Един от нас се сети да погледне зад борда и там се оказа кормчията, скочил инстинктивно във водата, а сега бързащ да се върне при нас. Той викаше и плуваше с ловкостта на тритон, без да изостава от кораба. Хвърлихме му въже и го измъкнахме горе мокър и изплашен. Капитанът остави щурвала и застана настрана; облегнал лакът на релинга и подпрял глава, той замислено гледаше към морето. Всеки от нас се питаше: „Какво ще стане по-нататък?“. Аз си мислех: „Това вече не е шега. Това е нещо сериозно. Бих искал да зная какво ще се случи…“ О, младост!
Изведнъж Махун видя далеч зад кърмата параход. Капитан Биърд каза:
— Може би все още можем да спасим барка.
Вдигнахме два флага — на международния език на морето те означаваха: „Горим. Трябва ни помощ незабавно.“ Параходът почна бързо да расте и скоро ни отговори с два флага на фокмачтата: „Идвам на помощ.“
Половин час по-късно той се изравни с нас откъм наветрената страна на разстояние един вик, като леко се поклащаше върху вълните. Машините му бяха спрени. Изгубихме хладнокръвие и в един глас закрещяхме възбудено: „Имахме експлозия!“ Някакъв човек с бяла каска, застанал на мостика, извика: „Да, да! Добре!“, закима усмихнат и успокоително замаха с ръка, сякаш бяхме изплашени деца. Спуснаха една от лодките си и тя се насочи към нас с дългите си весла. Четиримата гребци калаши в нея гребяха мъжки. Тогава за пръв път видях малайски моряци. По-късно добре ги опознах, но в онзи миг ме порази тяхното равнодушие: те достигнаха борда и носовият гребец, като удържаше лодката, закачена с кука за пашите вериги, не си направи труд дори да погледне към нас. Според мен хора, които са хвръкнали във въздуха, заслужаваха по-голямо внимание.
Едно дребно човече, сухо като треска и пъргаво като маймуна, се покатери горе. Това бе старши помощникът им. Той огледа кораба и извика:
— О, момчета, трябва да се махате оттук!
Ние мълчахме. Като се отдели настрана с капитана, той известно време говори с него — изглежда, го убеждаваше нещо. После двамата отидоха на парахода.
Когато нашият шкипер се върна, научихме, че параходът „Сомървил“ с капитан Наш идва от Западна Австралия през Батавия за Сингапур и носи на борда си поща. Било уговорено той да ни отведе на буксир до Анжер или по възможност до Батавия, където ще можем да загасим пожара, като пробием в дъното на „Юдея“ дупки, а после да продължим пътя си за Банкок.
Старецът изглеждаше развълнуван.
— Ние все пак ще стигнем крайната цел! — пламенно рече той на Махун. И размаха юмрук към небето. Никой не отрони дума.
По пладне параходът ни взе на буксир. Той плаваше напред, висок и тесен, а това, което бе останало от „Юдея“, го следваше на края на седемдесетклафтеровото буксирно въже, носейки се бързо като облак дим, над който стърчаха върховете на мачтите. Качихме се горе, за да приберем платната, и кашляхме по реите. Представяте ли си как грижливо сме прибирали платната на този кораб, обречен да не пристигне никъде? Нямаше човек, който да не се опасява, че всеки момент мачтите могат да рухнат. Отгоре не се виждаше корабът поради дима. Хората работеха усърдно, прокарваха въжетата с равни извивки.
— Ей! Кой е там на марса? Събери платната! — викаше Махун отдолу.
Разбирате ли това? Не мисля, че някой от моряците би се надявал да слезе долу по обикновения начин. Когато то стана, чух как те си говорят:
— Вече си мислех, че всички ще полетим зад борда заедно с мачтите. Дявол да ме вземе, ако не съм го помислил!
— Да, и аз си мислех същото — уморено отговаряше друго контузено и бинтовано плашило. И забележете — това бяха хора, несвикнали да се подчиняват! На страничния наблюдател те можеха да се сторят сбирщина безделници, незаслужаващи снизхождение. Какво ги караше да вършат това… какво ги караше да ме слушат, когато аз, истински възхитен от създалото се положение, ги заставях два пъти да отпускат средната част от предното платно, за да го приберат по-добре? Какво? Те не бяха моряци по професия, не бяха виждали добри примери, не знаеха похвали. Ръководеше ги не чувство за дълг; всички те чудесно умееха да клинчат и мързелуват, да кръшкат от работа, когато им дойдеше желание да безделничат — а то се случваше доста често. Играеха ли тук роля двата фунта и десетте шилинга месечно?… Та те смятаха заплатата си за нищожна. Не, имаше нещо в тях, нещо вродено, недоловимо и вечно. Не казвам, че екипажът на френски или немски търговски кораб няма да извърши същото, но ще го стори по друг начин. В тези моряци имаше нещо завършено, нещо твърдо като принцип и властно като инстинкт; проява на скрита черта, на онзи дар за добро или зло, който поражда расовото различие, формира съдбата на нацията.
Същата вечер в десет часа ние за пръв път видяхме огъня, с който водехме борба. От бързото движение на буксир тлеещите въглища се разпалиха. Син пламък се показа на носа под отломъците от палубата. Той трептеше тук и там, пълзеше и припламваше като светлинка на светулка. Забелязах го пръв и казах за това на Махун.
— Значи, играта свърши — заяви той. — Трябва да преустановят тегленето, иначе корабът ще избухне изведнъж — от носа до кърмата, — преди да сме успели да се махнем оттук.
Вдигнахме врява, почнахме да звъним с камбаната, за да привлечем вниманието им — те продължаваха да се движат. Накрая Махун и аз трябваше с пълзене да се промъкнем до носа и отсечем с брадва въжето. Нямаше време да го освобождаваме от свързващото въже. Като се връщахме към кърмовата куверта, видяхме как червени езици лижат купчините трески под краката ни.
Разбира се, на парахода скоро забелязаха изчезването на въжето. Параходът изсвири силно, светлините му описаха широк кръг, той ни приближи и спря. Всички се струпахме на кърмата и загледахме към него. Всеки моряк бе спасил някакво вързопче или торбичка с вещи. Изведнъж островръх пламък се стрелна нагоре и хвърли върху черното море кръг светлина, в центъра на който се полюшваха върху вълните един до друг двата кораба. Капитан Биърд, неподвижен и мълчалив, бе останал с часове върху капака на люка; сега той бавно се надигна и застана пред нас до вантите на бизанмачтата. Капитан Наш извика:
— Прехвърлете се на парахода! И по-бързо! Имам поща на борда. Ще откарам вас и вашите лодки в Сингапур.
— Благодаря! Няма нужда — отвърна нашият шкипер. — Трябва да останем на кораба докрай.
— Не мога да чакам повече — обяви първият. — Нали разбирате… поща.
— Да, да! При нас всичко е благополучно!
— Добре! Ще съобщя за вас в Сингапур… Сбогом!
И той махна с ръка. Нашите моряци кротко захвърлиха своите вързопи. Параходът пое напред и като излезе от осветения кръг, изведнъж изчезна за нас, защото яркият огън заслепяваше очите ни. И тогава узнах, че съм определен за командир на малката лодка и така за пръв път ще видя Изтока. Това ми хареса — верността към стария кораб също. Ще останем на него до края. О, вълшебство на младостта! Твоят пламък е по-ослепителен от заревото на горящия кораб! Този пламък хвърля магическа светлина върху широката земя и дръзко се стреми към висините! Гаси го само времето — по-жестоко, безмилостно и сурово от морето; и този пламък също като пламъка на горящия кораб е обграден от непрогледна нощ.
Старият капитан както винаги меко, но непреклонно ни съобщи, че нашият дълг повелява да се опитаме да спасим за застрахователното дружество колкото може повече от инвентара. И ние се отправихме на кърмата и се заловихме за работа, носът на кораба ярко пламтеше, та ни даваше обилна светлина. Измъкнахме цяла купчина боклуци. Какво ли не спасихме. Един стар барометър, прикрепен с безброй винтове, насмалко не ми коства живота; изведнъж ме обгърна дим и едва успях да се измъкна. Извлякохме запасите продукти, късове платно, кангали, въжета; кърмата заприлича на пазар за морски вещи, а лодките напълнихме до планшира. Човек би помислил, че старецът иска да вземе колкото може повече сувенири от първото си капитанство. Той беше много, много спокоен, но очевидно изгубил душевно равновесие. Няма да повярвате: искаше да вземе със себе си в баркаса спомагателната котва и предългото й въже. Казахме почтително: „Да, да, сър!“, а скришом хвърлихме и едното, и другото в морето. Там отправихме и тежката аптечка, два чувала със зелено кафе, кутия боя — представете си, боя! — и куп други неща. Сетне ми бе заповядано да сляза с двама моряци в лодките, да ги приготвим и бъдем готови, когато настъпи време да се изостави корабът.
Приведохме всичко в ред, поставихме мачтата на баркаса, който щеше да се командува от нашия шкипер, и после с удоволствие поседнах за миг. Лицето ми беше натъртено, цялото тяло ме болеше, усещах всяко свое ребро и бях готов да се закълна, че съм си повредил гръбнака. Лодките, вързани за кърмата, лежаха в дълбока сянка, а наоколо морето беше осветено от заревото на пожара. На носа се издигаше към небето огромен ярък пламък. Той гореше зловещо и издаваше шум, напомнящ плясък на криле и гръмотевичен тътен; отекваха пукот, взривове и от огнения конус се сипеха искри. Човек е обречен да се бори с несгоди, течащи кораби и кораби, които горят.
„Юдея“ бе застанала с борд към вълните и ме безпокоеше това, че при такъв вятър — слаб като въздишка — е трудно да удържаме лодките зад кърмата, където се намираха в безопасност; с присъщата си упоритост те се мъчеха да се приближат и разлюлеят до борда. Лодките се удряха в корпуса, доста близо идваха до огъня, а корабът ги връхлиташе и всеки момент мачтите можеха да паднат през борда. Аз и двамата ми моряци с все сила отблъсквахме с весла и канджи лодките, но това занимание ни омръзна, тъй като нямаше смисъл да се бавим тук повече. Не виждахме тези, които останаха на борда, и нямахме никаква представа защо се забавиха толкова. Моряците тихичко ругаеха и се налагаше не само да работя, но и да ги подканям, а на тях все им се искаше да се изтегнат на дъното на лодката и да зарежат всичко.
Най-после извиках:
— Ей, вие там, на палубата!
Някой се надвеси от борда.
— Готови сме — рекох аз.
Главата изчезна и скоро се появи пак:
— Добре, сър. Капитанът казва, че трябва да се удържат лодките по-далеч от борда.
Мина половин час. Изведнъж се разнесе ужасен тътен, трясък, звън на вериги, съскане на вода и милиони искри излетяха в трептящия стълб дим, който се издигаше леко наклонен над кораба. Котвените греди изгоряха и двете нажежени до червено котви отидоха на дъното, отнасяйки със себе си двеста клафтера нажежена верига. Корабът потрепери, пламъкът конвулсивно затрептя и фокбрамстенгата рухна. Тя се метна надолу като огнена стрела, гмурна се, тозчас изскочи и бавно заплува на разстояние едно весло от лодките, много черна върху озареното море. Отново извиках кораба. След известно време един от моряците ми съобщи с неочаквано бодър, но сподавен глас, сякаш се опитваше да говори със затворена уста: „Сега идваме, сър“ — и изчезна. Дълго не чувах нищо освен пърпоренето и рева на пожара. Отекваха и някакви съскащи звуци. Лодките подскачаха, опъваха фалините, игриво налитаха една върху друга, удряха си бордовете или въпреки нашите усилия дружно се чукваха в корпуса на кораба. Търпението ми се свърши и като се покатерих по едно въже, достигнах кърмата.
Там беше светло като ден. Озовал се на кърмата, аз изпитах ужас при вида на огнената завеса, а горещината ми се стори отначало непоносима. Капитан Биърд, подвил крака и подложил ръка под главата, спеше на една от възглавничките на дивана, домъкнати от каютата; отблясъците на пламъка играеха върху лицето му. А знаете ли с какво се занимаваха другите? Те седяха на палубата вдясно от кърмата край един отворен сандък, ядяха хляб със сирене и пиеха бутилки портър.
На фона на пламъците, които извиваха яростните си езици над главите им, те се чувствуваха на воля като саламандри и напомняха група отчаяни пирати. Огънят искреше в бялото на очите им и осветяваше бялата кожа, която прозираше под скъсаните ризи. Всеки от тях имаше по някоя рана като от битка — превързана глава, бинтована ръка, мръсна дрипа около коляното — и всеки стискаше между крака бутилка, а в ръка държеше къс сирене. Махун се изправи. С хубавата си, но с невзрачен вид глава, с орловия профил, дългата бяла брада и с отпушената бутилка в ръка той приличаше на един от дръзките морски разбойници от древността, веселящи се на кървав пир.
— Последното хранене на борда — тържествено обясни той. — Цял ден нищо не бяхме яли и би било глупаво да хвърлим всичките тези провизии. — После посочи с бутилката към спящия шкипер. — Той каза, че не може да хапне нито залък, затова го настаних да спи — продължи Махун и като забеляза опулените ми очи, добави: — Не знам дали ви е известно, млади момко, че той не е спал няколко денонощия, а в лодките няма да ни е до сън.
— Никакви лодки не ще намерите, ако се мотаете още тук! — с негодувание възкликнах аз. Доближих шкипера и го разтърсих за рамото. Той най-сетне отвори очи, но не помръдна.
— Време е да напуснем кораба, сър — спокойно казах аз.
Той с мъка се надигна, погледна към пламъците, погледна към морето, блестящо край кораба и черно като мастило в далечината, погледна към звездите, които трептяха мътно през тънката завеса на дима върху небе, катраненочерно като Ереб.
— Младшите първо — рече той.
Един от моряците, като изтри с ръка устни, стана, прехвърли хакборда и се скри от очи. Останалите го последваха. Един се поспря, допи си бутилката и като замахна силно, я запокити сред пламъците.
— На, вземи! — извика той.
Шкиперът, безутешен, все още се бавеше и ние го оставихме за малко насаме да се прости с първия си кораб. После отново отидох при него и го отведох. И тъкмо навреме. Желязото на кърмовата куверта се бе нажежило.
Прерязахме фалината на баркаса и трите лодки, вързани една за друга, се отделиха от кораба. Напуснахме го точно шестнайсет часа след избухването. Махун командуваше втората лодка, а аз — най-малката, която бе дълга четиринайсет стъпки. Баркасът можеше да побере всички, но шкиперът каза, че трябва да спасим колкото може повече имущество за застрахователното дружество; и така аз поех първото си командуване. В моята лодка имаше още двама души, торба сухари, няколко консерви месо и буренце с вода. Беше ми заповядано да следвам наблизо баркаса, за да можем при лошо време да се прехвърлим в него.
И знаете ли какво си мислех? Реших още при първа възможност да се отделя от компанията на другите. Искаше ми се нищо да не пречи на първото ми командуване. Нямах намерение да се движа с ескадра, щом ми се представяше случай да плавам самостоятелно. Сам ще достигна брега. Ще изпреваря останалите лодки. Ех, младост, младост! Глупава, очарователна, чудесна!
Ние обаче не отплавахме веднага. Трябваше да видим последните мигове на кораба. И лодките обикаляха в нощта, издигайки се и спускайки се върху вълните. Моряците дремеха, пробуждаха се, въздишаха, пъшкаха. Аз гледах към горящия кораб.
Под тъмното небе той ярка пламтеше върху пурпурното море, обагрено от кървавочервените отблясъци на лумналата и зловеща вода. Пламъкът, огромен и самотен, се издигаше високо над океана, а от върха му непрестанно кълбеше към небето чер дим. Корабът силно гореше, скръбен и величествен като погребална клада, запалена в морето, в нощта, и наблюдавана от звездите. Тази великолепна смърт дойде като милост, като дар, като награда за стария кораб в края на усилния му път. Да наблюдаваш как корабът изпуска сетния си дъх, поверявайки го на звездите и морето, вълнуваше като гледка на величествен триумф. Мачтите паднаха малко преди разсъмване; искри лумнаха и се завъртяха вихрено, те сякаш изпълниха цялата нощ с огън — търпеливата и зорка необятна нощ, надвиснала мълчаливо над морето. Когато съмна, от кораба бе останала само овъглена коруба, която плаваше тихо под облак дим, носейки в себе си тлееща маса въглища.
Тогава извадихме веслата и лодките една след друга като процесия заобиколиха останките на кораба. Най-отпред беше баркасът. Когато минавахме край кърмата, тънък език пламък злобно се стрелна към нас и изведнъж носът на кораба почна да потъва, а от водата, като съскаше силно, се издигна пара. Последна се скри оцелялата кърма, но боята й се бе свлякла — напукана и олющена; буквите вече ги нямаше, нямаше ги думите и непреклонния девиз, нещо като душа на кораба, които да отправят към изгряващото слънце неговото верую и неговото име.
Поехме на север. Задуха лек ветрец и към обед лодките за последен път се събраха. На моята нямаше ни мачта, ни платна, но аз направих мачта от резервно весло, а платно измайсторих от тента, като използвах вместо рея канджа. Навярно такава мачта бе твърде тежка за лодката, но имах удоволствието да се убедя, че мога да изпреваря спътниците си, ако вятърът духа откъм кърмата. Наложи се да ги почакам. После погледнахме в картата на капитана, похапнахме дружно сухари с вода и получихме последните нареждания. Те бяха кратки и ясни: да плаваме на север и по възможност всички заедно.