Тогава заговориха за причините, подтикнали я да се откаже от работата си като старша сестра в детски център в Южните щати — явно важна за нея и носеща й удовлетворение, за да потъне в потайните, строго охранявани помещения на СТАСИС ЛИМИТЕД.
Тя каза:
— Знам — като идвам тук, се отказвам от много неща. Но и ще спечеля не по-малко. Не само ще имам шанс да се занимавам с любимата си работа в неизследвана досега област, но и ще се отърва от този проклетник Брус Манхайм.
Хоскинс почувства как по тялото му пролази студена тръпка.
— Брус Манхайм? Да нямате предвид защитника на децата?
— Има ли друг Манхайм?
Той пое дълбоко въздух и го задържа. Манхайм! Този гръмогласен кресльо! Този сплетник! Как, по дяволите, се бе забъркала Дороти Нюком с него? Дойде му като гръм от ясно небе. Никак не му хареса. След миг внимателно подхвана:
— Да не би между вас и Манхайм да съществуват търкания?
Тя се изсмя:
— Търкания! Сигурно може да се нарече и така. Даде под съд нашата болница. По-скоро съди мен. Всъщност аз съм един от ответниците. Отне ни доста време през последните шест месеца.
Хоскинс усети неприятна болка в стомаха. Занарежда листата по бюрото си, докато се мъчеше да се успокои.
— По този въпрос в кандидатурата ви не е отбелязано нищо…
— Никой не ме е питал. Очевидно не се опитвам нищо да крия. Иначе и сега нямаше да спомена за това. Просто не е ставало дума.
— Е, сега ви питам, госпожо Нюком. Как стоят нещата?
— Нали знаете колко професионален агитатор е Манхайм, как застава на възможно най-отвлечените позиции само и само да покаже на света колко е загрижен за доброто на децата.
Не беше много разумно да се увлича в ораторство. Не и по адрес на Манхайм. Хоскинс предпазливо изрече:
— Чувал съм такива неща за него…
— Изразявате се много дипломатично, доктор Хоскинс, сякаш се опасявате, че подслушва кабинета ви.
— Едва ли. Но не споделям явната ви неприязън към Манхайм и идеите му. Всъщност нямам твърдо становище по въпроса. Не обръщам особено внимание на лозунгите, които издига.
Това си беше чиста проба лъжа и той се почувства неловко. В един от първите проекти за експеримента пишеше: „Да се направи всичко възможно да се държи напаст от рода на Брус Манхайм настрана.“ Но въпросите задаваше не тя, а Хоскинс, и не се чувстваше длъжен да й казва повече от необходимото.
Наведе се напред:
— Всъщност знам само, че е невероятно гласовит, с нетърпящи възражение идеи за отглеждане на деца, оставени под опеката на обществото. За нещастие не притежавам необходимата информация, за да преценя дали е прав или не. Та за какво ви съди, госпожо Нюком?
— Приехме няколко малки деца от улицата. Повечето от тях са наркомани трето поколение, даже четвърто, наркомани по рождение. Няма нищо по-жалко от деца, родени наркомани. Сигурно сте запознат с общоприетата теория, че наркоманията, като повечето физиологични пристрастявания, често възниква въз основа на генетично предразположение.
— Разбира се.
— Е, ние провеждаме генетично проучване сред тези деца, родителите и родителите на родителите, ако успеем да ги открием. Опитваме се да локализираме и изолираме гена, предразполагащ към наркомания, при положение, че съществува, с надеждата някой ден да се отървем от него.
— Звучи добре — отбеляза Хоскинс.
— Явно звучи добре на всички освен на Манхайм. Той ни се нахвърли, като че не изследваме хромозомите на децата, а им прилагаме генетична хирургия. Работата ни е чисто изследователска. Изобщо не се занимаваме с генетична модификация, но той хвърли в лицата ни шестнадесет съдебни разпореждания, с които ни връзва ръцете изцяло. Да му се доплаче на човек. Опитахме се да му обясним, но той не ни обръща внимание. Изопачава показанията ни и ги използва като повод за нови дела. А нали знаете как се отнасят съдилищата към обвинения в злоупотреба с деца с експериментална цел.
— Да. За съжаление, знам — мрачно отвърна Хоскинс. — Значи болницата ви изразходва енергия и средства за правна защита, вместо за…
— Не болницата изобщо. Той е нарочил определени хора, към които е предявил иск за злоупотреба с деца — и то в буквалния смисъл на думата, — след тъй наречените му проучвания на дейността ни.
В гласа й се чувстваше горчивина, но и закачлива нотка. В погледа й проблясна живо пламъче. Тя така се разсмя, че внушителният й бюст се затресе:
— Можете ли да си представите — аз да нарушавам правата на децата. Точно аз!
Хоскинс съчувствено поклати глава:
— Наистина изглежда невероятно.
Сърцето му се сви. Все още бе убеден, че тази жена е отлично подготвена за работата, но как да наеме човек, забъркал се с чудовището Брус Манхайм? Експериментът и без това щеше да предизвика достатъчно спорове. Манхайм със сигурност скоро щеше да си напъха носа при тях въпреки всички предпазни мерки. Да назначи Дороти Нюком, значи да си навлече големи неприятности. Вече си представяше пресконференцията, свикана от Манхайм, за да обяви, че СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС са предпочели за бавачка и настойница на нещастното малко същество — жертва на нечувано досега похищение, сътрудничка, която в момента е ответник по дело за злоупотреба с деца (а Манхайм щеше да представи обвинителния акт като доказана вина).
Не. Не. Просто не можеше да я вземе!
Едва си наложи да довърши разговора. Беше дружелюбен и благоразположен, но това си бяха приказки на вятъра и Хоскинс знаеше, че Дороти Нюком разбира това. Когато си тръгна, той й благодари за искреността, изрази възхищението си от отличната й професионална подготовка и — както бе прието — обеща скоро да се свърже с нея. Тя се усмихна и го увери, че й е било приятно да разговаря с него. Нямаше никакво съмнение: тя знаеше, че няма да получи назначението.
Веднага щом Дороти Нюком излезе, той се обади на Сам Айкман.
— За бога, Сам, защо не ми каза, че в момента Дороти Нюком е страна в някакво смахнато дело, заведено от Брус Манхайм?
Лицето на Айкман от екрана издаваше учудване, граничещо с шок.
— Наистина ли?
— Тя ми го каза току-що. Обвинение в злоупотреба с деца при научни изследвания.
— Виж ти! Виж ти! — Айкман оклюма. Вече не изглеждаше толкова смаян, колкото сконфузен. — По дяволите, Джери, понятие нямах, че е замесена в такава каша. Хем я разпитахме много подробно, повярвай ми. Явно не е било достатъчно.
— Само това ни липсва — човек, който вече е в черния списък на Манхайм.
— Обаче е страхотна, нали? Несъмнено най-майчински настроеното човешко…
— Несъмнено. И пристига със стопроцентова гаранция, че правните лешояди на Манхайм ще впият нокти в нея веднага щом разберат къде е. Не си ли съгласен, Сам?
— Тогава значи ще вземеш Мариан Левие? Така ли?
— Имам още една среща — отвърна Хоскинс, — но Мариан Левие изглежда доста подходяща.
— Нали? — ухили се Айкман.
Едит Фелоус не подозираше, че е просто кандидат номер три за мястото, но и да знаеше, не би се изненадала. Беше свикнала да я подценяват. В нея нямаше нищо впечатляващо, нищо, което би могло да развълнува. Не беше нито зашеметяващо красива, нито ужасяващо грозна; нито изпълнена със страст, нито дразнещо отпусната; нито остро прозорлива, нито прилежно схватлива. Цял живот хората я приемаха такава, каквато е — стабилна уравновесена жена с ясна представа за достойнствата си и с, общо взето, пълноценен живот. Общо взето.
Напомнящите университет помещения на СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД я смущаваха. Сивите сгради бяха невзрачни. По гладките им стени нямаше орнаменти. Издигаха се сред приятни зелени поляни, тук-таме осеяни с ниски дръвчета — научен център като много други. Ала Едит Фелоус знаеше, че зад стените на този център стават странни неща — недостъпни за разума й, невероятни неща. Не след дълго вероятността да започне работа в едно от тези помещения я изпълни с почуда.
Като повечето хора имаше съвсем смътна представа за компанията и дейностите, довели я до забележителните резултати. Бе чувала, разбира се, за малкия динозавър, доведен от миналото. След като веднъж преодоля скептицизма си, това й се стори истинско вълшебство. Но така и не проумя обясненията на учените от СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС по телевизията как бяха стигнали до миналото и пренесли влечугото в двадесет и първи век. После експедицията до четирите луни на Сатурн запрати СТАСИС и техния динозавър на последните страници на вестниците и тя съвсем ги забрави. Динозавърът бе само едно от чудесата за три дни, едно от многото във века, който, изглежда, се превръщаше във век на чудесата.
А сега в СТАСИС възнамеряваха да пренесат от миналото дете, праисторическо човешко дете и имаха нужда от някой, който да се грижи за това дете. Е, тя можеше да се справи и имаше желание за това. Може би беше по-подходяща от всеки друг. Със сигурност щеше да се справи много, много добре.
Бяха я предупредили, че работата ще е необичайна и изключително трудна. Това въобще не я смути — винаги бе избягвала скучните, обикновени, безинтересни предложения. В обявата се търсеше жена с познания по физиология, с известно понятие от клинична химия и любов към децата. Едит Фелоус отговаряше и на трите изисквания. Обичаше децата. Кой нормален човек, чудеше се тя, може да не ги обича? Още повече — коя жена?
Познанията по физиология бяха част от обучението й като медицинска сестра. Клиничната химия бе по-късно хрумване. Бе решила, че няма да й е излишна, ако се наложи да работи с болни деца — много от тях — родени преждевременно или с някакъв недъг, да знае колкото може по-вече за начините да помогне на измъчените им телца да функционират по-добре.
Нетрадиционна работа с необикновено дете — да, това бе тъкмо за нея. Предложената заплата също беше необичайно висока. Толкова висока, че я впечатли, макар парите никога да не бяха представлявали цел в живота й. Освен това бе готова да приеме новото предизвикателство. До болка познатото ежедневие в детските болници започваше да й втръсва, а според нея това бе ужасно — да ти омръзне собствената работа, и то работа като нейната. Явно се нуждаеше от промяна. Да се грижи за праисторическо дете…
— Доктор Хоскинс ви очаква — покани я секретарката. Електронно задействаната врата тихо се плъзна и се отвори. Мис Фелоус се озова в изненадващо непретенциозен кабинет, обзаведен с обикновено бюро и компютърен дневник, пред един обикновен петдесетгодишен мъж с оредяла коса, вече пооформена двойна брадичка и странно извита уста, която му придаваше по-сърдит вид, отколкото се налагаше.
На табелката върху бюрото пишеше:
Вместо да я респектира, това по-скоро я развесели. Нима компанията бе толкова голяма, че се налага отдел Кадри да напомня на хората с кого точно разговарят, като поставя пред него табелка с името му. И защо се хвалеше с докторската си титла? Нали всички тук имаха по една-две степени? Да не би по този начин да подчертава, че не е обикновен ръководител, а всъщност е учен. Логично беше да предположи, че шефът на такава тясно специализирана компания като СТАСИС ЛИМИТЕД е учен и без да й го натякват. Е, нищо. Съществуваха и по-лоши слабости от малко тщеславие.
Пред Хоскинс лежеше купчина разпечатки. Сигурно биографичната й справка и докладът от предварителното събеседване.
Той се взря в нея, после пак в разпечатките, после пак в нея. Преценката в погледа му бе пряма. Мис Фелоус несъзнателно се вдърви. Почувства как се изчервява и как едно мускулче на бузата й потръпва.
Мисли, че веждите ми са прекалено дебели, а носът ми не е съвсем в средата, рече си тя. В следващия миг се скастри, че става смешна и Хоскинс не се вълнува нито от формата на носа и дебелината на веждите й, нито от обувките на краката й. Все пак втренченият мъжки поглед я изненада и посмути. Поначало медицинските сестри в бели престилки оставаха незабелязани от повечето мъже. В момента тя не носеше униформа, ала с годините си бе изградила навик да остава незабележима дори в цивилни дрехи и предполагаше, че се справя успешно. Но да я изучават по този начин — това я смущаваше прекалено.
— Биографичната ви справка е изключителна.
Тя се усмихна, без да каже нищо. Пък и какво ли можеше да каже? Да се съгласи? Да не се съгласи?
— Препоръките от досегашните ви шефове са отлични. Знаете ли — хвалят ви с почти еднакви изрази — непоколебима преданост към задълженията, силна привързаност към работата, изключителна находчивост в трудни ситуации, отлични технически умения при манипулации.
— Доктор Хоскинс, работя много и обикновено знам какво правя. Според мен това е най-важното. Останалото са само красиви приказки, за да се кажат тези две неща.
— Предполагам. — Той прикова очи в нейните и тя внезапно почувства силата, целеустремеността, решителността му да изпълни намеренията си докрай. Това бяха добри качества за ръководител, но можеха да превърнат живота на сътрудниците му в ад. Времето ще покаже, реши тя. Издържа погледа му, без да трепне.
— Не смятам за необходимо да ви разпитвам за професионалната ви подготовка. При предварителните събеседвания сте говорили подробно за нея. Всъщност искам да уточня само два въпроса.
Тя мълчеше.
— Първо — започна той, — бих желал да знам дали сте се замесвали в нещо, което би могло да се счита, хм, за политически наболял въпрос?
— Не се занимавам с политика, доктор Хоскинс. Гласувам, щом сметна, че някой си заслужава, но това не се случва често, и не подписвам петиции, ако това имате предвид.
— Не съвсем. По-скоро става дума не за политически, а за професионални противоречия. За конфликти, свързани с начина, по който трябва или не трябва да се предприема каквото и да е по отношение на децата.
— Аз се отнасям с децата само по един начин — правя абсолютно всичко възможно да задоволя нуждите им и да ги разбера. Съжалявам, ако това ви звучи ненаучно, но…
Той се усмихна:
— Нямам това предвид. — Замълча и облиза устни. — Говоря за Брус Манхайм. Разпалени дискусии за това, което предприемат спрямо някои деца в обществените заведения. Разбирате ли какво искам да кажа, мис Фелоус?
— Занимавам се предимно със слаби деца и деца-инвалиди, доктор Хоскинс. Поддържам живота им и им помагам да укрепнат. Не мислите ли, че по подобни въпроси няма за какво толкова да се спори?
— Значи не сте имали професионални дрязги със защитници на правата на децата от типа на Брус Манхайм?
— Никога. Чела съм това-онова по вестниците, но не съм се срещала нито с него, нито с някой като него. Дори да се сблъскаме на улицата, няма да го позная. Нямам мнение за идеите му — нито за, нито против.
Хоскинс се усмихна.
— Не намеквам, че не съм съгласен с Брус Манхайм или с гледната му точка. Нали разбирате? Но ако работата ни стане обект на нападки, нещата ще се усложнят.
— Естествено. И аз не бих искала това.
— Добре. Тогава да продължим. Другият ми въпрос е свързан с работата ви тук, с всеотдайността, която ще изискваме от вас, мис Фелоус. Смятате ли, че ще можете да се грижите за трудно, вероятно буйно и може би дори изключително неприятно дете?
— Сигурна съм — незабавно отвърна тя.
— Помислете добре. Ще се изправим пред необичайни проблеми. На Земята няма да има друго такова дете. То ще е най-самотното в човешката история. Готова ли сте да понесете подобен товар — той отново впи очи в нея, като че искаше да проникне в душата й, и тя отново издържа погледа му, без да трепне.
— Казвате, че ще е трудно, буйно и как беше… изключително неприятно. В какъв смисъл неприятно?
— Наясно сте, че става дума за праисторическо дете. Напълно вероятно е то — още не знаем той или тя — да е диво, примитивно, много по-примитивно и от най-примитивното днес племе на Земята. Поведението му може да е по-скоро на животно, на диво животно при това. Ето какво имам предвид под неприятно, мис Фелоус.
— Доктор Хоскинс, освен с недоносени, имам опит и с емоционално увредени деца. Грижила съм се и за някои доста трудни малки господа и госпожички.
— Може би не чак толкова…
— Ще видим.
— …примитивно, тъжно, самотно и освирепяло. Изплашен чужденец в напълно непознат свят; дете, изтръгнато от всичко близко и поставено в условия на почти пълна изолация; разселено лице. Знаете ли какво означава „разселено лице“, мис Фелоус? Терминът е от средата на миналия век, от времето на Втората световна война. Тогава хора, насила откъснати от родните си места, се скитали из цяла Европа.