Магията на бурята бе завладяла Джукс. Той бе проникнат от нея, погълнат от нея; той бе скован от нея със суровостта на нямо вглъбение. Капитан Макхуър продължаваше упорито да крещи, но вятърът се вмъкваше между тях като плътен клин. Той висеше на врата на Джукс, тежък като воденичен камък, и внезапно главите им се чукнаха една в друга.
— Джукс! Мистър Джукс, чувате ли!
Той трябваше да отговори на този глас, който не искаше да бъде заглушен. Отговори по обичайния начин:
— Да, сър.
И тозчас сърцето му, разстроено от бурята, която поражда страстно желание за спокойствие, се разбунтува срещу тиранията на дисциплината и началничеството.
Капитан Макхуър държеше здраво главата на помощника си и я притискаше към тайнствено мълвящите си устни. Понякога Джукс го прекъсваше, предупреждавайки бързо: „Внимавайте, сър!“ Или капитан Макхуър изреваваше в ревностна подкана: „Дръж се здраво там!“ И цялата мрачна вселена сякаш се залюляваше заедно с кораба. Млъкнаха. Корабът все още плаваше. И капитан Макхуър поднови виковете си.
— … казва… всичките… измъкнали… Трябва да се види… какво става.
Когато стихията бе връхлетяла с пълна сила върху кораба, бе станало невъзможно да се стои повече на палубата му; и моряците, слисани и ужасени, бяха потърсили убежище в левия коридор под мостика. Той имаше врата назад към кърмата, която те бяха затворили; беше много тъмен, студен и потискащ. При всяко силно наклоняване на кораба всички заедно изстенваха в тъмнината и чуваха как тонове вода се леят наоколо, сякаш се мъчеха да стигнат до тях. Боцманът се беше опитал да ги понахока сърдито, но както по-късно се изрази, никога не бе имал работа с по-щури хора. Те се чувствуваха достатъчно удобно там, в безопасност, пък и не ги търсеха за никаква работа; и все пак само мърмореха и се оплакваха като болни деца. Най-сетне един от тях каза, че ако имало поне някаква светлинка да могат да си виждат носовете, нямало да бъде чак толкова лошо. Той каза, че пощурявал да лежи там в тъмното и да чака проклетата черупка да потъне.
— Защо не излезеш навън тогава и да свършиш на бърза ръка? — обърна се боцманът към него.
Това предизвика вой от проклятия. Боцманът се видя обсипан от всякакъв вид упреци. Моряците, изглежда, се чувствуваха обидени от това, че не им бяха доставили на часа някаква лампа като с вълшебна пръчка. Хленчеха за светлинка, когато щеше да дойде моментът на потъването! И макар безсмислието на ругатните им да бе очевидно — тъй като никой не би могъл да се надява, че ще успее да стигне до помещението с лампите, което се намираше на кърмата — боцманът беше много силно обезпокоен. Той смяташе, че е непристойно от тяхна страна да мърморят така по негов адрес. И им го каза, но думите му бяха посрещнати с всеобщо неодобрение и оскърбления. И затова потърси убежище в сърдито мълчание. В същото време техният ропот, въздишки и мърморене много го тревожеха, но скоро му мина през ума, че шест лампи-глобуси висят в туиндека и че съвсем не би било несправедливо, ако кулите бъдат лишени от една от тях.
„Нан-Шан“ имаше един бункер за въглища, който се простираше от единия борд до другия, свързваше се посредством желязна врата с предния туиндек, тъй като понякога биваше използван за товари. Сега той бе празен и люкът му бе първият в този коридор. Следователно боцманът можеше да се вмъкне там, без въобще да излиза на палубата; но за голяма своя изненада той откри, че не е в състояние да убеди когото и да било да му помогне да отвори капака на люка. При все това се опита да го намери пипнешком, но един човек от екипажа, който лежеше на пътя му, отказа да се помръдне.
— Та аз само искам да ви намеря тая проклета лампа, за която ми плачете — увещаваше боцманът почти умолително.
Някой му викна да се маха и да си натика главата в чувал. Той съжаляваше, че не можа да разпознае гласа и че е толкова тъмно, та не може да го види, иначе, както каза, би му дал да разбере на този кучи син, пък каквото ще да става. Въпреки това бе решил да им покаже, че може да намери лампа дори ако трябва да загине за това.
При бурното люлеене на кораба всяко движение беше опасно. Само да лежи човек, вече му костваше достатъчно усилия. Той едва не си строши врата, като се спускаше в бункера. Падна на гърба си и се затъркаля безпомощно от единия край до другия в опасна близост с един тежък, железен прът — въглищарски лом вероятно, — оставен там долу от някого. Този предмет го нервираше, сякаш беше някакъв див звяр. Не можеше да го види, тъй като стените на бункера бяха покрити с въглищен прах и вътре беше непрогледно тъмно; но го чуваше да се плъзга, да дрънчи и да се блъска насам-натам, винаги в съседство с главата му. И като че ли вдигаше извънредно голям шум — издаваше тежки глухи удари, сякаш беше голям, колкото подпора на мост. Боцманът успя да забележи всичко това, докато се мяташе от десния до левия борд и обратно и докато драскаше отчаяно с нокти по гладките стени на бункера в опитите си да се задържи. Понеже люкът на туиндека не прилягаше съвсем добре, той забеляза на долния му край тънка ивица бледа светлина.
Бидейки моряк и все още енергичен мъж, на него не му беше необходим кой знае какъв късмет, за да се изправи отново на крака; късметът се състоеше в това, че при опитите си да се изправи, боцманът напипа железния лом и го хвана здраво. Инак би се страхувал, че може да му строши краката или най-малкото да го събори отново. Отначало застана неподвижен. Чувствуваше се несигурен в този мрак, който като че ли правеше движенията на кораба непознати, непредвидени и трудни да им се противодействува. За момент се почувствува така разколебан, че не посмя да мръдне, от страх да не би „всичко да започне отново“. Нямаше никакво намерение да бъде раздробен в този бункер.
Бе си ударил два пъти главата; и малко бе зашеметен. Сякаш все още ясно чуваше дрънченето и ударите на железния прът край ушите си, затова го стисна още по-силно, за да докаже на самия себе си, че го държи сигурно в ръка. Беше малко учуден от яснотата, с която тук долу можеше да чува как бурята беснее. В празното пространство на бункера нейният вой и рев като че ли придобиваха нещо от човешкия характер, от човешката ярост и болка — не бяха толкова необятни, но затова пък безкрайно остри. А имаше също така с всяко наклоняване и удари — тежки, глухи удари, сякаш някакъв обемист, близо петтонен предмет се търкаляше свободно в трюма. Но такъв предмет в товара нямаше. Нещо на палубата? Невъзможно. Или пък покрай бордовете? Не можеше да бъде.
Той размисли всичко това бързо, ясно, компетентно като моряк и в края на краищата си остана озадачен. Този шум все пак идваше отвън заглушен, заедно с изтичането и изливането на вода по палубата над главата му. Вятърът ли беше това? Сигурно. Тук долу той вдигаше голям шум, сякаш това бяха виковете на цяла тълпа полудели мъже. И в себе си откри също така желанието да намери лампа — та ако щете дори само за да му свети, когато потъва — и трескавото нетърпение да се измъкне от този бункер колкото е възможно по-скоро.
Той издърпа резето: тежката желязна плоча се завъртя на пантите си; и сякаш отвори вратата за воя на бурята. Посрещна го хор от дрезгави викове: въздухът бе спокоен и плискането на водата отгоре се заглушаваше от глъчката на потискани гърлени крясъци, които създаваха впечатление за отчаяна суматоха. Разкрачи крака по цялата ширина на вратата и протегна врат. И отначало съзря само онова, което беше дошъл да търси: шест малки жълти пламъка, които се люлееха буйно сред плътната маса на полумрака.
Помещението бе укрепено като минна галерия, с една редица подпорни в средата и напречни греди над главата, които продължаваха напред в тъмното — неизвестно докъде. А на лявата страна се виждаше неясно като вдлъбнатина в една от стените някаква огромна маса с полегати очертания. Всичко това заедно със сенките и очертанията се движеше непрестанно. Боцманът гледаше напрегнато: корабът се килна надясно и силен вой се чу откъм онази маса, която се издигаше полегато като сринала се пръст.
Парчета дърво изсвистяха покрай него. Дъски, помисли той, неизразимо изненадан, като дръпна бързо назад главата си. Един човек се плъзна покрай краката му, с отворени очи, по гръб, протягайки вдигнати нагоре ръце към нещо несъществуващо; и още един дойде, подскачащ като откъртил се камък, с глава между нозете си и вкопчени здраво ръце. Опашката на косата му шибаше във въздуха; посегна да се хване за краката на боцмана и от разтворената му ръка някакво светло бяло колелце се търкулна към единия крак на боцмана. Боцманът видя, че това е сребърен долар, и викна учуден. С внезапен шум на тъпчене и влачене на боси крака и с гърлени викове камарата от гърчещи се тела, откъснала се от вътрешната страна на кораба, се скупчи от лявата и после, като се плъзна, инертна и боричкаща се, се понесе към дясната страна с тъп, глух тътен. Виковете престанаха. Боцманът дочу продължителен стон през грохота и свистенето на вятъра; видя неоправима плетеница от глави и рамене, голи ходила, които ритаха нагоре, юмруци, които се размахваха, гърбове, които се премятаха, нозе, оплетени на опашка коси, лица.
— Боже мили! — провикна се той ужасен при тази гледка и се прилепи назад о железния люк.
Да разкаже за това, ето за какво бе дошъл той на мостика. Не можеше да го запази само за себе си; а на кораба има само един човек, пред когото заслужава да го кажеш, за да ти олекне. Когато се връщаше обратно през коридора, хората от екипажа го ругаха, загдето е такъв глупак. Защо не донесъл лампата? Какво значение, по дяволите, имаха тези кули за когото и да било! Но когато излезе навън и видя крайно опасното състояние на кораба, всичко, което ставаше вътре, започна да му се струва не особено важно.
В първия миг той помисли, че е излязъл от коридора тъкмо в момента, когато корабът потъва. Стълбичката към мостика беше отнесена от водата, но огромните вълни, заливащи кърмата, го понесоха нагоре. След това за известно време трябваше да лежи по корем, като се държеше за една от халките, и от време на време си поемаше дъх, гълтайки солена вода. Той се промъкна още малко напред, пълзешком, премного уплашен и разстроен, за да се върне назад. По такъв начин стигна до задната част на щурманската рубка. На това относително защитено място той намери втория помощник-капитан. Боцманът бе приятно изненадан, защото бе с впечатление, че всичко живо на палубата сигурно е отдавна отнесено от водата. Попита нетърпеливо къде е капитанът.
Вторият помощник се бе свил долу като малко зло животинче под някакъв плет.
— Капитанът ли? В морето, след като ни вкара в тая беда. — Първият помощник и той също, доколкото знаел или го интересувало. Още един глупак. Нямало значение. Полека-лека всеки си отивал.
Боцманът отново изпълзя навън сред силния вятър; не защото, както каза, много очаквал да намери някого, а само за да се махне от „оня мъж“. Той пролази навън така, както прокуденият отива да се срещне с немилостивия свят. Затова и толкова силно се зарадва, когато намери Джукс и капитана. Но онова, което ставаше в туиндека, бе за него вече от второстепенно значение. Освен това трудно беше да го чуят. Все пак той успя да съобщи, че китайците се мятали на произвола заедно със сандъците си и че дошъл горе нарочно да докладва за това. Колкото до екипажа — моряците били добре. След това, вече успокоен, се смъкна на пода в седнало положение, прегърнал с ръце и крака стойката за телеграфа на машинното отделение — желязна отливка, дебела като стълб. Когато и тя свършеше, ех, предполагаше, че и той ще свърши. И повече и не помисли за кулите.
Капитан Макхуър бе дал на Джукс да разбере, че иска от него да слезе долу да види какво става.
— И какво следва да направя, сър? — Мокрото тяло на Джукс трепереше цялото така силно, че гласът му прозвуча като блеене.
— Вижте най-напред… Боцманът… казва… на произвола.
— Тоя боцман е проклет глупак — изстена Джукс неуверено.
Абсурдността на отправеното към него искане възмути Джукс. Той така не желаеше да отиде, сякаш в момента, в който би напуснал палубата, корабът сигурно щеше да потъне.
— Трябва да зная… не мога да напусна…
— Ще се успокоят, сър.
— Бият се… боцманът казва, че се бият… Защо? Не мога да позволя… да се бият… на борда… Бих предпочел да останете тук… случай… аз самият… отнесен в морето… Спрете това… по някакъв начин. Вижте и ми кажете… по тръбата за машинното. Не искам… идвате тук горе… толкова често. Опасно… движи човек… палубата.
Оказал се в безизходно положение, Джукс трябваше да слуша ужасни намеци.
— Не желая… да ви загубя… докато… корабът не е… Раут… добър мъж. Корабът… може… през всичко това… все още се държи.
Изведнъж Джукс разбра, че ще трябва да отиде.
— Мислите ли, че ще издържи? — изкрещя той.
Но вятърът погълна отговора, от който Джукс успя да долови само единствената дума, произнесена с голяма сила:
— … Винаги…
Капитан Макхуър освободи Джукс и навеждайки се над боцмана, викна:
— Върни се с помощника.
Джукс знаеше само, че ръката се е махнала от раменете му. Бе освободен след получената заповед — за да направи какво? Той така се ядоса, че се пусна небрежно и в същия миг бе просто издухан. Струваше му се, че нищо не може да попречи да бъде изметен направо през кърмата във водата. Бързо се просна на пода и боцманът, който го следваше, се стовари отгоре му.
— Не ставайте още, сър — извика боцманът. — Не е толкова бързо!
Една вълна ги заля. Джукс долови боцманът да изломотва нещо, че стълбичките за мостика били отнесени.
— Аз ще ви спусна долу, сър, за ръцете — изкрещя той. Извика още нещо — че коминът вероятно щял също да отиде в морето. Джукс помисли, че това е много възможно, и веднага си представи огънят в котлите угаснал, корабът безпомощен… Боцманът до него продължаваше да вика.
— Какво? Какво има? — изкряска Джукс многострадално; а другият повтори:
— Какво ли би казала моята старица, ако можеше да ме види сега?
В коридора, където беше навлязла доста вода и се плискаше в тъмнината, хората бяха безмълвни като смъртта, докато Джукс не се препъна в един от тях и грубо го наруга, загдето му се бил изпречил на пътя. Тогава два-три гласа, нетърпеливи и слаби, запитаха:
— Някаква надежда за нас, сър?
— Какво става с вас, глупаци такива? — рече той ядно. Струваше му се, че би могъл да се хвърли там долу сред тях и да не мръдне никога вече. Но те, изглежда, се ободриха; и сред раболепни предупреждения: „Внимавайте! Пазете се от капака на люка, сър!“ го спуснаха в бункера. Боцманът тупна долу подир него и веднага щом се изправи, забеляза:
— Тя би рекла: „Хак ти е, стари глупако, загдето тръгна по тия морета.“
Боцманът имаше малко парици и обичаше да обръща внимание на този факт, като често споменаваше за тях. Съпругата му — пълна жена — и двете му вече порасли дъщери държаха магазинче за зеленчуци и плодове в лондонския квартал Ист Енд.
В тъмното Джукс, които се чувствуваше нестабилен, чуваше далечно оглушително трополене. Едно сподавено непрекъсващо кряскане идваше като че ли някъде отстрани; а отгоре по-мощният вой на бурята се спускаше върху всичкия този шум наоколо. Главата му се въртеше. И на него също в този бункер движението на кораба му се струваше необикновено и застрашително и подкопаваше решителността му, сякаш никога преди не бе плавал по море.
Мина му мисълта да се измъкне оттук; но споменът за гласа на капитан Макхуър не му позволяваше да го стори. Заповядано му бе да отиде и да види. Каква е ползата от тога, питаше се той. Разгневен си каза, че ще види; разбира се, ще види. Но боцманът, клатушкайки се тромаво, го предупреди да бъде внимателен, като отваря вратата; някакъв проклет бой се водел вътре. И Джукс, обзет сякаш от пристъп на силна болка, ядосано попита за какъв дявол се бият онези там.
— Долари! За долари, сър. Всичките им прогнили сандъци са се разтрошили. Проклетите им пари подскачат из цялото помещение, а те се търкалят след тях презглава — късайки и хапейки като не знам какво. Същински малък ад е там вътре.