Бе гола-голеничка. Сочна красота наливаше младото й тяло. И както си стоеше пред него, незасрамена, внезапно осъзна, че иска този мъж да й кимне, да я извика до себе си, да я прегърне и да я люби, както Другите любят жените си. Желаеше го. Нищо, че бе грозен и изглеждаше необичайно. "Защо ли? — запита се тя и сама си отговори. — Защото е различен, защото е непознат, защото е друг. Да, тя ще му се отдаде. После ще отиде с него в дома му, ще заживее с него и ще стане Друга. Да, бяха й омръзнали мъжете от нейното Племе и бе готова за тази промяна.
Защо да се страхува? Уж Другите били ужасни зли духове, а този съвсем не й се виждаше страшен. Само лицето му беше малко особено и беше прекалено висок и слаб. И не изглеждаше чак толкова опасен. Само различен.
— Аз съм Пролетната Река — тогава се наричаше така. — Ти кой си?
Другия не отговори. Дълбоко от гърлото му се изтръгна звук, наподобяващ смях. Смях?
— Харесвам ли ти? — попита тя. — Всички в Племето казват, че съм красива. А ти как мислиш?
Тя прокара ръце през дългата си гъста коса, мокра след къпането. Изпъчи се и се протегна, за да види той налетите гърди, здравите силни ръце и бедра, якия врат. Усмихна се, леко пристъпи към него и затананика любовен напев.
Той отвори широко очи и поклати глава. Изпъна ръце пред себе си с длани, насочени към нея и започна да прави някакви знаци, явно магьоснически знаци. Отстъпи назад.
— Нали не те е страх от мен? Искаш ли само да поиграем? — тя се засмя. — Чуй ме! Не се дърпай така! Нищо няма да ти сторя. Не ме ли разбираш? — Говореше много високо и много ясно и оставяше голямо разстояние между думите. Постави ръце под гърдите си и ги повдигна нагоре в красноречивия жест на предлагане.
Поне това разбра.
Изръмжа тихо и глухо като обкръжено животно. В очите му проблясна страх. Помръдна горната си устна. Какво беше това? Учудване? Отвращение?
Да, отвращение.
Сигурно му се струваше толкова грозна, колкото той на нея.
Извърна се и хукна да бяга, запровира се като луд между брезите.
— Чакай! — извика тя. — Други човече! Други човече, върни се! Не бягай така, Други човече!
Ала той вече беше изчезнал. Досега никой мъж не й беше обръщал гръб и това й се стори невероятно, почти разтърсващо. Макар да бе от Другите. Макар да му бе изглеждала странна и може би грозна, нима наистина я намираше толкова отвратителна, та чак да се намръщи, да изръмжи и да избяга?
Да. Да. Сигурно е още момче — помисли си тя. — Нищо, че беше висок. Бил е още момче.
Онази вечер се прибра в селото твърдо решена да приеме един от своите за партньор. Скоро след това Черния Вятър я помоли да сподели постелята му и тя без колебание прие.
— Да — обърна се тя към мъжете от Ловното общество. — Да, много добре знам как изглеждат Другите. И съм решила, когато се изправим срещу тях, да се бия наравно с вас и да избивам проклетите зверове като мръсни зли духове, каквито всъщност са.
— Вижте! — посочи Вълчото Дърво. — Старейшините слизат от хълма.
Наистина идваха. Сребърния Облак куцукаше начело и явно с усилие се преструваше, че не го боли, а зад него пристъпяха останалите трима. Мъдрата ги проследи с поглед. Те тържествено влязоха в бивака и отидоха право при Светилището на Богинята. Сребърния Облак и трите Жрици дълго обсъждаха нещо. Доста време не постигаха съгласие, после одобрително закимаха. Накрая Сребърния Облак пристъпи напред заедно с най-старата Жрица и обяви:
— Тази година няма да проведем Празника на Лятото или поне ще го отложим. Богинята не е доволна от нас и затова изпраща отряд Други опасно близо до поселището, чак в източните земи, макар досега да знаехме, че те не могат да живеят тук. Иначе казано, сгрешили сме, като сме дошли. Затова трябва да напуснем лагера още днес и да тръгнем на поклонение към голямото Светилище, издигнато миналата година в чест на Богинята на Мястото Където Се Срещат Трите Реки. И там, на Мястото Където Се Срещат Трите Реки, смирено ще попитаме Богинята какво сме сгрешили.
— Но за да стигнем дотам, са нужни много седмици — простена Мъдрата. — Освен това ще се отправим в погрешна посока! Ще се върнем точно на мястото, което съвсем скоро напуснахме, а там гъмжи от Други.
Сребърния Облак й хвърли смразяващ поглед:
— Богинята обеща, че по тези земи няма да има Други, ала ето че пристигаме, а те са вече тук. Нещо не е наред. Трябва да поискаме съвета на Богинята.
— Тогава да отидем да го търсим на юг. Там поне е по-топло, може и да намерим хубаво място за лагер, където Другите няма да ни безпокоят.
— Ти може да вървиш на юг, Мъдрата, но ние тръгваме към Мястото Където Се Срещат Трите Реки днес след пладне — каза Сребърния Облак.
— А Другите? — извика тя.
— Другите няма да посмеят да приближат Светилището на Богинята — отвърна Сребърния Облак, — но ако ти се страхуваш, че са там, Мъдрата, тогава моля — тръгвай на юг. Върви на юг, Мъдрата!
Тя чу, че някой се смее. Беше Огнено Око. После и останалите мъже от Ловното общество се разсмяха, а с тях и няколко Майки. Скоро всички се разкикотиха и я засочиха с пръст.
Как само й се искаше копието на Огненото Око да е още в ръцете й. Как щеше да помете всички и никой нямаше да може да спре кръвопролитието.
— Тръгвай на юг, Мъдрата — врякаха те. — Тръгвай на юг. Хайде де.
За малко да ги прокълне, но се въздържа. Те наистина го желаеха. Стана й ясно, че са съвсем искрени. Ако се скара с тях, може да я прогонят. Преди десет години това щеше да е добре дошло, но сега беше стара жена, прехвърлила трийсетте. Та нали самотата на нейната възраст означава сигурна смърт.
Тя ядно промърмори нещо под нос и загърби Сребърния Облак.
— Добре — подкани ги той, сплитайки пръсти, — започвайте приготовленията. Разтурваме лагера. Тръгваме преди залез.
Глава втора
Пристигането
През последните дни Едит Фелоус беше извънредно заета.
Най-трудно приключи със задълженията в болницата. Да предупредиш за напускането си само две седмици по-рано бе не само необичайно, ами направо нередно. От ръководството обаче проявиха нужното разбиране, щом стана ясно, че ги напуска с огромно нежелание, и то само защото й се предоставя възможност да участва в невероятно интересен експеримент. Спомена СТАСИС ЛИМИТЕД.
— Да не би да се грижиш за малкото динозавърче — подкачи я някой.
Всички се разсмяха.
— Не, няма да се грижа за динозавър, а за нещо много по-познато за мен.
Не даде повече обяснения. Доктор Хоскинс й беше забранил да навлиза в подробности пред когото и да било, ала за онези, които работеха с Едит Фелоус и я познаваха, не бе трудно да отгатнат, че изследването е свързано с деца. Щом като новите й шефове бяха съумели да пренесат прочутото динозавърче от мезозойската ера, защо да не се готвят отново да направят нещо подобно — например да пренесат дете от далечен праисторически период. Мис Фелоус нито потвърждаваше предположенията им, нито ги отричаше, но на всички им беше ясно, че са на прав път. Веднага й позволиха да напусне болницата.
Наложи се да работи практически непрекъснато в продължение на няколко дни, да подрежда книжата си, да пише заключителни доклади, да изготвя списъци за заместниците си, да отделя личните си инструменти и изследвания от тези на болницата. Бе напрегнато, но не й тежеше. Най-трудно бе сбогуването с децата. Те не можеха да повярват, че ги напуска.
— Ще се върнете след една-две седмици, нали, мис Фелоус? Излизате в кратък отпуск, нали? Само за малко, нали? Къде отивате, мис Фелоус?
Познаваше някои от тези деца от деня на раждането им. Сега бяха по на пет, шест, седем години. Повечето бяха приходящи пациенти, ала някои живееха в болницата и тя се бе грижила за тях през цялото време, години наред.
Беше й трудно да им съобщи новината, много трудно, но тя решително се зае с това.
Друго дете се нуждаеше от нея сега, необикновено дете, чиято съдба щеше да е неповторима в историята на Вселената. Знаеше — трябва да отиде там, където е най-необходима.
Затвори апартаментчето в южната част на града. Преди това подбра няколко дреболии за новия си дом и прибра останалите. Справи се бързо. Нямаше цветя, за които да се притеснява, не гледаше котка, нито други домашни животни. Винаги се бе интересувала само от работата си. Децата, преди всичко децата. Не й бяха нужни саксии и домашни животни.
Благоразумна както винаги, предплати наема си за неопределено време. Бе взела съвсем насериозно предупреждението на Джералд Хоскинс, че може да я освободят всеки момент. А може и сама да реши да напусне. Мис Фелоус много добре знаеше, че е възможно опитите в СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС да не й харесат и много скоро да разбере каква огромна грешка е направила, като е приела работата. Тя съвсем не прекъсна всичките си връзки. В болницата винаги щяха да я приемат, децата я чакаха, домът й — също.
Въпреки че бе много заета през последните две седмици, на няколко пъти прекоси града и ходи до центъра на СТАСИС да помогне в подготовката за пристигането на детето от миналото. Бяха й предоставили на разположение екип от трима души — двама млади мъже и една жена — и тя им връчи подробен списък на нещата, които щяха да й трябват: лекарства, храна и дори инкубатор.
— Инкубатор? — учуди се Хоскинс.
— Да.
— Но ние нямаме намерение да пренасяме недоносено дете, мис Фелоус.
— Вие не знаете какво ще пренесете, доктор Хоскинс. Казахте горе-долу същите думи — може да доведете болно или слабо дете, дете, което може да се разболее в мига, когато някой съвременен микроб попадне в организма му. Искам инкубатор, дори и да не потрябва.
— Добре тогава, ще го получите.
— И стерилна камера, достатъчно голяма да побере жизнено и здраво дете, ако се окаже, че е прекалено едро да живее в инкубатор.
— Мис Фелоус, моля, бъдете благоразумна. Бюджетът ни е…
— Настоявам за стерилна камера, докато се уверим, че не е опасно да подложим детето на въздействието на нашия замърсен въздух.
— Страхувам се, че не можем да го предпазим от замърсяването. То ще започне да диша пълния с микроби въздух от момента на пристигането. Не можем да проведем СТАСИС-експеримента при исканите от вас условия. Няма никакъв начин, мис Фелоус.
— Искам да се намери начин.
Хоскинс я изгледа свирепо. Тя вече знаеше — този негов поглед означава: „достатъчно капризи“.
— Този път ще стане така, както казвам аз, мис Фелоус. Одобрявам желанието ви да предпазите детето от всички възможни рискове, но нямате понятие от техническата страна на нещата и просто трябва да приемете факта, че няма как незабавно да поставим детето в стерилна камера. Просто не е възможно.
— А ако се разболее и умре?
— Динозавърът все още се чувства отлично.
— Нищо не доказва, че влечугите, било то праисторически или съвременни, са податливи на вирусите, които пренасят болестите, типични за хората. Вие ще доведете човешко същество, доктор Хоскинс. Не малък динозавър, а представител на нашия биологичен вид.
— Наясно съм с това, мис Фелоус…
— Ето за това ви моля да…
— Аз пък казвам — не може. Налага се да поемем някои рискове и микробната инфекция е един от тях. Ще имаме подръка всички необходими лекарства и медицинска апаратура, но не възнамеряваме да създадем невиждана, чудотворна, стопроцентово обезопасена околна среда. Това не. — Хоскинс смекчи тона си. — Нека ви кажа само това. Аз самият имам дете, момченце. Още е толкова малък, че не ходи на детска градина. Да, да, на моите години. И то е най-прекрасното нещо в живота ми, най-прекрасното. Искам да знаете, мис Фелоус, загрижен съм за сигурността на детето, което пристига идната седмица, не по-малко, отколкото за сигурността на сина си Джери. И съм толкова уверен, че всичко ще бъде наред, колкото ако в експеримента участваше собственият ми син.
Според мис Фелоус доводите му не бяха особено разумни, но й стана ясно — няма да отстъпи, а освен с оставката си, тя не разполагаше със средство, способно да го разубеди. А този вариант пазеше за по-нататък, засега бе безполезно да го заплашва с напускане. Това бе единственият й коз. Трябваше да го запази за по-подходящ момент.
Хоскинс бе също толкова категоричен и когато пожела предварително да се запознае с помещенията, където ще живее детето.
— Това е СТАСИС-зона — обясни той. — Там се провежда непрекъснато преброяване, по време на което никой няма право да влиза. Никой. Нито вие, нито аз, нито президентът на Съединените щати. Не можем да прекъснем преброяването само за да се разходите из помещенията и да ги разгледате.
— Но ако помещението е неподходящо…
— Подходящо е, мис Фелоус. Напълно подходящо. Имайте ми доверие.
— Все пак бих предпочела да…
— Доверете ми се.
Ужасни думи. И въпреки всичко малко или много наистина му се доверяваше.
Още не можеше да разбере що за учен е Хоскинс, въпреки надутата табелка с „кфн“. В едно поне бе уверена — като ръководител действаше твърдо, а и би ли станал най-важният човек в СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД, ако беше безличен и мекушав?
Точно в пет часа следобед, на петнадесети, телефонът на мис Фелоус иззвъня. Беше Нед Брътън — един от хората на Хоскинс.
— Текат последните три часа на предстартовото броене, мис Фелоус. Всичко е напълно готово. Ще ви изпратим кола точно в седем.
— Благодаря. Ще дойда с моята.
— Доктор Хоскинс нареди ние да изпратим кола. Ще бъдем при вас в седем.
Мис Фелоус въздъхна. Би могла да се противопостави, но беше безсмислено.
Нека Хоскинс жъне дребните победи — реши тя. — Пази си енергията за големите битки, които сигурно предстоят.
Ръмеше. Вечерното небе бе сиво и мрачно и сградите на СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС ЛИМИТЕД изглеждаха по-грозни отвсякога — огромни, прилични на хамбари, без следа от естетика и финес. Сякаш всичко бе набързо импровизирано. Мястото навяваше усещане за нещо грубо пресметнато, мрачно и бездушно. Цял живот бе работила на подобни места, но пред това тук дори най-мрачната болница би изглеждала като дом на веселието и смеха. Да не говорим за каменните изражения на служителите, заболи на реверите си значки с името и длъжността; приглушените гласове, усещането за военна точност.
Какво търся тук? — чудеше се тя. — Как можах да се забъркам във всичко това?
— Оттук, моля — упъти я Брътън.
Хората започнаха да й кимат и да й махат с ръка. Май не бе необходимо да обяснява коя е. Изглежда, всички — мъже и жени, я познаваха и знаеха какви ще бъдат задълженията й. Разбира се, тя също носеше значка, но никой не я поглеждаше. Те просто знаеха. Сякаш казваха: „Ето, тя ще се грижи за детето.“ Бързо влязоха навътре, прекосиха няколко голи коридора, строени все едно без план, и навлязоха в района на изследователския център, недостъпен за нея до момента.
Слязоха по отекващо метално стълбище и се озоваха в ръкав, осветен с ослепителни флуоресцентни светлини, после сякаш цяла вечност вървяха под земята. Накрая стигнаха стоманена врата, по чиято черна повърхност пробягваха металните вълни на защитния екран.
— Насочете значката си към защитния екран, мис Фелоус.
— Но защо е необходимо…
— Моля ви, мис Фелоус, моля ви.
Вратата се отвори. Пред тях се откриха нови стълби. Все по-нагоре и по-нагоре, спираловидно извити покрай стените на огромната цилиндрична галерия, после надолу, по друг коридор, през друга врата — наистина ли бе нужно всичко това?
Най-после излязоха на балкон, издаден над обширна яма. Далеч под тях от отсрещната страна бяха наредени в дъга странни инструменти с непонятно предназначение, които напомняха нещо средно между контролно табло на космически кораб и клавиатура на гигантски компютър. Сякаш се намираше на снимачна площадка на някаква фантастична епопея. Преуморени техници с трескави погледи кръстосваха помещението и жестикулираха неестествено и възбудено. Работниците местеха дебели черни кабели от един изход на друг, разглеждаха ги, клатеха глави, връщаха ги обратно; на големите екрани проблясваха светлини; часовниците отброяваха последните минути.