— Вятърът като че ли е понамалял, сър.
Моряците бяха радостни да се върнат отново в коридора. Тайничко всеки от тях си мислеше, че в последния момент би могъл да избяга на палубата — и това бе едно успокоение. Има нещо ужасно отблъскващо в представата, че потъваш, когато си затворен под палубата. Сега, след като бяха свършили с китайците, те отново започнаха да съзнават трагичното положение на кораба.
Измъквайки се от коридора, Джукс се видя до шия в шумните води. Той се добра до мостика и откри, че може да различава неясни очертания, сякаш зрението му бе станало свръхестествено остро. Те напомняха не за познатия му изглед на „Нан-Шан“, а за нещо, което бе останало в паметта му — за един стар, оголен от всичко параход, който бе съзрял преди години да гние в тинята край брега. Корабът напомняше за тези разбити останки.
Вече нямаше никакъв вятър, никакъв полъх освен слабия поток въздух, който се образуваше от люшкането на кораба. Димът, изтласкан от комина, се стелеше върху палубата. Преминавайки напред, той вдишваше този дим. Усещаше спокойното туптене на машините и чуваше слаби шумове, които като че ли бяха надживели страхотния грохот: чукането на изпотрошени прибори и принадлежности, бързото претъркулване на някое разбито парче по мостика. Съзря смътно късата и пълна фигура на капитана, хванал се за едно извито перило на мостика, неподвижен и олюляващ се, сякаш беше пуснал корен в дъските. Неочакваното спокойствие на въздуха потискаше Джукс.
— Свършихме работата, сър — каза той задъхан.
— Знаех си, че ще я свършите — рече капитан Макхуър.
— Наистина ли? — смънка Джукс сам на себе си.
— Вятърът спря изведнъж — продължи капитанът.
Джукс избухна:
— Ако смятате, че беше лесно…
Но неговият капитан, хванал се за перилото, не му обърна никакво внимание.
— Според книгите най-лошото все още не е отминало.
— Ако повечето от тях не бяха полумъртви от морска болест и уплаха, нито един от нас нямаше да се измъкне жив от онова място — рече Джукс.
— Трябваше да постъпя така, както им се полага — измънка Макхуър безучастно. — Не можеш да намериш всичко в книгите.
— А аз смятам, че те щяха да се нахвърлят върху ни, ако не бях заповядал на хората да се измъкнат бързо-бързо — продължаваше Джукс разгорещено.
След предишните им викове, които се чуваха като шепот, сегашният им нормален тон, вече толкова ясен, ехтеше много силно в ушите сред удивителното спокойствие на въздуха. Струваше им се, че приказват под някакъв тъмен и резониращ свод.
През назъбения отвор в купола от облаци светлината на няколко звезди падаше върху черната вода, която се надигаше и отново се снижаваше в безпорядък. От време на време върхът на някой воден хълм прехвърляше борда и се смесваше с пяната, която се носеше стремително по залятата палуба. Този пръстен от гъсти пари, който се въртеше бясно в кръг около спокойния си център, бе обхванал кораба като неподвижна и непробиваема стена, която изглеждаше невъобразимо зловеща. Морето, сякаш раздвижено от вътрешно възбуждение, подскачаше в островърхи хълмове, които се боричкаха един с друг, пръскайки силно по бордовете; и нисък стон, безкрайният гневен вопъл на бурята, идваше отдалеч, отвъд границите на застрашителното затишие. Капитан Макхуър продължаваше да мълчи и острият слух на Джукс долови внезапно неясния продължителен грохот на някаква огромна вълна, носеща се невидима под онзи плътен мрак, който очертаваше ужасяващия предел на зрението му.
— Разбира се — започна той докачен, — те мислеха, че сме решили да се възползваме от случая, за да ги ограбим. Разбира се! Вие казахте — съберете парите. Лесно е да се каже. Те не можеха да открият какво сме намислили. Влязохме и хоп! — право в средата, сред тях. Бяхме принудени да го направим с щурм.
— Щом като е трябвало… — смънка капитанът, без да се опита да погледне Джукс. — Трябваше да направим каквото се полага.
— Ще си имаме тепърва големи неприятности, когато това свърши — рече Джукс, много обиден. — Нека само да се съвземат малко и ще видите. Те ще се нахвърлят отгоре ни, сър. Недейте забравя, това не е английски параход сега. Тия скотове, те също добре го знаят. Проклетият сиамски флаг!
— Но ние сме на кораба все пак — забеляза капитан Макхуър.
— Трудностите още не са свършили — настоя Джукс пророчески, като се олюля и се хвана за нещо. — Корабът е развалина — добави той неясно.
— Трудностите още не са свършили — съгласи се капитан Макхуър полугласно. — Понаглеждай го за минутка.
— Ще напуснете ли палубата, сър? — запита Джукс бързо, сякаш бурята щеше да се нахвърли отгоре му в момента, в който той остане самичък с кораба.
Той наблюдаваше как „Нан-Шан“, разбит и самотен, се клатушка тежко сред тази дива гледка от цели планини черна вода, озарена от сиянието на далечни светове. Корабът се движеше бавно, издишвайки в спокойната сърцевина на бурята излишъка от силата си в бял облак пара — и дълбокогласните трепети на избавлението звучаха като предизвикателни тръбни звуци, издадени от живо морско същество, нетърпеливо да поднови борбата. Всичко престана изведнъж. Въздухът, неподвижен, простена. Над главата на Джукс няколко звезди светеха в бездна от черни изпарения. Мастиленият ръб на облаковия диск гледаше смръщен към кораба под парче лъскаво небе. Звездите и те като че ли го гледаха вторачено, сякаш за последен път, а бляскащият им рой приличаше на диадема върху наведено чело.
Капитан Макхуър бе отишъл в щурманската рубка. Там нямаше никаква светлина; но той почувствува безпорядъка в това помещение, където бе свикнал да живее в ред. Креслото му лежеше катурнато. Книгите бяха изпопадали на пода; под ботуша му изхрущя парче стъкло. Потърси пипнешком кибрита и намери една кутийка на един от издадените силно напред рафтове. Драсна клечка и присвил очи, поднесе малкото пламъче към барометъра, който с лъскавия си капак от стъкло и метал му кимаше неспирно.
Той беше паднал много ниско, невероятно ниско, толкова ниско, че капитан Макхуър изръмжа. Клечката изгоря и той бързо извади друга с дебелите си вкочанени пръсти.
Отново едно малко пламъче затрептя пред кимащия капак от стъкло и метал. Очите му, присвити в съсредоточеността си, се спряха на него, сякаш очакваха някакъв незабележим знак. Със сериозното си лице той приличаше на обут в ботуши уродлив езичник, който гори тамян пред изображението на китайско божество. Нямаше никаква грешка. Това беше най-ниското падане на барометъра, което бе виждал през живота си.
Капитан Макхуър подсвирна с уста. Той се бе унесъл в мисли, догдето пламъкът не намаля до размера на синя искра, която изгори пръстите му и изчезна. Може би уредът се бе повредил!
Над леглото имаше закрепен на стената анероид. Той се обърна натам, запали друга клечка и видя бялото лице на другия уред да гледа към него многозначително, безпрекословно, сякаш човешката мъдрост бе станала непогрешима чрез безпристрастието на материята. Вече нямаше място за никакво съмнение. Капитан Макхуър изсумтя неодобрително към него и хвърли клечката на пода.
Значи, най-лошото тепърва предстоеше — и ако книгите бяха прави, това най-лошо щеше да бъде съвсем лошо. Преживяното през последните шест часа бе разширило представата му за ужасните възможности на лошото време.
„Ще бъде страшно“ — каза си той наум. Не бе погледнал съзнателно към нищо друго при светлината на кибритените клечки освен към барометъра; и въпреки това по някакъв начин успя да забележи, че шишето за вода и двете чаши са изхвърлени от поставките им. Това сякаш му помогна да си представи по-ясно как корабът е бил люшкан от вълните.
„Не бих повярвал, че е възможно“ — си помисли той. И масата му беше очистена от всичко; линиите, моливите, мастилниците — всички предмети, които си имаха свои сигурни и точно установени места, бяха изчезнали, сякаш злосторническа ръка ги бе обрала един по един и ги бе захвърлила на мокрия под. Бурята се бе нахвърлила върху системния порядък на това място, където той обичаше да се уединява. Това не се бе случвало никога преди и чувството на уплаха засегна чак основите на хладнокръвието му. А най-лошото щеше тепърва да дойде! Доволен бе, че бедата в туиндека бе открита навреме. Ако корабът трябваше да потъне, то поне не би отишъл на дъното с цял куп хора в него, които се биеха със зъби и нокти. Би било отвратително. И в това усещане имаше човечно намерение и смътно чувство за съответствието на нещата.
Тези мигновени мисли се оформяха още трудно и бавно според нрава на капитана. Той протегна ръка, за да постави обратно кибрита в ъгълчето му на лавицата. Там винаги имаше кибрит — по негова заповед. Неговите нареждания бяха отдавна втълпени на прислужника:
— Една кутия… — точно там, ясно ли е? Не съвсем пълна… където да мога да я стигна с ръка. Може да ми потрябва огънче при спешна нужда. На кораба не знаеш какво може да ти потрябва в бързината. Запомни ли?
И, естествено, от своя страна той винаги внимаваше да го поставя най-съвестно обратно на мястото му. Така направи и сега, но преди да си отдръпне ръката, мина му през ума, че може би вече никога не ще има случай да използва тази кутийка. Мисълта за това беше толкова жива, че го възпря и за една безкрайно малка частица от секундата пръстите му отново стиснаха малкия предмет, сякаш той бе символ на всички онези дребни навици, които ни приковават към изтощителния кръг на живота. Най-сетне го остави и отпускайки се на канапето, се заслуша да долови първите шумове на вятъра, който трябваше отново да се върне.
Не още. Чу само плискането на вода, силните плясъци, глухите удари на неспокойните вълни, които заливаха кораба му от всички страни. Този кораб вече нямаше да успее да очисти палубите си от водата.
Но спокойствието на атмосферата навън беше тревожно, напрегнато и несигурно като тънък косъм, който държи увиснал меч над главата му. С ужасната си пауза бурята успя да преодолее защитата на този човек и разпечата устните му. Той заговори в самотата и непрогледната тъмнина на рубката, сякаш се обръщаше към друго същество, разбудило се в гърдите му.
— Не бих желал да го загубя — изрече полугласно.
Седеше, без никой да го вижда, настрана от морето, от своя кораб, изолиран, сякаш откъснал се от самия ход на собственото си съществуване, защото там положително не би имало място за прищевки като тази да си приказва сам на себе си. Сложил длани на колене, той наведе късия си врат и изпуфтя тежко, като се остави да бъде завладян от необикновеното усещане на отпадналост, в което, ако бе достатъчно проницателен, щеше да разграничи изтощението от умственото напрежение.
От мястото, където седеше, той можеше да стигне вратата на нишата с умивалника. Там би трябвало да има някаква кърпа за лице. Имаше. Добре… Взе я, и избърса лицето си и после продължи да търка мократа си глава. Избърса се енергично в тъмното и след това остана неподвижен с кърпата на коленете си. Последва миг на такава дълбока тишина, че никой не би могъл да предположи, че в тая рубка имаше човек. И след това промълви:
— Може и да успее да се измъкне от всичко това.
Когато капитан Макхуър излезе на палубата, което той извърши внезапно, като че ли изведнъж беше осъзнал факта, че се е оттеглил за прекалено дълго време, затишието бе вече продължило повече от петнадесет минути — достатъчно дълго, за да се окаже непоносимо дори и за неговото въображение. Джукс, неподвижен на предната страна на мостика, заговори веднага. Гласът му, глух и пресилен, сякаш долиташе през силно стиснати зъби, като че ли се разнасяше във всички посоки сред мрака, който отново се сгъстяваше над морето.
— Наредих да сменят рулевия. Хакет започна да писка, че не можел повече. Лежи там, вътре, проснал се край рулевия механизъм, с лице като на мъртвец. Отначало не успях да хвана никого да пропълзи тук и да смени клетника. Тоя боцман е по-загубен от най-загубения човек, винаги съм го казвал. По едно време си мислех, че ще трябва сам да отида и да измъкна един от тях за врата.
— Аха, добре — измънка капитанът. Беше застанал до Джукс и напрегнато следеше обстановката.
— И вторият помощник, и той е там вътре, държи се за главата. Да не е ранен, сър?
— Не — побъркал се е — каза капитан Макхуър отсечено.
— Изглежда се е тупнал някъде все пак.
— Бях принуден да му ударя един — обясни капитанът.
Джукс изпусна нетърпелива въздишка.
— Ще дойде съвсем внезапно — рече капитан Макхуър — и оттам някъде, предполагам. Един бог знае. Тия книги могат само да ти разбъркат главата и да те направят нервен. Ще бъде лошо, но има край и на това. Само да можем да го дигнем навреме под пара, за да посрещнем… вятъра.
Отмина една минута. Някои от звездите премигнаха набързо и изчезнаха.
— Нали ги оставихте на сигурно? — захвана капитанът изведнъж, сякаш мълчанието бе станало непоносимо.
— За кулите ли мислите, сър? Опънах спасителни въжета навсякъде през туиндека.
— Така ли? Добре замислено, мистър Джукс.
— Не предполагах… че вие ще искате… да знаете — рече Джукс и люшкането на кораба разкъсваше думите му на части, сякаш някой го тръскаше насам-натам, докато говореше — как се оправих с… тая ужасна задача. Справихме се. Пък може да се окаже, че не е имало смисъл в края на краищата.
— Трябваше да направим каквото се полага, макар да са само някакви китайци. Трябва да им се даде същият шанс, както и на нас — дявол да го вземе. Корабът все още не е загубен. Не е малко и това да си затворен там долу през време на бурята…
— Това помислих и аз, когато ми възложихте задачата, сър — добави Джукс унило.
— … и да не бъдеш разкъсан на парчета — продължи капитан Макхуър с растяща разпаленост. — Не бих могъл да търпя такова нещо на кораба си, та ако ще и да зная, че му остават само пет минути да живее. Не бих могъл да го понеса, мистър Джукс.
Глух, ехтящ шум, подобно на вик, търкалящ се в скалиста бездна, се доближи до кораба и отмина. Последната звезда, неясна, уголемена, сякаш се връщаше назад към огнената мъгла на своето раждане, продължи да се бори с гигантската тъмнина, надвиснала над кораба — и угасна.
— Сега трябва да бъдем готови! — смънка капитан Макхуър. — Мистър Джукс!
— Да, сър!
Двамата мъже започнаха да се различават все по-трудно.
— Трябва да му имаме вяра, че ще издържи и ще успее да се измъкне от всичко. Това е — кратко и ясно. Няма място тук за капитан Уилсъновата стратегия при буря.
— Не, сър.
— Пак ще бъде блъскан и заливан часове — смотолеви капитанът. — Горе на палубата вече не е останало много, което вълните да могат да отвлекат — освен вас или мене.
— И двамата, сър — прошепна Джукс задъхан.
— Вие винаги поемате половината от трудностите, Джукс — възрази необичайно капитан Макхуър. — Макар и да е факт, че вторият помощник не го бива. Чувате ли, мистър Джукс? Можете да останете сам, ако…
Капитан Макхуър прекъсна думите си и Джукс, поглеждайки на всички страни, замълча.
— Не се оставяйте да бъдете сломен от каквото и да било — продължи капитанът, като говореше доста бързо. — Дръжте го срещу вятъра. Могат да казват каквото си щат, но най-големите вълни вървят с вятъра. Срещу него — винаги срещу него, — само така можете да преминете благополучно. Вие сте млад морях. Опълчете му се. Това е достатъчно за всеки мъж. Запазете хладнокръвие.
— Да, сър — рече Джукс с тревога в сърцето.
В следващите няколко секунди капитанът говори с машинното отделение и получи отговор.
Поради някаква необяснима причина Джукс почувствува в себе си прекалена сигурност — усещане, което идваше отвън като топъл лъх и му вливаше увереност, че е годен да се справи с всякаква заповед. В ушите му се промъкна далечният ропот на мрачината. Той го прие невъзмутимо благодарение единствено на тази внезапна увереност, както облеченият в броня човек би гледал спокойно насоченото срещу него копие.
Корабът продължаваше да се движи тежко, без прекъсване, сред черни хълмове вода, заплащайки с тежки усилия цената на съществуването си. Дълбоко вътре той боботеше, размахвайки в нощта бял стълбец пара, и мисълта на Джукс се понесе като птица през машинното отделение, където мистър Раут — способен мъж — бе на поста си. Когато боботенето спря, стори му се, че всичко е замряло, мъртва тишина, сред която гласът на капитан Макхуър прогърмя неочаквано.
— Какво е това? Напор на вятъра? — гласът му звучеше много по-силно, отколкото Джукс го бе чувал преди. — Срещу носа. Така е добре. Може би все пак корабът ще може да се измъкне.