Нощем хората се гушеха из процепи и пролуки под небето, озарено от мразовитата светлина на бялата луна. Нямаше пещери, където да се приютят. Някои от тях — по-изобретателните, струпваха заслони от клони и съчки, ала повечето бяха изтощени до крайност от целодневния преход и търсенето на храна и въобще не правеха усилия.
Денят на Празника на Лятото беше дошъл и отминал и за първи път, откакто се помнеха, той не се състоя. Това никак не се харесваше на Главната жрица.
— Със студените месеци ще настъпи глад — мрачно каза тя на Пазителката на Миналото. — Не е на добро да се пропусне Празника на Лятото. Кога друг път не сме спазвали традицията на този ден, както подобава?
— Ние не пренебрегваме Празника на Лятото — отвърна Пазителката на Миналото. — Просто го отлагаме, докато Богинята ни посочи правия път.
Главната жрица плюна:
— Богинята ще ни посочва правия път! Какво си въобразява Сребърния Облак? Аз съм тази, чрез която получавате съвета на Богинята. И не е нужно да отивам до МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ, за да го прозра.
— Но Сребърния Облак трябва да отиде — каза Пазителката на Миналото.
— Само защото е страхливец. Уплашил се е от Другите. Разбра, че са пред нас, и иска да избяга от тях.
— И пред нас, и зад нас. Не можем повече да се крием. Заобикалят ни отвсякъде, а ние сме много малко и не е по силите ни да се бием. Какво да сторим? Богинята трябва да ни каже как да се справим с тях.
— Да — мрачно се съгласи Главната жрица. — Май имаш право.
— Така че, ако ти в името на Богинята не можеш да ни научиш как да постъпим…
— Достатъчно, Пазителко на Миналото. Разбирам какво искаш да кажеш.
— Добре тогава. Гледай да не забравиш.
Главната жрица сърдито изсумтя и отиде до огъня. Изправи се, притиснала с ръце страните си. Вече и не искаше да си спомня откога все се дърлеха с Пазителката на Миналото. Времето си течеше, а те така и не можеха да се помирят. Пазителката на Миналото се мислеше за много важна, задето помни дълго, подпомагана от снопове Пръчки на Паметта и добре познава обичаите. Да, вярно, Пазителката на Миналото бе важна за племето — с неохота си призна Главната жрица, — но не е посветена. А аз съм посветена. Тя просто помни миналото, а аз говоря с Богинята; понякога и Богинята говори с мен.
Все пак, помисли си тя, Пазителката на Миналото има право.
Главната жрица разгърна кожената си наметка. Топлото розово сияние на огъня се надигна и обви жилавото набито тяло. Другите бяха голяма заплаха. Те се бяха появили изневиделица — високи, гъвкави, влудяващи, с плоски лица, и се разпростираха навсякъде — заграбваха най-хубавите пещери, най-богатите ловни полета, най-сладките извори. Какви истории бе чувала Главната жрица — да ти настръхнат косите. От време на време Племето срещаше някой самотен и той разказваше за сблъсъци между своите и Други, за кървави кланета и страшни поражения.
Другите разполагаха с много, при това по-надеждно оръжие. Бяха по-подвижни в битките. Говореше се, че са бързи като сенки, и когато нападат, сякаш изникват от всички страни. Досега Сребърния Облак бе успял да предпази Племето. Умело бе превел народа си дотук през широките открити равнини, като бе избягвал сблъсъци с опасните пришълци. Ала докога щеше да продължи това? Да, най-добре да се поклонят на Святото място и да чуят какво ще ги посъветва Богинята, реши Главната жрица.
Освен това Сребърния Облак бе много убедителен по въпроса за религиозната страна на празника. Празника на Лятото отбелязваше връхната точка на годината. Тогава слънцето грееше топло, а денят бе дълъг. Той бе възхвала на добрата Богиня — на милостта и великодушието й, благодарност отсега за благата, които ще им дари в останалите седмици на летния лов и сезона за събиране на плодове.
Редно ли бе да проведат Празника на Лятото — бе попитал той — в момент, когато Богинята е явно огорчена от тях?
Още повече, — мислеше Главната жрица — как може да се състои Празника на Лятото, след като Сребърния Облак твърдо отказва да го проведе. Обрядът трябваше да бъде извършен от мъж, при това от мъжа с най-голяма власт в Племето. Именно той трябваше да изиграе танца на благодарността пред Светилището на Богинята. Именно той трябваше да принесе в жертва бичето, да вземе в прегръдките си избраната девица и да я посвети в тайните на Великата Майка. Другите празници се ръководеха от Трите жрици, но беше невъзможно те да проведат Празника на Лятото. Това бе работа на вожда. Главната жрица не бе особено доволна, но Сребърния Облак бе решил.
Главната жрица загърби огъня. Време беше да подготви Светилището за утринните ритуали.
— Жрици на Богинята — извика тя, — хайде и двете на работа!
Навремето и трите имаха имена, ала сега всички ги наричаха „Жриците“. Когато встъпваш в служба на Богинята, трябва да се откажеш от името си. Богинята няма име, нямат имена и Нейните служителки.
Главната жрица все още си спомняше името на най-младата, тъй като бе нейна дъщеря и Главната жрица сама я бе нарекла Ярко Утринно Небе. Сега бе само Жрица. Не можеше обаче да си спомни как се казваше втората Жрица — или Тъжната Птица, или Бързата Лисица — не беше сигурна. Някога Тъжната Птица и Бързата Лисица много си приличаха. Едната умря, а другата стана Жрица. С времето Главната жрица започна да ги бърка. Що се отнася до собственото й рождено име, Главната жрица въобще не можеше да си го спомни. Бе го забравила преди много-много години и сега рядко мислеше за него. Беше Главната жрица и толкоз. Понякога, докато чакаше съня да я навести, усещаше, че пряко волята си се чуди какво ли е било името й. Май нещо като Слънчев лъч? Или Златни Криле? Или Блестяща Вода. Нещо, свързано с блясък, сигурна беше. Ала самото име винаги й се изплъзваше. Чувстваше вина, задето се опитва да си го спомни. Със сигурност знаеше — няма кого да попита. Беше грях Главната жрица да използва родното си име по каквато и да е причина. Всеки път, когато се замисляше за него, незабавно правеше знака за пречистване и молеше прошка.
Това бе четиридесетото й лято. В Племето само Пазителката на Миналото бе по-стара, и то само с пет-шест луни. Но Главната жрица бе силна и здрава, можеше да живее още десет години, може би петнадесет, а даже и двадесет, ако има късмет. Майка й бе доживяла дълбока старост, бе успяла да превали шейсетте; баба й — също. Дълголетието бе обичайно за семейството й.
— Тази сутрин ще извършим ли целия обряд? — попита най-младата жрица, докато подреждаха камъните и оформяха Светилището.
Главната жрица я погледна ядосано:
— Разбира се! Защо не?
— Защото Сребърния Облак иска да тръгнем веднага след утринното хранене. Казва, че днес трябва да изминем повече път, отколкото през предишните три дни.
— Сребърния Облак! Сребърния Облак! Сребърния Облак казва това, Сребърния Облак казва онова и ние подскачаме като жаби, накъдето ни заповяда. Той може да бърза, ала не и Богинята. Ще извършим целия обряд.
Тя запали огъня на Богинята. Втората жрица извади малката торбичка от вълча кожа, взе отвътре благоуханни билки и ги поръси в огъня. Оцветените пламъци лизнаха високо. Най-младата жрица донесе каменния съд с кръвта на убитото вчера животно и поля малко на жертвеника. Главната жрица извади трите свещени мечи черепа от косматата меча козина, в която ги съхраняваше. Бяха най-ценното притежание на Племето. Постави всеки от тях на плосък камък, за да ги предпази от допира със земята.
Черепите бяха преминали през ръцете на много поколения, дори и Пазителката на Миналото не можеше да каже колко. Преди години велики герои бяха надвили мечките в пряк двубой. Оттогава жриците си ги предаваха една на друга. Мечката бе Бащата на Племето, великата заплодяваща сила, която поражда живот във Великата Майка. Главната жрица трябваше да внимава черепите да не докоснат земята, защото тогава те щяха да оплодят Майката, а сезонът не беше подходящ за това. Децата, заченати сега, по средата на лятото, щяха да се родят през тъмните дни на късната зима, когато храната е най-малко. Най-добре е да бъдат заченати през есента, за да се появят на бял свят напролет.
Главната жрица постави ръце последователно на всеки от черепите и нежно плъзна пръсти по челата, полирани през годините от дланите на толкова жрици. Почувства как по ръцете, а след това по раменете й полазват тръпки, когато мощта на извечното бащино начало от черепите прониква по тялото й.
Погали лъсналите зъби, прокара пръсти по очните орбити…
Бащиното начало проправи пътя на Майчината мощ в душата й. Едното неотстъпно следваше другото. Не можеше да пробудиш едното, без да усетиш другото.
— Богиньо, благодарим ти — зашепна Главната жрица. — Благодарим ти за даровете на земята, за месото на животните. Благодарим ти най-вече за даровете на утробите ни.
Тя докосна за миг гърдите си, после корема и слабините, приведе се и заби нокти в твърдата замръзнала почва. Макар и студена днес, това бе гръдта на Майката и тя я помилва с любов. До нея другите две жрици сториха същото.
Тя затвори очи. Видя огромната дъга на гръдта на Майката да се простира далеч пред тях. Душата й се изпълни с присъствието на Богинята, с Майчината мощ.
— Благослови ни! — молеше Главната жрица. — Закриляй ни. Дари ни благодатната си любов.
Трансът й бе прекъснат от крясъци и смях някъде зад нея. Момчетата се забавляваха с грубите си игри. Наложи си да не им обръща внимание. Макар и непохватни, жестоки и глупави, те също бяха деца на Богинята.
Богинята бе създала жените да раждат деца и любов, а мъжете да ловуват, да намират храна, да водят война и на всеки бе определена роля, която другият нито можеше, нито смееше да изпълнява. Това бе значението на Празника на Лятото, събирането на мъжа и жената в служба на Богинята. И ако момчетата бяха лоши и непочтени, то Богинята ги бе създала такива. Нека се смеят. Нека тичат в кръг, нека се налагат с пръчки, когато се догонят. Просто трябваше да бъде така.
Дългият обряд свърши. Тя взе пръчка и разръчка въглените. Прибра свещените камъни и вдигна мечите черепи. Целуна ги един по един и ги затъкна в гънките на кожата.
Сребърния Облак стоеше далеч от нея, скръстил ръце на гърдите си, нетърпелив, сякаш едва бе дочакал да свърши. По-наблизо Главната жрица видя Мъдрата. Въртеше се в кръг начело на най-малките деца и ги учеше някаква песен.
— Колко жалко — рече си тя. — Тази ялова жена си въобразява, че е една от Майките. Богинята е много сурова с нея.
— Свършихте ли най-после? — извика Сребърния Облак. — Можем ли вече да тръгваме, Главна жрицо?
— Да, да тръгваме.
Мъдрата дойде при нея. По петите й се промъкна ято дечурлига — Сладкото цвете, Детето на Небесния Огън и още няколко.
— Може ли да кажа нещо, Главна жрицо? — попита Мъдрата.
— Сивия1 Облак иска да прибираме и да тръгваме.
— Съвсем за малко, а?
— Щом е за малко, може.
Колко досадна беше тази Мъдрата. Главната жрица никак не я обичаше. О, да, тя бе умна и изпълнена с тъмна сила, те не трябваше да забравят това, ала бе чепата и неразбрана. Животът й бе изпълнен с нещастия. Главната жрица я съжаляваше заради мъртвородените бебета, за смъртта на баща им и всичко останало, но все пак искаше Мъдрата да я остави на мира. Около й витаеше гневът на Богинята.
Мъдрата тихо попита:
— Вярно ли е това, което се говори? Щяло да има специално жертвоприношение, като стигнем МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ?
— Да, ще има жертвоприношение — потвърди Главната жрица. — Как може поклонение без жертвоприношение на Светото място?
— Специално жертвоприношение!
Малкото останало търпение на Главната жрица бързо се изпаряваше:
— Как така специално, Мъдрата? Как така специално? Няма време за недомлъвки.
— Дете — отвърна Мъдрата.
Шепа сняг да бе хвърлила Мъдрата в лицето й, нямаше да я изненада повече.
— Какво? Кой говори такива неща?
— Мъжете приказват. На МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ ще предложим на Богинята дете, а тя в замяна ще държи Другите на разстояние. Сребърния Облак вече е решил. Сигурно преди това е говорил с теб. Вярно ли е, Главна жрицо?
Сърцето й лудо заби, в ушите й сякаш отекна гръмотевичен тътен. Почувства се слаба и замаяна, с огромно усилие се задържа на краката си, но не отклони поглед от очите на Мъдрата. Пое дълбоко въздух, напълни дробовете си, пак, и пак, и пак, докато накрая си възвърна някакво подобие на самообладание.
— Да, никога досега Другите не са били толкова опасни.
— Жертвоприношенията на деца няма да ни опазят от Другите.
— Говори се, че вие със Сребърния Облак сте решили обратното.
— Който казва така, лъже — разпалено се сопна Главната жрица. — Аз не знам нищо такова. Нищо. Това са глупости, Мъдрата. Няма да стане. Няма да го допусна. Обещавам ти. Няма да има жертвоприношения на деца. Можеш да си напълно сигурна в това.
— Закълни се. Закълни се в Богинята! Не! — Мъдрата се присегна и хвана детето на Небесния Огън с една ръка и Сладкото Цвете с другата. — Закълни се в душите на това малко момченце и това малко момиченце.
— Думата ми ти стига.
— И няма да се закълнеш?
— Думата ми е достатъчна — отвърна Главната жрица. — Не. Не съм длъжна да се кълна пред теб нито в Богинята, нито в дребното телце на Сладкото Цвете, нито в каквото и да било. Ние сме цивилизован народ, Мъдрата. Не убиваме деца. Какво още искаш?
Мъдрата я изгледа с недоверие, но отстъпи и си тръгна. Главната жрица остана сама и се замисли.
— Да принесат в жертва дете? Сериозно ли го мислят? Нима се надяват, че това ще послужи за нещо?
Би ли допуснала Богинята подобно нещо? Да отнемеш мъничък живот, да върнеш на Богинята това, което ти е дала — това ли е начинът да я убедиш, че трябва да помогне на Племето в момент на изпитание?
Не. Не. Не. Не. Колкото и да се опитваше, не виждаше никакъв смисъл.
Къде беше Сребърния Облак! А, ето го там — разглежда купчината нови върхове за стрели на Ездача на Мамути. Главната жрица отиде до него и го дръпна настрани.
— Искам да ми кажеш нещо — тихо рече тя. — Кажи ми истината. Наистина ли смяташ да принасяш дете в жертва, когато стигнем МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ?
— Да не си се побъркала, Главна жрицо?
— Мъдрата каза, че някои от мъжете говорят за това, че ти вече си взел решение, и аз съм съгласна.
— А ти съгласна ли си? — попита Сребърния Облак.
— Разбира се, че не съм.
— Е, и останалите приказки са толкова верни. Да принасяш в жертва дете?! Главна жрицо, да не би да си повярвала, че въобще мога да…
— Не бях сигурна.
— Как може да говориш така?
— Но нали отложи Празника на Лятото?
— Какво става с теб, Главна жрицо? Не правиш ли разлика между отлагането на някакъв празник и убийството на дете?
— Според някои едното е не по-малко от другото.
— Е, всички, които казват подобни неща, са луди — сопна се Сребърния Облак. — Нямам такива намерения. Можеш да кажеш на Мъдрата, и аз… — той замълча. Лицето му придоби странно изражение. — Да не мислите, че това може да ни помогне? Да не би да предполагаш…
— Не — отсече Главната жрица. — Не, не разбира се. Сега май ти си загуби ума. Не ставай смешен. Нищо не предполагам. Дойдох само да разбера дали в приказките, които се разнасят, има нещо вярно.
— Вече знаеш. Няма нищо подобно.
Ала в очите му остана странен блясък. Яростта му се беше постопила и той се бе замислил. Главната жрица не знаеше как да тълкува тази вглъбеност. За какво ли мислеше?
В името на Богинята! Дали изведнъж не му щукна да принесе дете в жертва! Дали току-що не му подсказах тази чудовищна идея? Не — реши тя. — Не. Не е възможно. Тя добре познаваше Сребърния Облак. Беше корав, непоколебим, можеше да бъде жесток, ала това — не. Не и дете.
— Искам хубаво да ме чуеш. — Главната жрица се надяваше, че ще бъде убедителна. — Според някои хора от Племето няма да е зле да предложим дете на Богинята. И струва ми се, могат да успеят да те убедят в това, докато стигнем МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ. Но аз няма да позволя. Ще стоваря най-тежкото проклятие на Богинята на главата на тоя, който предлага подобно нещо. Да, Най-страшното проклятие — проклятието на Мечката. Без колебание ще го лиша и от най-нищожната милост на Богинята. Ще…