После слабоумната тълпа на палубата започна играта си и аз не видях повече нищо сред дима на изстрелите.
Кафявата река изтичаше бързо от сърцето на мрака и ни носеше към морето с два пъти по-голяма бързина отпреди; животът на Курц също изтичаше бързо и се изцеждаше от сърцето му в морето на неутолимото време. Управителят бе много спокоен, сега той нямаше тревоги и ни обгърна с поглед на задоволство: „работата“ бе завършила по най-добрия възможен начин. Виждах, че наближава времето, когато щях да остана единственият привърженик на „нездравите методи“. Поклонниците ме гледаха с недоволство. Така да се каже, аз бях причислен към мъртвите. Сега не разбирам защо тогава приех това непредвидено съдружие, този кошмар, който си бях избрал, но който бе наложен в сумрачната земя, похитена от тези долни и алчни призраци.
Курц говореше. Какъв глас! Какъв глас! Той бе дълбок и плътен до последния миг. Скрит във великолепните дипли на красноречието му, в безплодния мрак на сърцето му, гласът надживя неговата сила. О, той се бореше! Как се бореше! Из пустинята на умореното му съзнание бродеха сенките на богатство и слава, те се въртяха раболепно около неугасимия му дар за благородно и крилато красноречие. „Моята годеница, моят лагер, моята кариера, моите идеи.“ От време на време те пораждаха изблици на високопарни чувства. Сянката на истинския Курц не напускаше постелята на сегашната кухина, която скоро щеше да бъде погребана сред първобитната кал на реката. Но сатанинската любов и неземната омраза към тайните, в които бе проникнал, се бореха за власт над душата му, наситена с първобитни чувства, алчна за лъжлива слава, за мнимо величие, за успех и могъщество.
Понякога той се държеше като разглезено дете. Настояваше да го посрещат крале по гарите след завръщането му от кошмарното Небитие, където бе възнамерявал да извърши велики дела. „Ако покажете, че носите в себе си нещо ценно, признанието за способностите ви ще бъде безгранично — казваше той. — Разбира се, трябва да внимавате за подбудите — те трябва да бъдат подходящи подбуди — винаги.“ Еднообразната река и еднообразните завои се плъзгаха покрай корабчето с вековните си дървета, които гледаха търпеливо как се отдалечава този мръсен отломък от друг свят, предтеча на промяна, на завоевание, на търговия, на сеч; на божия благословия. Аз гледах напред и карах корабчето. „Затворете капака — внезапно каза Курц един ден. — Не мога да гледам това.“ Затворих го. Настана тишина. „Но аз ще ти изтръгна сърцето някой ден!“ — извика той към невидимата джунгла.
Както очаквах, параходчето се повреди и трябваше да изчакаме поправките на един остров. Това забавяне за първи път разклати самоувереността на Курц. Една сутрин той ми даде пакет книжа и една фотография — всички завързани с връзка от обувка. „Пазете ги! — каза той. — Този противен глупак — имаше предвид управителя — е в състояние да рови из сандъците ми, когато не го гледам.“ Видях го следобеда. Лежеше по гръб със затворени очи и аз се оттеглих тихо, но го чух да шепне: „Живей както трябва, умри, умри…“ Заслушах се, но не чух нищо повече. Дали не репетираше някаква реч насън, или може би това бе откъслечна фраза от статия във вестник? Той бе сътрудничил на вестници и имаше намерение отново да пише, за да разпространява идеите си. „Това е мой дълг.“
Неговият мрак бе непроницаем. Аз го гледах, както човек гледа някого, който лежи на дъното на пропастта, където слънцето никога не прониква. Но не можех да му отделя много време, защото помагах на машиниста да разглоби пробитите цилиндри, да поправи изкривената част и т.н. Живеех в адска бъркотия от ръжда, стърготини, бурми, болтове, чукове и зъбци — неща, от които се отвращавам, защото не мога да се справя с тях. Грижех се за малката ковачница, която за щастие се намираше на корабчето; трепех се унило сред купчина боклуци, докато най-накрая едва можех да стоя на краката си.
Една вечер, като влязох в рубката, където гореше свещ, аз се стреснах, защото го чух да казва с леко разтреперан глас: „Лежа тук в тъмнината и чакам смъртта.“ Светлината блестеше в очите му. Наложих си да промърморя: „Глупости!“ и застанах над него, сякаш се вкамених. Никога преди не бях виждал и се надявам никога вече да не видя промяната, която настъпи в чертите му. Аз не бях трогнат, а хипнотизиран. Сякаш воал падна от очите ми. На това лице от слонова кост видях израз на мрачна гордост, на безмилостна власт, на див ужас — на дълбоко и безнадеждно отчаяние. Дали той не преживява отново целия си живот, всяко свое желание, поражение и изкушение в този върховен миг на себепознание? Извика шепнешком на някакъв образ, на някакво видение — извика два пъти с глас, който не бе по-силен от дъх:
„Ужас! Ужас!“
Духнах свещта и излязох от рубката. Поклонниците вечеряха в столовата и аз заех мястото си срещу управителя, който вдигна очи и ме погледна въпросително, но аз успешно се престорих, че не забелязвам погледа му. Той се облегна спокойно назад с особената си усмивка, с която запечатваше неизбродимите дълбини на низостта си. Непрекъснат дъжд от мушици ръмеше върху лампата, върху покривката на масата, върху ръцете и лицата ни. Изведнъж прислужникът на управителя показа нахалната си черна глава на прага и каза с глас, изпълнен с унищожително презрение:
„Господин Курц умря!“
Всички поклонници изскочиха навън. Аз останах и продължих вечерята си. Сигурно ме помислиха за коравосърдечен. Но почти нищо не хапнах след това. В столовата светеше лампа, тук гореше светлина, а навън бе страшно, страшно тъмно. Повече не се приближих до забележителния човек, който бе произнесъл присъда над приключенията на собствената си душа. Гласът бе изчезнал. Нима е имало друго? Зная, че на следващия ден поклонниците заровиха нещо в една кална дупка.
А след това едва не заровиха и мен.
Както виждате, все пак тогава не отидох при господин Курц. Не отидох. Останах, за да преживея кошмара докрай и още веднъж да докажа верността си към Курц. Съдба. Моята съдба! Животът е комедия — тайнствено построение на безмилостната логика с някаква напразна цел. В най-добрия случай очакваш да получиш от живота си известно себепознание, а то идва твърде късно — сбор от безкрайни съжаления. Аз съм се борил със смъртта. Това е най-безинтересната борба на света. Тя става в неосезаема сивота, под вас празно пространство, около вас празно пространство, без зрители, без шум, без слава, без желание за победа, без страх от поражение; тя се води в болната атмосфера на хладния скептицизъм, без вяра в собственото ти право и още по-малко в правото на противника ти. Ако това е най-могъщата мъдрост, тогава животът е по-голяма загадка, отколкото си мислим. Аз се намирах на косъм от последната възможност да изрека велика мисъл, а открих с чувство на унижение, че нямам какво да кажа. Затова поддържам мнението си, че Курц бе забележителен човек. Той имаше какво да каже. И го каза. Откакто сам надникнах над пропастта, разбирам по-добре смисъла на втренчения му взор, който не можа да види пламъка на свещта, но бе достатъчно широк да обхване цялата вселена, достатъчно проницателен да проникне във всички туптящи в мрака сърца. Той бе обобщил и бе изрекъл присъдата „Ужас!“. Той бе забележителен човек. В края на краищата това бе израз на вяра; тя съдържаше в себе си откровеност и убеждение, тя носеше трептящия шепот на бунта, тя криеше ужасното лице на видяната истина — странната смесица от желание и омраза. Не помня добре крайното си състояние — сиво видение без очертания, изпълнено с физическа болка и небрежно презрение към мимолетността на всичко — дори на тази болка. Не! А сякаш преживях неговото крайно състояние. Наистина той бе направил последната крачка и бе пуснал крака си над пропастта, докато аз можах да се отдръпна, макар и колебливо. Може би в това се състои разликата; може би цялата мъдрост, цялата истина и цялата откровеност са събрани в този недоловим миг, в който престъпваме прага на невидимото. Може би! Искам да мисля, че моето обобщение не бе небрежно презрение. Неговият вик бе по-добро — много по-добро обобщение. В него се криеше утвърждение, нравствена победа, заплатена с цената на безкрайно поражение, на неописуем ужас, на неописуемо удовлетворение. Но бе победа! Затова останах верен на Курц до края, дори отвъд, докато дълго след това още веднъж чух не гласа му, а ехото на великолепното му красноречие, което прозвуча от една чиста като кристал душа.
Не, не ме заровиха. Това бе време, за което си спомням смътно, с ужас и почуда, като пътешествие през страшен свят без светлина, в свят, в който не растяха нито надеждата, нито желанието. Отново се озовах в града гробница — и се ядосах, като гледах как бързат хората по улиците да откраднат пари един от друг, да погълнат противната си храна, да изгълтат отвратителната си бира и да мечтаят незначителните си и празни мечти. Те се втурнаха в мислите ми. Те бяха нарушители, които не познаваха живота, и знаех, че никога нямаше да разберат това, което аз бях разбрал. Поведението им на посредствени хора, които живеят с твърдата увереност за абсолютна безопасност, ми бе противно, както е противна глупостта пред лицето на опасността, която тя не може да проумее. Нямах особено желание да ги просвещавам и ми беше трудно да не се изсмея в лицата им, така изпълнени с глупашко самомнение. Предполагам, че не съм бил съвсем добре по това време. Клатушках се по улиците — трябваше да уреждам различни въпроси, и се усмихвах иронично на съвсем почтени хора. Признавам, че поведението ми бе непростимо. Но, от друга страна, през тези дни температурата ми рядко бе нормална. Усилията на милата ми леля „да върне силите ми“ ми се струваха съвсем безсмислени. Не бе необходимо да се върнат силите ми, а да се успокои въображението ми. Пазех свитъка книжа, които Курц ми бе поверил, и не знаех какво да правя с тях. Наскоро бе починала майка му, както разбрах, в ръцете на годеницата му. Един ден ме посети гладко избръснат човек с официални маниери и с очила със златни рамки, който започна да ме разпитва, в началото със заобикалки, а след това с изискана настойчивост, за известни „документи“, както той ги нарече. Не се изненадах, защото по този въпрос се бях вече скарал на два пъти с управителя още там. Бях отказал да предам и най-малкото листче от онзи пакет; така постъпих и с очилатия. Накрая маниерът му стана заплашителен и с голяма разгорещеност той започна да спори, че компанията имала право да притежава цялата информация за своите „територии“. Той каза: „Знанията на господин Курц за неизследваните области са били сигурно обширни и специални благодарение на големите му способности и на нещастните обстоятелства, в които е бил поставен; следователно…“ Уверих го, че знанията на господин Курц, колкото и да са обширни, не засягат проблемите на търговията или администрацията. След това той призова името на науката. „Би било неоценима загуба, ако…“ и пр., и пр. Предложих му доклада за потискане на дивашките обичаи, след като бях откъснал послеписа. Пое го с интерес, но накрая го хвърли с презрение. „Този доклад не е това, което очаквахме“ — забеляза той. „Не очаквайте нищо друго — казах аз. — Останалите книжа са лични писма.“ Той си отиде, след като ме заплаши, че ще ме даде под съд, и аз не го видях повече. Но след два дни се появи друг. Нарече се братовчед на Курц и пожела да чуе всички подробности около последните мигове на скъпия си роднина. Между другото ми даде да разбера, че Курц бил голям музикант. „В него се криеха заложбите на необикновен талант“ — каза човекът, самият той органист, доколкото си спомням, с дълга побеляла коса над мазната си яка. Нямах причина да се съмнявам в думите му; и до ден-днешен не зная каква е била професията на Курц, дали въобще е имал професия — което бе най-големият му талант. Бях го взел за художник, който сътрудничи във вестниците, или за журналист, който може да рисува — но дори братовчедът (той смъркаше енфие по време на срещата) не можа да ми каже какво е бил Курц всъщност. Той бе универсален гений — по този въпрос аз се съгласих с братовчеда, който се изсекна шумно в голяма памучна кърпа и се оттегли със старческа възбуда, като отнесе със себе си няколко семейни писма и бележки без особена стойност. След това се появи някакъв журналист, който искаше да научи нещо за съдбата на „скъпия си колега“. Този посетител ми съобщи, че истинската сфера на дейност на Курц е трябвало да бъде политиката на „популярните партии“. Посетителят имаше рошави, прави вежди, остра, късо подстригана коса, монокълът му висеше на широка панделка и той въодушевено изрази мнението, че всъщност Курц не е могъл да напише нито дума. Но, господи! Как умееше да говори този човек! Той можеше да наелектризира огромни събрания. Той имаше вяра — разбирате ли, вяра! Можеше да си изгради вяра във всичко — във всичко! Можеше да стане първокласен водач на някоя крайна партия. „Каква партия?“ — попитах аз. „Крайна партия — отговори другият. — Той бе човек с… крайни… крайни възгледи…“ Не мисля ли така? Съгласих се с него. Знаел ли съм — попита той с внезапно любопитство — какво го е накарало да замине там? „Да“ — казах аз и веднага му подадох знаменития доклад за отпечатване, ако го одобреше. Той го прегледа набързо, като мърмореше през цялото време. След това реши, че става, и си отиде с плячката.
Накрая запазих тънък сноп писма и снимката на годеницата. Тя ми се стори красива — искам да кажа, имаше красив израз. Зная, че и слънцето може да лъже, но си мислех, че никакъв ретуш не би могъл да придаде деликатния израз на тези черти. Тя изглеждаше готова да слуша без задръжки, без подозрения, без мисъл за себе си. Реших да отида и сам да й върна писмата и снимката й. Любопитство? Да, а може би и друго чувство. Всичко, което бе принадлежало на Курц, се бе изплъзнало от ръцете ми: душата му, тялото му, лагерът му, плановете му, слоновата му кост, кариерата му. Оставаха само паметта му и годеницата му. Аз исках да върна и тях на миналото посвоему — лично да върна всичко, което бе останало при мен, на забравата, последната дума на общата ни съдба. Не се оправдавам. Нямам точна представа какво искам всъщност. Може би това бе импулс на неосъзната вярност или осъществяването на онази иронична необходимост, която се крие във фактите на човешкото съществуване. Не зная. Не мога да кажа. Но отидох.
Мислех си, че споменът за него е като другите спомени за мъртвите, които се натрупват в живота на човека — неясен отпечатък върху мозъка, наложен от сенки, които падат върху него по техния бърз и последен път; но пред високата и тежка врата, между големите къщи на улицата, тихи и прилични, като добре поддържана алея в гробище, аз го видях проснат на носилката, отворил хищническа уста, сякаш да погълне цялата земя с цялото човечество. Той се изправи жив пред мен — сянка, която не можеше да утоли глада си от великолепни илюзии и ужасна действителност, сянка по-тъмна от сянката на нощта, наметната с благородните дипли на блестящо красноречие. Сякаш видението влезе с мен в къщата — носилката, призрачните носачи, дивата тълпа, послушните богомолци, мракът на джунглата, блясъкът на огньовете на търпеливата джунгла, тътенът на барабана, ритмичен и приглушен като пулса на сърцето — сърцето на всесилния мрак. Това бе миг на тържество за джунглата, отмъстително нашествие, което трябваше да изтласкам назад, за да спася друга душа. И споменът за казаните там думи, за рогатите фигури, които се движеха зад мен в аления блясък на огньовете на търпеливата джунгла, тези накъсани изречения ме овладяха отново и аз ги чух в цялата им злокобна и ужасяваща простота. Спомних си окаяната му молба, жалките му заплахи, огромните размери на гнусните му желания, подлостта, мъчението и адската болка на душата му. А по-късно сякаш видях спокойното му лениво държане, когато ми каза един ден: „Тази слонова кост сега е наистина моя. Компанията не е платила за нея. Сам я събрах с голям риск за живота си. Но се страхувам, че ще се опитат да предявят правата си над нея. Трудно положение. Какво да направя — да се съпротивявам ли? Е? Търся само справедливост…“ Той търсеше само справедливост — само справедливост. Натиснах звънеца пред махагоновата врата на първия етаж и докато чаках, той ме гледаше втренчено от лъскавата повърхност на дървото — гледаше ме с необятен поглед, който обхващаше, осъждаше и проклинаше цялата вселена. Аз сякаш отново чух вика шепот: „Ужас! Ужас!“
Падаше здрач. Почаках известно време в гостна с висок таван и с три високи прозореца, които приличаха на три блестящи, увити в креп, колони. Извитите позлатени крака и облегалки на мебелите блестяха и се губеха в полумрака. Високата мраморна камина излъчваше студена и монументална белота. В един ъгъл стоеше масивен роял; по повърхността му играеха тъмни отблясъци като върху мрачен и полиран саркофаг. Отвори се висока врата — и се затвори. Аз станах.