— Къде се намира проклетият му кораб? Можете ли да ми кажете, по дяволите! Под водата — или що? Излива се тук долу с тонове. Къде отидоха проклетите му калъфи? А? Нищо ли не знаеш ти, весели моряко?…
След моментно объркване едно силно наклоняване на кораба помогна на Джукс да полети навътре; и едва погледът му бе успял да обхване относителния простор, спокойствие и блясък на машинното отделение, корабът, чиято кърма бе нагазила дълбоко във водата, го запрати с главата напред право срещу мистър Раут.
Ръката на главния механик, дълга като пипало, изправяйки се, сякаш изтласкана от пружина, се протегна да го посрещне и отклони, като го завъртя по посока на говорните тръби. В същото време мистър Раут повтори сериозно:
— Трябва да бързате, независимо от обстоятелствата.
— Там ли сте, сър? — извика Джукс и заслуша. Нищо. Изведнъж воят на вятъра се изсипа право в ухото му, но ето че един слаб глас измести спокойно рева на бурята:
— Вие ли сте, Джукс? Е?
Джукс беше готов да говори: като че ли само му липсваше време. Не беше трудно да докладва за всичко. Той можеше съвсем добре да си представи кулите, затворени във ВОНЯЩИЯ туиндек, налягали съсипани и уплашени между редиците сандъци. После един от тези сандъци или може би няколко наведнъж се отскубват от силното клатушкаме, блъскат се в други, стените им се разчупват, капаците изхвръкват и всичките тези недодялани китайци скачат вкупом да спасяват имуществото си. След това всяко рязко мятане на кораба щеше да хвърля тази тъпчеща, кряскаща тълпа насам-натам от единия край до другия, във водовъртеж от разтрошена дървения, разкъсани дрехи, търкалящи се доларови монети. Веднъж започнали борбата, те не ще бъдат в състояние сами да се спрат. Нищо не би могло да ги спре сега освен сила. Това беше истинска беда. Той го беше видял и това беше всичко, което би могъл да каже. Някои от тях трябва да са мъртви, така поне предполагаше. Останалите ще продължат да се бият…
Той пращаше нагоре думите си, които се застигаха една-друга и пълнеха тясната тръба. Те се изкачваха сякаш към безмълвието на един просветен разум, който бе останал горе сам заедно с бурята. И Джукс поиска да бъде освободен от задължението да гледа това отвратително безредие, което сега се прибавяше към големите изпитания на кораба.
V
Той чакаше. Пред очите му машините работеха с бавни усилия, в момента на едно бясно политане на кораба спряха съвсем и мистър Раут извика:
— Внимавай, Бийл!
Те спряха в една разумна неподвижност, утихнаха насред ход, едно от тежките колена на оста замръзна в наклонено положение, сякаш съзнавайки опасността и отминаването на времето. После с едно „Хайде сега!“ на главния механик и със звука на изтласкан през стиснати зъби дъх машините завършиха прекъснатия оборот и започнаха следващия.
В движенията им имаше разумната прозорливост, мъдрост и съзнание за огромна сила. Да тласкат търпеливо обезумелия кораб през яростта на вълните и срещу самото око на вятъра — ето каква беше тяхната работа. От време на време брадичката на мистър Раут опираше в гърдите му и той наблюдаваше машините със свити вежди, потънал сякаш в мисли.
Гласът, който бе изтласкал бурята от ухото на Джукс, поде:
— Вземете екипажа с вас… — и неочаквано заглъхна.
— Какво бих могъл да направя с тях, сър?
Рязък, ненадеен, повелителен звън се разнесе като внезапна експлозия. Трите чифта очи се обърнаха нагоре към скалата на телеграфа, за да видят как стрелката отскача от ПЪЛЕН на СТОП, сякаш грабната от сатаната. И тогава всеки един от тези трима мъже в машинното отделение почувствува вътре в себе си, че има някакво препятствие, което задържа кораба, че корабът се е свил по странен начин, сякаш се готви да извърши отчаян скок.
— Спрете го! — изрева мистър Раут.
Никой — нито дори капитан Макхуър, който единствен на палубата бе съзрял бяла черта от пяна да се задава на такава височина, че не можеше да повярва на очите си, — никой не можеше да знае колко висока е тази вълна и колко страшно дълбока е падината, която бурята беше издълбала зад налитащата стена от вода.
Тя препускаше, за да срещне кораба, и „Нан-Шан“, като спря за миг, сякаш за да се подготви по-добре, извиси нос и скочи. Пламъкът във всички лампи се снижи, затъмнявайки машинното отделение. Една от лампите угасна, тонове вода се изсипаха върху палубата със страшен трясък и бесен водовъртеж, сякаш корабът се беше спуснал в подножието на водопад.
Там долу се спогледаха онемели.
— Помете го от единия край до другия, ей богу! — извика Джукс.
Корабът се заби в падината право надолу, сякаш се бе катурнал през ръба на света. Машинното отделение се наклони заплашително напред, като вътрешност на кула, която се навежда при земетресение. Страхотен шум от падащи железни предмети се разнесе откъм котелното. На този ужасен наклон корабът се задържа достатъчно дълго, та Бийл падна на ръце и колене и започна да лази, сякаш бе решил да изхвръкне така на четири крака от машинното отделение, а мистър Раут изви бавно глава, вдървен, с хлътнали очи и увиснала долна челюст. Джукс бе затворил очи и за един миг лицето му стана безнадеждно бяло и кротко като лицето на слепец.
Най-сетне корабът се издигна бавно, клатушкайки се, сякаш трябваше да вдигне планина с носа си.
Мистър Раут затвори уста; Джукс премигна; а мъничкият Бийл бързо се изправи.
— Още една като тази и това ще бъде краят му! — извика главният механик.
Той и Джукс се спогледаха и една и съща мисъл ги споходи. Капитанът! Сигурно всичко е пометено. Рулевият механизъм е отнесен — и корабът е като труп. Всичко е отишло направо във водата.
— Бягай! — изригна мистър Раут дрезгаво, като втренчи разширени и пълни със съмнение очи в Джукс, който му отвърна с нерешителен поглед.
Звънът на телеграфа ги успокои веднага. Черната стрелка падна в миг от СТОП на ПЪЛЕН.
— Давай, Бийл! — изкрещя мистър Раут.
Парата засъска тихо. Буталните лостове се заплъзгаха нагоре и надолу. Джукс долепи ухо до тръбата. Гласът го чакаше. Той му каза: „Съберете всичките пари. Помагайте сега. Ще имам нужда от вас тук горе.“ И това беше всичко.
— Сър? — повика нагоре Джукс.
Никакъв отговор. Той се отдръпна, клатейки се, както победеният се оттегля от бойното поле. Бе получил кой знае по какъв начин рана на лявата вежда — един разрез до костта. Той ни най-малко не съзнаваше това: толкова много вода от Китайско море, достатъчна да му строши врата, се бе изляла върху главата му и бе изчистила, промила и осолила тази рана. Тя не кървеше, а само зееше червена; и този разрез над окото, разрошените коси, раздърпаните дрехи му придаваха вид на човек, сразен в юмручен бой.
— Трябва да събера доларите — обърна се той към мистър Раут, като се усмихваше жално, без определена цел.
— Какво казахте? — попита мистър Раут. — Да съберете?… Все ми е едно… — После, треперейки с всеки мускул, но с пресилен бащински тон, продължи:
— Отивай сега, за бога. Вие, хората от палубата, ще ме подлудите. Ето оня там, вторият помощник, се нахвърлил върху капитана. Нима не знаете? Вие, приятелчета, започвате да се обърквате, защото нямате какво да правите…
При тези думи Джукс откри у себе си началото на гняв. Нямало какво да правят — чувате ли… Изпълнен с горещо презрение към главния механик, той се обърна, за да поеме пътя, по който беше дошъл. В котелното дебеличкият сгураджия работеше усилено с лопата, мълчалив, сякаш му бе отрязан езикът; но вторият механик продължаваше като креслив, безстрашен маниак, който бе успял да запази сръчността си в изкуството, да поддържа огъня под корабния котел.
— Хей ти, бродещи помощник-капитане! Хей! Не можеш ли да хванеш някои от твоите там бърборковци да изхвърлят с макарата малко от тая сгурия? Започвам да се задушавам от нея тук. Проклятие! Ало! Хей! Помни правилата: Моряците и огнярите да си помагат едни-други. Хей! Чуваш ли?
Джукс бързаше като луд нагоре и другият, вдигайки лице подир него, извика:
— Не можеш ли да приказваш? За какво се навираш тук? Какво търсиш всъщност?
Някакъв бяс бе обхванал Джукс. Когато стигна отново сред екипажа в тъмнината на коридора, той се почувствува готов да им извие вратовете на всичките при най-малкия признак на колебание. Самата мисъл за такова нещо го вбесяваше. Той не можеше да прояви никакво колебание. И те не трябваше да го проявяват.
Устремността, с която се появи сред тях, ги увлече. Те вече бяха възбудени и уплашени при всичките му идвания и отивания — от силата и бързината на движенията му; и повече усещан, отколкото виждан, когато профучаваше край тях, той изглеждаше опасен — зает с неща, които бяха въпрос на живот или смърт и които не търпяха отлагане. При първата произнесена от него дума той ги чу да се смъкват в бункера един след друг послушно, като тупваха тежко долу.
Не им беше ясно какво трябваше да се направи. „Какво има? Какво има?“ — питаха се те едни-други. Боцманът се опита да обясни; шумът от силно боричкане ги изненада и мощните раздрусвания, отекващи страшно в черния бункер, ги караха да не забравят опасността, в която се намираха. Когато боцманът отвори вратата, като че ли някакъв прилив на бурята, промъкнал се през железните стени на кораба, бе хвърлил всичките тези тела във въртеж, както вятърът върти прашинки: до тях стигна объркана глъч, вилнееща бъркотия, диво бърборене, писъци, които отмираха, и тъпченето на крака, размесено с блъскането на вълните.
За миг те гледаха вторачено, изумени, заприщили вратата. Джукс си проби грубо път сред тях. Той не каза нищо, а просто се втурна вътре. Грозд от кули, покачени по стълбата, които се мъчеха самоубийствено да се измъкнат през затворения люк към наводнената палуба, изпопада както преди, а той изчезна под кулите като човек, настигнат от свличаща се пръст.
Боцманът извика възбудено:
— Елате с мен. Измъкнете помощника. Те ще го смачкат до смърт. Хайде!
Нахлуха вътре, тъпчейки по гърди, по пръсти, по лица, препъвайки се в купища дрехи, ритайки трески, но преди да могат да се докопат до помощник-капитана, Джукс се появи до кръста сред множество от драскащи ръце. В същия момент, в който той се бе загубил от погледа, всичките копчета на куртката му бяха изхвръкнали, гърбът й се беше разцепил чак до яката, яката му се бе разкъсала. Главната боричкаща се маса от китайци се претърколи с наклоняването на кораба, мрачна, смътно различима, безпомощна, с дивия блясък на множество очи в мътната светлина на лампите.
— Оставете ме на мира, да ви се не види! Нищо ми няма — изкряска Джукс. — Изтикайте ги напред. Бъдете нащрек, когато корабът забие нос. Дайте ги напред. Избутайте ги към преградата. Притиснете ги здраво.
Нахлуването на моряците в кипящата атмосфера на туиндека беше като изливане на студена вода във врящ казан. За момент възбуждението стихна.
По-голямата част от китайците представляваха такава сбита маса от боричкащи се хора, че хващайки се за ръце и подпомогнати от едно страхотно гмуркане на кораба, моряците ги отпратиха напред с мощен тласък, като да бяха плътен блок. Зад гърбовете им останаха да се търкалят насам-нататък малки гроздове и отделни тела.
Боцманът извърши невероятни подвизи. Разтворил дългите си ръце и във всяка от големите си лапи по една подпорка, той спря полета на седем откопчили се китайци, които се търкаляха като голям валчест камък. Ставите му изпукаха; той каза едно „Ха!“ и те се разхвърчаха настрани. Но дърводелецът се показа по-умен. Без да каже нито дума на когото и да било, той се върна в коридора, за да донесе няколко кангала въжета и вериги за връзване на товарите, които беше видял там. С тях скалъпиха набързо спасителни прегради.
Всъщност не бе оказана никаква съпротива. Борбата, както и да бе започнала, се бе превърнала в кълбо от заслепени от паника хора. Макар отначало кулите да се бяха юрнали подир своите разпръснати долари, по-късно те вече се бореха да намерят някаква опора за краката си. Хващаха се един-друг за врата само за да се избавят от това да бъдат мятани насам-нататък. Който от тях успееше да се хване някъде, риташе по другите, които се вкопчваха в краката му и увисваха на тях, докато някое рязко наклоняване на кораба не ги отпратеше да литнат заедно през целия туиндек.
Идването на белите дяволи ги бе ужасило. За да убиват ли бяха дошли? Онези, които се бяха откъснали от общата маса, ставаха съвсем инертни в ръцете на моряците; някои, издърпани настрана за краката, стояха сковани като мъртъвци, с широко отворени втрещени очи. Тук-там някой кули падаше на колене, сякаш молеше за милост; други няколко, които прекомерният страх бе направил непокорни, бяха получили по един силен удар с юмрук между очите и сега трепереха от уплаха; а онези пък, които бяха ранени, се оставяха да се отнасят с тях грубо и само мигаха бързо, без да се оплакват. Кръв се стичаше по лицата; по бръснатите глави имаше ожулени места, одрасквания и синини, разкъсани и дълбоки рани. Причината за тези рани бе най-вече строшеният порцелан от сандъците. Тук-там някой китаец, с див поглед и разплетена опашка, се грижеше за кървящото ходило на крака си.
Най-после ги наблъскаха нагъсто, след като ги посплашиха, за да ги накарат да се подчинят. Малко ги и понатупаха, за да укротят възбуждението им, и после се опитаха да ги ободрят със сърдити думи, които звучаха като заплашване. Китайците седяха по пода в призрачни, оклюмали редици, а в края дърводелецът с двама души за помощници се движеше живо от място на място — зает с опъването и връзването на спасителните въжени прегради. Прегърнал с ръка и с крак една от подпорките, боцманът се мъчеше с една лампа, притисната до гърдите му, опитвайки се да я запали и ръмжейки през всичкото време като усърдна горила. Фигурите на моряците непрекъснато се навеждаха с движенията на жетвари, които събират останалите в нивата класове, и всичко се хвърляше в бункера: дрехи, строшени дъски, парчета изпочупен порцелан, и доларите също, събрани в куртки на хората от екипажа. От време на време някой моряк се запътваше, олюлявайки се, към вратата с ръце, пълни със смет; и тъжни, наведени очи следяха движенията му.
С всяко наклоняване на кораба дългите редици седнали на пода китайци се люшваха разбити напред, а когато той потапяше дълбоко нос, цялата гъста редица бръснати глави се чукаха една в друга от единия край до другия. Когато плискането на вода по палубата замираше за момент, на Джукс, който още трепереше от прекомерните усилия, му се струваше, че в бясната си борба тук долу той някак си бе успял да превъзмогне вятъра: че някаква тишина бе обзела кораба, тишина, в която вълните се блъскаха гръмовито в стените му.
Всичко от туиндека бе разчистено — всичките останки, както хората от екипажа се изразиха. Те стояха изправени и залитащи над повърхността от глави и наведени рамене. Тук-таме някой кули си поемаше дъх със сподавено хлипане. Там, където падаше светлината, Джукс можеше да забележи изпъкналите ребра на един; жълтото умърлушено лице на друг; превити вратове; или срещаше някой безчувствен поглед, отправен към неговото лице. Той бе учуден, че няма никакви трупове; но повечето от тях изглеждаха на прага на смъртта и нему те се струваха по-жалки, отколкото ако бяха мъртви.
Внезапно един от кулите заговори. Светлината ту падаше, ту се отдръпваше от мършавото му, напрягащо се лице; той изопна главата си нагоре като ловджийско куче, когато лае. Откъм бункера се чуха звуци на чукане и звънтенето на няколко доларови монети, търкалящи се свободно; той протегна ръката си, устата му зина черна и неразбираемите гърлени свистящи звукове, които като че ли не принадлежаха на никакъв човешки език, пронизаха Джукс със странното чувство, сякаш някакво животно се е опитало да бъде красноречиво.
Други двама заизричаха, както на Джукс се стори, свирепи закани; останалите се размърдаха с мърморене и ръмжене. Джукс заповяда на екипажа да напусне бързо помещението. Самият той излезе последен, преминавайки с гръб през вратата, докато мърморенето прерасна в силен ропот и ръце започнаха да се протягат след него като след злодей. Боцманът пусна резето и забеляза неспокойно: