На около петдесет мили под вътрешния лагер се натъкнахме на тръстикова колиба с тъжен клюмнал прът, по който висяха неузнаваеми остатъци от флаг, и с грижливо наредена купчина дърва. Това бе съвсем неочаквано. Слязохме на брега и върху купа дърва открихме плоска дъска с избелял надпис от молив. Разчетохме текста, който гласеше: „Дървата са за вас. Побързайте. Приближавайте се внимателно.“ Имаше и надпис, но бе нечетлив — не бе Курц, а някаква много по-дълга дума. „Побързайте.“ Накъде? По реката? „Приближавайте внимателно.“ Не бяхме постъпили така. Но предупреждението не можеше да се отнася до мястото, където то щеше да бъде намерено, след като се бяхме приближили. Нещо не бе в ред. Но какво и как? Това бе въпросът. Коментирахме неблагоприятно нелепия телеграфен стил. Джунглата около нас не казваше нищо, тя не ни позволяваше да погледнем много далеч. Скъсана завеса от червена басма висеше на входа на колибата и тъжно се вееше в лицата ни. Жилището бе полуразрушено, но бе ясно, че тук е живял човек, и то не много отдавна. Бе останала грубо скована маса — дъска върху два кола, купчинка боклук се мъдреше в тъмния ъгъл, а до вратата намерих една книга. Тя беше без корици, страниците бяха невероятно зацапани от пръсти, но книгата бе грижливо пришита отново с бял памучен конец, който все още изглеждаше чист. Книгата бе рядка находка. Заглавието й беше „Изследване на някои положения на мореплаването“ от Таусър, Таусън или нещо подобно, от флотата на негово величество. Книгата изглеждаше много скучно четиво с илюстрации и диаграми и отблъскващи колони цифри, а изданието бе отпреди шестдесет години. Разтворих тази изумителна антикварна рядкост с голяма нежност, за да не се разпадне в ръцете ми. В книгата Таусън, или Таусър, изследваше с въодушевление устойчивостта на корабните въжета, съоръжения и други подобни въпроси. Книгата не бе интересна. Но в нея веднага усетих целеустременост на намерението, искрена загриженост за най-доброто изпълнение на работата. Всичко това придаваше на тези скромни страници, съставени преди толкова години, блясък, различен от професионалния. Простият стар моряк и неговите корабни въжета и скрипци ме накараха да забравя джунглата и поклонниците и ми дадоха приятното усещане, че съм открил наистина нещо действително. Фактът, че такава книга се намираше тук, бе невероятен сам по себе си, но още по-невероятни бяха написаните с молив върху полето бележки, които недвусмислено се отнасяха до текста. Не можех да повярвам на очите си! Те бяха шифър! Да, бележките приличаха на шифър. Представете си човек, който носи със себе си такава книга на края на земята, да я изучава — и си прави бележки, с шифър при това! Наистина изумителна загадка.
Смътно дочух обезпокоителен шум и когато повдигнах очи, видях, че купчината дърва е изчезнала и че управителят и всички поклонници махат и викат от реката. Пъхнах книгата в джоба си. Уверявам ви, че когато престанах да чета, имах чувството, че с мъка се откъсвам от закрилата на старо и здраво приятелство.
Подкарах отново нещастната черупка. „Това е този жалък търговец — този похитител!“ — възкликна управителят, като гледаше със злоба мястото, което току-що бяхме напуснали. „Сигурно е бил англичанин“ — казах аз. „Това няма да го спаси от неприятности, ако не внимава“ — промърмори зловещо управителят. Отбелязах с престорена невинност, че никой не е застрахован от неприятности на този свят.
Течението бе станало по-бързо, а параходчето сякаш щеше да предаде всеки миг богу дух. Гребното колело се движеше лениво и аз се вслушвах в пулса на машината, защото наистина очаквах всеки момент злощастната черупка да откаже да работи. Сякаш наблюдавах последните слаби предсмъртни тръпки на живо същество. И все пак продължавахме да пълзим. Понякога си избирах дърво пред нас, за да измеря скъсяващото се разстояние до Курц, но неизбежно го изгубвах от погледа си, преди да се изравним с него. Човешкото нетърпение не издържа продължително време на една и съща гледка. Управителят показа известно примиренчество. Аз се нервирах, беснеех и спорех със себе си дали да говоря открито с Курц, но преди да дойда до някакво решение, ми хрумна мисълта, че моята реч или моето мълчание, всъщност което и да е мое действие, щеше да бъде съвършено безплодно. Има ли значение това, което човек знае или се прави, че не знае? Какво значение има кой е управителят? Понякога такъв миг на прозрение осенява човека. Съществените страни на този въпрос лежаха дълбоко под повърхността, извън моя обхват и извън моята власт.
Привечер на втория ден пресметнахме, че се намираме на около осем мили от лагера на Курц. Аз исках да продължим, но управителят изглеждаше смутен и предложи да изчакаме до следващата сутрин, тъй като плаването в тази част на реката било много опасно, а и слънцето се бе спуснало вече много ниско. „Още повече — напомни той — че според предупреждението трябваше да се приближим през деня, а не привечер, нито пък по тъмно.“ Това бе умен съвет. Осем мили означаваше почти три часа път и аз бях забелязал подозрителни вълнички в горната част на реката. Въпреки всичко бях неизказано ядосан от закъснението и всъщност съвсем безсмислено, защото още една нощ нямаше никакво значение след толкова месеци закъснение. Тъй като имахме достатъчно дърва, а при това се налагаше да бъдем предпазливи, закотвих корабчето в средата на реката. Мястото бе тясно и право, издигнато като железопътен насип. Здрачът изпълни реката дълго преди залез-слънце. Водата течеше гладко и бързо, но по бреговете цареше безмълвна неподвижност. Живите дървета, оплетени с лиани и друга растителност, сякаш се бяха вкаменили до най-малкото клонче, до най-лекото стръкче трева. Това не бе сън, а неестествено състояние, като транс. Никъде не се чуваше ни най-малък звук. Огледахме се изумени и помислихме, че сме оглушали — след това нощта падна внезапно и ни ослепи. В три часа сутринта се гмурна някаква голяма риба и острият й плясък във водата ме накара да подскоча като стреснат от изстрел на пушка. Когато слънцето изгря, над нас лежеше бяла мъгла, топла и лепкава и още по-заслепяваща от нощта. Тя не се движеше, а просто лежеше около нас като плътна маса. В осем или девет часа тя се вдигна внезапно, тъй както се разтварят капаците на прозорците. Видяхме извисяващото се множество дървета, огромната сплъстена джунгла, горящия малък диск на слънцето над нея — всичко мъртвешки неподвижно, — а след това белите капаци изведнъж се затвориха отново плавно, сякаш се бяха плъзнали по намаслени релси. Заповядах да пуснат пак котвата, която бяхме започнали да прибираме. Преди веригата да се бе изнизала във водата с притъпен шум, в мътния въздух бавно се издигна пронизителен вик, навяващ безкрайна пустота. След това замлъкна. Остър вой и дива врява изпълниха ушите ми. Пълната неочакваност на звука ме накара да потреперя от ужас. Не зная как подействува той на другите. Имах чувството, че самата мъгла е изкрещяла, така внезапно и едновременно от всички страни отекна тази мощна и печална врява. Нейният връх бе взрив от почти непоносими ужасни писъци, които изведнъж замряха и ни оставиха да се ослушваме замръзнали в най-различни глупави пози в почти еднакво ужасяващата невероятна тишина. „Господи, какво значи това?“ — заекна един от поклонниците, дребен дебел човек с червеникава коса и ръждиви бакенбарди, който носеше ботуши и розова пижама, затъкната в чорапите. Други двама гледаха със зяпнали уста цяла минута, след това се втурнаха в малката рубка и дотърчаха оттам, като се оглеждаха уплашено на всички страни, с пушки в ръце, готови за стрелба. Виждахме само корабчето, на което се намирахме, а неговите очертания бяха така неясни, сякаш всеки момент щеше да се разпадне на съставните си части, и мъглива ивица вода, може би две стъпки широка, около него — това бе всичко. Светът бе изчезнал за очите и ушите ни. Бе просто изчезнал, пометен, без да остави след себе си нито шепот, нито сянка.
Минах напред и заповядах да приберат котвата, за да можем при нужда да подкараме корабчето. „Ще ни нападнат ли?“ — прошепна ужасен глас. „Ще ни прережат гърлата в тази мъгла“ — промърмори друг. Лицата се изопваха от напрежение, ръцете леко трепереха, очите забравяха да мигат. Бе много интересно да наблюдаваш контраста между израза на белите и черните от екипажа, които също като нас не познаваха тази част на реката, въпреки че домовете им бяха само на осемстотин мили разстояние. Белите, разбира се, силно разтревожени, изглеждаха дълбоко смутени от неистовата врява. Черните имаха напрегнат, заинтересован вид, но лицата им, общо взето, бяха спокойни, дори някои се хилеха, като прибираха котвата. Няколко души размениха кратки изречения, с които сякаш разрешиха задоволително въпроса. Водачът им, млад широкоплещест негър, облечен в тъмносини парчета плат с ресни, остри ноздри и с изкусно навита на мазни масурчета коса, застана до мен. „А, а!“ — възкликнах аз, за да изрека нещо дружелюбно. „Хвани ги — той се озъби, като разтвори страшно очи, а острите му зъби блеснаха жестоко. Хвани ги. Дай ни ги.“ „На вас?“ — попитах аз. — „Какво ще правите с тях?“ „Ще ги изядем!“ — каза той кратко и като се облегна на желязната ограда, се загледа в мъглата с достойнство, потънал в дълбок размисъл. Сигурно щях да бъда ужасен, ако не бях се сетил, че той и другарите му са вероятно много гладни. Сигурно бяха гладували през последния месец. Те бяха наети за шест месеца (уверен съм, че нито един от тях нямаше точна представа за времето като нас, след безкрайните векове). Те все още бяха част от началото на времето — и нямаха нашия наследен опит. Разбира се, щом имаше парче хартия, попълнено в съответствие с някакъв фарсов закон, никой не се замисляше как ще преживеят тези хора. Наистина, те си бяха донесли развалено месо от хипопотам, което нямаше да им стигне за дълго, дори ако поклонниците по време на една отвратителна сцена не бяха изхвърлили голяма част от месото в реката. Това бе проява на своеволие, но всъщност бе акт на законна самозащита. Човек не можеше да вдишва миризмата на умрял хипопотам, когато спи, яде, ходи, и в същото време да запази несигурната си власт над живота. Освен това всяка седмица им бяха давали три парчета медна жица, дълга около девет инча. Според теорията черните щяха да си купят храна с тази валута в крайречните села. Ясна ви е картината. Или нямаше никакви села по реката, или хората бяха настроени враждебно, или пък управителят — той като нас се хранеше с консерви и от време на време със старо козе месо — не желаеше да спира параходчето по една или друга причина. Освен ако не глътнеха самата тел или не уловяха с нея риба, не виждах ползата от твърде високата им заплата. Трябва да кажа, че тя бе изплащана с точност, достойна за най-голямата и най-почтена фирма. За останалите единствената храна — въпреки че тя ни най-малко не приличаше на храна, бяха няколко бучки от някакво тесто с мръсен лилав цвят, завито в листа, което те гълтаха на толкова малки парченца, че не бе възможно да ги засити. Защо не ни нападнаха — тридесет и пет на брой — и не се наядоха както трябва нито веднъж, и досега не зная. Те бяха едри хора и не можеха да преценят последиците, а бяха смели и силни дори сега, въпреки че кожата им не бе вече лъскава и мускулите им — омекнали. Разбирах, че нещо ги възпира — някаква неразгадаема човешка тайна. Аз ги наблюдавах с бързо растящ интерес — не защото мислех, че могат скоро да ни изядат, въпреки че точно тогава забелязах изведнъж колко хилави изглеждат поклонниците и се надявах, да, решително се надявах, че моят вид не е толкова — как да кажа, толкова… неапетитен. Това бе невероятна суета, прилична на сомнамбулизъм, който изпълваше всичките ми дни по онова време. Може би имах и треска. Човек не може да живее, като си мери непрекъснато пулса. Преди често бях имал треска — игривите леки удари на джунглата, подготовката на настъплението, което неизбежно се разразяваше. Да, аз ги наблюдавах като човешки същества и се интересувах от техните импулси, мотиви, възможности и слабости, подложени на изпитанието на неумолимата физическа необходимост. Въздържаност! За каква въздържаност може да става дума? Не бе ли това суеверие, отвращение, търпение или страх, или някаква първобитна чест? Никой страх не може да устои на глада, никакво търпение не може да го укроти, няма отвращение там, където има глад; а що се отнася до суеверия, вярвания, това, което наричаме принципи, те са по-нищожни от плява, разпръсната от вятъра. Нима не познавате чудовището на продължителния глад, неговото влудяващо мъчение, неговите черни мисли, неговата мрачна и страшна жестокост? Аз го познавам. Човек се нуждае от цялата си вродена сила, за да се бори с глада. По-лесно е да превъзмогнеш загубата на близък, на чест или гибелта на собствената си душа, отколкото да победиш продължителния глад. Тъжно, но факт. Никакви земни причини не въздържаха тези хора. Въздържаност! По-скоро бих очаквал въздържаност от хиена, която се рови из труповете по полесражението. Но това бе истина, ослепяваща истина, която виждах като морската пяна, като браздата върху неизбродната загадка, по-велика от странната и необяснима нотка на отчаяна мъка в дивия хор, който бе връхлетял върху нас от речния бряг сред сляпата белота на мъглата.
Двама поклонници се караха шепнешком: „Левия бряг!“ „Не, не, защо говориш така? Десния, разбира се!“ „Въпросът е много сериозен — каза управителят зад гърба ми. — Ще бъда много съкрушен, ако се случи нещо с господин Курц, преди да пристигнем.“ Погледнах го и не изпитах никакво съмнение, че говори искрено. Той се стараеше да запази видимата същност на нещата. Това бе неговата въздържаност. Но когато промърмори, че трябва да продължим веднага, дори не си направих труд да му отговоря. И двамата знаехме, че това е невъзможно. Ако се откъснехме от средата на реката, щяхме да увиснем във въздуха — в безвъздушното пространство. Нямаше да знаем накъде да пътуваме — нагоре или надолу по течението, или към бреговете, докато не стигнем единия или другия бряг, а след това нямаше да знаем къде се намираме. Разбира се, не помръднах корабчето. Нямах никакво желание да причиня корабокрушение. А едва ли имаше по-ужасно място за корабокрушение. Щяхме да се издавим. Дали щяхме да се издавим веднага, не зная, но бях съвсем сигурен, че щяхме да загинем бързо. „Нареждам ви да поемете риска“ — каза той след кратко мълчание. „Отказвам да поема какъвто и да е риск“ — казах аз късо и това бе очакваният от него отговор, въпреки че тонът ми го изненада. „В такъв случай трябва да се подчиня на решението ви. Вие сте капитанът“ — каза той с подчертана вежливост. Обърнах се леко към него в знак на благодарност и се загледах отново в мъглата. Колко щеше да продължи всичко това? Изглеждаше съвсем безнадеждно. Пътят към Курц, който изравяше слонова кост в тази страшна джунгла, бе изпълнен с опасност. Сякаш той бе спящата царкиня в омагьосания замък. „Мислите ли, че ще ни нападнат?“ — попита поверително управителят.
Не мислех, че ще ни нападнат — по няколко очевидни причини. Гъстата мъгла бе една от тях. Ако те изоставеха брега, щяха да се изгубят като нас, ако се опитаме да тръгнем. Джунглата на двата бряга бе съвсем непроницаема и все пак в нея светеха очи, които ни бяха видели. Храстите покрай реката бяха много гъсти, но растителността зад тях бе очевидно проходима. През краткото време, когато се бе вдигнала мъглата, не бях зърнал лодки на реката, поне нямаше никакви около корабчето. Но естеството на шума, на крясъците, които бяхме чули, изключваше вероятността от нападение. Тези крясъци не носеха свирепостта, която вещае незабавно враждебно намерение. Въпреки че бяха неочаквани, необуздани и страшни, те ми бяха внушили дълбока мъка. По някаква причина параходчето бе изпълнило тези диваци с неудържима скръб. Опасността се криеше в близостта ни с една голяма човешка страст, която всеки миг можеше да се отприщи. Дори най-страшната мъка може да се изрази в насилие — въпреки че най-често тя се изразява в апатия… Как ме гледаха поклонниците! Нямаха сърце да се захилят, нито дори да ме наругаят; но вярвам, че ме помислиха за луд — полудял от ужаса, преживян снощи. Изнесох истинска лекция. Уважаеми господа, нямаше смисъл да се тревожа. Дали стоях на пост? Разбирате, че непрекъснато наблюдавах мъглата дали няма да се вдигне скоро, както котката наблюдава мишката. Все едно, че очите ни бяха заровени в планина от памук. Тази пелена ни стягаше и задушаваше. Въпреки че звучи невероятно, това бе абсолютно съобразено с фактите. Това, което по-късно споменавахме като нападение, бе всъщност опит да бъдем отблъснати. Действието не бе нападателно — то дори не бе отбранително в обикновения смисъл на думата: беше предприето под натиска на отчаянието и в своята същност бе акт на самозащита.
То започна два часа след като се вдигна мъглата, приблизително на миля и половина под лагера на Курц. След като бяхме се въртели и блъскали около един завой на реката, изведнъж аз зърнах островче, прилично на люлка от светлозелена трева, в средата на течението. Нямаше друго такова островче наоколо, но когато навлязохме по-навътре в реката, забелязах, че това е началото на дълъг пясъчен нанос или низ от такива образувания, които се простираха по протежението на реката. Бяха безцветни, реката леко се плискаше над тях и те личаха под повърхността на водата, както личи човешкият гръбнак под кожата. Реших да мина отдясно или отляво на тези островчета. Бреговете изглеждаха съвсем еднакви, а също и дълбочината; но бяха ми казали, че лагерът се намира на западната страна, и, естествено, аз се отправях към западното течение.
Току-що бяхме навлезли надълбоко, когато разбрах, че течението е много по-тясно, отколкото бях предполагал. Наляво от нас се простираше дългата плитчина, а надясно се издигаше високият и стръмен бряг, гъсто обрасъл с растителност. Над храстите се извисяваха дървета в стройни редици. Клоните висяха гъсто над реката и на отделни места цели дървета се свеждаха над водата. Денят вече клонеше към залез, ликът на джунглата тъмнееше, а върху реката бе паднала широка сянка. Ние плавахме в сянката — много бавно, както можете да си представите. Отклоних корабчето към брега, към най-дълбоката вода, според пръта, с който я измервахме. Един от гладните ми и търпеливи приятели се движеше точно под мен. Параходчето приличаше съвсем на шлеп. На палубата се намираха две малки дървени къщички с врати и прозорци. Парният котел бе в предната част, а машината на кораба — отзад. Над целия съд висеше лек покрив, подпрян от стълбове. Коминът минаваше през покрива, а пред комина се намираше малка рубка, изградена от леки талпи. Оттам управлявахме параходчето. В рубката имаше кушетка, два походни стола, заредена пушка образец „Мартини — Хенри“, в ъгъла малка масичка и щурвалът. А отпред — широка врата и големи капаци от двете страни. Тези капаци бяха винаги отворени. Прекарвах дните си, кацнал там горе, на покрива, пред вратата. Нощем спях или се опитвах да спя на кушетката. Кормчията бе добре сложен негър от крайбрежно племе и обучен от нещастния ми предшественик. На ушите му висяха медни обици, от кръста до глезените бе загърнат със син плат и в този си вид той се мислеше за много красив. А беше най-големият глупак, когото познавах. Когато бях до него, караше корабчето с безкрайно перчене, но ако се отместех, начаса ставаше жертва на безумен страх и можеше да изостави корабчето-развалина на произвола на съдбата.
Наблюдавах пръта, с който измервахме дълбочината, и с раздразнение виждах, че след всяко потапяне все по-голяма част от него стърчи над водата. Изведнъж забелязах, че този, който потапяше пръта, престана да работи и се изпъна по гръб на палубата, без да извади пръта от реката. Но продължаваше да го държи и прътът пореше водата. В същия миг огнярят, когото също виждах под себе си, изведнъж седна пред пещта и скри главата си. Това ме изуми. Бързо огледах реката, защото се приближавахме до потънал ствол. Клончета, малки клончета летяха на кичури около нас. Те свистяха от двете ми страни и ме шибаха отзад. През цялото време реката, бреговете и джунглата бяха много тихи — съвършено тихи. Чувах само тежкия тъп звук на гребното колело и шумоленето на листата по дърветата. Едва заобиколихме потъналото дърво. Боже мой, стрели! Някой стреляше по нас! Втурнах се в рубката да затворя капака откъм брега. Онзи глупак, кормчията, с ръце върху спиците на кормилото повдигаше високо коленете си, тропаше с крака и хапеше бърни като див кон, на който са сложили юзда. Да върви по дяволите! Ние се плъзгахме само на десет стъпки от брега. Трябваше да се наведа през отвора, за да прихлупя тежкия капак, и в този миг сред листата точно срещу мен зърнах лице, което ме наблюдаваше яростно и упорито. Изведнъж, сякаш бе паднало перде от очите ми, дълбоко в напластения мрак видях голи гърди, ръце, крака и горящи очи — джунглата гъмжеше от човешки крайници в движение, блестящи, бронзови. Клоните се тресяха, люлееха, шумяха и от тях летяха стрели. След това капакът се затвори. „Карай направо!“ — казах аз на кормчията. Сякаш главата му бе вкочанена, очите му се въртяха в орбитите, той продължаваше да тропа с крака, а на устата му се появи лека пяна. „Тихо!“ — казах аз вбесен. Сякаш бях заповядал на дърво да не се люлее при вятър. Изскочих навън, под мен се чу тътнеж от крака по желязната палуба, паника и възклицания, а някакъв глас изкрещя: „Не можем ли да се върнем обратно?“, когато в този миг зърнах бразда във водата точно пред нас във формата на буквата V. Какво? Още едно потънало дърво! Под краката ми се разнесе залп. Поклонниците стреляха и просто хвърляха олово в джунглата. Пелена от дим падна пред корабчето. Почнах да ругая. Сега не можех да видя нито браздата във водата, нито потъналото дърво. Стоях на входа, надзъртах навън, а стрелите се сипеха на цели рояци. Може би те бяха отровни, но на пръв поглед сякаш не можеха да убият дори котка. Джунглата започна да вие. Секачите нададоха войнствен крясък и гърмежът на пушка зад гърба ми ме оглуши. Погледнах през рамо и когато се втурнах към кормилото, рубката бе все още изпълнена с шум и пушек. Онзи глупак бе изоставил всичко, бе отворил капака и гърмеше с пушката. Той стоеше пред отвора с навъсено лице и аз му изкрещях да се върне, докато оправях курса на корабчето. Нямаше къде да се обърна, дори и да исках. Потъналият дънер се намираше съвсем наблизо в проклетия дим, нямаше време за губене и аз насочих корабчето право към брега — към брега, където водата бе по-дълбока.