Джоузеф Конрад
Разкази и новели
Съчинения в пет тома. Том първи
Дмитрий Урнов
Конрадиана
Черно море е първото море, което той вижда в живота си, той, пребродил по-късно всички морета и видял всички континенти с изключение на Ледовития океан и Атлантида. Макар този прочут „певец на морето“ и голям английски писател да е роден далеч и от Англия, и от морето.
Пишещият тези редове1 имаше щастието да познава сина на Конрад — Борис, който, ако не се смята славянското му име, беше кореняк британец. Инженер по образование, той посвети последните години от живота си на събирането на материали за своя баща. Някак странна и неправдоподобна беше срещата ми с този човек! Като дете е седял на коленете на Хенри Джеймс (който разказвал на баща му за срещите си с Тургенев), Стивън Крейн му подарил куче и обещал да го научи да язди (не успял, починал рано), първото писмо написал до Голсуърти („Скъпи чичо Джон!“), сред гостите у дома си е виждал Уелс и Киплинг и е бил син на Джоузеф Конрад. Невероятно!
А Борис Конрад, да ви призная, също ме гледаше с почуда. Макар и два пъти и половина по-млад от него, аз навярно му приличах на човек, пристигнал от далечното минало.
Джоузеф Конрад (чието истинско име е Юзеф Теодор Конрад Налех Коженьовски, 1857–1924) е роден и израснал в Украйна. „Къде е това?“ — пита Борис Конрад, като вади от семейния архив фотография, правена преди повече от сто години. Това е Новофастово, край Погребище, в Киевска област. Домът не се е запазил, но много местни жители го помнят и наричат „палац“, дворец — чудноват дом с кула и часовник. Тъкмо тук малкият Конрад разглежда картата на Африка, върху която още има бели петна, посочва с пръст едно от тях и дава своеобразна клетва: „Като порасна, ще отида там!“ И наистина отива, а по-късно написва повестта „Сърцето на мрака“. Роден е през 1857 година в Бердичев, седем години след като в същия град се е венчал Балзак. Навярно са кръстили Конрад в същата църква, запазена до наши дни, където е станала венчавката на Балзак.
Няколко поколения Коженьовски, дворяни по произход, участвуват още от края на XVIII век в полското националноосвободително движение. Бащата на Конрад, Аполониус Коженьовски, филолог-изтоковед, някога студент в Петербургския университет, поет и преводач, е изселен от пределите на Полша в Руската империя и така Конрад идва на бял свят в Украйна.
Аполониус Коженьовски изпълнява длъжността управител на имение предимно при свои сънародници и даже родственици, също полски аристократи, които обаче, за разлика от Коженьовски, „не се бунтуват“ и затова забогатяват, получавайки от царското правителство обширни владения във Волин и Подолия. Майката на Конрад, Евелина Бобровская, принадлежи към един такъв преуспяващ род, брат й, Тадеуш Бобровский, изиграл важна роля в живота на Конрад, е видна личност в този край. Той се отнася към бащата на Конрад скептично, макар да му съчувствува. Наистина управляването на имения не се удава много на Коженьовски; непрактичен човек (поет!), той често сменя местожителството и службата си, поради което в Украйна съществува цял Конрадов маршрут. До тригодишна възраст Конрад живее край Бердичев, в село Тереховая, където са се запазили старинните стопански постройки и вековните дървета, които помнят Конрад, и където сега има народен музей. Семейството живее и в Житомир, чиято атмосфера по това време е описана от Владимир Короленко, родом от този край, в „История на моя съвременник“. След време на Аполониус е разрешено да замине за Варшава, но скоро го арестуват и затварят в тамошната крепост. По-късно, тъй като Коженьовски се местят, както вече знаем, не само по своя воля, Конрад минава пътьом с родителите си през Москва, живее във Вологда, в Чернигов, където умира и е погребана майка му. Учи в Лвов и в Краков, а след смъртта на баща си остава дванадесетгодишен на грижите на родствениците си.
През 1874 година седемнадесетгодишният Конрад прави една от най-решителните крачки в своя живот. Заминава за Франция и в Марсилия се качва на един френски кораб. Защо избира морето? Колкото и да е странно, Конрад никога не е обяснявал подробно решението си. А и да го е обяснявал, към версията му трябва да се отнасяме внимателно. Често той измисля не само мотивите на постъпките си, но дори събития, които уж са станали в живота му, и всичко е така живо и правдоподобно измислено, че не предизвиква ни най-малки подозрения нито у околните, нито у ранните му биографи.
За първи път Конрад вижда море в Одеса, където го води вуйчо му Тадеуш, впрочем възможно е не самото море, а одеските лимани. Разбира се, той чете и „Робинзон Крузо“, и „Петнадесетгодишният капитан“, а също „морските“ романи на Купър и Мариат. Разглежда картите с бели петна и мечтае за далечни пътешествия. Но защо става моряк, това не е изяснено. Във всеки случай роднините не го спират, дори организират заминаването му и най-вече същият този Тадеуш Бобровски. Конрад е болнав от дете, има нервни припадъци, опасяват се е от наследствена туберкулоза, затова вуйчото му осигурява издръжка и го изпраща в Южна Франция при свои познати. А познатите му там са корабовладелци, капитани и щурмани. Така Конрад се оказва в един знаменит пристанищен град сред моряци.
Вероятно най-важната причина за това смело решение на Конрад е нуждата от рязка промяна на обстановката. Всичко, което го обкръжава, така или иначе му напомня едно — гробище. И той е щастлив да се измъкне на свобода в един съвсем друг свят.
Конрад плава като юнга, а по-късно като стюард в Средиземно море и през океана, макар че не е известно до Мексико или до Венецуела. Пише на вуйчо си, че се кани да потегли към Индия. Изведнъж, намирайки се на пазара в Киев, Тадеуш Бобровский получава от Марсилия телеграма: „Конрад е ранен. Елате веднага.“ Вуйчото намира племенника си с рана на гърдите и без нито един грош в джоба. Имаше дуел — такова обяснение е дадено тогава за случилото се. „Ти наистина ли си се дуелирал?“ — пита го племенницата му след много години, когато Конрад е вече известен писател. И той отговаря утвърдително. Но в действителност не е имало дуел, а опит за самоубийство.
По това време Конрад се оплита във финансови и лични проблеми. Оказва се въвлечен в заговора на карлистите, привърженици на претендента за испанския престол Дон Карлос, превозва през морето оръжие за заговорниците, а непосредствен повод за това дълбоко душевно сътресение е може би една нещастна любов. Когато Конрад оздравява и укрепва, той вече не може да се върне на френския кораб. Навършил е двадесет и една години и като руски поданик подлежи на военна служба.
Тогава Конрад прави още една с решаващи последствия за живота му крачка — преминава на английски кораб. Там не надничат в документите или гледат на тях през пръсти, но бедата е, че с изключение на няколко думи Конрад не знае английски. Все пак той разбира какво иска да му каже първият срещнат моряк, когато стъпва на борда на британския кораб. Не бихме могли да възпроизведем казаното тогава — фразата е толкова силна, че хартията няма да издържи, но по същество молят Конрад да се омита от палубата. Той обаче не си тръгва и плава петнадесет години в британския търговски флот, изминавайки пътя от моряк до капитан, което за онова време, когато Англия се смята за „владетелка на моретата“, е изключително постижение.
Конрад започва английската си служба на въглевозите, които плават около източното крайбрежие на Англия, а после отново пренася въглища и вълна, а също и „жива“ работна сила по целия свят. Така обикаля Индия, Австралия, Африка, същите онези места, които някога е разглеждал на картата. Наистина мечтата му се сбъдва, но заедно с това той получава и тропическа треска, а също подагра, която после го измъчва цял живот. Завръщайки се от далечните рейсове, Конрад последователно се явява на изпити за щурман, помощник и накрая „мастър“, както наричат на морски език капитана на кораба.
„Скъпи мой капитане!“ — така започва да се обръща от известно време вуйчо му в писмата си до него. „Като пристигнах от Лондон в Украйна, аз започнах да подреждам багажа си“ — четем в автобиографията на Конрад описанието на неговото гостуване при вуйчо му в Казимировка (сега Побережная), край Оратов. Най-важното нещо в багажа му е един ръкопис.
Син на литератор, Конрад, естествено, започва да пише много рано. Още като ученик в Лвов той съчинява поема, вдъхновена от издигнатия пред лвовския театър паметник на Ян Собиески, който след Втората световна война заедно с други достояния на полския народ, в това число и писмата на Конрад2, е предаден на Полската народна република (сега е поставен във Варшава). Тази детска поема остава единственото произведение на Конрад на родния му език, ако не смятаме писмата, впрочем също немногочислени, защото дори с полските си роднини той нерядко си пише на френски. За него казват: пише на английски, мисли на френски, а когато е болен, бълнува на полски. Често го питат защо е избрал точно английския език за литературната си дейност. Един от отговорите, вероятно най-искреният, е твърде своеобразен. За да пише полякът на полски, казва Конрад, трябва да бъде Мицкевич или Юлиус Словацки; френският език също е подчинен на определени правила от класиците на френската литература, докато английският в това отношение му дава по-голяма свобода. И така на двадесет и една години Конрад чува онази солена моряшка фраза на английски език, а на тридесет и седем решава да стане английски писател.
Един от първите му читатели е Голсуърти. Съвсем случайно той се оказва негов пътник. В пристанище Аделаида Голсуърти се прехвърля на английския търговски кораб, който държи курс към Лондон. Прехвърля се, защото парите му свършват и не може да продължи по-нататък замисленото пътешествие към остров Самоа при Стивънсън. Конрад е първи помощник на кораба и моли Голсуърти да прочете ръкописа му. Така, като не достига целта на пътешествието си, „живият класик“ на английската литература Голсуърти открива друг класик, бъдещ, все още не само непризнат, но и съмняващ се в творческите си сили. По-късно Голсуърти великодушно се отказва от честта да се смята за „кръстник“ на Конрад в литературата. Какъв „кръстник“ му е той! Самият Голсуърти по това време току-що започва литературния си път, а прочетеният от него ръкопис свидетелствува за това, че авторът вече не се нуждае от напътствия.
Този ръкопис, пътешествувал по-късно до Украйна, е представен по препоръка на Голсуърти на един издател, чийто консултант е Едуард Гарнет, един от фамилията Гарнет, направила много не само за английската литература, но и за пропагандата на руската литература в Англия. Гарнет е много заинтересован от този автор със „славянска душа“, който при това пише на английски. Ръкописът затвърдява този интерес и в живота на Конрад се извършва последният, може би най-решителен поврат — той, както се казва, слиза от кораба и става писател.
Да бъдеш писател значи не само да твориш, но и да живееш от литературен труд. Конрад поема голям риск. Напускайки морската служба с диплом на капитан, проплавал двадесет години на деветнадесет кораба, обиколил всички морета и континенти, той, наближаващ вече четиридесетте, се пуска като новак в плаване по коварното море от мастило. И при това не сам, ако се има предвид, че той ще разчита на литературата и като на средство за съществуване. Скоро след излизането на първата му книга Конрад се оженва, раждат му се двама сина…
Запазен е отчетът за една експертиза, направена от английското морско ведомство — анкета сред капитаните за условията на работа на корабите. Един от въпросите е колко трябва да са хората на кораба. Капитан Коженьовски отговаря, че всичко зависи от това, какви са хората. Ето такъв е човекът, който от този момент ще бъде писателят Джоузеф Конрад.
Литературният вятър, малко или много, надува платната му. Сред английските читатели интересът към далечните пътешествия е голям. От времето на „Робинзон Крузо“ англичаните четат за морето като за източника на своята слава и могъщество. Морето примамва мнозина като съдба, която обещава голяма сполука. Да се отправиш на далечно плаване и да се върнеш „друг човек“, тоест с претъпкана кесия — такава е разпространената житейска формула. И всеки английски „морски“ роман така или иначе я следва. А много от читателите нямат и намерение да пътешествуват, но обичат да четат за неща, които не са виждали и може би никога няма да видят. На картата, както и преди, си остават, ако не бели петна, то във всеки случай много места, за които почти нищо не се знае. По тези причини първата повест на Конрад, „Имението на Олмейър“, същата, която пътешествува с него от Руан през Аделаида и Казимировка до Лондон, предизвиква определен интерес, защото (така пише в една рецензия) „още никой от писателите не беше си присвоявал Борнео“. А действието на тази книга се развива тъкмо там, на най-големия от островите в Малайския архипелаг.
Големият успех обаче не идва. Не се радват на голям успех и следващите произведения на Конрад, най-добрите — „Негърът от Нарцис“, „Разкази за неспокойствието“, „Господарят Джим“, „Тайфун“, а когато се появява романът „Ностромо“, в една рецензия се отбелязва: „Четейки тази книга, на места ние преставаме да разбираме къде се намираме и за какво става дума.“ Нека не се перчим пред читателите — негови съвременници, с това, че всичко ни е ясно. Ние чудесно знаем, че Конрад е класик, а за тях това е било ново, непознато име, така че по-добре да се опитаме да ги разберем.
„За какво става дума“… Точно това е въпросът! Конрад влиза в литературата като „морски“ писател по всички външни признаци, но в същото време говори и за нещо друго, не просто за морето и това дезориентира широката читателска публика. Писателите Хенри Джеймс, Киплинг, Уелс, Стивън Крейн и, разбира се, Голсуърти духовно поддържат Конрад, но това тясно професионално признание не е достатъчно, макар и само от практическа гледна точка. Първите двадесет години от литературната си кариера Конрад живее фактически в дългове, благодарение на издателския си агент Дж. Б. Пинкър. Трябва да си припомним това име, защото, ако го нямаше Пинкър, не се знае дали Конрад би останал писател… Разбира се, като всеки делови човек Пинкър не действува безкористно, той рискува, но вярва в бъдещето, вярва в Конрад и както сега разбираме, в крайна сметка не се излъгва.
Вятърът на сполуката започва да съпътствува Конрад след излизането на романа „Победа“, въпреки че дори заклетите му почитатели не смятат тази книга за особено сполучлива. Наричат я „най-слабата от най-добрите книги на Конрад“. Така или иначе последните десет години от живота си Конрад живее с ореола на славата. На растящата му известност обръща внимание Горки. Андре Жид започва да учи английски специално за да прочете Конрад в оригинал. Когато през 1924 година Конрад умира (в Бишъпсборн, графство Кент), един от некролозите е подписан от Хемингуей. „Когато чувам — казва Томас Мая — да ме наричат «първия повествовател на епохата», аз си крия главата. Глупости! Това не съм аз, а Джоузеф Конрад и това трябва да се знае.“
„Първият“ не значи „най-добрият“ или „най-големият“ — това е белег на старшинство, на особено място в литературата на XX век. Отдалеч, от морето, а всъщност още от украинските степи, образуващи сякаш дъното, основата на Конрадовото „море“, капитан Коженьовски много по-рано от мнозина други улавя специфичните проблеми на идващия век и започва да търси средства за изразяването им.
Писателите, навлезли в литературата през 20-те години, възприемат от него усложнената писателска техника, така наречения похват на „гледната точка“, който самият Конрад е взел от Хенри Джеймс. Конрад формулира лозунга за „точната дума“, макар, разбира се, патриарх на тази идея да е още Флобер. Той съветва по-младите си събратя да четат Тургенев, ако искат да разберат що е пейзаж в прозата и изобщо що е идеална проза. Самият Конрад следва авторитетите на своята младост Флобер и Джеймс, които поставят Тургенев така високо, че Джеймс го нарича „романист на романистите“.