегато плато, на МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ и се вливаха една в друга. Сребърния Облак ги различи в утринната дрезгавина. Най-голямата лениво пълзеше от Север, повлякла богат товар ледени блокове; двете по-малки и по-чевръсти поточета кривуличеха в остри завои от изток и запад. Като че не лани, а преди цяла вечност бяха спрели тук за много седмици. Гладни седмици. Накрая Богинята като по чудо им изпрати стадо елени, тъй изнемощели от глад, че Ловното Общество с лекота успя да докара десетина слисани животни до ръба на една скала. Какъв богат улов беше! От благодарност издигнаха прекрасно светилище за Богинята на МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ. Съградиха го от най-тежките каменни блокове, които можеха да повдигнат. После отново поеха пътя към изгрева. А ето че сега се бяха завърнали.
— Главната жрица я няма долу — рече Сребърния Облак на Мъдрата. — Не мога да я открия.
— Сигурно е при Светилището.
— Виждам Светилището, но Главната жрица не е там.
— Очите ти вече не струват, Сребърен Облак. Чакай, аз ще погледна.
Застана пред него и погледна към забулената в мъгла долина. След миг смаяно промълви:
— Наистина. Прав си. Няма я. Може би вече се връща. А каза, че ще остане там цяла сутрин, за да изрече молитвата за почистване на Светилището…
— Сребърен Облак! Сребърен Облак!
— Главна жрице, какво…
Главната жрица тичаше по страничната пътека откъм долината. Лицето й бе зачервено, дрехите провиснали, а гърдите й свиреха, сякаш бе тичала по целия път.
— Какво има? Какво има, Главна жрице?
— Другите!
— Какво? Къде?
— Навсякъде около Светилището. Не ги видях, но следите им са навсякъде. Дълги стъпки. Познавам тези следи. Навсякъде по мократа пръст. Пресни следи, Сребърен Облак. Долу е пълно с такива следи. Навлезли сме в техните земи.
Глава пета
Недооценяване
— И как се чувства нашето момченце днес, мис Фелоус? — заинтересува се Хоскинс.
— Вижте сам, докторе.
На лицето на Хоскинс се изписаха едновременно веселие и досада.
— Защо през цялото време ме наричате „докторе“? — попита той.
— Защото сте доктор. Поне така знам — Мис Фелоус имаше предвид важния надпис, гравиран на табелката в кабинета му.
— Защитил съм докторат по физика, това е всичко.
— Докторатът си е докторат.
— А вие отдавна сте свикнали да се обръщате към висшестоящите с „докторе“, така ли? Особено ако са мъже.
Думите му я стреснаха. Удариха право в целта. Откакто бе започнала работа, всички шефове в болницата имаха докторски звания. И повечето от тях бяха мъже. Така съвсем естествено и несъзнателно свикна да прикачва това обръщение към всяка втора фраза, когато се обръщаше към по-високопоставен от нея.
Съпругът й също беше доктор — по физика, както Хоскинс. Неизвестно защо се запита дали щеше да го нарича „докторе“, ако бяха запазили брака си. Странна мисъл. Напоследък рядко се сещаше за него. И изобщо мисълта да се омъжи, да има съпруг, вече й се струваше далечна и нереална. Беше омъжена толкова отдавна, за толкова кратко време…
— Тогава как предпочитате да ви наричам? — попита тя Хоскинс.
— Повечето хора тук ми казват Джери.
Мис Фелоус го изгледа учудено.
— Аз не бих могла.
— Защо?
— Струва ми се нередно.
— Нередно — замислено повтори Хоскинс. — Да ме наричате Джери?
Той продължително я изгледа, като че я виждаше за първи път. Топла усмивка се разля по широкото му лице.
— Вие наистина стриктно спазвате формалностите. Изглежда, не ми е съвсем ясно до каква степен държите на тях. Е, добре, продължавайте да ме наричате доктор Хоскинс, ако така ви е по-удобно. Аз пък ще продължавам да ви наричам мис Фелоус.
Тя се учуди какво ли има предвид.
Да не е възнамерявал да ми казва Едит?
Никой не можеше да си го позволи. Почти никой; най-много пет-шест души в целия свят. В редките случаи, когато мислеше за себе си като за друг човек, често тя самата се наричаше мис Фелоус. Въпрос на навик; въобще не го забелязваше. Колко странно, рече си сега, да говориш за себе си по този начин. Колко неучтиво и надменно. Станала съм доста странна с възрастта. И дори не съм забелязала…
Хоскинс продължаваше да я гледа настойчиво и да се усмихва. Той излъчва някаква топлина, внезапно осъзна тя, силен чар. И това не бе забелязала досега. При предишните им срещи я впечатли като личност, иззад чиито изрядност, сдържаност и неумолимост сякаш случайно проблясва и лъч човещина. Може би това се дължеше на напрежението в последните дни преди експеримента. Сега, след като времевата сонда си бе свършила работата и успехът на проекта бе потвърден, Хоскинс бе по-спокоен, по-дружелюбен, по-близо до истинската си същност. В действителност бе доста приятен мъж.
Вниманието й за миг се отклони и тя се запита дали Хоскинс е женен.
Тази мисъл я учуди и смути. Та нали преди няколко седмици бе споменал, че има син. Малко дете, което едва сега се учи да си връзва връзките на обувките. Разбира се, че е женен. Разбира се. Какво си въобразява. Ужасена пропъди тези разсъждения от ума си.
— Тими! — извика тя. — Тими, ела!
Изглежда, тази сутрин и момчето бе в прекрасно настроение. Беше се наспал хубаво, хапнал добре и сега се втурна от спалнята, без да се смути от Хоскинс. Смело пристъпи към него и го заля с порой цъкания.
— Как мислите, мис Фелоус, дали казва нещо? Да не би просто да се забавлява, като издава звуци, и се наслаждава на гласа си?
— Но как, докторе, естествено че казва нещо. И доктор Макинтайър ми зададе същия въпрос вчера, когато чу Тими. Как може някой да се съмнява, че момчето говори, и то доста сложен език.
— Доктор Макинтайър е изключително консервативен и не обича да прави прибързани заключения.
— Както и аз. И все пак, ако това не е език, значи аз съм безсловесно същество.
— Да се надяваме, че сте права, мис Фелоус. Да се надяваме, че наистина сте права. Ако не намерим начин да общуваме с него, значи напразно сме го довели. Нали искаме да ни разкаже всичко за своя свят.
— Ще ни разкаже, докторе. На неговия език или на нашия. И предполагам, че ще проговори на английски много преди ние да научим и една неандерталска дума.
— Може би, мис Фелоус. Времето ще покаже, нали? Времето ще покаже.
Хоскинс клекна и лицето му се изравни с лицето на момченцето. После леко обхвана с разперени пръсти гръдния му кош. Тими остана спокоен. В следващия миг мис Фелоус осъзна, че Хоскинс изключително нежно гъделичка детето, че леко и закачливо движи връхчетата на пръстите си, което издаваше доста добро умение да контактува с малчугани. А на Тими му харесваше да го гъделичкат.
— Я какъв здравеняк — изуми се Хоскинс, — невероятно як е. Значи ще научиш английски, така ли, Тими? Тогава ще ни продиктуваш цяла книга за живота през палеолита и всички ще искат да я прочетат. Тя ще стане голям бестселър и разходите по теб ще започнат да се възвръщат, а, Тими? — Той вдигна поглед към мис Фелоус: — Нали разбирате, изключително много неща зависят от момчето. Надали има нужда да ви обяснявам — тук става дума не само за пари, а и за цялото ни професионално бъдеще.
— Напротив, май не е зле да ми обясните.
Хоскинс разчорли гъстата непокорна коса на Тими, погали го и се изправи.
— Години наред едва скърпваме бюджета и при всяка възможност едва-едва измолваме по някой цент. Няма да повярвате, но енергията, която СТАСИС-зоната поглъща за една секунда, е достатъчна за няколкодневното захранване на цял град, а това е само част от режийните разходи на лабораторията. Поне пет-шест пъти едва не се разорихме. За да оцелеем, заложихме всичко на голямото шоу с динозавъра. Трябваше да изберем — или всичко, или нищо. И като казвам „всичко“, точно това имам предвид. Но Тими ще ни спаси. Той ще прослави СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД. Успяхме, мис Фелоус, успяхме!
— Мислех, че живият динозавър, който докарахте, е достатъчен, доктор Хоскинс.
— И ние мислехме така, ала някак не успяхме да завладеем вниманието на публиката.
— С динозавъра?!
Хоскинс се засмя:
— Е, ако бяхме предложили някой достигнал пълния си ръст бронтозавър, някой разярен, пръхтящ тиранозавър или нещо от сорта, може би щяхме да събудим интереса им. Наложи се обаче да се съобразим с ограниченията за тегло. Нали разбирате, това до голяма степен ни върза ръцете. Не че сме наясно как щяхме да удържим тиранозавъра, дори да го бяхме докарали тук. Май някой ден трябва да ви разведа и да ви покажа динозавъра.
— Да, няма да е зле…
— Много е сладък.
— Сладък?! Динозавърът?!
— Да. Ще видите. Сладко малко динозавърче. За жалост хората не се вълнуват от сладки малки динозавърчета. „Колко интересно — коментираха някои, учените са докарали жив динозавър от праисторическата епоха!“. Ала после хвърлиха по едно око към телевизорите и той с нищо не ги заинтригува. Може би защото не бе два пъти по-висок от някоя къща и не бълваше огън. Затова пък това неандерталско момче, истинско човешко същество от Каменната ера, странно на вид, ала все пак близко до всекиго, към което хората да проявят по-топло отношение — ето кой ще ни спаси. Чу ли, Тими? Ти си нашето спасение. — Хоскинс отново се обърна към мис Фелоус. — Неуспехът на опита би ме съсипал. Без съмнение. Би съсипал цялата корпорация.
— Разбирам.
— Сега всичко е наред. Скоро ще разполагам с много пари. От много места предлагат средства. Това е прекрасно, мис Фелоус. Стига Тими да е здрав и щастлив и да го накараме да каже няколко думи на английски. „Ей, вие там. Аз съм Тими от Каменната ера…“