— Внимавайте с тази импровизирана мачта, Марлоу — каза капитанът. А Махун, когато преминах гордо край неговата лодка, сбърчи гърбавия си нос и извика:
— Ще се намерите на дъното с вашия съд, ако зяпате, млади момко!
Язвителен старец беше той!… Нека дълбокото море, където почива сега, го приспива нежно, с любов, до края на всички времена!
Пред залез-слънце над двете лодки, които останаха далеч зад кърмата, премина порой и после вече ги изгубих от очи. На другия ден седях, управлявайки своята черупка — първия плавателен съд под мое командуване, — а наоколо имаше само вода и небе. След пладне видях далеч на хоризонта горните платна на някакъв кораб, но премълчах, а моите моряци нищо не забелязаха. Разбирате нали, че се боях този кораб да не се връща в родината, защото никак не ми се искаше да поема обратно пред самите врати на Изтока. Държах курс към Ява — друга вълшебна дума като Банкок! И плавах много дни.
Няма нужда да ви обяснявам какво значи да се носиш по море в открита лодка. Помня нощите и дните на затишието, когато гребяхме, а лодката като омагьосана сякаш си стоеше на същото място и чак до хоризонта се простираше само море. Помня горещината, помня потоците дъжд, които ни принуждаваха до изнемога да изтребваме водата (но пък пълнеха и нашето буренце), помня последните шестнайсет часа, когато устата ми засъхна като въглен. А рулевото весло на първия съд под мое командуване непрекъснато стърчеше над вълнуващото се море. Дотогава не знаех какъв юнак съм бил. Помня отслабналите лица, оклюмалите фигури на двамата ми моряци, помня и младостта си, и онова чувство, което никога вече не ще се върне: че мога да живея вечно, че ще надживея морето, земята и всички хора — измамното чувство, което ни влече към радости, рискове, любов, напразни усилия, смърт. Тържествуващото усещане за сила, пламъкът на живота в шепата прах, пламъкът в сърцето — който с всяка година отслабва, става все по-студен, по-малък и угасва… угасва твърде рано, да, по-рано от самия живот.
Така възприемам аз Изтока. Видях съкровените му кътчета и надникнах в самата му душа, но и сега го виждам все така от малката лодка, виждам очертанията на високи планини — сини и далечни на ранина, забулени от омара по пладне, назъбени и пурпурни по залез. Усещам в ръката си веслото, а пред очите ми е видението на палещата морска синева. И виждам залива, широкия залив, гладък като стъкло и лъскав като лед; той блещука в тъмнината. Червена светлинка гори в далечината на тъмната ивица суша, а нощта е мека и топла. С натъртени до болка ръце ние продължавахме да движим веслата и изведнъж полъх на вятър — полъх слаб, топъл, пропит със странен мирис на цветя и аромат на дървета — се изтръгва от тихата нощ: първата въздишка на Изтока, докоснала моето лице. Това не ще забравя никога. Въздишка недоловима и властна като магия, като шепот, който обещава тайнствени наслади.
Последните единайсет часа ние все гребяхме. Гребяхме двама, а този, чийто ред бе да почива, седеше на кормилото. Видяхме в залива червената светлинка и държахме курс към нея, досещайки се, че приближаваме някакво малко пристанище. Минахме покрай два необикновени кораба с висока кърма, спящи на котва, и като приближихме светлинката, сега вече силно потъмняла, носът ни удари издадения край на пристанището. От умора не виждахме нищо. Моряците ми захвърлиха греблата и като трупове рухнаха от седалките. Завързах лодката за един пал. Нежно ромонеше прибоят. Брегът беше обгърнат в упоителен мрак; открояваха се някакви едри очертания, може би внушителни групи дървета — неми и фантастични сенки. В подножието им мъждееше като мираж полукръгът на брега. Не се виждаше никаква светлинка, нищо не помръдваше, никакъв звук. Тайнственият Изток се разстилаше пред мен — дъхав като цвете, мълчалив като смърт, тъмен като гроб.
А аз седях, отмалял до крайност, и ликувах като победител, бодърствуващ и омагьосан, сякаш пред лицето на дълбока съдбоносна загадка.
Плясък на весла, равномерни удари, отекващи на повърхността на водата и засилвани от мълчанието на брега, ме накараха да подскоча. Лодка, европейска лодка влизаше в залива. Назовах името на покойната, извиках:
— Ей, „Юдея“!
В отговор дочух слаб вик.
Това бе капитанът. Бях изпреварил флагманската лодка с три часа и се зарадвах да чуя отново гласа на стареца, треперещ и уморен:
— Вие ли сте, Марлоу?
— Да не се ударите в края на пристанището, сър! — извиках аз.
Той приближи внимателно и пристана с помощта на оловното въже, което бяхме спасили — за застрахователното дружество. Отпуснах нашето въже и застанах борд до борд с тях. Капитанът седеше унило отзад, целият мокър от росата, стиснал ръце в скута си. Моряците му бяха вече заспали.
— Преживяхме ужасни дни — прошепна той. — Махун изостана… малко.
Разговаряхме шепнешком — тихичко, сякаш се бояхме да не обезпокоим сушата. Колкото до нашите моряци, те нямаше да се събудят и от оръдия, гръм, земетресение.
Като се обърнах, аз видях в морето ярка светлинка, която се движеше в нощта.
— Параход минава край залива — рекох аз. Той обаче не минаваше край залива, а навлизаше в него и дори хвърли котва недалеч от нас.
— Искам — каза старецът — да разберете дали този кораб не е английски. Навярно ще може да ни откара донякъде.
Стори ми се трескаво възбуден. Затласках и заритах едного от моряците си и като го доведох в състояние на сомнамбулизъм, му дадох едното весло, сам взех другото и потеглихме към светлините на парахода.
Там се чуваха тихи гласове, от машинното отделение долиташе глух звън на метал, по палубата ехтяха стъпки. Илюминаторите светеха — кръгли като широко отворени очи. Движеха се сенки. Високо на мостика стоеше някакъв човек. Той чу плясъка на веслата ни.
И тогава, преди да успея да отворя уста, Изтокът ми заговори, но с гласа на Запада. Поток от думи наруши загадъчното съдбоносно мълчание — гневни чуждоземни слова, примесени с отделни думи и дори цели фрази на добър английски, не толкова странни, колкото изненадващи. Човекът бясно псуваше и ругаеше, този залп наруши тържествения покой на залива. Той започна с това, че ме нарече свиня, после с бурно темпо премина към неподходящи за споменаване епитети — на английски. Човекът там горе ругаеше на два езика с непристорена ярост и бях почти готов да повярвам, че нещо съм съгрешил срещу хармонията на вселената. Едва го виждах, но ми се струваше, че ще припадне от озлобение.
Ругаещият изведнъж млъкна и почна да сумти и пухти като делфин. Попитах го:
— Кажете, моля, какъв е този параход?
— А? Какво? А вие кой сте?
— Екипажът на английски барк, изгорял в морето. Влязохме в залива тази нощ. Аз съм вторият помощник. Капитанът е в баркаса и иска да знае ще ни закарате ли донякъде.
— О, боже мой! Пък аз мислех… Това е „Селестиал“7 от Сингапур, връщаме се обратно. Ще се уговорим с вашия капитан утре сутринта… и… Кажете… чухте ли ме какво изрекох преди малко?
— Мисля, че целият залив ви чу.
— Взех ви за бреговата лодка. Разбирате ли, този проклет лентяй надзорник пак е заспал, дяволите да го вземат! Светлината угасна и аз едва не забих нос в този идиотски вълнолом! Трети път как ми погажда такъв номер. Питам ви, би ли търпял някой такова положение? Можеш да се побъркаш. Ще се оплача от него… Ще накарам помощника на нашия резидент да го изгони… Виждате ли — няма светлина! Изгаснала е, нали? Взимам ви за свидетел, че няма светлина. А както знаете, трябва да има. Червена светлина на…
— Там имаше — кротко забелязах аз.
— Но тя угасна, човече! Излишно е да се говори за това. Сам виждате, че е изгаснала. А когато водиш ценен параход покрай този забутан бряг, ти трябва светлина. Аз така ще го наредя, че ще му се види тясно проклетото му пристанище! Ще видите. Аз…
— Значи мога да кажа на моя капитан, че ще ни вземете? — прекъснах го аз.
— Да, ще ви взема. Лека нощ! — отсече той.
Върнах се, отново вързах лодката за пала и накрая заспах. Бях познал мълчанието на Изтока. Бях чул неговия език. Когато обаче отново отворих очи, срещнах такова пълно мълчание, че сякаш то никога не бе нарушавано. Лежах, залян от потоци светлина, а небето никога дотогава не ми се бе струвало така далечно, така голямо. Отворих очи и останах да лежа неподвижен.
И тогава видях хората на Изтока — те гледаха в мен. По целия вълнолом се тълпяха хора. Видях кафяви, бронзови, жълти лица, черни очи, блясъка, пъстротата на източната тълпа. И всички тези хора гледаха без шепот, без въздишка, без движение. Те гледаха надолу, към лодките, към спящите моряци, дошли при тях през нощта от морето. Всичко беше неподвижно. Вейките на палмите не помръдваха на фона на небето. Нито клонка не потрепваше на брега. Тъмните покриви прозираха тук-таме през зеленината, сред едрия листак — лъскав и неподвижен, сякаш изкован от тежък метал. Това бе Изтокът на древните мореплаватели, също тъй стар, тъй тайнствен, бляскав и мрачен, жив и неизменен, многообещаващ и пълен с опасности. А това бяха неговите хора.
Изведнъж се привдигнах. По тълпата от единия до другия й край премина вълнение; замърдаха глави, полюшнаха се тела; вълнението пробягна по вълнолома като бръчки по водна повърхност, като полъх на ветрец в полето — и пак всичко замря. Виждам картината и сега: широко разстлалия се залив, блестящите пясъци, пищната зеленина — безкрайна и разнообразна, морето приказно синьо, съсредоточените лица на множеството, ярките багри, отразени във водата, извивката на брега, вълнолома, застаналия неподвижно странен кораб с неговата кърма и трите лодки с уморените спящи хора от Запада, които не гледаха нито земята, нито хората и не усещаха лъчите на палещото слънце. Те спяха на седалките, спяха, свили се на дъното, в небрежната поза на мъртъвци. Главата на стария шкипер, облегнат на кърмата на баркаса, бе увиснала на гърдите и изглеждаше, че той никога не ще се събуди. По-далеч виждах дългата бяла брада на стария Махун, разпиляна върху гърдите, лицето му, обърнато към небето — сякаш куршум го бе пронизал там на кормилото. Един моряк спеше сгърчен отпред, прегърнал с две ръце носовата греда и притиснал буза до планшира. Изтокът ги съзерцаваше безмълвно.
Оттогава познавам неговото очарование; видях тайнствените брегове, спокойните води, земите на смугли народи, където Немезида тайно издебва, преследва и поразява толкова представители на расата на завоевателите, горди със своята мъдрост, своето знание, своята сила. За мен обаче в това видение от младостта ми е събран целият Изток. Той ми се разкри в онзи миг, когато аз — младежът — за пръв път спрях очи на него. Бях дошъл при него след битка с морето — бях млад и виждах, че той ме гледа. Това е всичко, което остана в мен! Само един миг; миг на напрежение, романтика, очарование; — на младост!… Лумване на слънчеви лъчи на непознатия бряг, време, колкото да си спомниш, да въздъхнеш и… сбогом! Нощ… Сбогом!… Той отпи от чашата.
— Ах, доброто старо време… Доброто старо време. Младост и море! Очарование и море! Доброто силно море, соленото горчиво море, което умее да нашепва, да реве и да изтощава до смърт.
Той пак отпи от чашата.
— Кое е по-прекрасно: морето, самото море или може би младостта? Кой знае? Вие обаче… вие всички сте получили по нещо от живота: пари, любов — това, което може да се придобие на сушата… кажете ми, не е ли най-хубаво времето, когато бяхме млади и скитахме по моретата… Бяхме млади и нямахме нищо, а морето нищо не дава освен сурови удари; от време на време то ще ти позволи да изпиташ силата си… само това ти дава то, но по-късно съжаляваш единствено за тази сила.
И ние всички кимнахме към него — финансистът, счетоводителят, адвокатът, — всички му кимнахме през полираната маса, която като неподвижна ивица тъмна вода отразяваше лицата ни — набраздени, сбръчкани, — лицата, белязани с печата на усилния труд, заблудите, успехите, любовта; уморените ни очи, които гледат втренчено, постоянно и жадно за нещо извън живота, а то още докато го очакваш, вече си е отишло — отминало е незабелязано като кратка въздишка, като един-единствен миг — заедно с младостта, със силата, с романтиката на илюзиите.
Тайфун
I
Съгласно закона за материалното отражение лицето Макхуър, капитан на парахода „Нан-Шан“, бе точно копие на духовния си облик: то не показваше подчертани белези нито на енергичност, нито на глуповатост; въобще нямаше никакви ясно изразени черти; беше просто едно обикновено, безстрастно и невъзмутимо лице.
Би могло да се каже, че свенливостта е единственото нещо, което външният му вид подсказва понякога. Защото той имаше обичая да седи в търговската кантора на брега, обгорял от слънцето, с лека усмивка и със забит надолу поглед. Когато си вдигнеше очите, човек можеше да види, че те са сини и прями. Имаше светла и много рядка коса, която покриваше плешивото теме на черепа му от слепоочие до слепоочие като купчинка пухкава коприна. Космите на лицето му, напротив, бяха с цвета на морков, огненочервени като медни телчета, които достигаха до линията на устните, и колкото и гладко да се бръснеше, по бузите му преминаваше огнен метален блясък при всяко движение на главата. Той беше под среден ръст, с леко заоблени рамене и с такива яки крайници, че дрехите винаги изглеждаха малко теснички за ръцете и краката му. Неспособен като че ли да проумее какво облекло се полага за различните географски ширини, той носеше кафяво бомбе, кафеникав на цвят костюм и тежки, високи, черни обувки. Тези пристанищни одежди придаваха на фигурата му една недодялана и дървеняшка елегантност. Тънка сребърна верижка за часовник висеше в дъга на жилетката му и той никога не слизаше от кораба на брега, без да държи здраво в силния си космат юмрук един елегантен чадър от най-добро качество, но почти винаги не добре сгънат. Младият Джукс, помощник-капитанът, придружавайки началника си до мостчето за слизане, понякога се осмеляваше да каже съвсем кротко: „Позволете, сър“ — и като вземаше почтително чадъра, повдигаше гривничката, разклащаше гънките му, сдипляше ги спретнато в един миг и го подаваше обратно. Той вършеше това с такъв необикновено сериозен израз на лицето, че мистър Соломон Раут, главният механик, който пушеше над люка сутрешната си пура, обръщаше глава, за да скрие усмивката си.
— Ах, да! Проклетият дъждобран… Благодаря ви, Джукс, благодаря — измърморваше капитан Макхуър сърдечно, без да погледне нагоре.
Понеже имаше само толкова въображение, колкото му бе необходимо, за да се справя с всеки следващ ден, и не повече, той беше спокоен и сигурен в себе си; и именно поради тази причина не беше ни най-малко надменен. Трудно е да угодиш на началника си, когато той е надарен с въображение, когато е докачлив и с чувство за власт. Но всеки кораб, командуван от капитан Макхуър, беше плаващ дом на съгласието и мира. За него наистина беше толкова невъзможно да даде воля на фантазията си, колкото би било невъзможно за един часовникар да сглоби хронометър, когато не разполага с никакви други инструменти освен чук и ръчно трионче. И все пак безинтересният живот на хора, които са така всецяло предадени на скромното си ежедневие, си има и своята тайнствена страна. Невъзможно беше в случая с капитан Макхуър например да разбереш какво е било онова нещо под небето, което е могло да накара този напълно доволен син на дребен бакалин в Белфаст да избяга от дома си и да се отдаде на морето. И все пак той беше сторил тъкмо това на петнадесетгодишна възраст. Достатъчно е обаче, когато премислиш, да си представиш как една огромна, могъща и невидима ръка, бръкнала дълбоко в земния мравуняк, хваща за раменете, удря главите една в друга и насочва нищо неподозиращите лица от това множество към невероятни цели и в неочаквани направления.
Баща му никога не му прости напълно за тази му непочтителна и глупава постъпка.