Не се изненадах, че някой седи на кърмата на кораба с крака, провесени над речната кал. Бях станал приятел с няколко механици от лагера, а поклонниците, естествено, ги презираха вероятно поради неизисканите им обноски. Това бе надзирателят — правеше бойлери и бе добър работник. Той бе висок, кокалест човек с жълто лице и с големи напрегнати очи. Видът му издаваше тревога, а главата му бе плешива като дланта на ръката ми. Но опадала от главата му, косата му сякаш се бе полепила по бузите и брадичката и на новото място й бе понесло, защото брадата му стигаше до пояса. Той бе вдовец с шест малки деца (бе ги оставил на грижите на сестра си, за да дойде тук), а голямата му страст бе отглеждането на гълъби. Беше ентусиаст и познавач. Можеше да бълнува с часове за гълъби. След работното време понякога идваше от колибата си, за да разговаря с мен за децата и гълъбите си. Когато трябваше да изпълзи в калта под кораба, завързваше брадата си в бяла салфетка, която си бе донесъл за целта. Тя имаше примки за ушите му. Вечерно време клечеше на брега и грижливо переше салфетката в реката, а след това я разперваше на някой храст, за да я изсуши.
Тупнах го по гърба и извиках: „Ще получим нитове!“ Той скочи на крака и възкликна: „Сериозно! Нитове!“, сякаш не вярваше на ушите си. След това каза ниско: „Да не би вие?…“ Не зная защо се държахме като луди. Сложих пръст на устните си и поклатих глава тайнствено. „Браво на вас!“ — извика той, като щракна с пръсти и повдигна крак. Опитах се да танцувам. Започнахме да лудуваме по желязната палуба, понесе се страшен шум и девствената гора от другия бряг на заливчето го върна с гръм към спящия лагер. Поклонниците сигурно се стреснаха в колибите си. Тъмна фигура се мярна пред осветения вход на колибата на управителя и изчезна, а миг по-късно входът също изчезна. Спряхме да танцуваме и прокудената тишина отново потече от тайните кътчета на земята. Високата стена от растителност, пищна и сплъстена маса от дънери, клони, стволове, листа и лиани, неподвижна в лунната светлина, приличаше на неудържимо нашествие на безмълвен живот, на търкаляща се вълна от растения, готова всеки момент да се разбие над заливчето и да помете всички нас, дребните хора, да ни унищожи. Но тя не се движеше. Отдалеч чухме приглушения звук на мощни гмуркания във водата, като че в голямата река се къпеше ихтиозавър. „В края на краищата — каза помощникът ми разумно — защо да не получим нитове?“ Наистина не ми бе известна нито една причина защо да не ги получим. „Ще пристигнат след три седмици“ — казах уверено.
Но те не пристигнаха. Вместо нитове върху нас връхлетя наказание, напаст божия. Следващите три седмици нашествието идваше на части, като всяка част се водеше от магаре. Върху магарето седеше бял човек с нови дрехи и обувки и се кланяше отвисоко наляво и надясно към смаяните поклонници. По петите на магарето вървеше шумна тълпа от ядосани негри с набити крака, в двора се стоварваха множество палатки, походни столчета, ламаринени кутии, бели сандъци и кафяви бали, а над хаоса в лагера непрекъснато се сгъстяваше атмосферата на загадъчност. Пристигнаха пет такива кервана и всеки от тях напомняше бегълци с плячка, отвлечена от безброй магазини. Човек си мислеше, че те ще я закарат в джунглата, за да си я поделят. Всичко това представляваше невъобразима каша от предмети, хубави сами по себе си, но напомнящи плячката на разбойници поради това човешко безумие.
Тази предана група носеше името „Изследователска експедиция Елдорадо“ и мисля, че се бяха заклели да пазят пълна тайна. Ала разговорите им бяха разговори на най-долнопробни бракониери: те бяха безразсъдни, но без жилавост, алчни, но без смелост, жестоки, но без храброст. В никой от тях нямаше капчица далновидност или следа от сериозно намерение, а те не разбираха, че тези качества са необходими, за да може светът да се движи напред. Съкровеното им желание бе да грабят съкровища от недрата на земята без каквато и да е нравствена цел, тъй както крадци разбиват хранилища със скъпоценности. Не зная кой плащаше разходите на това благородно начинание, но предводителят на тази пасмина бе чичо на нашия управител.
По външен вид приличаше на касапин от бедняшки квартал, а в очите му се четеше израз на сънливо лукавство. Той носеше наперено тлъстото си шкембе над късите си крачета и докато тази шайка пръскаше зараза сред лагера, новодошлият не размени нито дума с никого освен с племенника си. Двамата се мотаеха заедно по цял ден, сврели глава до глава, и разговаряха безкрайно.
Бях вече престанал да се тревожа за нитовете. Човешката издръжливост пред този вид безумие е по-ограничена, отколкото си мислите. Казах си: „По дяволите!“ — и престанах да се интересувам. Имах много време за размисъл и сегиз-тогиз се сещах за Курц. Не че се интересувах много от него. Не. И все пак любопитствувах да узная дали този човек, дошъл тук с известни морални идеи, ще се изкачи до върха и какво ще направи, когато се издигне.
2
Една вечер, както лежах проснат по гръб на палубата на параходчето си, чух да се приближават гласове — племенникът и чичо му се разхождаха по брега. Отпуснах отново глава на ръката си и почти бях задрямал, когато някой каза сякаш в ухото ми: „Безобиден съм като малко дете, но не обичам да ми заповядват. Аз ли съм управител или не? Наредиха ми да го изпратя там. Просто невероятно…“
Разбрах, че двамата стоят на брега до носа на параходчето, точно под главата ми. Продължих да лежа неподвижно; и през ум не ми мина да се раздвижа — много ми се спеше. „Неприятно наистина“ — изгрухтя чичото. „Поискал е от администрацията да бъде изпратен там — каза другият, — да покаже на какво е способен, и аз получих такива нареждания. Представи си влиянието на този човек. Не е ли ужасно?“ И двамата се съгласиха, че е ужасно, а след това направиха няколко чудновати забележки: „Да предизвикаш дъжд и хубаво време… един човек… съвета… за носа…“ и откъслеци от невероятни изречения, които надвиха сънливостта ми и аз бях вече почти буден, когато чичото каза: „Климатът ще премахне тези трудности. Сам ли е там?“ „Да — отговори управителят, — получих бележка по помощника му: «Разкарай този нещастник от страната и не ми изпращай повече такива. Предпочитам да съм сам, отколкото да работя с тях.» Това стана преди повече от година. Можеш ли да си представиш такава наглост!“ „Нещо ново оттогава?“ — попита другият дрезгаво. „Слоновата кост — изхриптя племенникът, — много слонова кост — първо качество, много — крайно неприятно от негова страна.“ „Нещо друго?“ — попита тътнещият глас. „Фактура“ — бе незабавният отговор. Мълчание. Говореха за Курц.
Вече бях съвсем буден, лежах удобно и нямах никакво желание да променя положението си. „Как дойде тази слонова кост от толкова далеч?“ — изръмжа по-възрастният мъж, който изглеждаше силно раздразнен. Другият обясни, че е пристигнала с цяла флотилия лодки кану под водачеството на английския мелез и чиновник, който работел при Курц; Курц очевидно възнамерявал да дойде сам, защото лагерът му по това време вече бил без стоки и припаси, но след като минал триста мили, внезапно решил да се върне обратно с малка лодка, карана от четирима души, и оставил мелеза да продължи пътя си надолу по реката с товара слонова кост. Двамата бяха поразени, че човек е годен да извърши такова нещо. Не можеха да разберат защо Курц е постъпил така. Сякаш виждах Курц за първи път: лодката, четиримата туземци и самотния бял човек, който изведнъж обръща гръб на централния лагер, на помощта, на мислите за дома — може би; който се изправя пред дебрите на джунглата на път за празния си мрачен лагер. Не знаех защо е направил това. Може би той бе добър човек, който работеше заради самата работа. Те не споменаха името му нито веднъж. Говореха за него като за „онзи човек“. Мелезът, доколкото разбрах, бе извършил трудното пътешествие с голямо благоразумие и храброст. Те го наричаха неизменно „онзи негодник“. „Негодникът“ съобщил, че „онзи човек“ бил много болен… Двамата под мен се отдалечиха на няколко крачки и започнаха да се разхождат напред-назад. Чух ги да говорят: „Военният пост… лекар… двеста мили… сега е съвсем сам… неизбежно закъснение… девет месеца… никакви вести… странни слухове.“ Приближиха се отново и в този момент управителят каза: „Никой, доколкото ми е известно, освен ако не е пътуващият търговец — отвратителен човек, който граби слонова кост от туземците.“ За кого говореха сега? От тези откъслеци предположих, че това е някой от хората на Курц, който не се ползува с одобрението на управителя. „Няма да се освободим от нечестната конкуренция, докато не го обесят за назидание“ — каза той. „Точно така! — изгрухтя другият. — Да го обесят! Защо не? Тук всичко е възможно. Така мисля аз. Никой тук не трябва да те излага на опасност. Защо? Ти издържаш на климата и ще надживееш всички. Опасността идва от Европа, но преди да дойда тук, аз се погрижих…“ Те се отдалечиха и продължиха да шепнат, а след това отново повишиха глас. „Не съм виновен за невероятните закъснения. Направих всичко възможно.“ Дебелият въздъхна. „Много лошо. Досадните глупости на приказките му! — продължи другият. — Достатъчно ме изтормозиха. Всеки лагер трябва да бъде фар по пътя към велики дела, център на търговията, разбира се, но също и център на човечност, подобрение и просвета. Представете си това магаре! И той иска да бъде управител! Не! Това е…“ На това място той се задави от прекалено възмущение и аз повдигнах леко глава. Изненадах се колко близко се намираха — точно под мен. Можех да плюя в шапките им. Дълбоко замислени, те гледаха в земята. Управителят шибаше леко крака си с тънка пръчка. Мъдрият му роднина вдигна глава. „Добре се чувствуваш тук този път, нали?“ — попита той. Другият трепна. „Кой, аз ли? Идеално, идеално! Но останалите — боже мой! Всички са болни. Така бързо умират, че нямам време да ги изпратя оттук — просто невероятно.“ „Хм. Така, така — изгрухтя чичото. — Виж какво, момчето ми, разчитай на това. Повтарям, разчитай на това.“ И махна с ръка към гората, заливчето, калта, реката, сякаш правеше неприличен жест пред осветеното от слънце лице на земята, коварен зов към дебнещата смърт, към тайното зло, към дълбокия мрак на сърцето й. Този жест бе толкова странен, че аз скочих на крака и погледнах към края на гората, сякаш очаквах отговор на това черно заклинание. Знаете, че понякога минават странни мисли през главата на човека. Страшната тишина се възправяше пред двамата мъже със зловещото си търпение и очакваше края на невероятното нашествие.
Изругаха на глас едновременно, вероятно от страх — и след това, като се престориха, че не са ме забелязали, тръгнаха обратно към лагера. Слънцето се бе спуснало ниско; като навеждаха напред телата си един до друг, те влачеха с усилие нагоре по хълма двете си различно дълги сенки, които ги следваха бавно над високата трева, без да превият нито едно стръкче.
След няколко дни експедицията „Елдорадо“ потъна в търпеливата джунгла. Тя се затвори след тях, тъй както се затваря морето над главата на плувец. Дълго подир това дойде вестта, че всички магарета измрели. Не чух нищо за съдбата на по-малко ценните животни. Без съмнение те, като всички нас, бяха намерили това, което заслужават. Не задавах никакви въпроси. По това време бях доста възбуден, че много скоро щях да се срещна с Курц. Като казвам „много скоро“, имам предвид „сравнително скоро“. Всъщност минаха точно два месеца от деня, когато напуснахме заливчето, до пристигането ми на брега под лагера на Курц.
Пътешествието нагоре по реката бе път към сътворението на света, когато на земята е буйствувала растителността и когато огромните дървета са били царе. Пуста река, дълбока тишина, непроходима джунгла. Въздухът бе топъл, плътен, тежък, ленив. Блясъкът на слънцето бе безрадостен. Опустялата река тичаше напред и се губеше в мрака на далечините. По сребристите пясъчни брегове се припичаха на слънце един до друг хипопотами и алигатори. Водите течаха покрай множество залесени острови. Изгубвахме пътя си по реката, както в пустиня, и по цял ден бродехме из плитчините и се мъчехме да намерим течението, докато накрая започвахме да мислим, че сме омагьосани и откъснати завинаги от всичко, което познавахме, и че се намираме някъде далеч — може би в друг живот. Настъпват мигове, когато човек се връща към миналото, и то в момент, когато не може да отдели нито минутка за себе си; то връхлиташе като неспокоен и шумен сън, споменът за който проблясваше сред този странен и всесилен свят на растения, вода и тишина. А тази тишина на живота съвсем не приличаше на покой. Това бе тишината на неумолима сила, която бди зорко над едно неразгадаемо намерение. Тя ни следеше с очи, изпълнени с мъст. По-късно свикнах с нея и не я забелязвах: нямах време. Трябваше да търся течението. Трябваше интуитивно да откривам скритите брегове, да внимавам за потънали камъни. Учех се да стискам зъби, за да не изхвърчи сърцето ми от устата, когато по една щастлива случайност заобикалях някой коварен, забил се в дъното на реката пън, който можеше да разпори лекото параходче и да издави всички поклонници. Трябваше да следя за дърветата, които сечахме нощем, за да ги използуваме като гориво на следващия ден. Когато имате такива грижи, действителността, повтарям, действителността изчезва. За щастие дълбоката истина остава скрита. Въпреки всичко аз я чувствувах. Често усещах тайнственото й мълчание да ме дебне, когато вършех тези неща, тъй като тя ви дебне кога ще паднете, играейки по високото си опънато въже, където едно превъртане струва половин крона.
„Бъди по-учтив, Марлоу!“ — изръмжа глас и разбрах, че освен мен бе буден поне още един слушател.
— Прощавайте. Забравих болката, която представлява цената. А всъщност какво означава цената, ако номерът е добре изпълнен? Много добре изпълнявате номера си. И аз също, защото успях да спася корабчето при първото си пътуване. Все още не мога да разбера как стана това. Представете си човек със завързани очи да кара кола по лош път. Потях се и треперех, в това можете да бъдете сигурни. Ако моряк остърже дъното на кораба си, той извършва непростим грях. Друг може да не разбере, но вие никога няма да забравите тъпия удар, нали?
Удар по самото ви сърце. Помните го, сънувате го, събуждате се нощем и се сещате за него години след това — и леденеете. Няма да се преструвам, че корабчето плаваше през цялото време. Неведнъж двайсетина човекоядци трябваше да пляскат във водата и да го бутат. Бяхме наели по пътя тези хора като екипаж. Чудесни хора — човекоядците, — хора на място. С тях можеше да се работи и аз съм им благодарен. А в края на краищата те не се самоизяждаха пред мен: бяха донесли със себе си запаси от месо на хипопотам, което се развали и вмириса тайнствената джунгла. Пфу! Още усещам миризмата. На корабчето пътуваха управителят и трима-четирима поклонници с гегите си — в пълно бойно снаряжение. Понякога се приближавахме до лагер, разположен близо до брега, притиснат до границата на неизвестното, а белите, които изскачаха от порутената колиба с жестове на радост, изненада и приветствие, изглеждаха много странни, сякаш бяха пленници на някаква магия. За известно време думите „слонова кост“ кънтяха във въздуха, а ние продължавахме да навлизаме все по-навътре в тишината, в пустотата, минавахме по безмълвните завои на реката, между високите стени на нашия лъкатушен път. Думите „слонова кост“ отекваха в глухия тътнеж на гребното колело. Дървета, дървета, милиони дървета, масивни, огромни, високи; а в основата им, притиснало се до брега, пълзеше срещу течението малкото мръсно параходче като бавен бръмбар, който лази по голям портик. Имах чувството, че съм много дребен и изгубен, и все пак това чувство не беше съвсем потискащо. В края на краищата дори ако е малък, мръсният бръмбар пълзи напред, а точно това искахме ние. А накъде пълзеше той според поклонниците, не зная. Някъде, където те се надяваха да получат нещо, в това съм сигурен! За мен той пълзеше към Курц — обаче когато протекоха парните тръби, запълзяхме много бавно. Завоите на реката се отваряха и затваряха пред нас, сякаш гората бе навлязла във водата, за да ни прегради пътя на връщане. Все по-дълбоко и по-дълбоко прониквахме в сърцето на мрака. А там цареше тишина. Понякога, нощем, биенето на тъпани отвъд завесата на дърветата политаше над реката и трептеше във въздуха, високо над главите ни, до пукването на зората. Не знаехме дали това означава война или мир, или молитва. Студена тишина предшествуваше зората; секачите спяха, огньовете горяха слабо. Счупването на вейка ни стряскаше. Ние бяхме скиталци из праисторическа земя, която приличаше на непозната планета. Ние бяхме първите хора, поели прокълнатото наследство, което може да се покори само с цената на страшна мъка и робски труд. Но внезапно, плавайки с усилие по някой завой на реката, зървахме изведнъж стени от тръстика и островърхи покриви от трева, чувахме залп от крясъци, виждахме водовъртеж от черни тела, множество ръце, които пляскаха, крака, които тропаха, тела, които се люлееха, очи, които се въртяха под завесата на тежки и неподвижни листа. Параходчето едва-едва се влачеше по ръба на черна и непонятна ярост. Праисторическият човек ни проклинаше, умоляваше, приветствуваше — кой знае? Не проумявахме какво става около нас, плъзгахме се като призраци, смаяни и ужасени, както нормални хора биха се ужасили от крясъците в някоя лудница. Не можехме да разберем, защото сме отишли твърде далеч, и не можехме да си спомним, защото пътувахме в нощта на първите векове, на тези изчезнали векове, които не са оставили никаква следи и никакъв спомен.
Земята изглеждаше неземна. Свикнали сме да гледаме окованата фигура на победено чудовище, но там — там гледахме свободно чудовище. То беше неземно, а хората бяха… не, те не бяха нечовеци. Това бе най-страшното — подозрението, че те не са нечовеци. Подозрението се вселяваше в нас бавно. Те виеха и скачаха, въртяха се и правеха ужасни муцуни; но мисълта за тяхната човечност — като нашата — ни караше да тръпнем, мисълта за далечното ни родство с тази дива и страстна врява. Грозно. Да, грозно. Но ако сте достатъчно храбри, ще признаете пред себе си, че едно съвсем малко зърно във вас откликва на страшната откровеност на този шум, че в него се крие смисъл, който вие, така отдалечени от нощта на първите векове, можехте да проумеете. И защо не? Човешкият ум е способен на всичко — защото в него се съдържа всичко: и минало, и бъдеще. Какво се криеше в този шум? Радост, страх, мъка, преданост, доблест, ярост, кой може да каже — но най-важно истината, истината, от която бе смъкната наметката на времето. Нека глупакът зяпа и трепери — човекът знае и може да продължи да гледа, без да му трепне окото. Но той трябва да бъде достатъчно човек, като онези на брега. Той трябва да посрещне истината с истинските си качества — със собствената си вродена сила. Принципите няма да помогнат тук. Нито материалните придобивки, дрехите, красивите дрипи, които ще отлетят при първото раздрусване. Не. На вас ви трябва съзнателна вяра. Чувам ли зов, отправен към мен в този дяволски крясък? Много добре; чувам го, признавам го, но аз също имам глас и за добро или за зло моят глас е речта, която не може да бъде заглушена. Разбира се, глупакът със страха си и възвишените си чувства е винаги в безопасност. Кой грухти така? Може би се учудвате, че не слязох на брега и не започнах и аз да вия и танцувам? Не. Не слязох. Казвате, възвишени чувства? По дяволите възвишените чувства! Нямах време. Трябваше да превързвам течащите парни тръби с късове вълнено одеяло. Трябваше да надзиравам управлението на корабчето, да заобикалям потъналите скали и да движа черупката на всяка цена. В това се криеше достатъчно ясна истина, която можеше да спаси по-голям мъдрец от мен. А междувременно трябваше да се грижа за дивака, който бе мой огняр. Той бе чудесен екземпляр. Можеше да подкара обърнат котел. Стоеше долу под мен и, честна дума, като го погледнех, ми напомняше куче, облечено с панталони и шапка от пера, което ходи на задните си крака. Няколко месеца подготовка бяха унищожили този наистина чудесен човек. Той гледаше с присвити очи уредите за измерване на парата и водата с очевидното усилие да не показва страха си — имаше изпилени зъби, бедният, вълната на главата му бе обръсната в странни форми, а на двете си страни носеше по три белега от рани — за разхубавяване. Вместо да пляска с ръце и да тропа с крака по брега, той извършваше тежък физически труд, сякаш в плен на странна магия. Бе полезен, защото беше обучен, и знаеше следното: ако водата в прозрачната кутийка изчезне, злият дух в котела ще се разгневи от острата жажда и ще си отмъсти жестоко. Той се потеше, поддържаше огъня и наблюдаваше стъклото със страх, защитен от импровизиран талисман от парцали, превързан около ръката му, и от парче излъскана кост, голяма колкото джобен часовник, забита в долната му устна, докато залесените брегове се плъзгаха бавно покрай нас, шумът оставаше зад нас, а пред нас се простираше безкрайни мили тишина — и ние продължавахме да пълзим към Курц. Но потъналите дънери бяха дебели, водата бе коварна и плитка, а в котела сякаш наистина се криеше гневен дявол и нито огънят ми, нито аз имахме време да надникнем в страховитите си мисли.