— Успокой се, Главна жрицо. Напразно се горещиш. Никой не предлага да принасяме дете в жертва. Никой. Когато стигнем МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ, ще уловим ибекс или дива коза, или някой охранен червен лос, и както винаги ще дадем месото на Богинята. Това е. Така че успокой се. Успокой се. Вдигаш много шум за нещо, което, знаеш, никога няма да допусна да се случи. Сигурен съм, че знаеш това, Главна жрицо.
— Значи — повтори тя — ибекс или дива коза?
— Разбира се.
Той се усмихна, пресегна се и стисна рамото й с топлота. Тя се почувства глупаво. Как бе допуснала, че Сребърния Облак ще одобри подобно варварство? Главната Жрица отиде до малкото поточе и наплиска пламналото си чело със студена вода.
По-късно същата сутрин, след като Племето отново пое на запад, Главната жрица настигна Мъдрата и й каза:
— Говорих със Сребърния Облак. Той също чу за първи път за жертвоприношението на дете, и мисли като мен и като теб. Никога няма да го позволи.
— Някои не мислят така.
— Кой например?
Мъдрата неопределено поклати глава:
— Не искам да споменавам имена, но казват, че Богинята няма да бъде удовлетворена, докато не й дадем едно от децата си.
— Щом мислят така, значи въобще не разбират Богинята. Моля те, Мъдрата, забрави това! Празни приказки, глупави приказки.
— Да се надяваме — отвърна Мъдрата. Гласът й бе натежал от лоши предчувствия.
Продължаваха да вървят. Малко по малко Главната жрица забрави за това. Отказът на Мъдрата да каже имена й се стори подозрителен. И все пак в цялата история сигурно нямаше нищо вярно. Вероятно жената си бе въобразила всичко, може би не беше съвсем в ред и нямаше да е зле да я изпратят на поклонение сама, за да се отърве от тревожните мисли.
Да пожертват дете! Това бе недопустимо.
Тя забрави.
Седмиците се нижеха. Хората вървяха обратно през изтъняващата лятна топлина на запад към МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ.
Един ден стигнаха полегатия склон, откъдето се виждаха трите потока. Дългият поход бе към края си. Пътеката се извиваше плавно надолу, а в подножието, в забулената с мъгла долина проблясваше водната повърхност.
Стана късно. Племето тъкмо се готвеше да спре за нощувка, когато се случи нещо изумително.
Главната жрица вървеше в началото на колоната. От едната й страна беше Вълчото Дърво, а от другата Огненото Око й помагаше да носи вързопите със свещените предмети. Внезапно въздухът около тях се насити с ярко сияние. Заискри. Пред очите на Главната жрица лумнаха ярки червено-зелени мълнии, обръчи с огненобяла сърцевина. Сребърният блясък се раздвижи. Повдигна се, сниши се. През цялото време описваше спирали.
Силният блясък пареше очите й. Вдигна ръка да ги предпази. Навсякъде около нея хората крещяха от страх.
После сиянието изчезна също тъй изневиделица, както се бе появило. Във въздуха край пътеката нямаше нищо. Главната жрица примижа. Очите я боляха. От объркването й се виеше свят.
— Какво беше това? — извика някой.
— Какво да правим?
— Спаси ни, Сребърен Облак!
— Главна жрицо! Главна жрицо, какво беше това?
Главната жрица навлажни устните си:
— Богинята мина край нас — отчаяно скалъпи някакво обяснение. — Това бе краят на наметката й. Ето какво.
— Да — развикаха се те. — Богинята! Богинята! Сигурно е била Богинята.
За миг всички притихнаха, нащрек, неподвижни, в очакване Богинята да се завърне. Ала не се случи нищо повече.
Тогава Мъдрата се разкрещя:
— Това беше Богинята. Да. Взела е Детето на Небесния Огън.
— Какво?
— Стоеше точно тук, точно зад мен, когато светлината се появи, а сега го няма.
— Няма го? Как така? Как така го няма?
— Трябва да го търсим! — извика някой. — Намерете го! Дете на Небесния Огън! Дете на Небесния Огън!
Вдигна се голяма гюрултия. Хората засноваха безразборно във всички посоки, хаотично, просто за да не стоят на едно място. Главната жрица чу как Сребърния Облак се мъчи да въдвори някакъв ред. Майките бяха най-развълнувани — острите им писъци се извисяваха над останалия шум, а те се щураха разплакани наоколо и кършеха ръце.
В първия миг Главната жрица не можа да си спомни коя точно е майката на Детето на Небесния Огън. После се сети — Червения Утринен Дим бе дарила с живот малкото момченце с белега, приличен на нащърбена светкавица, преди четири лета. Ала майките отглеждаха децата на Племето заедно и за тях нямаше значение коя кое е родила; Млечния Фонтан, Красив Сняг, Студеното Зелено Езеро бяха не по-малко разтревожени от Червения Утринен Дим от загадъчното изчезване.
— Сигурно се е заплеснало някъде — предположи Разцепения Хълм. — Отивам да го търся.
— Тук си беше — ледено процеди Мъдрата. — Оная светлина го погълна.
— Ти видя ли?
— Вървеше след мен, когато се случи, ала не толкова назад, че да се изгуби. Светлината го взе. Тя беше.
Въпреки всичко Разцепения Хълм настоя да се върне и да го намери.
Напразно. Момчето не се виждаше никъде. Търсиха го цял час. Нямаше и следа от него. А вече се стъмняваше.
— Трябва да продължим — каза Сребърния Облак. — Тук не е място за лагеруване!
— А Детето на Небесния Огън?
— Няма го — неумолимо настоя Сребърния Облак. — Погълна го божествената светлина.
— Божествената светлина! Божествената светлина!
Продължиха. Главната жрица вцепенена бе погледнала право в сърцето на потрепващата светлина и сега още усещаше болка в очите, а когато ги затвореше, под клепките й заиграваха пурпурни петна. Но наистина ли това бе Богинята? Не беше сигурна. Никога не беше виждала нещо подобно и се молеше никога повече да не види.
— Значи все пак Богинята е искала едно от децата ни — каза Мъдрата. — Да, да.
— Нищо не разбираш от тези работи — изкрещя Главната жрица. — Нищо. — Но си мислеше: ами ако е права? В крайна сметка можеше и да е така. Дори бе много вероятно. Само Богинята бе в състояние да изпрати толкова силна светлина.
Богинята бе пожелала дете. Защо? Какъв смисъл имаше?
Не ни е съдено да я разберем, реши Главната жрица, след като до късно през нощта се мъчи да си обясни необикновеното събитие. — Тя е Богинята, а ние сме само нейни чеда. Детето на Небесния Огън изчезна. Ние не можем да го проумеем, но е така. Спомни си мълвата, че Сребърния Облак смята да принесе дете в жертва на МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ. Е, поне няма повече да приказват. Почти бяха стигнали. Богинята бе взела детето, без да се налага те да й го дават. Главната жрица се надяваше Богинята поне да не пожелае друго. В Племето нямаше толкова много деца, та да могат да жертват сега още едно.
Глава трета
Откриване
„Неандерталец? Праисторически! Неандерталец!“ — Мис Фелоус не можеше да повярва. Беше разгневена, потресена. В нея неудържимо се надигна острото усещане, че е измамена. Това ли беше детето в крайна сметка? Ако думите на Девни бяха верни, сбъдваха се най-лошите й страхове.
Извърна се към Хоскинс. В пламтящите й очи се четеше едва сдържана ярост.
— Можехте да ме предупредите, доктор Хоскинс.
— Защо? Какво значение има?
— Казахте „дете“, не животно.
— Това е дете, мис Фелоус. Не сте ли съгласна?
— Да, но неандерталско дете.
Хоскинс изглеждаше учуден:
— Да. Да, разбира се. Знаете с какви експерименти се занимава СТАТИС ЛИМИТЕД. Да не искате да кажете, че не сте разбрали, че детето ще бъде пренесено от праисторическа епоха? Мисля, обсъдихме с вас всичко това.
— Праисторическа да, но неандерталска? Очаквах все пак да се грижа за човешко дете.
— Неандерталецът е бил човек — Хоскинс започваше да се ядосва, — поне до известна степен.
— Така ли е? — погледна тя Кендид Девни умолително.
Девни каза:
— Според повечето палеоантрополози от последните шестдесет-седемдесет години неандерталецът със сигурност може да се смята за подвид на Homo Sapiens, мис Фелоус, архаичен клон на вида може би, или подвид. Забравен братовчед, но определено роднина, определено човек.
Хоскинс нетърпеливо го прекъсна:
— Девни, оставете това за момент. Тук става дума за нещо друго. Мис Фелоус, имали ли сте кученце или коте?
— Да, като малка. Но какво общо има това с …
— Тогава, като малка, грижехте ли се за това кученце, за котето? Обичахте ли го?
— Да, но …
— То човек ли беше, мис Фелоус?
— Но, доктор Хоскинс, то беше домашно животно. Сега не говорим за домашни животни. Въпросът е професионален. Искате от една висококвалифицирана сестра със значителен опит в съвременната педиатрия да се грижи за, за …
— А ако беше малко шимпанзе — попита Хоскинс, — тогава щяхте ли да се отвратите? Ако ви бях възложил да се грижите за него, щяхте ли да го направите, или щяхте да откажете с погнуса? А това не е шимпанзе. Не е и някаква друга човекоподобна маймуна. Това е малко човешко същество.
— Неандерталче.
— Точно така — малко човешко същество с необичаен вид, диво, но нали ви казах точно това — задачата е трудна. Вие сте опитна сестра, мис Фелоус, с отлична характеристика. Нима се отдръпвате от трудните случаи? До сега отказвали ли сте да се грижите за недъгави деца?
Мис Фелоус почувства, че губи контрол над положението. Много по-овладяно изрече:
— Можехте да ми обясните малко по-подробно.
— И вие нямаше да приемете работата, така ли?
— Ами…
— Знаехте, че ни предстои скок хилядолетия назад.
— „Хилядолетия“ може да означава три хиляди години. Чак тази вечер, когато обсъждахте експеримента с мистър Девни и внезапно споменахте четиридесет хиляди години, започнах да проумявам какво всъщност става тук. Но дори и тогава не бях съвсем наясно, че се отнася за неандерталец. Не съм специалист по, как го казахте, палеоантропология, мистър Девни. Не съм запозната с етапите на човешката еволюция като вас.
— Не отговорихте на въпроса ми — настоя Хоскинс. — Ако предварително разполагахте с цялата информация, щяхте ли да отхвърлите предложението?
— Не съм сигурна.
— А сега искате ли да се откажете? Знаете, че имаше и други квалифицирани кандидати. Напускате ли?
Хоскинс я гледаше студено. Девни я фиксираше от другия край на стаята. Неандерталското дете бе привършило млякото, облизало чинията и сега навири към нея мокрото си лице с широко отворени жални очи.
Тя се вгледа в него: малко грозно момченце.
— Но неандерталче — чу се да казва. — Очаквах да се грижа за човешко дете…
Момченцето посочи млякото и чинийката. Внезапно избълва порой резки, груби звуци, които отново и отново се повтаряха — сродно приглушени гърлени възклицания и сложни цъкания с език.
— Ама той говори — изненадано възкликна мис Фелоус.
— Така изглежда — отвърна Хоскинс. — Или поне издава звук, който означава „дай още“ и който, разбира се, е във възможностите на всяка котка.
— Не, не. Той говореше. — настоя мис Фелоус.
— Това предстои тепърва да се установи. Има много противоречиви становища по въпроса дали неандерталците са притежавали способността да говорят. Това е едно от нещата, които смятаме да установим по време на настоящия експеримент.
Детето повтори цъкащите, гъргорещи звуци. Погледна мис Фелоус, погледна млякото и празната чинийка.
— Ето доказателство — каза тя. — Той определено говори.
— Щом е така, значи е човек, съгласна ли сте, мис Фелоус?
Не отвърна на забележката. Въпросът бе прекалено сложен, за да се занимава с него точно сега. Едно гладно дете имаше нужда от нея. Тя посегна към млякото.
Хоскинс хвана китката й и я вдигна нагоре. Тя го погледна.
— Момент, мис Фелоус. Преди да продължим, трябва да знам дали възнамерявате да останете.
Тя рязко дръпна ръката си.
— Нима смятате да го уморите от глад, ако се откажа! Той иска още мляко, а вие ми пречите да му дам.
— Вървете. Но искам да знам отговора ви.
— Ще остана при него за известно време.
Наля. Момчето се наведе, потопи лице в млякото и залочи. Сърбаше, сякаш не бе ял и пил с дни. Докато облизваше чинията, от гърлото му се изтръгваха тихи напевни звуци.
Какво зверче — помисли мис Фелоус. Малко зверче. Едва се сдържа да не потръпне.
— Тръгваме, мис Фелоус — каза Хоскинс. — Преживяло е достатъчно изпитания и е най-добре да разкараме всички оттук, за да ви оставим да го сложите да почине.
— Съгласна съм с вас.
Той посочи входа на кукленската къща. Отворената овална врата напомняше люк на подводница.
— Оттук е единственият достъп до СТАТИС ЛИМИТЕД. През цялото време ще бъде старателно заключван и охраняван. Когато излезем, ще го запечатаме херметически. Искам утре да разучите подробно ключалката. Програмирана е да реагира на отпечатъците ми. Ще я програмират и за вашите, разбира се. Пространството над вас — той погледна нагоре — също се охранява от сензорна мрежа и ако се случи нещо нередно, незабавно ще бъдем предупредени.
— Нередно?
— Ако започнат да се натрапват.
— Защо трябва да се…
— В тези помещения има неандерталско дете от четиридесет хилядната година преди Новата ера — Хоскинс едва овладяваше раздразнението си. — Може да ви се струва странно, но всеки може да ви се натрапи, като започнем с продуцентите от Холивуд и научните ни съперници и свършим с някои от онези самозвани застъпници за правата на децата, за които говорихме при първата ни среща.
Брус Манхайм, помисли мис Фелоус. Той наистина се страхува от неприятности с него. Не ме е питал току-така дали съм се сблъскала с Манхайм в работата си.
— Да, разбира се — каза тя. — Детето има нужда от закрила — после се сети нещо и погледна към открития таван. Спомни си как бе наблюдавала какво става в малките стаи на кукленската къща от балкона. — Искате да кажете, че ще бъда пред очите на всеки, който погледне отгоре? — изуми се тя.
— Не, не — успокои я Хоскинс и се усмихна любезно, малко снизходително според нея. „Добродетелната стара мома се притеснява от любопитковци“. Но не виждаше защо трябва да се съблича и облича под втренчените погледи на непознати.
— Мис Фелоус, уверявам ви, че ще се съобразяваме напълно с вас. Доверете ми се!
Ето пак: „Доверете ми се“. Обича този израз. Сигурно го използва през цялото време, пред всеки, с когото си има работа. Не беше от изразите, които вдъхват особено доверие. Колкото по-често го употребяваше, толкова по-малко му вярваше.
— След като всеки може да излезе на балкона и да наблюдава какво става долу, не разбирам как…
— Достъпът до терасата ще е строго ограничен. Повтарям, строго ограничен — подчерта Хоскинс. — Единствено техниците по поддръжката на енергийното ядро ще се качват, ако се наложи, и затова ще ви уведомяваме предварително. Сензорите, за които ви говорих, ще провеждат чисто електронно наблюдение, контролирано само от компютър. Няма да ви шпионирам. Тази вечер оставате с него, мис Фелоус, нали? Също и по-нататък — до ново нареждане.
— Много добре.
— През деня ще почивате в удобно за вас време. Ще уточним това утре. Мортесън, Елиът и мисис Стратфорд ще имат график и ще ви заместват винаги когато се отделите от момчето. Трябва непрекъснато да е под наблюдението на един от вас. Абсолютно задължително е да не напуска СТАСИС-зоната и винаги да се знае точно къде се намира.
Мис Фелоус внимателно огледа кукленската къща. Нещо я притесняваше.
— Но защо е необходимо всичко това, доктор Хоскинс? Толкова ли е опасен?
— Въпрос на енергия, мис Фелоус. Свързано е с някои закони за консервацията. Мога да ви обясня, ако настоявате, но смятам, че в момента имате много по-важни задачи. Запомнете — той в никакъв случай не бива да напуска тези стаи. Никога! Нито за миг, по никакъв повод. Дори животът му да зависи от това. Ясно ли е?
Мис Фелоус вирна брадичка малко театрално:
— Доктор Хоскинс, не знам какво означава „закони за консервацията“, но разбирам останалото. След като има достатъчно основателна причина, а тя явно съществува, момчето ще стои в помещението. Колкото и мелодраматично да звучи, съгласна съм да се примиря с факта, че от това може да зависи животът ми. Медицинските сестри са свикнали да поставят дълга над инстинкта за самосъхранение.