— Доктор Хоскинс, вече няма войни.
— Така е, но това дете няма да се чувства добре. То ще страда от объркването на живота си, ще бъде в пълния смисъл на думата разселено лице, дълбоко наранено и при това ще е много малко.
— Колко малко?
— Засега не можем да пренасяме повече от четиридесет килограма при всяко сондиране. В това са включени както обектът, така и заобикалящата го неорганична изолационна зона. Следователно става дума за малко дете, много малко дете.
— Бебе?
— Не сме сигурни, надяваме се да е шест-седем годишно, но може да се окаже и значително по-малко.
— Не знаете?! Просто ще загребете напосоки?
Хоскинс не изглеждаше особено доволен:
— Да обсъдим останалите въпроси, мис Фелоус. В биографичната ви справка пише, че сте била омъжена, но от години живеете сама.
Тя усети как лицето й пламна.
— Да, бях омъжена. За кратко, преди много време.
— И нямахте деца?
— Разделихме се най-вече защото се оказа, че не мога да имам деца.
— Разбирам — Хоскинс се сконфузи.
— Естествено знаехме за всички предлагани от двадесет и първи век начини за решаване на проблема — извън-маточни зародишни камери, присаждания, майка-донор и така нататък, но съпругът ми не успя да се примири с нищо различно от древния традиционен начин за обмен на генетична информация. Детето трябваше да е наше във всяко отношение. Негово и мое. Трябваше да го износвам в продължение на обичайните девет месеца. И тъй като това се оказа невъзможно, а той така и не се съгласи с нищо друго, се разделихме.
— Съжалявам. И оттогава не сте се омъжвали?
— Достатъчно се опарих първия път, никой не ми гарантираше, че при следващ опит няма пак да сбъркам и не си позволих да рискувам. Но това не значи, че не умея да се грижа за деца, доктор Хоскинс. Не е необходимо да подчертавам — изборът ми на професия явно е свързан с огромната празнина, която бракът остави в душата ми, ако това ви интересува, и така вместо да се грижа за едно-две деца, аз се грижех за десетки, стотици деца като за мои.
— Не всички са били симпатични дечица?
— Не, не всички.
— Не просто милички, симпатични бърборанчета със сладки чипи нослета. Приемали сте ги такива, каквито са — хубави и грозни, нежни и необуздани, без предпочитания?
— Без предпочитания — потвърди мис Фелоус. — Децата са си деца, доктор Хоскинс. Именно тези, които не са хубави и мили, имат най-голяма нужда от помощ.
Хоскинс замълча за миг. Замисли се. Тя се почувства разочарована. Бе се настроила да разговаря за уменията си, за изследванията си в областта на електролитните дисбаланси, на нервните рецептори, на физиотерапията, а той изобщо не я попита за всичко това. Интересуваше се единствено дали ще може да се грижи за някакво нещастно диво дете; даже за какво да е дете, като че това е кой знае какъв проблем. Как можеше да се съмнява в това? А и още по-маловажния въпрос — дали е участвала в нещо, което би могло да раздвижи общественото мнение, — защо трябваше да го повдига? Знаеше, че не е замесена в нищо подобно. Със сигурност знаеше. Явно не се интересуваше особено от подготовката й. Явно имаше някого предвид за тази работа и се канеше любезно и вежливо да й откаже, веднага щом намери достатъчно тактичен начин. Накрая каза:
— Та кога можете да напуснете работа?
Тя зяпна от учудване, пламнала до уши:
— Значи ме вземате? Сега? Веднага?
Хоскинс се засмя и за миг широкото му лице се озари от чаровна разсеяност.
— Иначе защо ще ви карам да напускате?
— Това не трябва ли да мине през някаква комисия?
— Мис Фелоус, аз съм тази комисия, крайната инстанция. Решавам бързо. Знам какъв човек търся, а вие, изглежда, сте точно този човек. Разбира се, може и да греша.
— И какво ще стане, ако грешите?
— Мога също толкова бързо да се отметна, повярвайте ми. Наистина мога. Експериментът е от такова естество, че не бива да допускаме никакви грешки. Поставяме на карта човешки живот, детски живот. Единствено за да задоволим научното си любопитство, ще постъпим с това дете по начин, който някои биха нарекли чудовищен. Но аз и за миг не бих допуснал, че някой тук мисли така и нямам никакви угризения относно намеренията ни. Напротив — според мен в крайна сметка детето — обект на нашия експеримент, ще има само полза от него. В същото време съм наясно — други ще са на коренно противоположната позиция. Затова държим за детето, докато е при нас, да се полагат максимални грижи. Ако се окажете неспособна на това, ще бъдете заменена без колебание, мис Фелоус. Не намирам по-деликатен начин да го кажа. Ние тук не сме сантиментални, а и не обичаме да рискуваме с неща, които са във властта ни. Така че засега назначението ви не е съвсем сигурно. От вас се иска да се откъснете напълно от ежедневието си без гаранция, че ще ви задържим след пробните първи седмици, дори след първия ден. Готова ли сте да поемете риска?
— Наистина сте прям, доктор Хоскинс.
— С изключение на случаите, когато не съм — пошегува се Хоскинс. — Е, мис Фелоус, какво ще кажете?
— И аз не обичам да рискувам.
Лицето му помръкна:
— Отказвате ли?
— Не, доктор Хоскинс, приемам. Първо; ако се съмнявах и за момент, че съм подходяща, нямаше да дойда. Мога да се справя и ще се справя. Вие няма да съжалявате за решението си. Бъдете уверен. Кога започвам?
— Скоро ще приведем СТАСИС в готовност за решителния момент. Самото сондиране ще се извърши след две седмици, на петнадесети, точно в седем и половина вечерта. Трябва да сте тук и незабавно да поемете задълженията си. Дотогава да сте се освободили от всичките си ангажименти. Знаете, че ще живеете на територията на СТАСИС през цялото време, нали, мис Фелоус? „През цялото време“ означава двадесет и четири часа на ден, поне в началния етап. Прочели сте за това във формулярите, които сте попълнили, нали?
— Да.
— Значи се разбираме отлично?
Не, помисли тя, въобще не се разбираме. Но това не е важно. Ако възникнат проблеми, ще намерим начин да ги разрешим. Най-важно е детето. Всичко останало е от второстепенно значение. Всичко.
Паралел първи: Мъдрата
Пладне. Над поселището тегне усещането за растяща заплаха. Ловното общество се завърна от равнините още преди да забележи и следа от плячка, да не говорим за улов. Сега седмината са се скупчили свъсени — тревожи ги опасността от война. Жриците са извадили трите свещени мечи черепа и са ги наредили пред олтара на Богинята. Клечат голи, намазани с меча мас, вълча кръв и мед и напяват молитвите, които могат да доведат мъдростта в миговете на грозна заплаха. Майките закрилнически са прислонили всички малки деца, като че Другите ще нападнат всеки момент, а около тях са се присламчили по-големите — изплашени и тревожни.
От своя страна, възрастните мъже — мъдрите първенци на Племето, са се оттеглили на спокойствие на малкия хълм до лагера, за да обсъдят положението. Сребърния Облак е там, и Ездача на Мамути е там, и едноокият гърбушко Смелия Лъв, и дебелият, разплут Вонящ Вол. Тяхното решение ще определи съдбата на Племето. Когато Другите се настаняваха в ловните полета на Племето в западните земи и стана ясно, че не ще могат да ги прогонят, старейшините решиха — най-добре е да тръгнат на изток.
— Богинята е благоволила да даде западните земи на Другите — предположи тогава Вонящия Вол, — но студените източни земи ни принадлежат. Богинята повелява да отидем там и да живеем в мир.
Останалите се съгласиха. Тогава Жриците хвърлиха Камъните на съдбата и те потвърдиха решението на мъжете.
Така Племето стигна дотук. Ала ето че сега Другите отново идваха.
Какво да правим? — чудеше се Мъдрата. — Можем да тръгнем на юг към топлите земи, но там вече сигурно са се заселили Други, а и може би има много от нашите, а те няма да ни се зарадват. Тогава? Дали не трябва да се отправим на север, към страшните ледени полета? Другите не са достатъчно калени и няма да издържат на студа. Ала ние също може да не издържим — усъмни се тя. — Ние също може да не издържим.
Обзе я силна тъга. Много земи бяха пребродили досега. Изнурителните преходи я бяха изморили, знаеше, че и Сребърния Облак е изморен, както и много от останалите. Бе време за почивка, време да трупат месо и ядки за настъпващата зима — да възстановяват силите си, а вместо това трябваше отново да се отправят на път, без отдих, без дори миг покой. Защо ставаше така? Нямаше ли сред обширната пустош местенце, където да поспрат и да отпочинат — Мъдрата нямаше отговори и на този, и на много други въпроси. Въпреки гордото име, което си бе избрала, се чувстваше безпомощна пред вечния, досаден проблем за Другите така, както бе смутена от предизвикателството и загадките на собственото си съществуване.
Тя бе единственият човек в Племето без свое място. Като повечето момичета израсна с мисълта, че ще стане майка, но дълго време не посочи своя партньор, тъй като предпочиташе свободния необвързан живот, понякога дори излизаше с мъжете из ловните полета.
Когато стана двадесетгодишна и най-накрая се съгласи да приеме Черния Вятър, бе вече твърде късно и утробата й раждаше само мъртви деца. После загуби и Черния Вятър — черна треска го отнесе за един следобед.
Тогава все още бе много красива, но никой от свободните мъже не я искаше. Знаеха, че бебетата загиват в утробата й и тя не става за партньорка. И друго — ранната смърт на Черния Вятър сочеше, че над нея тегне проклятие. И така остана завинаги сама, непотърсена от мъж. Жената, която бе имала безчет любовници, никога нямаше да стане майка.
Не можеше да стане и Жрица. Не и сега. Щеше да е подигравка с Богинята и всичко, свързано с нея. Да й служи безплодна жена! Пък и посвещаването в тайните на Жриците започваше още преди от слабините на девойката за първи път да е потекла кръв. Нелепо беше една стара жена, превалила двадесет и пет лета, родила за пет години пет мъртви деца, да стане Жрица на Богинята.
Мъдрата не стана нито майка, нито Жрица, а това означаваше, че не става за нищо. Вършеше обичайните за всяка жена неща — щавеше кожи, готвеше, грижеше се за болните и децата, но нямаше партньор, не принадлежеше към общността и от това се чувстваше чужда сред собствения си народ. Единствената й надежда бе, че когато Пазителката на Миналото умре, тя ще стане Паметта на Племето. Пазителката на Миналото бе като нея — нито майка, нито Жрица — и бе най-добрата й приятелка. Но макар да бе на четиридесет лета, макар да бе най-старата жена, тя бе все още яка и жилава, а Мъдрата започваше да остарява, въпреки че бе осем години по-млада. Вече си мислеше, че е орисана да се сбръчка дълго преди Пазителката на Миналото да се раздели с Клечките на Паметта и да отпътува при Богинята.
Животът на Мъдрата бе тъжен, ала тя се опитваше да прикрие мъката, която останалите й причиняваха. Нека се страхуват от нея, нека я мразят. Тя няма да им позволи да я съжаляват.
Сега както винаги стоеше сама и оглеждаше хората, събрани на групи. Те бяха толкова безпомощни пред заплахата от Другите, колкото и тя, но поне бяха заедно и се утешаваха взаимно.
— Ето кой ни трябва — извика Огненото Око. — Мъдрата трябва да излезе заедно с нас и да се бие с Другите.
— Мъдрата! Мъдрата! — заобаждаха се дрезгаво мъжете от Ловното Общество.
Подиграваха се, разбира се. Нима не бе винаги така? Нима всички тези мъже не бяха я отхвърлили, когато след смъртта на Черния Вятър търсеше нов партньор?
Все пак отиде при тях и злобно ги изгледа, както се бяха скупчили на заскрежената земя.
— Защо не — усмихна се ехидно. — Наистина мога да се бия не по-зле от всички ви.
Тя се протегна и преди да успеят да я спрат, грабна копието на Огненото Око. Той ядно изсумтя и скочи да си го вземе, но тя ловко плъзна ръце по оръжието и насочи кремъчния връх към корема на Огненото Око. Той се втренчи в нея.
Май се притесняваше не само че жена осквернява копието му, а и че може да го забие в него.
— Дай ми го! — изхриптя той.
— Вижте, тя знаела как се държи, Огнено Око — извика Вълчото Дърво.
— Знам и как се използва.
— Дай ми това!
Тя отново тръгна към него. Стори й се, че Огненото око ще припадне. Лицето му бе кървавочервено, по бузите му се стичаше пот. Всички се смееха. Той замахна към копието, но тя го дръпна. Той побеснял я заплю, сплете пръсти, и направи знака на злите сили. Мъдрата се ухили.
— Направи още веднъж този знак и ще заплатиш за това с кръвта си — заплаши го тя.
— Хайде де, Мъдрата — кисело рече Огнено Око. Явно се мъчеше да се овладее. — Не е редно да пипаш копието — много добре знаеш това. Имаме достатъчно неприятности и без дяволските ти номера.
— Ти ме повика да изляза и да се бия редом с мъжете — отвърна тя. — Е, нали ще ми трябва копие, ако дойда? Твоето е доста добро. Ще ми подхожда. Направи си ново, щом искаш.
Останалите мъже отново се разсмяха, ала този път не така весело.
Тя го мушна с копието и Огнено Око отскочи с проклятие. После решително пристъпи към нея, сякаш да й го отнеме с груба сила. Тя заплашително замахна. Огнено Око се дръпна назад. Изглеждаше ядосан и уплашен.
Тя не можеше да си спомни кога за последен път се бе забавлявала така. Огнено Око бе най-силният воин, а и най-красивият. Раменете му бяха широки като на мамут, прекрасните му черни очи горяха като въглени под красивото чело, изпъкнало напред като скала. Като млади се бяха любили много пъти и тя се надяваше да я избере за партньорка, след като Черния Вятър умря, ала той пръв я отхвърли. Искал единствено Млечния Фонтан. Обичал жените, които раждат деца, й беше рекъл. И така приключиха с Огнено Око.
— На — склони накрая тя, наведе се и заби върха на копието в земята.
По пладне слънцето стопи и последната снежинка от снощния сняг и земята изпръхна. Огнено Око изрева и сграбчи копието.
— Би трябвало да те убия — изрева той.
— Хайде де! — Тя разтвори широко ръце и изпъчи гърди. — Удряй първо тук. Убий жена, Огнено Око. Ще извършиш голям подвиг.
— Може да ни донесе малко късмет — каза той, ала свали копието. — Само да пипнеш това още веднъж, ще те завържа на някой склон да те изядат мечките. Ясно ли е?
— Пази си заплахите за Другите — спокойно отвърна тя. — Те се плашат по-трудно от мен, а аз изобщо не се страхувам.
— Виждала си Друг. Ти си виждала техен човек отблизо, нали? — попита Разцепения Хълм.
— Да. Отдавна — отвърна Мъдрата и се намръщи — споменът я смущаваше.
— Миришеше ли отблизо? — попита Младата Антилопа. — Обзалагам се, че направо е вонял.
Мъдрата кимна:
— Като умряла хиена — занарежда тя, — като мърша, която гние от месец и половина. И колко беше грозен… Не можете да си представите такава грозотия. Лицето му беше плоско, ей така, като че някой го е сплескал. — Тя оживено описваше с ръце. — А зъбите му бяха дребни като на дете. И имаше смешни малки уши и един никакъв нос. А ръцете и краката му… — тя потръпна, — невъобразимо противни. Като на паяк, казвам ви. Такива дълги и тънки.
Всички я гледаха със страхопочитание. Никой друг освен нея, даже и Сребърния Облак, не бе виждал Друг толкова отблизо, че само ако протегне ръка, да го докосне. От време на време ги бяха зървали отдалеч, но това бяха кратки мигове по времето, когато Племето живееше в западните земи. А Мъдрата се бе сблъскала с един от тях в гората.
Бе преди много-много време. Тогава беше деветнадесетгодишна; все още своенравна девойка, която прави каквото си иска. Мъжете от Ловното Общество най-сетне й бяха забранили да обикаля с тях и едно ранно утро, смръщена и сърдита, тя се отдалечи сама от лагера. Около пладне откри езерце насред една горска поляна. Тя съблече кожената си роба и се потопи в студената синкава вода. Когато изплува, застина смаяна — на не повече от двадесет стъпки стоеше един Друг и не сваляше очи от нея. Бе висок, невероятно висок, като дърво и много слаб, с тесни рамене и хлътнали гърди; въпреки ръста й се стори крехък като жена. По-странно лице не бе виждала — имаше нежни черти като на дете и невероятно бледа кожа. Челюстите му й се сториха тъй слаби, че тя се почуди как успява да си отхапе месо, затова пък брадичката му изглеждаше ужасно тежка и стърчеше под сплесканото лице. Очите му бяха големи, с размит воднист цвят, а челото бе като изсечено. Въобще нямаше вежди.