Морето, загладено от някой по-силен порив на вятъра, отново се издигаше и заливаше двата края на „Нан-Шан“ със снежнобели приливи на пяна, която се разстилаше нашироко през перилата в тъмната нощ. И върху тази ослепителна покривка, разпростряна под черните облаци и изпускаща синкав блясък, капитан Макхуър можа да улови със съкрушен мимолетен поглед няколко съвсем малки черни като абанос петна, капаците на люковете, плътно затворените прозорчета на светлите люкове, главите на покритите лебедки, основата на някоя мачта. Това бе всичко, което той можа да види от своя кораб. Средната част на кораба с мостика, на който беше той и помощникът му, затворената щурманска рубка, където рулевият направляваше кораба, изпълнен със страх, че при по-силен удар би могъл да бъде отнесен през борда заедно с цялата рубка — тази средна част от кораба приличаше на скала край морски бряг, блъскана от прилива и отлива. Като изнесена навътре скала, около която водата вреше, заливаше я, блъскаше се в нея, мяташе се наоколо; като скала сред плискащите се крайбрежни вълни, за която корабокрушенците се хващат, преди да потънат — с тази разлика само, че тя се издигаше, потъваше, люлееше се продължително, без отдих и почивка; като скала, която като по чудо се е откъснала от брега и се е понесла залитаща по вълните.
Бурята ограбваше „Нан-Шан“ с някаква безсмислена, разрушителна ярост: платна, откъснати от въжетата, двойно усукани брезенти, отнесени от вятъра, всичко от мостика, пометено от водата, разкъсани калъфи, изкривени перила, разбити капаци на прозорци — а и две от лодките вече ги нямаше. Те бяха изчезнали, без някой да ги чуе и види, стопявайки се в гривата и прегръдката на вълните. Едва по-късно, когато при белезникавия блясък на друга висока вълна, заляла кораба, Джукс зърна два чифта висилки за спасителни лодки да се подават черни и голи от гъстия мрак, с развяващо се скъсано въже и подскачащ въз въздуха железен скрипец, той започна да си дава сметка за онова, което се бе случило на три ярда зад гърба му.
Проточи глава напред, търсейки пипнешком ухото на началника си. Устните му се допряха до него — голямо, месесто и съвсем мокро.
Извика с глас, изпълнен с тревога:
— Лодките ни… отиват вече, сър.
И пак чу този глас, неестествен и слаб, но с пронизваща сила на спокойствие сред страшния дисонанс от шумове, сякаш идващ от някакво далечно спокойно място отвъд черния безкрай на бурята; пак чу мъжки глас — нежния и неукротим звук, който може да предава безбройните нюанси на мисълта, да изразява решителност и воля, който ще произнесе уверените думи в онзи ден последен, когато небето ще се сгромоляса и ще се раздава справедливост; той пак го чу да се провиква към него сякаш отнякъде далеч, много далеч:
— Добре.
Джукс помисли, че не е успял да обясни достатъчно.
— Нашите лодки, лодките, казвам… лодките, сър. Две вече ги няма.
Същият глас, на една стъпка от него и въпреки това толкова далечен, изкрещя съвсем съзнателно:
— Нищо не може да се направи.
Капитан Макхуър не се бе обърнал нито веднъж, но Джукс долови още някои думи през вятъра:
— Какво може… очаква… когато се блъскаме да пробием през… такава… Все трябва… оставим нещо след… разбира се от само себе си.
Джукс продължи да слуша внимателно, за да чуе още нещо. Но нямаше нищо повече. Това бе всичко, което капитан Макхуър имаше да каже; и Джукс по-скоро си представяше, отколкото виждаше широкия дебел гръб пред себе си. Непроницаема тъмнина падна плътно върху призрачните отблясъци на морето. И Джукс бе обзет от смътното убеждение, че нищо не би могло да се направи.
Ако механизмът за управление на кораба не се повреди, ако огромните количества вода не смачкат палубата или не разбият някой от люковете, ако машините не откажат, ако би могло да се поддържа движението на „Нан-Шан“ срещу този ужасен вятър и ако не пропадне под някоя от тези страхотни вълни (Джукс съзираше от време на време с изпълнени от безпокойство очи само белите им гребени да се издигат високо над носа) — тогава имаше вероятност корабът да оцелее. Нещо като че ли се преобръщаше в душата на помощник-капитана, изтласквайки най-отгоре чувството, че „Нан-Шан“ е загубен.
„Свършено е с него“ — каза си той с изненадваща тревога, сякаш беше открил някакво неочаквано съдържание на тази си мисъл. Някое от тези неща неизбежно щеше да се случи. Нищо вече не можеше да бъде предотвратено и нищо не можеше да се поправи. Хората на борда бяха без значение, а и корабът не би могъл да издържи. Стихията надвишаваше всякакви възможности.
Джукс почувствува една ръка да се отпуска тежко върху раменете му; и на тази покана той отвърна с голяма взаимност, като прихвана капитана си през кръста.
Те стояха така, здраво прегърнати в тъмната нощ, подпирайки се един-друг срещу вятъра, опрели буза до буза и устните до ухото, като туловища на два кораба, свързани от носа до кърмата.
И Джукс чу гласа на началника си едва ли по-високо, отколкото преди, но по-близко; сякаш тръгнал срещу огромния напор на стихията, той се бе приближил, донасяйки със себе си някакво странно въздействие на спокойствие като чистия блясък на сияние.
— Знаете ли къде отидоха хората? — питаше той, енергичен и в същото време губещ се, преодолявайки силата на вятъра, и веднага изчезна.
Джукс не знаеше. Те всички бяха на мостика, когато истинската сила на бурята връхлетя върху кораба. Нямаше никаква представа къде са пропълзели. Сега не се виждаха никъде, въпреки че едва ли биха могли с нещо да помогнат. Джукс някак си се безпокоеше от желанието на капитана да разбере къде са хората.
— Трябват ли ви хора, сър? — извика той боязливо.
— Длъжен съм да ги зная — натърти капитан Макхуър. — Дръжте се здраво.
Те се държаха здраво един за друг. Един пристъп на необуздана ярост, един зъл порив на вятъра просто съвсем закова кораба; той само се люлееше бързо и леко като детска люлка в продължение на един страхотен момент на напрежение, докато всичкият въздух наоколо фучеше бясно покрай него, сякаш бягаше с грохот далеч от мрачните дълбини на земята.
Това ги задушаваше и със затворени очи те затегнаха още повече прегръдката си. Издигналият се в тъмното от силата на вятъра стълб вода се удари в кораба, пречупи се и се стовари от високо върху мостика с трясък и със смазваща тежест.
Един летящ къс от тази сгромолясваща се грамада вода, една пръска само ги обви във водовъртеж от краката до над главите, като пълнеше разярено ушите, устата и ноздрите им със солена вода. Изтласкваше нозете, увиваше се бързо около ръцете и после стремително откипя току под брадите им; отваряйки очи, те видяха натрупалата се пяна да се мята насам-натам сред онова, което изглеждаше като отломки от някакъв кораб. Той беше се поддал, сякаш бяха сломили съпротивата му. Техните тупкащи сърца също така не устояха пред страхотния удар; и изведнъж „Нан-Шан“ се изправи, за да продължи да се гмурка напред, сякаш се мъчеше да се измъкне изпод развалините.
В тъмното вълните като че ли налитаха от всички страни, за да го задържат там, където можеше да загине. Имаше злоба в начина, по който те се отнасяха към него, и жестокост в ударите, които му нанасяха. Той беше като живо същество, хвърлено на гнева на тълпата: блъскан ужасно, удрян, повдиган нагоре, хвърлян отново долу, тъпкан. Капитан Макхуър и Джукс се държаха един за друг, оглушени от шума, със запушени от вятъра уста; и голямото физическо възбуждение, което кипеше около телата им, донесе като необуздана проява на страст дълбоко безпокойство в техните души. Един от онези диви и страшни писъци, които понякога се чуват да преминават тайнствено над главите през постоянния грохот на бурята, връхлетя, сякаш носен на криле, върху кораба и Джукс се опита да го надвика:
— Ще преживее ли корабът всичко това?
Викът се беше изтръгнал от самите му гърди. Той беше непреднамерен като мисъл, която внезапно се ражда в главата, затова самият Джукс не чу нищо от него. Всичко бе веднага потушено — мисъл, намерение, усилие — и неуловимото трептене от неговия крясък се сля с бурните вълни на въздуха.
Той не очакваше никакъв отговор. Абсолютно никакъв. Защото наистина какъв отговор би могло да му се даде. Но след малко помощник-капитанът чу с удивление слабия и упорит глас в ухото си, невръстно слабия звук, останал непобеден в гигантския шум:
— Може би.
Това беше някакъв глух вик, по-трудно уловим от шепот. И ето че гласът се върна отново, полузадушен от страхотния трясък, като кораб, който се бори срещу вълните в океана.
— Да се надяваме! — провикна се той, слаб, самотен и невъзмутим, чужд на представите за надежда или страх; и после протрептя в несвързани думи:
— Корабът… Това… Никога — все пак… за най-доброто.
Джукс се отказа да се напряга повече.
После гласът, сякаш бе единственото нещо, способно да устои на силата на бурята, като че ли започна да се усилва и да става по-устойчив при последните разпокъсани викове:
— Продължава да блъска… строителите… свестни хора… И да рискуваме… Раут… добър мъж.
Капитан Макхуър свали ръката си от раменете на Джукс и с това престана да съществува за своя помощник, толкова беше тъмно; след напрегнатото усилие на всеки мускул Джукс се отпусна целият. Ведно с терзаещата болка на върховно изпитание така много му се спеше, сякаш беше бит и измъчван до крайна изнемога. Вятърът сграбчи главата му и се опита да я изтръгне от раменете; дрехите му, пълни с вода, тежаха като олово, студени и със стичащи се по тях струйки, подобно на броня от топящ се лед; той затрепери — и тази тръпка продължи дълго; с ръце, стиснали здраво това, за което се държеше, той се остави да потъне бавно в дълбините на телесното страдание. Беше съсредоточил мислите си върху себе си някак безцелно и празно и когато нещо го побутна леко отзад в коленете, той, както се казва, цял подскочи от уплаха.
При внезапното си навеждане напред Джукс се блъсна в гърба на капитан Макхуър, който не се и помръдна; и тогава една ръка го сграбчи за бедрото. Настъпило бе затишие, някакво заплашително затишие на вятъра, бурята си поемаше дъх — и той почувствува, че го опипват грубо. Беше боцманът. Джукс разпозна тези ръце, толкова дебели и огромни, като че ли принадлежаха на човек от някаква нова порода.
Боцманът бе стигнал до мостика, пълзейки срещу вятъра, и бе усетил с темето си нозете на първия помощник. Веднага се сви и започна да изследва тялото на Джукс отдолу нагоре с благоразумни, извинителни опипвания, както подхождаше на подчинен.
Той беше грозен, дребен на ръст и начумерен моряк на петдесет години, силно окосмен, късокрак, с дълги ръце, приличащ на остаряла маймуна. Имаше огромна сила; в големите му непохватни лапи, издадени напред като кафяви боксови ръкавици в края на косматите ръце, най-тежките предмети биваха подмятани като играчки. Освен прошарената вълна на гърдите, заплашителните обноски и дрезгавия глас той не притежаваше нито един от класическите белези на хората от неговата категория. Добрият му нрав стигаше почти до глуповатост: всеки си правеше с него каквото иска; човек с лек и общителен характер, в него нямаше нито капка инициатива. Поради тези причини Джукс не го обичаше; но капитан Макхуър, за безкрайно неудоволствие на Джукс, изглежда, смяташе, че той е първокласен боцман.
Боцманът се изправи, хващайки се за дрехата на Джукс, позволил си тази свобода с най-голяма сдържаност и само дотолкова, доколкото това му се налагаше поради бурята.
— Какво има, боцмане, какво има? — извика Джукс подразнен. Какво ли би могъл да търси на мостика този загубен боцман? Тайфунът бе изнервил Джукс. Пресипналото мучене на другия, макар и неразбираемо, като че ли подсказваше състояние на живо задоволство. Не можеше да има никаква грешка. Старият глупак се радваше на нещо.
Другата ръка на боцмана бе напипала някакво друго тяло, защото с променен тон на гласа си той започна да пита:
— Вие ли сте, сър? Вие ли сте, сър?
Вятърът заглуши неговия вой.
— Да! — изкряска капитан Макхуър.
IV
Всичко, което боцманът в резултат на крайно изобилие от викове можа да обясни на капитан Макхуър, беше странната новина, че „Всички тия китайци в средната палуба са се измъкнали, сър“.
Откъм подветрената страна Джукс чуваше двамата да крещят на шест инча от лицето си, както в тиха нощ можете да чуете двама души на половин миля един от друг да разговарят през някоя нива. Той долови сърдитото „Какво? Какво?“ на капитан Макхуър и напрегнатия дрезгав глас на другия.
— Накуп… видях ги лично… Ужасна картина, сър… сметнах да… ви кажа.
Джукс остана безучастен, сякаш се чувствуваше освободен от отговорност поради силната буря, която правеше съвсем безполезна, дори самата мисъл за предприемане на нещо. Освен това още твърде млад той бе така погълнат от стремежа да запази сърцето си абсолютно калено срещу най-лошото, което можеше да дойде, че бе започнал да чувствува непреодолимо отвращение към всякакъв друг вид дейност. Не бе уплашен; знаеше това, защото, твърдо уверен, че никога няма да види следващия изгрев на слънцето, запази спокойствие в тази си увереност.
Това са онези моменти на бездействен героизъм, на какъвто дори свестни хора се поддават понякога. Мнозина капитани на кораби без съмнение могат да си спомнят подобен случай из своя опит, когато точно такъв транс на дяволски стоицизъм е обземал внезапно целия екипаж на кораба. Джукс обаче нямаше богат опит с хора или с бури. Той мислеше, че е спокоен, неумолимо спокоен; но в действителност бе смутен; не до степен на малодушие, а само доколкото един порядъчен мъж би си позволил това, без да изпита отвращение към самия себе си.
Това беше по-скоро едно наложено насила вцепеняване. То идва в резултат на продължителното силно напрежение от една буря; от постоянно увеличаващата се степен на нещастието; и после — телесната умора от самото усилие да останеш жив сред прекалената суматоха; пронизваща и натрапчива умора, която прониква дълбоко в гърдите на човека, за да гнети и съкруши сърцето му, това сърце, което е непоправимо и което пред всички блага на земята — дори пред самия живот — жадува за спокойствие.
Джукс бе зашеметен много повече, отколкото сам предполагаше. Той се държеше — целият мокър, целият измръзнал, с вдървени ръце и крака; и в момент на халюцинация от бързи видения (казват, че давещият се виждал целия си живот) пред него изплуваха всевъзможни спомени, които нямаха никаква връзка със сегашното му положение. Спомни си баща си например: достопочтен търговец, който при един неблагополучен прелом в работите си тихичко легна болен и веднага умря в състояние на пълно примирение. Джукс не си спомни за тези обстоятелства, разбира се, но оставяйки иначе безучастен, той сякаш видя съвсем ясно лицето на нещастния човек; една игра на карти, която бе играл, когато бе още почти момче, в залива Тейбъл на борда на някакъв кораб, който след това бе потънал с целия си екипаж; дебелите вежди на първия си капитан; и без всякакво вълнение си спомни за майка си — така, както преди години влизаше безшумно в нейната стая и я намираше там да седи с книга в ръка, за майка си, и тя мъртва сега, — решителна жена, останала в затруднено положение, която така енергично се бе заела с неговото възпитание.
Всичко това едва ли бе траяло по-дълго от секунда, може би не и толкова дори. Една тежка ръка бе паднала върху раменете му; гласът на капитан Макхуър произнасяше неговото име в ухото му.
— Джукс! Джукс!
Той долови тона на дълбоко безпокойство. Вятърът бе налетял с цялата си тежест върху кораба, мъчейки се да го затисне сред вълните, които съвсем го заливаха, сякаш бе потопен надълбоко пън; а увеличаващата се сила на грохота се носеше отдалеч чудовищно застрашителна. Високите вълни връхлитаха от тъмното с призрачната светлина на гребените си — светлината на морската пяна, която с яростен, кипящ, мътен проблясък показваше върху стройния корпус на кораба надвесването, сгромолясването и кипящото бясно разливане на всяка вълна. Нито за момент корабът не можеше да се отърси от водата; Джукс, вдървен, съзря в неговото движение лошия призрак на напълно безконтролно мятане по водата. Той повече не се бореше с разум. Това беше началото на края, и нотката на живо безпокойство в гласа на капитан Макхуър го отврати като проява на сляпо и пагубно безумие.