Доктор Хоскинс стоеше недалеч, но само я погледна бегло и промърмори „Здравейте, мис Фелоус“, сякаш бе някъде другаде и потънал в мислите си, не забелязваше нищо.
Дори не й предложи да седне, макар покрай перилата да бяха изправени четири-пет реда сгъваеми столове. Тя взе един и го придърпа към парапета, за да вижда по-добре.
Внезапно в ямата блеснаха светлини и озариха пространството точно под нея, допреди миг потънало в мрак. Погледна надолу и видя няколко стаи, които приличаха на жилище без покрив. Гигантската кукленска къща можеше да се наблюдава от балкона. В една от стаите видя нещо като микровълнова печка и хладилник, а другата бе обзаведена като баня. Имаше и малка ниша, пълна с медицински инструменти. Помощниците на Хоскинс бяха изпълнили наистина всичките й заръки. Бяха донесли дори инкубатор. А това, което се виждаше в другата стая, положително бе част от детско креватче.
Мъже и жени със значки на компанията започнаха да пълнят залата и да сядат по столовете. Мис Фелоус познаваше някои — изпълнителни директори на СТАСИС. Бе се запознала с тях при предишните си посещения, но не си спомняше нито едно име. Останалите й бяха абсолютно непознати. Всички кимаха и й се усмихваха, като че работеше тук от години.
Тогава видя един човек. Добре помнеше името и лицето му. Изглеждаше добре — слаб, около петдесет и пет годишен, с малки, старателно подстригани мустаци и живи очи, от които сякаш нищо не убягваше.
Кендид Девни! Телевизионният кореспондент по международните научни новини!
Мис Фелоус не бе особено запалена по телевизията. Гледаше един-два часа в седмицата, понякога и по-малко. Имаше дни, когато въобще не се сещаше за нея. Книгите я развличаха достатъчно, а през по-голямата част от времето работата така я грабваше, че смяташе дори книгите за излишни. Но Кендид Девни познаваше. Макар и от време на време, се случваше нещо извънредно интересно, и тогава се налагаше да види, а не просто да прочете за него — кацането на Марс например, представянето на малкото динозавърче или разрушаването високо над източната полусфера на малкия, но смъртно опасен астероид, поел курс на сблъсък със Земята преди две години. Тези събития бяха отразени от Кендид Девни. Той неизменно присъстваше при всяко значително научно постижение. Напук на самата нея това, че той е тук тази вечер, силно впечатли мис Фелоус. Пулсът й леко се ускори при мисълта колко важно трябва да е тазвечершното събитие, щом човек като него го удостоява с внимание и че е толкова близо до нея, че само ако протегне ръка, ще го докосне! Самият Кендид Девни!
Раздразни се от глупостта си. В края на краищата Девни бе просто репортер. Нима трябваше да изпитва към него страхопочитание само защото го е виждала по телевизията?
Много по-достоен за възхищение факт е, че след малко щяха да проникнат в далечното минало и оттам да доведат в двадесет и първи век малко човешко същество, а самата тя ще играе изключително важна роля в начинанието. Тя, а не Кендид Девни. По-скоро той трябваше да се вълнува, че е в една и съща стая с нея, а не обратното.
Хоскинс бе отишъл да го поздрави и сега май му обясняваше проекта. Мис Фелоус се заслуша.
Девни казваше:
— Чудех се какво сте успели да свършите, откакто бях тук последния път, в деня на пристигането на динозавърчето. Не преставам да си блъскам главата над едно — въпроса за изборността.
— Да? По-точно?
— Засега не можете да стигнете по-далеч, това е обяснимо. Колкото по-назад във времето отивате, толкова по-мъгляви стават нещата. Нужна ви е повече енергия и в крайна сметка се натъквате на абсолютните енергийни ограничения. Не е трудно да разбера това. Но тогава явно можете да сондирате и много, много близо. Ето това ме озадачава. И не само мен. Искам да кажа — щом можете да се пресегнете и да докоснете нещо отпреди сто милиона години, трябва да можете да се доберете до нещо от миналия вторник с много по-малко усилия, а вие твърдите, че въобще не можете да достигнете миналия вторник, нито пък нещо друго от близко до нас време. Защо?
— Ако ми позволите да направя едно сравнение, Девни — обясни Хоскинс, — ще видите, че не е чак толкова нелогично.
Нарича го Девни — отбеляза мис Фелоус. — Като професор, който между другото обяснява нещо на свой студент.
— Разбира се, сравнявайте — съгласи се Девни, — щом смятате, че това ще помогне.
— Добре тогава — не можете да четете книга с нормален шрифт при положение, че я държите на метър от очите си, нали? Но ще се справите доста по-лесно, ако я приближите например с десет сантиметра. Дотук ясно — колкото по-близо, толкова по-добре. Ако обаче придържате книгата на три сантиметра, отново няма да можете да различавате буквите. Човешкото око не може да фокусира на толкова малко разстояние. Тоест, дистанцията е определящ фактор в много отношения. Прекалената близост не е по-добра от прекалената отдалеченост, поне що се отнася до зрението.
— Аха — кимна Девни.
— Или да вземем друг пример — дясното ви рамо е на около седемдесет сантиметра от върха на десния показалец. Без каквото и да е усилие можете да поставите десния си показалец на дясното си рамо. А десният ви лакът е два пъти по-близо до рамото. Нормално би било да го докоснете много по-лесно. Е, хайде тогава, опитайте. Отново се получава така — прекалено близо е.
— Мога ли да използвам сравнението ви в репортажа си? — попита Девни.
— Ама разбира се. Използувайте каквото искате. Знаете, че имате свободен достъп до всичко. Този път искаме целият свят да знае какво става при нас.
Пряко себе си мис Фелоус изпита възхищение от спокойствието и увереността на Хоскинс. Бе силен човек.
— Колко назад във времето смятате да достигнете тази вечер?
— Четиридесет хиляди години.
Мис Фелоус рязко си пое дъх.
Четиридесет хиляди години!
Тази възможност не й бе идвала наум досега! Беше прекалено заета. Наложило се бе да посвети времето си на много други неща — последните работни дни в болницата, установяването в компанията. Сега внезапно осъзна, че не си бе направила труда да обмисли много важни проблеми около експеримента.
Разбира се, знаеше, че се канят да пренесат в съвременния свят дете от миналото. Беше й ясно, че ще пренесат дете от праисторическа епоха, макар да не си спомняше от коя точно.
Ала „праисторическа“ бе обширно понятие. По-голямата част на Европа отпреди три хиляди години можеше да се нарече „праисторическа“. По света имаше места, където начинът на живот все още бе праисторически. В кратките мигове, когато се замисляше за това, Мис Фелоус предполагаше, че ще вземат детето от някое номадско, предземеделско общество най-много отпреди десет хиляди години.
Четиридесет хиляди години!
Не бе подготвена за такова нещо. Дали детето, което ще й поверят, ще прилича на човек? Изобщо имало ли е Homo Sapiens преди четиридесет хиляди години?
Как й се искаше да си спомни малко от отдавнашния курс по антропология в колежа, ала в момента в съзнанието й се въртяха само откъслечни спомени и те, за лош късмет, бяха разбъркани и мъгляви. Преди да се появи съвременният човек, живял неандерталецът. Примитивно грубо същество. Преди него по света се скитал още по-примитивният питекантроп и още някакво същество с не по-малко сложно наименование. А може би и други видове прачовеци — космати, дребни, голи човекоподобни маймуни, които малко или много можем да считаме за свои предци. Но колко ли отдавна бяха живели тези прародители? Двадесет хиляди години? Петдесет хиляди? Сто хиляди? Тя наистина не знаеше нищо за далечното минало.
„За Бога! Нима ще трябва да се грижа за някакво маймунче?“
Потрепери. Тя си прави труда, вдига толкова шум, за да издейства инкубатори и стерилни камери, а те се канят да подхвърлят в скута й някакво подобие на шимпанзе. Наистина се канят. Някакво свирепо космато животинче с нокти и зъби, животинче, което би се чувствало много по-добре в зоологическата градина, отколкото под грижите на специалист по…
А може да не е точно така. Може пък неандерталецът, питекантропът и всички останали ранни човекоподобни видове да са живели преди милиони години, дори повече. Може би щяха да й дадат просто едно малко диво дете. И по-рано се е справяла с малки диви деца.
И все пак — четиридесет хиляди години! Изглеждаше страшно отдавна. Свят й се зави при мисълта за огромното разстояние във времето.
Четиридесет хиляди години!
Четиридесет хиляди години!
Във въздуха тегнеше напрежение. Хаотичният танц в ямата под тях замря и техниците пред контролния пункт застинаха неподвижни. Общуваха помежду си с едва забележими знаци и за останалите бе трудно да ги проследят — повдигане на вежди, потупване на китката с пръст.
Някакъв човек тихо и монотонно говореше пред микрофон. Мис Фелоус не разбираше кратките фрази — предимно числа, примесени с нещо подобно на кодове.
Девни се бе настанил до нея. Хоскинс седеше от другата страна. Репортерът се бе надвесил над перилата и напрегнато се взираше.
— Ще има ли какво да се види, доктор Хоскинс? Някакви зрителни ефекти? — полюбопитства той.
— Какво? Не. Нищо, докато не приключим. Извършваме косвено проследяване, на принципа на радара. Само че вместо лъчи, използуваме мезони. От няколко седмици извършваме мезонно сканиране, настройване и пренастройване. При подходящи условия мезоните се връщат обратно. Получаваме отраженията на някои от тях и ги анализираме. После отново захранваме сондата с тях. Използуваме ги като „водачи“ при следващо проникване назад във времето. С тяхна помощ прецизираме апаратурата, докато бъде постигнато желаното ниво на точност.
— Изглежда трудна работа. Откъде сте сигурни, че сте достигнали нужното ниво на точност?
Хоскинс се усмихна, зъбите му пробляснаха.
— Работим по въпроса от петнадесет години. По-точно от двадесет и пет, ако прибавим работата на предхождащия ни институт. Те развиха много от основните принципи, но не успяха да достигнат достатъчно благонадеждни резултати. Да, Девни, трудно е. Много е трудно… и страшничко.
— Страшничко? — недоумяваше Девни.
— Не бихме искали да се провалим. Най-малко аз. Провалът неумолимо заплашва да спре изследванията ни. Работим в сферата на вероятностите. Квантови ефекти, нали разбирате. В най-добрия случай можем да говорим за приблизителност, но в никакъв случай за сто процента сигурност. Наистина това не е достатъчно, но е най-доброто, на което можем да се надяваме.
— И все пак изглеждате доста уверен.
— Да — съгласи се Хоскинс. — Ние фиксираме точно този момент във времето от седмици наред, анализираме го, пренастройваме го според факторите на нашето собствено движение във времето, проверяваме паралаксите, стараем се да отстраним и последното възможно относително изкривяване и непрекъснато търсим доказателства, че можем да се справим с времевия поток с нужната прецизност. Надяваме се да се справим. Много бих искал да кажа — знаем, че ще се справим.
Челото му блестеше от пот.
В залата внезапно настъпи смразяваща тишина, нарушавана единствено от напрегнато дишане. Едит Фелоус усети как става от стола, навежда се напред и се вкопчва в парапета.
Нищо не се виждаше.
— Сега! — прошепна човекът пред микрофона.
Тишината стана още по-тежка — различна тишина, абсолютна тишина — така всеобхватна, че мис Фелоус не можеше да повярва, че е успяла да се възцари в такава пълна зала. Това продължи само миг.
От кукленската къща под тях долетя писъкът на ужасено малко дете. Писъкът бе вцепеняващ, пронизителен, писък, от който ти се иска да си запушиш ушите.
Ужас! Оглушителен ужас!
Уплашено дете крещеше в безпределен стрес и отчаяние — гласът му кънтеше с невероятна сила — израз на такъв поразителен страх, че беше направо невероятен.
Мис Фелоус погледна по посока на шума.
Хоскинс ликуващо стовари юмрук по парапета и с разтреперен глас каза:
— Успяхме!
Втурнаха се по късата извита стълба към контролната зала. Най-отпред беше Хоскинс, зад него Девни, а след журналиста — неканена — мис Фелоус. Помисли, че може би извършва непростимо нарушение на мерките за сигурност, като слиза сега, но бе чула вика на детето. Имаше не по-малко право от Кендид Девни да бъде там. Като стигна края на стълбата, Хоскинс спря и се огледа. Май се поизненада, че мис Фелоус го е последвала, но не каза нищо.
Настроението в контролната зала бе коренно променено. Трескавото напрежение се беше изпарило.
Техниците, проследили работата на междувремевата сонда, изглеждаха напълно изтощени. Стояха тихо, като замаяни.
Хоскинс не обърна внимание и на тях, сякаш бяха вече ненужни, бракувани машинни части. Откъм кукленската къща се чу съвсем тихо жужене.
— Вече може да влезем — каза Хоскинс.
— В СТАСИС-полето? — поколеба се Девни.
— Влизането в СТАСИС-полето е съвсем безопасно. Аз самият съм го правил стотици пъти. Изпитва се странно усещане в момента на преминаването през обвивката около полето, но за съвсем кратко. Имайте ми доверие.
И за потвърждение мълчаливо пристъпи през отворената врата. Девни се усмихна сковано, пое дълбоко въздух, много дълбоко, и миг по-късно го последва.
Хоскинс я подкани:
— Моля, мис Фелоус, вие също!
Той нетърпеливо й махна с ръка.
Мис Фелоус кимна и престъпи прага. Без съмнение почувства полето. Сякаш през тялото й премина вълна.
Но вътре не се усещаше нищо особено, всичко изглеждаше нормално. Тя долови чистия свеж аромат на току-що скованите дървени помещения и още нещо — мирис на гора, мирис на земя, някак…
Изведнъж осъзна, че от известно време не чува ужасеният писък. В СТАСИС-сферата бе тихо. После чу остро потъркване на крака, драскане на нокти по дърво и нещо подобно на нисък вой.
— Къде е детето? — тревожно попита мис Фелоус.
Хоскинс разглеждаше някакви циферблати и измервателни уреди непосредствено до входа на кукленската къща, Девни се пулеше насреща му с тъпо изражение. И двамата не бързаха особено да се заемат с детето, което тази неразгадаема купчина машинарии току-що бе откъснала от една далечна епоха.
Нима тези глупаци въобще не се интересуваха от него?
На своя глава мис Фелоус мина по Г-образния коридор и влезе в стаята с леглото.
Детето беше вътре. Момче. Много малко, много мръсно и мършаво, с много странен вид. Изглеждаше около тригодишно, със сигурност не бе много по-голямо. Голо. Малките мръсни гърдички се повдигаха учестено. Около него неравномерно бе провлачена ивица пръст, примесена с дребни камъчета и изскубани туфи жилава трева. Всичко това описваше широк полукръг, сякаш бяха изсипали товар пръст в стаята. Оттам се издигаше наситен мирис на почва с леко зловонен привкус. Мис Фелоус видя как големи черни мравки и нещо подобно на двойка мъхави паячета бавно пълзят към кафявите боси крака на момчето. Хоскинс проследи потресения й поглед и раздразнено й се сопна.
— Не можете просто така да откъснете едно дете от времето му, мис Фелоус. С оглед на сигурността му се наложи да вземем част от заобикалящата го среда. По-добре ли щеше да бъде да пристигне с един крак по-малко или само с половин глава?
— Моля ви — мис Фелоус простена от отвращение. — Така ли ще стоим? Горкото дете е изплашено. Освен това е мръсно.
„Мръсно“ бе меко казано. Досега не бе виждала толкова неугледно дете. Като че не бе мито от седмици, като че въобще не беше мито. Направо вонеше. Цялото му тяло бе омазано с гаден дебел слой корясала мръсотия, а на бедрото му червенееше дълга драскотина, която изглеждаше възпалена, по всяка вероятност и инфектирана.
— Я да те видим… — промърмори Хоскинс и предпазливо пристъпи.
Момчето силно се изгърби, прибра лакти към страните си, наведе глава и я сви между раменете си — инстинктивно зае защитна поза, после бързо отстъпи назад. В очите му горяха страх и предизвикателство. Когато стигна противоположната стена, повдигна горната си устна и изръмжа, по-скоро изсъска като котка. Звукът бе ужасяващ — див, животински, свиреп.