Тя се изравни с параходчето и застана неподвижно, с лице към нас. Дългата й сянка стигаше досами водата. Лицето й носеше трагическа и яростна маска на дива скръб и безмълвна мъка, смесени с неспокойна, неясна решимост. Гледаше ни, без да се помръдне, и също като джунглата се измъчваше от някаква неразгадаема цел. Мина цяла минута и след това тя направи крачка напред. Чу се лек звън, блесна жълтият метал, диплите с ресните се разлюляха и тя се спря, сякаш бе спряло сърцето й. Младият човек до мен изръмжа. Поклонниците измърмориха нещо зад гърба ми. Тя ни изгледа всички, като че ли животът й зависеше от замръзналата неподвижност на нейния взор. Внезапно разпери големите си ръце и ги изправи високо над главата си, овладяна от непреодолимото желание да докосне небето; в същия миг бързите сенки се плъзнаха по земята, напластиха се по реката и обхванаха параходчето в призрачна прегръдка. Страшна тишина надвисна над всички ни.
Жената се обърна бавно, тръгна по брега и се изгуби във високата трева отляво. Очите й блеснаха само веднъж, когато ни погледна, преди да изчезне в здрача на шубраците.
„Ако се опиташе да се качи на корабчето, щях да я застрелям — каза нервно човекът с кръпките. — През последните две седмици всеки ден рискувам живота си, за да не я допусна в къщата. Един ден се вмъкна и вдигна страшна врява за тези ужасни парцали, които бях взел от склада, за да закърпя дрехите си. Бях неприлично облечен. Сигурно това бе причината, защото тя говори като фурия с Курц в продължение на един час и ме сочеше от време на време. Не разбирам диалекта на това племе. За щастие Курц се чувствуваше много зле този ден и не стана голяма пакост. Нищо не разбирам… Не, не ми го побира мозъкът. Но всичко свърши вече.“
В този миг чух дълбокия глас на Курц зад завесата: „Спасете ме! Искате да кажете слоновата кост? Не казвайте. Спасете мене! А трябваше аз да ви спася. Пречите на плановете ми. Болен! Болен! Не толкова болен, колкото си мислите. Няма значение. Аз ще осъществя идеалите си — ще се върна. Ще ви покажа на какво съм способен. Вие и вашите нищожни идеали — вие ми пречите, но аз ще се върна. Аз…“
Управителят излезе навън. Оказа ми голяма чест, като ме взе под ръка и ме отведе настрани. „Курц е много зле“ — каза той. Сметна за необходимо да въздъхне, но аз упорито не проявявах никакво съчувствие. „Направихме всичко възможно за него, нали? Но не трябва да крием факта, че господин Курц е сторил повече зло, отколкото добро на Компанията. Той не разбра, че все още не е назряло времето за смели действия. Предпазливост, предпазливост — това е моят принцип. Трябва да бъдем предпазливи. Сега този район ще бъде затворен за нас известно време. Ужасно! Търговията ще пострада. Не отричам, че тук има забележително количество слонова кост — повечето изкопаема. Трябва непременно да я спасим, но виждате колко несигурно е положението ни — и защо? Защото методът на работа не е здрав.“ „Как го нарекохте? — попитах аз, като гледах към брега. — Нездрав метод?“ „Без съмнение! — възкликна той разгорещено. — А нима вие не мислите така?“
„Нищо не мисля“ — промърморих след кратко мълчание. „Точно така — въодушеви се той. — Предчувствувах го, а този метод показва пълна липса на преценка. Мой дълг е да посоча този факт, където трябва.“ „О — казах аз, — онзи, как му беше името, който прави тухли, той ще ви напише хубав доклад.“ За миг управителят се обърка. Имах чувството, че никога не бях дишал такъв мръсен въздух, и мислено се обърнах към Курц за облекчение — да, за облекчение. „Все пак намирам, че господин Курц е забележителен човек“ — подчертах аз. Управителят трепна, погледна ме студено, изрече много тихо „беше“ и ми обърна гръб. Бях изпаднал в немилост, той ме бе сложил в един кюп с Курц, като привърженик на методи, за които времето не бе назряло още… аз мислех нездраво! Поне можех да избирам между два кошмара.
Всъщност бях се обърнал към джунглата, не към господин Курц, който все едно, че бе погребан. За миг ми се стори, че и аз съм погребан в огромен гроб, изпълнен с отвратителни тайни. Почувствувах как непоносима тежест смазва гърдите ми, усетих мириса на влажната земя, невидимото присъствие на властното разположение, мрака на непроницаемата нощ… Русинът ме потупа по рамото. Чух го да мърмори и да заеква нещо за „събрат моряк — не бих могъл да го премълча, — въпроси, които ще засегнат името на господин Курц“. Чаках. За него очевидно господин Курц не бе положен в гроба; предполагам, че за него господин Курц бе безсмъртен. „Е! — казах най-сетне. — Говорете. Всъщност аз съм приятел на господин Курц — посвоему.“
Той заяви много официално, че ако не сме били „от същата професия“, щял да запази в тайна този въпрос без оглед на последствията. Подозираше, че тези бели изпитват към него остра ненавист, така че… „Прав сте — казах аз, като си спомних един разговор, който бях чул. — Управителят смята, че трябва да ви обесят.“ При тази вест той прояви загриженост, която ме развесели. „По-добре е да се измъкна тихо — каза разгорещено той. — Повече нищо не мога да направя за Курц, а те скоро могат да намерят предлог да ме обесят. Кой ще ги спре? Най-близкият военен пост е на триста мили оттук.“ „Може би най-добре е да заминете, ако имате приятели сред туземците наоколо.“ „Имам много — каза той. — Те са простодушни хора и аз не искам нищо.“ Хапеше устни, а след това каза: „Не искам нищо лошо да се случи на белите тук, но разбира се, мислех за името на господин Курц; обаче вие сте събрат моряк и…“ „Добре — проговорих след известно време. — Ще запазя доброто име на господин Курц.“ Не знаех каква дълбока истина изричам в този миг.
Той ми съобщи с тих глас, че именно Курц заповядал на туземците да нападнат корабчето. „Понякога той ненавиждаше мисълта, че могат да го отведат оттук, а от друга страна… Но аз не разбирам тези въпроси. Аз съм обикновен човек. Той помисли, че нападението ще ви уплаши и че ще избягате, че ще се откажете и ще решите, че е умрял. Не можех да го спра. Ужасно трудно ми беше миналия месец.“ „Чудесно — казах аз. — Сега той е по-добре.“ „Дааа…“ — измърмори русинът, очевидно неубеден. „Благодаря — отговорих аз. — Ще си отварям очите.“ „Но тихо, нали? — настоя той с тревога в гласа си. — Ще бъде ужасно за доброто му име, ако някой тук…“ С тържествен глас обещах пълна дискретност. „Имам лодка, а трима черни ме чакат недалеч оттук. Заминавам. Бихте ли ми дали няколко патрондаша?“ Дадох му тайно. Той си взе и шепа от тютюна ми и ми намигна. „Като между моряци, нали? Чудесен английски тютюн! — Обърна се на прага на рубката. — Да имате случайно излишен чифт обувки? — Повдигна единия си крак. — Погледнете.“ Подметките бяха привързани с парче връв като сандали около голите му крака. Измъкнах стар чифт обувки, които той погледна с възторг, преди да ги сложи под мишница. Един от джобовете му (яркочервен) пращеше от патрони, от другия (тъмносин) надничаше книгата на Таусън и пр., и пр. Той вярваше, че е отлично екипиран за нова среща с джунглата. „Никога, никога вече няма да срещна такъв човек! Ако можехте само да го чуете как рецитира поезия — своите стихове! Да, своите!“ Облещи очи при спомена за това безмерно удоволствие. „Той обогати ума ми!“ „Сбогом“ — казах аз. Русинът се здрависа за сбогом и изчезна в нощта. Понякога се питам дали наистина съм го виждал — дали изобщо е възможно човек да срещне такова привидение!…
Когато се събудих малко след полунощ, припомних си предупреждението му и намека му за опасност. В звездния мрак те ми се сториха реални и аз станах да хвърля поглед наоколо. На хълма гореше буен огън, който припламваше сегиз-тогиз и осветяваше един крив ъгъл на постройката в лагера. Въоръжени за целта, един от агентите и няколко от нашите пазеха слоновата кост. Но дълбоко в джунглата трепкащите червени пламъчета, които сякаш залязваха и изгряваха от земята сред колонообразните очертания на мрака, показваха мястото на лагера, където обожателите на господин Курц бдяха тревожно. Еднообразните звуци на голям барабан изпълваха въздуха с приглушен тътен и трепет. От черната, права стена на джунглата се носеше непрекъснат монотонен шум на много хора, сякаш всеки пееше сам за себе си. Звукът приличаше на бръмченето на пчели в кошер и въздействуваше странно и хипнотично върху полубудните ми сетива. Вероятно съм задрямал, облегнат на оградата, когато ме събуди и хвърли в почуда внезапен изблик крясъци, мощен пристъп на дълго потискан и тайнствен бяс. Той секна внезапно и ниският монотонен шум потече отново като целебна тишина. Погледнах небрежно в малката рубка. Вътре гореше светлина, но господин Курц не беше там. Сигурно щях да извикам, ако можех да повярвам на очите си. Но в първия миг не им повярвах — всичко ми се стори така невъзможно. Разстроих се от уплаха и от безкраен ужас, а не от мисълта за физическа опасност. Зашемети ме нравственият удар, сякаш нещо чудовищно, непоносимо за разума и отвратително за душата бе връхлетяло най-неочаквано върху мен. Това продължи само част от секундата, а после настъпи обикновеното чувство за смъртна опасност, за внезапно нападение и сеч, за нещо, което разбирах, че предстои, но което бе успокояващо, дори приятно. То така ме успокои, че не вдигнах тревога.
Един от агентите, облякъл палтото си, спеше на палубата на три фута от мен. Крясъците не го бяха събудили и той похъркваше съвсем леко. Оставих го да спи и скочих на брега. Не издадох господин Курц — бе съдено никога да не го издам, бе съдено да бъда верен на кошмара, който си бях избрал. Исках да се справя с тази сянка сам-самин — и до ден-днешен не зная защо така упорито отказах да споделя с когото и да било странната тъма на това преживяване.
Щом застанах на брега, видях широка пътека през тревата. Помня непоносимата възбуда, с която си казах: „Той не може да върви, той пълзи на четири крака, хванах го в капана.“ Тревата бе мокра от роса. Крачех бързо със свити юмруци. Щях да го намеря и да го пребия. Такива безумни мисли се въртяха в главата ми. В този миг се сетих за старата жена с котката, която плетеше черна вълна. Видях поклонниците да пръскат във въздуха олово от пушки, придържани към хълбока. Мислех, че никога няма да се върна на корабчето, и си представях как живея в джунглата сам, невъоръжен, до дълбока старост. Нелепи мисли, нали? Спомних си, че сбърках ударите на барабана с ударите на сърцето си и бях доволен от спокойната му ритмичност.
Вървях по пътеката, спирах се и се ослушвах. Нощта бе много ясна; тъмносиният въздух блестеше от роса и звезди. Изведнъж усетих движение пред себе си. Бях странно сигурен за всичко тази нощ. Изоставих пътеката и се затичах в широк полукръг (убеден съм, че в този миг се смеех), за да застана пред движещото се същество, което бях видял — ако изобщо бях видял нещо. Заобиколих Курц, като че ли всичко това бе детска игра.
Връхлетях отгоре му и ако не бе ме чул, сигурно щях да падна върху него, но той се изправи навреме. Изправи се, висок и смътен като пара, изригнала от земята; олюляваше се леко, бледен и безмълвен пред мен. Отзад между дърветата пламтяха огньове и шепотът на множество гласове се носеше от джунглата. Бях му отрязал пътя много умно; но когато застанах пред него и дойдох на себе си, ясно осъзнах опасността. А тя далеч не бе преминала. Ами ако се развика? Въпреки че едва стоеше на крака, в гласа му все още се криеше голяма сила. „Махнете се, скрийте се“ — каза той с дълбокия си глас. Беше ужасно. Погледнах назад. Намирахме се на около тридесет метра от най-близкия огън. Черна фигура се изправи, тръгна с черните си крака и размаха черните си дълги ръце пред светлината на огъня. Върху главата си фигурата имаше рога на антилопа. Без съмнение бе някакъв магьосник и приличаше на дявол. „Разбирате ли какво вършите?“ — прошепнах аз. „Абсолютно“ — отговори Курц, като повиши гласа си при тази единствена дума: той прозвуча далечен и много висок, като глас на медна тръба. „Ако сега вдигне шум, изгубени сме“ — помислих си аз. Ясно бе, че в случая юмруците нямаше да помогнат дори ако не изпитвах естественото отвращение да ударя тази сянка — този бродещ и измъчен дух. „Ще загинете!“ — казах аз. Знаете, че понякога проблясък на вдъхновение осенява човек. Бях казал истината, но той не би могъл да бъде по-безнадеждно изгубен, отколкото в този миг, когато се положиха основите на нашата близост и които останаха — останаха до края, дори след края.
„Хранех мисълта за велики начинания…“ — промълви той колебливо. „Да — казах аз, — но ако извикате, ще смажа главата ви… — Наоколо нямаше камък, нито съчка дори. — Ще ви удуша“ — поправих се аз. „Бях на прага на велики начинания — продължи той умолително, с глас, изпълнен с копнеж, с такъв тъжен тон, че тръпки ме полазиха. — А сега за този глупав измамник…“ „Във всеки случай успехът ви в Европа е сигурен“ — заявих аз твърдо. Не исках да го удуша — това би имало твърде малка практическа полза. Опитах се да разбия магията — тежката, няма магия на джунглата, която го притискаше към безмилостната си гръд, която бе разбудила в него забравени животински инстинкти, която бе съживила спомена за удовлетворени чудовищни страсти. Това го бе отвело в джунглата, при блясъка на огньовете, при сърцебиенето на барабаните, при воя на зловещите заклинания; това бе примамило душата му извън границите на позволените човешки стремежи. Нима не разбирате, че ужасът на положението ми не идваше от това, че можеха да ме ударят по главата — въпреки че много остро усещах тази опасност, от това, че трябваше да се справя с едно същество, което не можех да моля в името на нищо висше или низше. Аз трябваше да го призова — самия него, неговата великолепна и невероятна поквара. Нищо не съществуваше над и под него. Знаех това. Курц се бе откъснал от земята. По дяволите! Той бе сразил земята. Бе сам и застанал пред него, аз не знаех дали съм на небето, или се рея из въздуха. Разказвам ви това, което си казахме — повтарям думите, които произнесохме, но какъв е смисълът? Те бяха обикновени, ежедневни думи — познати звуци, които си разменяме всеки ден в живота. И какво от това? Но те криеха ужасното внушение на слова, които сме чували насън, които сме изговаряли в обръча на кошмара. Душа! Ако някой някога се е борил с човешка душа, това съм аз. Не спорех с луд. Съзнанието му бе съвършено ясно — съсредоточено върху собственото му същество със страшно напрежение, но ясно. В това се криеше единствената ми възможност. Разбира се, можех да го убия на място, ала това нямаше да ми помогне, защото щеше да се вдигне шум. Но душата му бе полудяла. Сама в джунглата, тя бе погледнала вътре в себе си… И небеса! Бе полудяла! Вероятно изплащам грехове, защото аз също минах през чистилището и надникнах в душата му. Никакво красноречие не би могло така да изпепели вярата в човечеството, както последното му излияние на искреност. Той се бореше със себе си. Видях и чух. Видях невъобразимата загадка на една душа, която не знаеше въздържаност, упование или страх и която все пак се бореше сляпо със себе си. Запазих самообладание, но когато най-накрая го положих на леглото и изтрих потта от челото си, краката ми трепереха, като че ли бях пренесъл половин тон на гърба си по хълма. А само го подкрепях, костеливата му ръка бе стиснала врата ми — той едва ли бе по-тежък от дете.
Тръгнахме на следващия ден, по обед. Тълпата, чието присъствие зад завесата от дървета бях чувствувал през цялото време, се изсипа отново от джунглата, изпълни сечището, заля хълма с море от голи, дишащи и треперещи бронзови тела. Известно време карах корабчето нагоре срещу течението, след това обърнах надолу и две хиляди очи следяха пътя на пляскащия, свиреп, черен демон, който шибаше водата с ужасната си опашка и изригваше черен дим във въздуха. Пред първата редица, строена покрай реката, трима мъже, покрити от главата до петите с яркочервена глина, крачеха неспокойно напред-назад. Когато се приближихме, те се обърнаха с лице към нас, затропаха с крака, закимаха с рогатите си глави и заклатиха алените си тела. Заразмахваха към свирепия речен демон черни пера и протрита кожа с опашка, която приличаше на изсъхнала кратуна. От време на време бълваха странни слова, различни от всякакъв звук в човешката реч, а дълбокият шепот на тълпата, който бе звучал като сатанинска литания, секна изведнъж.
Бяхме отнесли Курц в рубката: там имаше повече въздух. Той лежеше на кушетката и гледаше втренчено през отворения капак. Сред морето от човешки тела като че се изви вихрушка и жената с коса като шлем и бронзово лице се втурна към речния бряг. Тя простря напред ръце, извика нещо и дивата тълпа поде крясъка й с пронизителен хор от бързи, отчетливи и накъсани срички.
„Разбирате ли това?“ — попитах аз.
Курц продължи да гледа навън през мен с огнени, копнеещи очи и с израз на тъга и омраза. Не отговори, но видях усмивката на безцветните му устни, които миг по-късно се сгърчиха болезнено. „Дали го разбирам?“ — промълви той бавно и задъхано, сякаш свръхестествена сила изтръгна думите от устата му.
Натиснах парната свирка, защото видях, че поклонниците по палубата приготвят пушките си, като че ли очакват с нетърпение весела момчешка лудория. През гъстото море от тела премина неистов ужас при внезапната пронизителна свирка. „Недейте! Ще ги уплашите и ще избягат!“ — извика някой на палубата с отчаяние. Аз продължавах да натискам свирката. Те се разпиляха и започнаха да бягат. Подскачаха, коленичеха, олюляваха се и се пазеха от летящия ужас на звука. Тримата алени туземци се бяха проснали ничком на брега като простреляни. Само дивата и дивна жена не трепна, а трагично протегна голите си ръце към нас над страшната светеща река.