Конрад не е само посредник. Заимствуваното от своите учители той съединява в нова сплав. И неговият стил не се отнася само до думите — Конрад се стреми да слее стила на живота и творчеството си. В понятието за „точната дума“ той влага идеята за истината. Разработва цял кодекс на „писателската честност“, особен кодекс, в който тя се разкрива преди всичко в отношението на писателя към материала. Според Конрад най-висшата мярка за честност е, когато писателят пише за лично преживяното. Освен това е нужна самодисциплина, пълно подчиняване на целия му живот на творческия процес. Непреклонна борба в името на единствено вярната дума. „Моята задача — казва Конрад — е със силата на думата да накарам читателите да слушат, да ги накарам да чувствуват и преди всичко да ги накарам да виждат“ (из предговора към „Негърът от Нарцис“). Капитан на морски език е „мастър“. Владетел, главен, а също познавач, артист в своята работа, художник, професионалист в най-висшия смисъл — всички оттенъци на старинното понятие „мастър“ са събрани в представата за капитана. И тази капитанска позиция заедно с характерното положение на водач на кораба, който, без да има определена вахта, през цялото време трябва да бъде нащрек, Конрад пренася в писателството. Той дава пример на писателски професионализъм, превръщайки изкуството в свой служебен дълг. Професионалист, експериментатор, „честен и съзнателен майстор“, изследовател на „сърцето на мрака“ и „прага на зрелостта“ на човешката природа, автор на книги-параболи, на романи-притчи… Със съзнателни усилия той си създава биография, а после я описва; прави житейски експеримент, за да натрупа материал за творчество; изработва си стил на живот и го претворява в прозата си. Разбира се, тези принципи не са измислени от Конрад. Той не е първият, който експериментира върху себе си, за да опише после този експеримент. Не само той по онова време се терзае и измъчва в търсене на идеална конструкция за своята проза. И когато Конрад казва „да слушат, чувствуват и виждат“, той още веднъж формулира задачата, за която по негово време говорят мнозина. „Да ги заставя да виждат“, това значи, без да показва и без да натрапва нищо на читателя, да направи така, че той да вижда сам. „Да ги заставя да чувствуват“ — без изводи и поучения да предизвика у читателя мисълта за значението на написаното. А всичко заедно — „да слушат“ или „виждат“, изисква умението да се пише така, че като четем, да чуваме, ако има звук, и да виждаме, ако пред нас има очертания или цвят. С една дума, в книгата да няма описания, а да се създава илюзията за това, което става както в живота, когато виждаме, слушаме, усещаме. По времето на Конрадовата младост цялата литература търси средства да направи разказа прост и същевременно сложен като живота; търси тайната на повествователното самодвижение, напомнящо хода на самия живот. Конрад е само един от многото, които се блъскат над решението на тази задача, но даже сред най-забележителните имена от онова време той изпъква с едно особено качество, което сега определено трябва да наречем „усет за съвременност“.
Би трябвало… Въпреки всичко известността на Конрад си остава доста ограничена, както и преди, това е „успех сред познавачите“, само че тези познавачи стават все повече. Истинското признание, което определя особеното място на Джоузеф Конрад в литературата, идва при него едва през втората половина на нашия век, когато става ясно, че вълните и бурите, които връхлетяват неговите непоколебими капитани, се родеят с най-острите проблеми на времето.
За да стане ясна позицията на Конрад, ще приведем няколко кратки цитата, но преди това нека чуем Бертран Ръсел. Известният английски философ, познавал лично Конрад, казва за него: „Конрад си представя цивилизования, нравствения в една или друга степен живот като опасна пътека, минаваща по тънък слой току-що изстинала лава, която всеки момент може отново да закипи и бездната да погълне непредпазливия.“ Кратка, но вярна характеристика. Мирогледът на Конрад се гради върху неговия жизнен опит, който обхваща времето на границата между двата века и опасва земното кълбо от Бердичев до Банкок. Още от детските си години той научава що е самодържавие, царизъм и, от друга страна, що е безразсъден политически авантюризъм, с който, уви, се отличават баща му и някои негови съмишленици3; не от втора ръка научава що е империализъм и колониализъм по времето, когато мнозина още мислят, че това е „преден пост на прогреса“ (така се и нарича и един от най-силните разкази на Конрад); той вижда продажността и корупцията на всички равнища, включително до „най-цивилизованото“. Конрад вижда и друго — проявите на чест и мъжество, вижда ги също на всички равнища, започвайки от онези украински селяни, които изпращат майка му в последния й път. Той вижда колко скъпо се плаща това мъжество и какво в крайна сметка ти струва способността да се задържиш на тясната пътека на честта. Разбира се, има и много неща, които той не вижда и даже не иска да види, включително и в борбата за същата тази човешка чест, и въпреки всичко видяното и запечатаното от него е сериозен и суров урок.
Сега да дадем думата на Конрад. В зората на нашия век той пише: „Когато се разлети на парчета последният акведукт, когато се разбие на земята последният самолет и последната тревичка изчезне от умиращата земя, дори и тогава човекът, непобедим, защото е научен да се съпротивлява на нещастията и болката, ще устреми неукротимата светлина на очите си към заревото на помръкващото слънце“ (1905). Не ви ли се струва, че подобно нещо вече сме чели някъде? Да, разбира се, цялата западна литература на нашия век, като се започне с „Жажда за живот“ на Джек Лондон и се свърши със „Старецът и морето“ на Хемингуей, която разказва за човешката издръжливост пред лицето на немислими обстоятелства, е своего рода ехо на тези думи на Конрад, по-точно на тази идея, заложена в творчеството му. Погледнете датата — Конрад говори за „последния самолет“ само две години след като първият крилат апарат се е откъснал от земята. Да, Конрад твърде рано, сякаш пророчески усеща, че настъпва времето, което ще попска от човешкия род изключителна, непозната дотогава в историята издръжливост.
Твърдост, издръжливост, вяра в своя дълг — такова е кредото на Конрад. „Всяка крачка е постъпка — пише той, — за нея неизбежно се налага да отговаряш и напразни са сълзите, скърцането със зъби и съжалението на слабите, когато идва времето да се окажат лице в лице с последствията от своите собствени действия.“
А пред кого или пред какво човек е длъжен да изпитва това особено чувство на дълг? Явно пред самия себе си, пред своето звание на човек. Налага се да се каже „явно“, тъй като Конрад не отговаря пряко на този твърде сложен въпрос. Но той неведнъж описва изпълнението на дълга. „Не мога да допусна безредие на кораба, даже ако той отива към дъното“ — казва капитан Макхуър от повестта „Тайфун“.
И още един откъс:
„Той правеше отчаяни усилия, от които очите му сякаш щяха да излязат от орбитите си. Той вече нищо не виждаше и задъхвайки се, хлипайки, напрягаше всичките си сили, за да изпълзи от калта. Накрая почувствува, че пълзи по бряг… Около минута лежа неподвижно, после стана, целият в кал от главата до петите, и си помисли, че е сам, съвсем сам. Стотици мили го отделят от хората, сред които е живял, и като подгонен звяр няма от кого да чака помощ, съчувствие, жалост.“
Това е „Господарят Джим“, 1900 година. Какво ни напомнят този редове на Конрад? Препрочитаме смъртта на Хаджи Мурад у Толстой:
„Той събра сетни сили, приповдигна се над насипа, стреля с пистолета си в един човек, който прибягваше, и го улучи. Човекът се строполи. След това той излезе съвсем от рова и куцайки, тръгна с кинжал право срещу враговете. Чуха се изстрели, той се олюля и падна… Но онова, което им се струваше мъртво тяло, изведнъж замърда. Най-напред се надигна окървавената, без калпак, бръсната глава, сетне се надигна тялото до кръста и като се хвана за близкото дърво, той се изправи цял. Изглеждаше тъй страшен, че ония, които тичаха към него, спряха. Но изведнъж той потрепери, откъсна се от дървото и в целия си ръст, като подкосен бодил, падна по очи и вече не мръдна… Повече нищо не чувствуваше и враговете тъпчеха и сечаха това, което вече нямаше нищо общо с него… И… всички… като ловци над убит звяр се струпаха около телата на Хаджи Мурад и на неговите хора…“4
Написано е по едно и също време с „Господарят Джим“ и макар че Конрад не е могъл тогава да знае повестта на Толстой (1896–1904, публикувана през 1912), а Толстой, съдейки по всичко, не е успял да забележи Конрад, все пак съвпаденията, включително до отделни думи, тук не са случайни, макар да не се обясняват с някакво влияние.
Така че „Хаджи Мурад“ и „Господарят Джим“ са свързани от атмосферата на времето, в което са създадени.
„Разкази за неспокойствието“ — това е заглавието на първия сборник на Конрад, което същевременно изразява и неговата програма. Бертран Ръсел вярно е почувствувал колко тънък е слоят, прикриващ бездната от лава у Конрад. Но всичко това са образи — море, бездни, лава… Каквато е конкретното съдържание на Конрадовото „неспокойствие“? Това е тъкмо опитът, който морякът е натрупал, обикаляйки света до най-отдалечените му кътчета. Накратко в началото това е същото „неспокойствие“, изразено и от Толстой в известната фраза от „Ана Каренина“: „… у нас всичко това се преобърна и едва се урежда…“.
Ако се обърнем към статията на Ленин, където тази Толстоева мисъл е специално подчертана, ще получим пълно осветляване на процеса, в който се включва и пътят на Конрад: „епохата след 1861 и до 1905 година“.5
Препрочитаме откъса от „Ана Каренина“, цитиран от Ленин: „… разговорите за реколтата, за наемането на работници и т.н., които Левин знаеше, че е прието да се смятат за нещо много ниско… сега му се струваха единствено важни. Може би това не е било важно при крепостното право или не е важно в Англия. И в двата случая самите условия са определени; но сега, когато у нас всичко това се преобърна и едва се урежда, въпросът, как ще се сложат тия условия е единствено важният въпрос за Русия — мислеше Левин.“6
И ето Конрад, поживял в условията и на двата цитирани „случая“, пренася тъкмо там, в Англия, която за хората от миналия век е пример за устойчивост и „определеност на условията“, съзнанието за бъдещия „преврат“, което засега е само „неспокойствие“, безкрайно „неспокойствие“. Този „дяволски чужденец“, както наричат Конрад в една ранна английска рецензия!
„Аз съм уверен, че моите така наречени «морски» неща трябва да се разглеждат от малко по-друг ъгъл на зрение“ — казва Конрад на Гарнет, първия си литературен съветник. Трябва да отбележим, че в литературните кръгове започват да гледат на Конрад преди всичко като на „пришълец от Изтока“, понякога го наричат „руския граф“ — той влиза в литературата по времето на така наречената „руска треска“ на Запад, когато в същата тази Англия започват усилено да четат руска литература. Намират, че корените на Конрад са там. Но какъв е Конрадовият ъгъл на зрение към проблемите, които западните читатели тогава смятат за принадлежност на руските писатели? Съвършено ясно е: „Няма нито надежда, нито страх“ — изчерпано, изживяно е всичко между човека и света, няма смекчаващо уплътнение под формата на религиозна вяра, илюзии и т.н. У Достоевски виждаме човека и бога, човека и дявола, у Конрад човекът е оставен насаме със себе си. Като Толстоевия Хаджи Мурад — само че трябва да отбележим разликата. Между тях, разбира се, има много общо, още повече — обективно общо, защото тези произведения са създадени от писатели, които взаимно не са попаднали в полезрението си. Общото идва от общия противник: модерната вече „жестокост“, която Толстой улавя в края на века и решава творчески да поспори с нея. У Толстой жестокостта също е пределна. Хаджи Мурад не е просто убит, а унищожен: „И враговете тъпчеха и сечаха това, което вече нямаше нищо общо с него.“ Небивала за Толстой степен на жестокост, също не смекчена — даже у Толстой! — с нито една мисъл за бога. Хаджи Мурад, съвсем като Конрадовите герои, е изоставен не само от хората, но и от бога — това е принципно важно за Толстой. Но в същото време, описвайки такава твърдост и жестокост, Толстой остава в пределите на прехода от „мира“ към „войната“ и отново към „мира“, в края на неговата повест гората отново шуми, птичките пеят, животът продължава по-нататък… Нека да е жестокост, но — в границите на живота. Конрад е от тези, които Томас Ман има предвид, когато говори за поставянето под въпрос на „самото битие на човека“. Конрадовото „неспокойствие“ предполага такива сътресения, след които птички няма да запеят.
В същото време при цялата тази жестокост у него липсва тъй привлекателният за модерния стил садизъм. Конрад се явява родоначалник на онази парадоксална съсредоточеност, която ще открием у много от най-новите писатели. Съсредоточеност, сближаваща ни с човека, който на пръв поглед е безнадеждно зачеркнат от ужасната си репутация. Конрад посвещава на тази тема разказа-спомен „Фалк“: вгледай се в човека и ще видиш в него човека, макар да казват, че някъде край Антарктида е ял човешко месо. Да, имало е нещо, сполетяло го е, по израза на самия герой, „нещастие за цял живот“… Но по-добре е това да се прочете, а не да се преразказва, защото в преразказа не може да се предаде цялата съсредоточеност и подробност, с които се разглежда това. В преразказа се получава грубо, уродливо и се оказват засегнати някои наши чувства, които Конрад всъщност дори не докосва. Но и нищо не ни спестява. Неговата съсредоточеност „приближава“ обекта и го обяснява, но не го оправдава. За класическия хуманизъм да разбереш значи да простиш. За Конрад да разбереш значи да разбереш.
В „Негърът от Нарцис“ също съсредоточено се разглеждат човешкото единение, сплотеност, моряшката солидарност. Сплотеността се поражда въпреки всичко, което разделя тези хора до момента, в който са тръгнали на плаване. Но кое е важното според Конрад — в екипажа нищо не се променя, лентяите и бърборковците си остават лентяи и бърборковци, страхливците — страхливци. Джими Уайт, симулант или наистина туберкулозен, е и си остава бреме за целия екипаж. Налага се да работят вместо него, да се грижат за него, но както времето и мъката, този човек, безнадеждна смесица от нещастие и подлост, сплотява моряците край себе си. А главното е морето, то блъска и подмята кораба и в това лашкане хората буквално и символично се вкопчват един в друг, образувайки странна сплав, в която подлостта крепи дружбата, а мързелът помага на мъжеството дори и само затова, че в бурята на руля най-дълго стои Сингълтън, старият Сингълтън, а щом той е на руля, корабът няма да се отклони от курса си. Но още щом Нарцис пристига в пристанището, екипажът се разпада, хората си тръгват, без дори да се обърнат.
„Ние съществуваме, докато се държим заедно“ — мисли капитан Марлоу, който се явява разказвач в няколко „морски“ истории. В своите странствувания по света Конрад вижда много, вижда и народната енергия, цени я, когато се убеди, че е истинска. В по-късния си роман „През очите на Запада“, чието действие започва в Петербург, той изобразява един юначага — колар, потънал в непробуден пиянски сън като символ на отровената и дремеща сила. Но в същия роман той влага в устата на обикновената жена Тьокла (или Фьокла) цял монолог за верността, на която се гради собственото му жизнено кредо.
Понякога вярата на Конрад само изглежда безцелна, ненасочена към нещо, като затворено в себе си състояние. У него капитаните на мостика или рулевите на щурвала сякаш не водят кораба — главната им грижа е корабът да издържи схватката със стихията. И ето връхлита чудовищна буря. Корабът се подхвърля като треска. И изведнъж се раздава, както е в „Тайфун“, „крехък глас, звук-джудже, непобеден от ужасния хаос: — Ще издържи!“ Но стихията иска да вземе своето, не отстъпва на човека. „И отново се раздаде гласът на капитан Макхуър, глас, почти потопен от трясъка и шума, като кораб, който се сражава с вълните на океана: — Ще се надяваме! — викна гласът, малък, самотен и непоколебим, който сякаш не познаваше нито надеждата, нито страха.“
И така, нито надежда, нито страх — самота; И все пек пронизващите целия този немислим хаос човешка издръжливост и вяра имат ориентир. Той се оказва неразрушимата връзка между хората. Според Конрад те понякога са обречени на тази връзка, макар и да са в смъртна схватка. Изкристализира още едно много важно за Конрад понятие — солидарността. У него всички са отговорни за нея, макар мнозина да не намират пътя към общочовешката сплотеност и мнозина да извършват предателство спрямо нея.