«Ето че говорите необмислени неща, Джукс», казва той, като поглежда нагоре с неговия бавен маниер, който те кара да чувствуваш болка по цялото си тяло. «Трябва да измислим нещо, което да бъде справедливо за всички.»
Имах безкрайно много работа за свършване, както можеш да си представиш, та пратих хората да работят и тогава рекох да ида да си подремна малко. Не бях поспал в леглото си и десетина минути, когато прислужникът се втурва вътре и започва да ме дърпа за крака.
— За бога, мистър Джукс, излезте навън! Елате на палубата, сър. О, моля ви, излезте!
Тоя приятел ми изкара съвсем акъла. Не знаех какво се беше случило: друга буря или що. Не чувах никакъв вятър.
— Капитанът ги пуска навън. О, той ги пуска навън! Изскочете на палубата, сър, и ни спасете. Главният механик току-що изтича долу за пистолета си.
Това е, което чух да казва тоя глупак. Татко Раут обаче се кълне, че отишъл долу само за да си вземе чиста носна кърпа. Както и да е, с един скок се намерих в панталоните си и изхвръкнах на задната палуба. Нямаше съмнение — отпред, под мостика, се вдигаше голям шум. Четирима от хората работеха с боцмана при кърмата. Подадох им няколко от карабините, които всички кораби по Китайското крайбрежие носят в каютата, и ги поведох към мостика. По пътя се сблъсках със Стария Сол, който изглеждаше уплашен и смучеше незапалена пура.
— Ела с нас — викнах му.
Седмината се втурнахме нагоре към щурманската рубка. Всичко бе свършило. Старият беше там, все още с високите ботуши, изтеглени нагоре до бедрата, и по жилетка — станало му е горещо, докато го измисли, предполагам. До него младокът, чиновник на Бън Хин, мръсен като коминочистач, с все още позеленяло от уплаха лице. Веднага долових, че нещо ще ми се стовари на главата.
— По дяволите, какви са тези глупави комедии, мистър Джукс? — пита старият, ядосан донемайкъде. Признавам откровено, загубих и ума, и дума. — За бога, мистър Джукс, казва — веднага приберете тия карабини от хората. Някой сигурно ще пострада твърде скоро, ако не го направите. Да отида по дяволите, ако тоя кораб не е по-лош от лудница! Внимавайте добре сега. Искам ви тук горе, да ни помогнете, на мен и на китаеца на Бън Хин, да преброим тия пари. Вие също не бихте имали нищо против да помогнете, мистър Раут, без друго сте вече тук. Колкото сме повече, толкова по-добре.
Той беше разрешил всичко в главата си, докато съм отишъл да си подремна. Ако бяхме английски кораб или дори само да бяхме оставили товара си от кули в някое английско пристанище, като Хонконг например, щяхме да си навлечем безкрай анкети и главоболия, претенции за нанесени вреди и тъй нататък. Но тия китайци познават чиновниците си по-добре, отколкото ние.
Бяха отворили вече люковете и те всички бяха на палубата след една нощ и един ден там долу. Свят ти се завиваше да гледаш толкова много измъчени, диви лица, събрани заедно. Тия бедняци зяпаха към небето, към морето, към кораба, сякаш бяха очаквали целият да бъде разбит на парчета. И нищо чудно! Бяха изтърпели такова нещо, което би разтърсило до дъно душата на всеки бял човек. Но нали казват, че китаецът нямал душа. Той има обаче нещо в себе си, което е дяволски кораво. На един от тях (измежду онези, които бяха зле пострадали) едното око беше почти съвсем избито. То стоеше изпъкнало навън от главата му, голямо колкото половин кокоше яйце. Такова нещо би накарало един бял човек да лежи по гръб цял месец; а ето, въпреки всичко, тоя приятел си проправяше път с лакти насам-натам из тълпата и приказваше с другите, сякаш нищо не му се бе случило. Те вдигаха голяма врява помежду си, но когато старият покажеше плешивата си глава над предната страна на мостика, до един преставаха да дърдорят и повдигаха очи към него.
Изглежда, че след като бе обмислил всичко, той накарал оня служител на Бън Хин да слезе долу и да им обясни единствения начин, по който можели да си получат обратно парите. По-късно ми каза, че тъй като всичките кули били работили на едно и също място и за един и същ период от време, той сметнал, че ще извърши възможно най-справедливото нещо за тях, ако разпредели всичките пари, които бяхме събрали, по равно между цялата група. Нямало как да различи доларите на един от тези на друг, каза той, а ако запита всеки колко пари е донесъл на кораба, ще го излъжат и ще изпадне в трудно положение. Мисля, че тук беше прав. Колкото до това да даде парите на някой китайски чиновник, който би могъл да се намери във Фу-Чау, той рече, че било все едно да сложи веднага всичко в собствения си джоб. Предполагам, че и те така мислеха.
Свършихме с разпределянето, преди да се стъмни. Каква картина беше само: морето развълнувано, корабът — развалина в истинския смисъл, тия китайци се клатушкат нагоре по мостика един по един да получат дела си, а старият, все още с ботушите и по жилетка, стои на входа на щурманската рубка, зает с плащането, облива се в пот като не знам какво и от време на време се нахвърля остро върху мен или Татко Раут за това или онова, което не допада на вкуса му. Занесе лично дела на осакатените при люк №2. Бяха останали три долара и те бяха разделени на тримата най-пострадали кули, по един на всеки. След това се заловихме за работа и изринахме навън върху палубата купчини мокри дрипи, всевъзможни парчетии от разни безформени неща, на които не би могъл да дадеш някакво наименование, и ги оставихме сами да си разрешават въпроса за собствеността им.
Без съмнение постъпката на капитана се оказа наистина най-добрият начин за потулване на работата в изгода на всички заинтересовани. А ти какво ще кажеш за това, изнежено конте такова, дето служиш на тоя твой пощенски параход? Старият главен механик твърди, че това очевидно било единственото, което бихме могли да направим. Оня ден капитанът ми рече: «Има неща, за които нищо не е казано в книгите.» Мисля, че той се отърва твърде лесно от тая работа, като имам предвид колко е недодялан.“
Фалк
Спомен
Няколко души, всички повече или по-малко свързани с морето, вечеряхме в едно малко крайречно ханче на някакви си тридесет мили от Лондон и на по-малко от двадесет мили от онзи плитък и опасен гьол, който нашите крайбрежници наричат с гръмкото име „Германски океан“. Широките прозорци ни предлагаха изглед към Темза, надолу покрай Лоуър Хоуп Рийч. Но вечерята беше отвратителна и всичката наслада беше само за очите.
Разговорът ни беше пропит с онзи вкус на солена вода, който за толкова много от нас е бил самата същина на живота. Всеки, който е познал горчивината на океана, ще запази завинаги нейния вкус в устата си. Един-двама от нас, разглезени от живота на сушата, се оплакаха, че са гладни. Беше невъзможно да погълне човек нещо от това ядене. И действително някаква странна остарялост имаше във всичко. Дървената трапезария стърчеше над крайбрежната кал като наколно жилище; дъските на пода изглеждаха прогнили; грохнал стар келнер преплиташе жалостно крака насам-натам пред един допотопен и прояден от червеи нисък бюфет; очуканите чинии сякаш бяха изровени от кухненска купчина смет близо до някое населено езеро; а котлетите напомняха за още по-древни времена. Те просто те принуждаваха да си представиш онази мрачна епоха, когато първобитният човек, извличайки първите наченки на кулинарното изкуство от мъглявото си съзнание, обгорял парчетата месо на огън от съчки в компанията на други добри приятели, а после, сит и щастлив, сядал сред оглозганите кокали, за да разкаже безизкусните си приключения — разкази за глад, за лов и… кой знае, за жени може би!
Но за наш късмет виното се случи старо като келнера. И тъй, кажи-речи гладни, но, общо взето, твърде щастливи, ние се облегнахме назад и заразказвахме нашите безизкусни истории. Говорихме за морето и всичките му дела. Морето никога не се променя и делата му въпреки всичките хорски приказки са обвити в тайнственост. Но ние бяхме съгласни, че времената са се променили. И приказвахме за стари кораби, за премеждия по море, за аварии, за отнесени мачти; и за един мъж, който с помощта на импровизирано кормило бе докарал благополучно кораба си до Ливърпул чак от устието на реките Парана и Уругвай. Приказвахме за крушения, за недоимък на хранителни припаси и за героизъм — или поне за онова, което вестниците биха нарекли героизъм по море — проява на добродетели, твърде различни от героизма на първобитните времена. И от време на време, когато оставахме смълчани, се взирахме в гледката на реката.
Един кораб на Пиренейско-Източната параходна компания минаваше надолу по течението.
— На тия кораби човек може да получи чудесна вечеря — забеляза един от групата. Друг мъж със силни очи прочете името на носа му — „Аркадия“.
— Какъв красив кораб! — промълвиха някои от нас. Следваше го малък товарен параход и по флага, който смъкнаха, докато го наблюдавахме, познахме, че е норвежки. Параходчето изпускаше страшно много дим и преди още той да се бе разнесъл, пред прозорците ни се появи дървен платноход, не много дълъг, с високи бордове, теглен на буксир от влекач с гребно колело. Целият му екипаж беше излязъл отпред, зает с въжетата на фокмачтата, а на задната му палуба една жена с червено наметало, съвсем сама с рулевия, крачеше напред-назад по палубата с някакво сиво плетиво в ръце.
— Германски, бих казал — рече някой.
— Капитанът е взел и жена си на борда — забеляза друг. А светлината на розовия залез, пламнал зад пушеците на Лондон, която хвърляше върху мачтите на платнохода блясък, искрящ като бенгалски огън, изчезна от Хоуп Рийч.
Тогава един измежду нас, който не бе проговорил досега — мъж на повече от петдесет години, командувал кораби в продължение на четвърт век, — като гледаше след отдалечаващия се платноход, който се плъзгаше целият черен върху лъскавата повърхност на реката, каза:
— Това ми напомня един невероятен епизод в моя живот преди много години, когато за първи път получих назначение като капитан на един платноход, който тогава товареше стока в едно пристанище на Далечния изток. Градът беше същевременно столица на някакво източно кралство, беше разположен нагоре по реката, така както може би Лондон на тая стара наша Темза. За мястото не е необходимо да се казва повече, защото подобно нещо би могло да се случи навсякъде, където има кораби, капитани, влекачи и осиротели племенници, девойки с неописуема красота. А необикновеността на епизода засяга само мен, моя враг Фалк и приятеля ми Херман.
Думите „приятеля ми Херман“ като че ли бяха казани особено подчертано, което предизвика един от нас (защото ние току-що бяхме приказвали за героизъм по море) да каже безцелно и равнодушно:
— И тоя Херман герой ли беше?
— Съвсем не — рече прошареният ни другар. — Никакъв герой. Той бе Schiffüherer — водач на кораб. Така в Германия наричат капитана на търговски кораб. Предпочитам нашите наименования. Алитерацията е хубава и има нещо в наименованията, което придава на нас като колектив чувството за дружно съществуване: ученик, помощник, капитан — в древния и почетен мореплавателски занаят. Колкото до моя приятел Херман, той може би беше първокласен майстор в почетния занаят, но официалното му название беше Schiffüherer и имаше простичкия, тромав вид на заможен чифликчия, вид, съчетан с добродушното хитроумие на дребен търговец. С бръснатата си брада, закръглени крайници и тежки клепачи той не приличаше на трудов човек, а още по-малко на някой, тръгнал да търси морски приключения. И все пак се трудеше усилено по моретата по свой начин почти както търговецът работи зад тезгяха си. А корабът му беше средството, с което издържаше своето нарастващо семейство.
Това беше тежък, здрав, тъпонос кораб, който събуждаше у човек представата за примитивна солидност, както дървеното рало на нашите прадеди. По него имаше и други намеци за грубоватост и домашна обстановка. Необикновените дървени издатъци, каквито не съм виждал на никой друг кораб, бяха причина четвъртитата му кърма да прилича на задницата на мелничарска каруца. Четирите задни илюминатора на рубката му, всеки с по шест малки зеленикави стъкла в кафяво боядисана дървена рамка, биха могли да минат за прозорци на селска къща сред полето. Миниатюрните бели перденца и зеленината в саксиите зад стъклата допълваха приликата. При един или два случая, когато минавах под кърмата му, бях забелязал от моята лодка една закръглена ръка в момента, когато наклонява някаква лейка, и наведената с пригладена коса глава на една девойка, която винаги ще наричам племенницата на Херман, защото в действителност никога не чух името й въпреки голямата ми близост със семейството. Тази близост обаче се породи по-късно. Същевременно, понеже познавах добре останалите кораби в онова източно пристанище, в мен не остана никакво съмнение относно Хермановите възгледи за хигиенично облекло. Очевидно той бе убеден, че трябва да носи хубави, дебели фланелени дрехи. През повечето дни човек можеше да види малки роклички и детски престилки, проснати да съхнат по бпзанвантите, или мъничка редица чорапи да се развява на фала; но веднъж на две седмици семейното пране се излагаше на показ в пълен състав. То покриваше изцяло задната палуба. Следобедният ветрец подтикваше към причудлива и отпусната дейност цялата тази събрана на едно място маса от дрехи с нейните смътни намеци за удавени, обезобразени и сплескани човешки същества. Туловища без глави размахваха към теб ръце без длани; крака без глезени и ходила ритаха по фантастичен начин с енергични замахвания и веднага пак увисваха; а имаше и дълги бели облекла, които, като поемаха вятъра през поръбените си с дантела деколтета, за миг се надуваха силно, сякаш ги изпълваха едри и невидими тела. В такива дни човек можеше да различи този кораб от голямо разстояние по чудноватото изобилие на цветове, разбунтувало се зад бизанмачтата му.
Той бе пуснал котва точно пред мен и името му бе „Диана“ — Диана не от Ефес, а от Бремен. Това бе оповестено с бели букви, високи един фут, разположени на широки междини една от друга през цялата кърма (малко като надпис на фирма на магазин) и под селските прозорчета. Това крайно неподходящо име поразяваше човека като наглост, проявена спрямо паметта на най-очарователната измежду всички богини; защото, независимо от факта, че старата черупка бе физически неспособна да се занимава с какъвто и да било лов, към нея принадлежеше и една банда от четири дечурлига. Те надничаха над парапета към преминаващите лодки и понякога пускаха разни предмети в тях. При такъв един случай, известно време преди да се бях запознал с Херман, за да му го кажа, върху шапката ми падна една отвратителна парцалена кукла, която принадлежеше на най-голямата дъщеря на Херман. Все пак тези малчугани се държаха, общо взето, добре. Те имаха светли коси, кръгли очи, мънички, топчести нослета и твърде много приличаха на баща си.
Тази „Диана“ от Бремен бе най-невинен стар кораб, който, изглежда, не знаеше нищо за злото море, както на сушата има домове, които не знаят нищо за покварения свят. И чувствата, които предизвикваше, бяха чисти и предимно от домашен характер. Този кораб беше същински дом. Всичките тези мили дечица бяха проходили на просторната му задна палуба. В такива мисли има нещо красиво, дори трогателно. Бих казал дори, че на неговите въжета те точеха зъбчетата си. Много пъти наблюдавах бебето Херман (Николас) как увлечено гризе увисналия край на фокбомбрамбраса. Любимото място на Николас беше под главната скрепителна планка. Щом го пуснеха на свобода, той допълзяваше там и първият моряк, който минеше край него, го донасяше обратно при вратата на рубката, като го държеше внимателно и високо в омазаните си с катран ръце. Предполагам, че трябва да е имало постоянна заповед в този смисъл. По време на тези пренасяния бебето, което беше единственият избухлив човек на кораба, се мъчеше да удари по лицето яките млади германски моряци.
Госпожа Херман, привлекателна, пълничка домакиня, се обличаше на кораба с широки сини рокли на бели точки. Когато я сварвах, както се случи веднъж или два пъти, пред елегантното малко корито да търка енергично бели яки, бебешки чорапи и летните вратовръзки на Херман, тя се изчервяваше с моминско смущение и вдигайки мокрите си ръце, ме поздравяваше отдалеч с приятелски кимвания. Ръкавите й бяха навити до лактите и златната й венчална халка блестеше сред сапунената пяна. Гласът й беше приятен, имаше ведро изражение, гладки кичури много светла коса и весели очи. Тя имаше нежни майчински обноски и не беше особено приказлива. Когато тази простодушна матрона се усмихнеше, на свежите й широки бузи се образуваха младежки трапчинки. Племенницата на Херман обаче — сираче и много мълчалива — не видях никога дори да се опита да се засмее. Но това не беше признак на меланхолия от нейна страна, а по-скоро сдържаност като израз на младежка сериозност.