Те я бяха водили със себе си през последните три години, както Херман веднъж ми спомена, за да помага при гледането на децата и да прави компания на госпожа Херман. Това било много необходимо, докато били още съвсем малки, бе добавил той малко раздразнено. Нейната ръка и нейната пригладена коса бях съзрял през задните прозорчета на рубката една сутрин около саксиите с обички; но когато за първи път я видях в цял ръст, капитулирах пред пропорциите й. Тя се запечата в паметта ми така, както голямата красота, голямата интелигентност, остроумието или добротата биха могли да направят незабравима някоя друга жена.
При нея това бяха формата и размерът. Външният й вид излъчваше този налагащ се чар. Може да е била остроумна, интелигентна и изключително добра. Не зная, пък и това няма значение. Всичко, което зная, е, че тя беше изградена във великолепни пропорции. Да, изградена е единствената дума. Тя беше построена, тя беше издигната, тъй да се каже, с царствена разточителност. Свят ти се завиваше да гледаш този безогледен разход на материал за една девойка-фиданка. Млада и същевременно напълно зряла, тя напомняше безсмъртна личност, обвеяна от щастие. И малко тежичка може би, но това не беше нищо. То само допълваше представата за трайност. Беше едва на деветнадесет години. Но такива рамене! Такива закръглени ръце! Такова очертание на мощни нозе, когато с три дълги крачки се втурваше през палубата към прекатурилия се Николас — то е просто неописуемо! Изглеждаше добра, тиха девойка, внимателна по отношение нуждите на Лена, паданията на Густав, състоянието на скъпото носле на Карл — добросъвестна, работна и така нататък. Но каква великолепна коса имаше тя! Обилна, дълга, гъста и светлокестенява. С блясъка на благороден метал. Носеше я сплетена стегнато в една-единствена плитка, която висеше по момински на гърба й и краят й стигаше чак до кръста. Масивността й поразяваше. Честна дума, напомняше як ствол! Лицето й беше едро, миловидно, със спокойно изражение. Имаше хубав цвят на кожата, а сините й очи бяха така светли, че, струваше ти се, гледа на света с празното бяло безпристрастие на статуя. Не би могъл да я наречеш красива. То беше нещо много по-внушително. Простотата на облеклото, разкошните форми, внушителната фигура и необикновената жизненост, която се излъчваше от нея като ухание на цвете, я правеха красива с някаква обикновена и същевременно величествена хубост. Когато я наблюдаваш как се протяга към въжето за пране с двете ръце, вдигнати високо над главата, изпадаш в унеса на молещ се езичник. Широките памучни рокли на чудесната госпожа Херман имаха нещо като недооформен набор около шията и на долния си край, но по щампованите рокли на тази девойка нямаше и гънчица дори; нищо освен няколко прави плохи по полата, които падаха до краката й, но и те, когато стоеше неподвижна, бяха някак строги и изваяни. Тя бе естествено склонна към сдържаност в движенията, независимо от това, дали бе седнала, или права. Не искам обаче да кажа, че бе като статуя. В нея имаше прекалено много живот; но тя би могла да представлява алегорична статуя на Земята. Не нашата похабена земя, а една млада Земя, една девствена планета, несмущавана от гледката на бликащите по нея чудовищни форми на живот, избавена от жестоките битки на глада и мисълта.
Самият достопочтен Херман не беше много забавен, макар английският му да бе доста разбираем. Госпожа Херман обаче, която винаги имаше за мен поне едно изречение, казано с гостоприемен и сърдечен тон (и на Plattdeutsch8, предполагам), не можех да разбирам. Колкото до тяхната племенница, макар и такава благородна гледка за очите (вдъхваща пълни с надежда мисли за бъдещето на човечеството), тя бе скромна и мълчалива, почти винаги заета с шиене и само от време на време я бях виждал, както работеше, да се отдава на моминско съзерцание. Леля й седеше срещу нея и също така шиеше, с крака, поставени на малко дървено столче. На другия край на палубата Херман и аз изнасяхме по един стол от рубката и започвахме да се надпреварваме в пушене, съпроводено през дълги интервали от миролюбивата размяна на няколко думи. Ходех там почти всяка вечер. Заварвах Херман по жилетка. Веднага щом се върнеше от брега на своя кораб, първата му работа беше да свали сакото си; после слагаше на главата си бродирана кръгла шапка с пискюл и сменяше обувките си с чифт платнени пантофи. След това пушеше, застанал до вратата на рубката, и наблюдаваше децата си, изпълнен с чувство на гордост, докато ги хващаха едно по едно и поставяха да спят в отделните каюти. Накрая отивахме да пийнем малко бира в рубката, която беше мебелирана с дървена маса на кръстосани крака и с черни столове с прави облегалки — по-скоро като селска кухня, отколкото трапезария на кораб. Морето и морските работи сякаш бяха много далеч от гостоприемството на това образцово семейство.
А аз обичах всичко това, защото си имах доста грижи на борда на собствения си кораб. Бях назначен от английския консул да поема командуването на кораба след внезапната смърт на един човек, който бе оставил на приемника си няколко подозрително неразписани сметки, две-три калкулации за поправки на сух док, които понамирисваха на подкуп, и известно количество разписки за тригодишни разточителни разходи; всичко това, объркано накуп, се намираше в една прашна стара кутия за цигулка, подплатена с рубиненочервено кадифе. Намерих освен това една голяма счетоводна книга, но когато я отворих с надежда, тя се оказа за мое безкрайно изумление изпълнена със стихове — страница след страница с римувани празни, весели и неприлични стихчета, написани с най-изящния дребен почерк, който съм виждал. В същата кутия за цигулка имаше една снимка на моя предшественик, направена скоро преди това в Сайгон, която показваше един възстаричък, нисък и дебел, грубоват мъж със строго изражение, с лошо ушит костюм от черно сукно и с коси, сресани напред над слепоочията по начин, който напомня глигански зъби, застанал пред някаква градина и в компанията на същество от женски пол с чудновато драпирани одеяния. От цигулката обаче единствената следа на борда бе кутията, нейната празна черупка, така да се каже; но от парите, които без всякакво съмнение корабът бе спечелил от последните две навла, нямаше и помен. Не беше възможно да разбере човек къде са отишли всичките тези пари. На кораба ги нямаше. Не бяха преведени и в родината, защото в писмо от собствениците, запазило се в едно писалище очевидно само по някаква случайност, те се оплакваха сравнително меко, че през последните осемнадесет месеца не били удостоени дори с едничко драсване на перото. На кораба нямаше почти никакви запаси на склад, нито инч запасно въже или ярд плат за платна. Корабът беше просто оголен и аз предвиждах, че ще имам безкрайни трудности, докато успея да го подготвя за излизане в открито море.
Тогава бях млад — още ненавършил тридесетте — и се отнасях много сериозно към себе си и към своите грижи. Старият помощник-капитан, който бе играл ролята на главен оплаквач при погребението на капитана, не беше особено доволен от моето идване. Но истината е, че този приятел не притежаваше необходимата по закона квалификация за капитан и консулът беше принуден, ако това въобще беше възможно, да изпрати на кораба някого, който има необходимото свидетелство за правоспособност. Колкото до втория помощник, всичко, което ми бе известно за него, е, че се казваше Тотерсен или нещо подобно. Той имаше навика да носи на главата си в онзи тропически климат една дрипава кожена шапка. Без изключение това беше най-загубеният човек, когото съм виждал някога на някой кораб. Такъв си беше и по външен вид. Толкова дяволски загубен изглеждаше той, че бе просто цяла изненада да го чуя да се обади, когато му викнеха по име.
Меко казано, за мен не беше особено приятно, че те са в компанията ми, а перспективата за дълго пътуване по море с тези двама приятели ме гнетеше. Другите мисли, които ме занимаваха, когато оставах самичък, не можеха да бъдат весели. Хората от екипажа не бяха здрави, товаренето вървеше много бавно; предвиждах, че ще имам доста неприятности със собствениците на кораба, и се съмнявах дали ще ми дадат достатъчно пари, за да покрия извършените от мен разходи. Отношението им към мен не беше приятелско. Въобще работите ми не вървяха успешно. Понякога, когато оставах свободен (обикновено около полунощ), откривах, че ми липсва всякаква опитност, че съм несведущ в търговските работи и че съм безнадеждно негоден за каквато и да било началническа длъжност; и когато прислужникът трябваше да постъпи в болница, защото се бе разболял и всички признаци говореха за холера, почувствувах се лишен от единствения свестен човек на кораба. Очакваше се, че той навярно ще оздравее, но междувременно се налагаше да взема на негово място друг прислужник. И по препоръка на някой си Шомберг, собственик на по-малкия от двата хотела в онзи град, ангажирах един китаец. Шомберг, мускулест, космат елзасец и ужасен клюкар, ме увери, че това е добре. „Той е отличен момък. Пристигна, знаете, със свитата на негово превъзходителство комисаря Цен. Негово превъзходителство Цен бе на квартира тук у мене за три седмици.“
Издума ми приказките за китайското превъзходителство с подмазваческо благоговение, макар онзи екземпляр от „свитата“ да не изглеждаше многообещаващ. Тогава обаче още не знаех какъв шарлатанин, незаслужаващ никакво доверие, е този Шомберг. „Мозъкът“ можеше да бъде на четиридесет или на сто и четиридесет години — кому бе известно това? — един от онези китайци с лице на мъртвец, напълно неразгадаемо. Още преди да изтече третият ден, той се бе вече разкрил като закоравял пушач на опиум, комарджия, крайно дързък крадец и първокласен спринтьор. Когато ни напусна с най-високата възможна за него скорост и с тридесет и два златни суверена от моите с мъка отделяни спестявания, това беше краят на търпението ми. Бях скътал тези пари, в случай че работите ми тръгнат съвсем зле. Сега, когато ме лишиха и от тях, се почувствувах беден и гол като факир. Хванах се здраво за моя кораб въпреки всичките грижи, които ми създаваше, но онова, което не можех да понасям, бяха дългите самотни вечери в трапезарията му, където въздухът, намирисващ от пробитата лампа, бе раздвижван само от хъркането на помощник-капитана. Този приятел се затваряше точно в осем в непроветрената си кабина и издаваше плътни и отблъскващи шумове, подобно на пълен с вода тромбон. Отвратително беше да не може човек да се отпусне спокойно на собствения си кораб. Всичко на този свят, разсъждавах аз, дори да си капитан на един красив малък платноход, може да се превърне в измама и капан за непредпазливото чувство на гордост в човека.
Щастливо избавление от подобни мисли бяха посещенията ми на борда на онази „Диана“ Бременска. Там очевидно никога не бе прониквал и шепот дори от неправдите по света. И все пак тя прекарваше живота си по широкото море: а морето, трагично и комично, морето с ужасите си и със своеобразните си интриги, морето, населено с хора и управлявано от желязна необходимост, е несъмнено част от света. Но никакъв отглас от този свят не достигаше до това патриархално старо корито, подобно на свято убежище. Този кораб бе непроницаем за света. Почтената му невинност сякаш възпираше бурните пориви на морето. Все пак бях имал вземане-даване с морето твърде дълго, за да мога да повярвам, че то уважава благоприличието. Стихийната сила е безмилостно откровена. Всичко това, разбира се, можеше да се дължи на моряшкото умение на Херман, но мен ми се струваше, че съюзените океани се бяха въздържали да смачкат тези високи стени, да откъснат грубоватото кормило, да изплашат децата и въобще да отворят очите на това семейство. Така изглеждаше поне. В края на краищата на един мъж се падна да направи безмилостното разкритие; един мъж, сам достатъчно силен и стихиен, когото поривът на едно просто и буйно желание бе довело до положение да разбули някои от тайните на морето.
Това обаче се случи много по-късно, а дотогава аз търсех убежище рано всяка вечер на този спокоен стар кораб. Единственият човек на борда, който, изглежда, имаше някакви грижи, беше малката Лена, и аз навреме разбрах, че причина за това е прекалено деликатното здраве на парцалената й кукла. Този предмет водеше някакво съществуване „пред прага на смъртта“ в дървена кутия, поставена до котвените кнехти при десния борд, и бе обслужван и гледан с най-голямо съчувствие и грижи от страна на всички деца, на които доставяше голямо удоволствие да се правят на начумерени и да се движат на пръсти. Единствено бебето Николас наблюдаваше всичко това със студен, грубиянски поглед изпод вежди, сякаш принадлежеше към съвсем друго племе. Лена постоянно скърбеше над кутията и те всички бяха крайно умислени. Чудесен бе начинът, по който тези дечурлига се настройваха съчувствено към омазнения предмет, който не бих докоснал дори с клещи. Предполагам, че те упражняваха и развиваха расовата си сантименталност посредством тази кукла. Бях само изненадан, че госпожа Херман позволява на Лена да прегръща и притиска до себе си този вързоп от парцали — толкова съмнително и безкрайно нечист беше той. Госпожа Херман само вдигаше чудните си майчински очи от онова, което шиеше, за да погледне с весела симпатия натам, обаче, изглежда, не съзнаваше, че този предмет на обич е срам за иначе съвършената чистота на кораба. Съвършена, необикновена чистота. Тя бе доведена до такава висота, че навярно откривах и в това прекалена сантименталност, сякаш мръсотията беше отстранена със същинска любов. Просто не е възможно да ви дам някаква представа за тази педантична чистота. Сякаш всяка сутрин инспектираха кораба най-усърдно с… четка за зъби. Дори бушприта му тоалираха три пъти седмично с калъп сапун и парче мек фланелен плат. Украсен — не мога да кажа друго освен украсен — с ослепителна бяла боя по дървените и с тъмнозелена по железните си части, простичкото разпределение на тези багри събуждаше представата за неподправено спокойствие, за идилично щастие; и разиграваната от децата комедия на болест и скръб понякога ме поразяваше, защото ми се струваше, че тя е отвратително петно върху това идеално състояние на кораба.
Аз много се радвах на това щастие и от своя страна внесох леко оживление в него. Близостта ни възникна от деня на гонитбата на онзи крадец. Беше вечер и Херман, който този ден, противно на навиците си, бе останал по-късно на брега, се измъкваше гърбом от една малка гара на брега на реката срещу кораба си, когато нашата хайка премина покрай него. Схващайки положението, сякаш имаше очи на гърба си, с един скок той се присъедини към нас и ни поведе. Китаецът бягаше безшумно като бърза сянка по праха на един много стръмен път. Аз го следвах. Далеч назад моят помощник-капитан викаше като бесен. Току-що изгряла, луната хвърляше свенлива светлина върху равнината, която приличаше на огромна пустош; архитектурната маса на будистки храм се открояваше далеч, мъртвешки черна върху небесния фон. Загубихме следите на крадеца, разбира се, но в разочарованието си не можех да не се възхитя от онова присъствие на духа, което видях у Херман. Бързината, която този тежък мъж разви, за да помогне на един съвсем чужд нему човек, спечели горещата ми признателност — имаше нещо истински сърдечно в неговата постъпка.
Изглеждаше толкова ядосан от нашия неуспех, колкото бях и аз, и не желаеше да слуша благодарностите ми. Каза, че било „нищо“, и веднага ме покани да отида на неговия кораб и да изпия чаша бира с него. Потършувахме скептично из храстите и надникнахме неуверено в някоя и друга яма. Никакъв звук — само петна от тиня проблясваха слабо сред тръстиките. Помъкнахме се бавно назад с клюмнали глави под тънкия сърп на луната; чух го да си мърмори: „Himmel! Zwei und dreissig Pfund!“9. Цифрата на понесената от мен загуба му бе направила впечатление. От дълго време бяхме престанали да чуваме виковете на моя помощник.
После ми каза „всеки с грижите си“ и както вървяхме, отбеляза, че никога не би узнал нищо за мен, ако по силата на някаква необикновена случайност не бил задържан на брега от капитан Фалк. Не обичал да остава късно на брега — добави с въздишка. Тъжния оттенък в гласа му аз отдадох, разбира се, на съчувствието му към моето нещастие.
На борда на „Диана“ прекрасните очи на госпожа Херман изразиха голям интерес и съчувствие към мен. Бяхме заварили двете жени да шият една срещу друга под отворения люк и на силната светлина на лампата. Херман влезе пръв, като още от вратата започна да съблича сакото си, насърчавайки ме с високи гостоприемни възклицания: „Влезте! Насам! Влезте, капитане!“ Веднага, със сакото в ръка, той започна да разказва всичко на жена си. Госпожа Херман плесна с дланите на пълничките си ръце; племенницата остави шиенето си, за да донесе чехлите на Херман и бродираната му шапчица, които той прие по архиерейски, продължавайки да приказва (за мен) през всичкото време. На пода на рубката между столовете имаше купища бяла материя; долових думите „Zwei und dreissig Pfund“ да се повтарят няколко пъти и после дойде бирата, която ми се стори необикновено приятна за гърлото ми, засъхнало от бягането и от вълненията на гонитбата.