В много съвременни книги виждаме отзвук на същата тази борба, откриваме и подражание на Конрад, и творческо развитие на неговите уроци. „Аз мисля, че човек не просто ще издържи, той ще възтържествува“ — казва, сякаш за да поправи по-стария майстор, Уилям Фокнър. Разбира се, да се каже, че човек ще възтържествува, още не значи да се намери истинската опора за това тържество, затова и Конрад проверява издръжливостта на своите герои с удесеторено натоварване.
Във всеки от броевете си международното списание „Конрадиана“, което излиза в университета на щата Тексас, печата текуща библиография за Конрад. Във всеки брой списъкът заема няколко страници, съдържа десетки заглавия на разнообразни по размер и характер трудове, излизащи на много езици по света. В Англия е организирано Конрадовско общество и се провеждат ежегодни конференции, които на свой ред събират представители от много страни. В Полската народна република Конрад също се изследва и издава широко. В основата си това е исторически обективен процес, който потвърждава значението на писателя.
Но някъде Конрад е и просто на мода. Наблюдаваме конрадовски бум, който сега е в разгара си. Причините за бума? Те са същите, които предизвикват и сериозния интерес към писателя, причините са същите, но последствията са различни. Същите онези качества на Конрад, които му гарантират статуса на класик с подчертано съвременно значение, се използват от колекционерския бизнес, експлоатират се като „суровина за критическата промишленост“. Действително в много отношения Конрад се оказва „първи“ и сред така наречените „трудни художници“, трудни — за читателите. Между другото един от изследователите на Конрад казва точно така: „Той служи като материал за измислено-изтънчени тълкувания, толкова характерни за значителна част от съвременното литературознание.“
Никой не спори за това, че Конрад е значително и сложно явление. Но въпросът е къде да се търси сложността на Конрад. Това изобщо е един от най-острите въпроси днес и за писателите, и за критиците, и за читателите. По израза на един английски литературовед „ние някак привикнахме, че значителното произведение на изкуството непременно трябва да бъде сложно“. Този навик, създаден от убеждението — „сложен е съвременният свят, сложно е и съвременното изкуство“, води много често към объркване на чисто конструктивните усложнения с действителната сложност на съдържанието. При това тъкмо Конрад като „първи“ се приема за отправна точка. Действително понякога той е труден за читателите до невъзможност, а критиците тъкмо на тези страници намират за себе си особено „сериозен“ и „сложен“ материал за анализ. И така сложните на пръв поглед конструкции се поддават на лесно разсичане. Книгите на Конрад буквално шумолят, сваляйки от себе си слой след слой, подредени така удобно, сякаш са били подготвени от самия писател за бъдещия анализ. А между другото у Конрад има „прости“ книги, сравнително „прости“ като същия този „Тайфун“, но заедно с това най-сложни по мисъл.
Конрад действително е един от първите и забележителни примери в литературата на нашия век за това, как писателят прави невъзможното, натоварвайки се с неимоверно сложни творчески задачи, и подобно на собствените си герои, рискува да претърпи „поражение“, творчески Вярно, че някоя несполука може да се окаже по-интересна от сполуката, но точно защото Конрад е класик, „първи“, образцов майстор, е важно да се ориентираме в неговите истински сполуки и несполуки — в името на литературата, която така или иначе се равнява по „първите“.
Като се вглежда в Конрад, като чете книгите му и мисли за неговата съдба, потомството е длъжно да се отнесе с нужното уважение към основните принципи, на които е бил верен този човек. „И той не прави опит да се отклони от истината, ужасната истина“ — се казва за един от героите му. Ето защо, за да оценим мъжеството на Конрад, трябва да си дадем сметка: истината е още по-ужасна за този човек, защото е истина за него самия. И той гледа тази истина право в очите. Такъв е Конрад.
Дмитрий Урнов
Разкази
Лагуната
Белият човек, облегнал се с две ръце върху покрива на малката кабина на кърмата на лодката, каза на кормчията:
— Ще нощуваме при Арсат. Стана късно.
Малаецът издаде само някакъв ръмжащ звук, без да отмести втренчения си взор от реката. Белият човек опря брадичка на скръстените си ръце и се загледа в дирята зад лодката. В края на правата ивица гора, прорязвана от блестящата повърхност на реката, се появи слънцето, ослепително и без нито едно облаче край него, докосна водата, която заблестя, озарена от лъчите му, като метална лента. Гората, потънала в мрак и покой, се извисяваше неподвижна и безмълвна от двете страни на широкия воден поток. В подножието на исполински дървета, от калта на речния бряг, се издигаха безстволи палми нипа, сънливо провесили грамадните си и тежки листа над вихрите на кафявите водовъртежи. Неподвижният въздух сякаш беше обрекъл на застой всяко дърво, всеки лист, всяко клонче, всеки филиз на пълзящите растения, всяко листенце на най-миниатюрните цветчета и тази статичност изглеждаше абсолютна и вечна. Нищо не се движеше по реката освен осемте гребла, които проблясваха равномерно във въздуха, за да се потопят отново с един-единствен плясък; кормчията замахваше с греблото ту наляво, ту надясно, периодично и рязко, като описваше с него бляскави полукръгове над главата си. Носът на лодката пореше водата и тя приглушено се пенеше от двете й страни. Кануто на белия човек, поело нагоре по течението и нарушаващо за миг с появата си спокойствието на тези места, като че ли прекосяваше границите на една земя, в която окончателно и безвъзвратно беше забравен дори и самият спомен за някакво движение.
Като обърна гръб на залязващото слънце, белият човек обходи с поглед пустата и необятна морска шир. В последните три мили от течението си реката, дотук възпирана от многобройни завои, се втурваше, сякаш неудържимо мамена от свободата на открития хоризонт, право към морето, право на изток — към изтока, вдъхващ живот и на светлината, и на мрака. Зад кърмата викът на някаква птица, дрезгав и слаб, се плъзна по гладката повърхност на водата и се изгуби, преди да достигне отсрещния бряг, в бездиханната тишина на света.
Навел силно тялото си напред, кормчията заби греблото си дълбоко във водата, като го държеше здраво в ръце. Водата заклокочи; изведнъж дългата права отсечка от реката като че ли се завъртя, гората се люшна в полукръг и косите лъчи на залеза близнаха широката част на кануто с огнен език, като метнаха тънките и изкривени сенки на хората в него върху набраздения блясък на реката. Белият човек се обърна и впери поглед напред. Курсът на лодката бе променен под прав ъгъл спрямо течението и дървената драконова глава на носа сега сочеше към една пролука в крайбрежната стена от храсти. Тя се плъзна в нея, като помете надвисналите клонки, и изчезна подобно на земноводно същество, което се измъква от водата на път за своето леговище в гората.
Тесният ръкав приличаше на окоп — с много извивки, неимоверно дълбоки, потънал в мрак под тънката ивица чиста и сияеща синева на небето. Огромни дървета извисяваха стволове, невидими зад плетеницата от гирлянди пълзящи растения. Тук-там, близо до черния отблясък на водата, някой извит корен на исполинско дърво се надигаше сред дантелата от дребни папрати, черни и притихнали, сгърчени и неподвижни като хваната в капан змия. Кратките слова на гребците отекваха силно между плътните стени от растителност. Мрак се процеждаше между дърветата, през преплетения лабиринт пълзящи растения, иззад фантастичните и неподвижни листа; мрак тайнствен и непобедим, мрак, носещ дъха и отровата на непроходими гори.
Гребците забиха пръти в плитчините. Ръкавът се разшири и се вля в необятните, застинали води на една лагуна. Гората се отдръпна от блатистия бряг, за да отстъпи място на ярката зеленина на тръстиките, чиито върхове ограждаха отразената синева на небето. Високо над тях се рееше къдрав облак, плъзгащ нежната розовина на своя лик под плаващите листа и сребристите цветове на лотосите. В далечината изплава тъмният силует на малка къща, кацнала върху няколко стърчащи кола. Близо до нея две високи палми нибонг, сякаш прокраднали се напред от горския масив далеч зад къщата, леко се надвесваха над грубоватия й покрив и навяваха нерадостна нежност и печал с високите си клюмнали, разлистени корони.
Кормчията вдигна греблото си по посока на къщата и каза:
— Арсат е там. Виждам кануто му, завързано между коловете.
Гребците подтичваха отстрани на лодката и извърнали глави през рамо, хвърляха поглед към края на целодневното си пътешествие. Те предпочитаха да прекарат нощта на някое друго място, отколкото в тази лагуна, защото за нея се мълвеше, че е обитавана от зли духове. Освен това те не обичаха и Арсат, първо като пришълец, а също и заради това, че човек, който поправи един изоставен дом и се засели в него, иска да докаже, че не се бои от духовете, обитаващи запустелите места. Такъв човек може да предизвика съдбата с поглед или думи; а духовете, с които той дружи, трудно могат да бъдат умилостивени от случайния пътник, защото тези тъмни сили жадуват да излеят злобата на човешкия си господар върху главите на невинните. Белите хора не обръщат внимание на подобни неща, тъй като са неверници и са в съюз с Бащата на злото, а той ги закриля по пътя им сред невидимите опасности на този свят. На предупрежденията на вярващите те отвръщат с обидно и преднамерено безбожничество. Тогава може ли да се очаква изход?
Такива мисли вълнуваха гребците, облегнали тела на дългите пръти. Голямото кану се плъзгаше бързо, безшумно и плавно към дома на Арсат, докато, сред шум от захвърлени пръти и викове „Слава на аллаха!“, с мек удар опря в кривите колове, които държаха къщата над водата.
Вдигнали глави нагоре, лодкарите извикаха нестройно:
— Арсат! Ей, Арсат!
Никой не се показа. Белият човек започна да се изкачва по грубата стълба, която водеше към бамбуковата площадка пред къщата. Главният лодкар каза навъсено:
— Ще ядем и ще спим в сампана.
— Подайте ми одеялата и кошницата — подвикна рязко белият човек.
Той приклекна на края на площадката и пое вързопа. След това лодката се отдалечи и като се изправи, белият мъж се озова лице в лице с Арсат, излязъл от колибата през ниската й врата. Домакинът беше млад, силен мъж, с широки гърди и мускулести ръце. Беше облечен само със саронг. На главата си нямаше нищо. В кроткия поглед на големите му очи се четеше тревога, но гласът и поведението му бяха сдържани, когато се обърна към госта, без да поздрави:
— Туан, носиш ли лекарства?
— Не — изненадано отвърна новодошлият. — Не. Защо? Да няма болест в дома ти?
— Влез и виж сам — отвърна Арсат по същия спокоен начин и влезе през малката врата. Белият човек остави вързопите си и го последва.
Сред здрача на жилището той забеляза върху бамбуковото легло фигурата на жена, легнала по гръб и завита с широк червен памучен чаршаф. Тя бе неподвижна като мъртвец; но големите й, широко отворени очи, блеснали в мрака, бяха вперени в гредите на тавана, неподвижни и невиждащи. Имаше треска и явно беше в безсъзнание. Страните й бяха леко хлътнали, устните — полуотворени, а на лицето беше изписан зловещ и неизменен израз — онзи вглъбен и замислен израз на човек в безсъзнание, който е обречен на смърт. Двамата мъже стояха над нея и я гледаха смълчано.
— Отдавна ли е болна? — попита пътешественикът.
— Не съм мигнал от пет нощи — бавно отвърна малаецът. — Отначало чуваше гласове от водата, които я зовели при себе си, и се мъчеше да се отскубне от ръцете ми. А днес от изгрев-слънце вече не чува нищо — дори мен не чува. Не вижда нищо. Не вижда и мен дори, мен!
Той помълча около минута, след което тихо попита:
— Туан, ще умре ли?
— Страхувам се, че да — каза белият човек с тъга в гласа.
С Арсат се бяха срещнали отдавна, в една далечна страна, по време на беди и опасности, когато всяка приятелски протегната ръка бе добре дошла. И откакто малайският му приятел беше дошъл съвсем неочаквано да живее в тази колиба сред лагуната с една непозната жена, той беше нощувал тук много пъти по време на пътуванията си нагоре и надолу по реката. Обичаше този човек, който умееше да бъде предан и да се бие смело рамо до рамо с белия си приятел. Обичаше го — може би не толкова, колкото човек обича любимото си куче, но достатъчно, за да му помага и да не задава въпроси, да си спомня понякога, унесен в собствените си мисли, за самотния мъж и дългокосата жена с решително лице и тържествуващ поглед, които живееха заедно, скрити от гората, сами и навяващи боязън у другите.
Белият човек излезе от колибата точно когато бързите и прокрадващи се сенки потушаваха огромния пожар на залеза; те се надигаха недоловимо над върхарите на дърветата, заливаха небето и се сипеха като водни струи, за да угасят алената жар на реещите се облаци и червеното зарево на отмиращия ден. Няколко мига след това звездите изплаваха над непрозрачния мрак на земята и голямата лагуна, внезапно оживяла с отраженията на светлините, заприлича на овален къс нощно небе, захвърлен сред безнадеждната и бездънна нощ на този пустинен свят. Белият човек вечеря с храната от кошницата и като взе няколко от разпилените по площадката съчки, стъкна малък огън — не толкова, за да се сгрее, колкото заради дима, който щеше да прогони комарите. Загърна се с одеялата, опря гръб о тръстиковата стена на къщата и запуши, унесен в мисли.
Арсат доближи безшумно през вратата и приклекна до огъня. Белият човек прибра изпънатите си нозе.
— Диша — каза тихо Арсат в отговор на очаквания въпрос. — Диша и сякаш цялата е пламнала в огън. Не говори, не чува — само гори!
Той спря за момент, след което попита с тих, примирен глас:
— Туан… ще умре ли?
Белият човек присви неловко рамене и отвърна колебливо:
— Ако съдбата й е отредила така.
— Не, туан — каза спокойно Арсат. — Ако така е отредила моята съдба. Аз чувам, виждам, чакам. Спомням си… Туан, ти помниш ли старото време? Помниш ли брат ми?
— Да — отвърна белият човек.
Внезапно малаецът стана и влезе вътре. Другият, все още седнал отвън, дочу гласа му откъм колибата. Арсат говореше високо:
— Чуваш ли ме? Говори!
Дълбока тишина последва думите му.
— О, Диамелен! — извика внезапно той.
След този вик се чу дълбока въздишка. Арсат излезе и отново се отпусна на старото си място.
Те седяха смълчано край огъня. В къщата цареше пълна тишина, тихо беше и наоколо; само гласовете на лодкарите се носеха откъм далечния край на лагуната и отекваха отчетливо над спокойната повърхност на водата. Огънят при носа на лодката мъждукаше в далечината с неясно очертания си червен пламък. След малко пламъкът изчезна. Гласовете секнаха. Земята и водата притихнаха в дълбок и непробуден сън. Сякаш нищо друго не съществуваше освен блясъка на звездите, вечен и безполезен, прокрадващ се през черната неподвижност на нощта.
С широко отворени очи белият човек гледаше в тъмнината пред себе си. Страхът и магията, внушението и чудото на смъртта — на близката, неизбежна, незрима смърт — притъпяваха жизнеността на натурата му и събуждаха неговите най-смътни и съкровени мисли. Вечното подозрение спрямо злото, разяждащото съмнение, което се спотайва в душите ни, се вливаше в неподвижността около него, неподвижност дълбока и безразлична, и й придаваше страховит и мерзък вид, сякаш това бе хладнокръвна и непроницаема маска на неоправданото насилие. В този негов мимолетен и дълбок душевен смут земята, обгърната от меката звездна светлина, се превърна в преизподня на нечовешки стремления, в бойно поле на демони ужасни и чудовищни, величави или низки, протегнали жадни ръце към беззащитните ни души. Едно неспокойно и тайнствено място на неутолими копнежи и страхове.
Печален шепот се разнесе в нощта; шепот обезпокоителен и навяващ тъга, сякаш усоите на околната гора се бяха опитали да му нашепнат мъдростта на своето необятно и величествено безразличие. Звуци, колебливи и безплътни, се понесоха около него и бавно приеха формата на слова; постепенно се подредиха в поток от изречения, които се лееха тихо и монотонно. Той се раздвижи като внезапно разбудил се човек и се намести по-удобно. Арсат, неподвижен и потънал в сянка, навел глава под звездното небе, говореше тихо, с унесен глас: