Тя се приближи, цялата в черно, с бледо лице, което се носеше към мен в полумрака. Беше в траур. Бе минало повече от година от смъртта му, повече от година, откакто бе пристигнала новината, а тя щеше да помни и жалее вечно. Взе двете ми ръце в своите и прошепна: „Чух, че ще дойдете.“ Забелязах, че не бе много млада — искам да кажа, не бе младо момиче. Бе достатъчно зряла, за да бъде вярна, да вярва, да страда. Стаята потъмня, като че ли тъжната светлина на облачната вечер се бе приютила на челото й. Тази руса коса, този бледен лик и това чисто чело сякаш бяха заобиколени от пепелявосив ореол, от който ме гледаха тъмните й очи. Взорът им бе естествен, дълбок, доверчив. Тя държеше високо скръбното си чело, сякаш се гордееше със скръбта си, сякаш искаше да каже: „Само… аз зная как да го оплаквам.“ Но докато се ръкувахме, по лицето й премина израз на ужасна пустота и аз забелязах, че тя не е играчка в ръцете на Времето. За нея той бе умрял едва вчера. Господи! Впечатлението бе толкова властно, аз също почувствувах, че той бе умрял едва вчера — не, едва тази минута. Видях нея и него в един и същи миг — неговата смърт и нейната скръб, — видях скръбта й в самия миг на смъртта му. Разбирате ли? Видях ги заедно, чух ги заедно. Тя бе казала развълнувано: „Оцелях“, а напрегнатият ми слух сякаш чу ясно, смесен с гласа й на отчаяние и съжаление, шепота на вечното му обвинение. Попитах се ужасен какво правя тук, сякаш, без да искам, бях зърнал жестока и нелепа загадка, непристойна за човешки очи. Тя ми направи знак с ръка да седна. Седнахме. Оставих внимателно пакета на масичката, а тя сложи ръката си върху него… „Вие го познавахте добре?“ — прошепна тя в тъжната тишина.
„Хората бързо стават близки там — казах аз. — Познавах го, доколкото е възможно един човек да опознае друг.“
„Вие се възхищавахте от него, нали? — попита тя. — Не бе възможно да го познава човек и да не му се възхищава.“
„Той беше забележителна личност — казах аз неуверено. След това, пред умоляващия и втренчен поглед, който очакваше да кажа още нещо, продължих: — Бе невъзможно да не го…“
„Обичаш — тя довърши бързо, като ме хвърли в ужасно мълчание. — Наистина! Наистина! Но като си помисля, че никой не го познаваше като мен! Бях посветена във всичките му благородни тайни. Аз го познавах най-добре.“
„Вие го познавахте най-добре“ — повторих. Може би тя го познаваше. С всяка нейна дума в стаята ставаше все по-тъмно и само челото й, гладко и бяло, светеше с неугасимата светлина на доверието и любовта.
„Вие бяхте негов приятел — продължи тя. — Негов приятел — повтори малко по-високо. — Сигурно сте му били приятел, щом ви е дал това и ви е изпратил при мен. Чувствувам, че мога да говоря пред вас, трябва да говоря. Аз искам вие, вие, който сте чули последните му слова, да знаете, че съм достойна за него… Това не е гордост… Да! Гордея се от мисълта, че го познавах по-добре от всеки друг на света. Той сам ми каза това. Откакто почина майка му, нямах никого… никого, с когото да…“
Слушах. Мракът се сгъстяваше. Вече не бях сигурен дали той ми бе дал вързопа, който трябваше да… Подозирам, че е искал да се погрижа за други книжа, които след смъртта му видях управителят да разглежда на светлината на лампата. Тя продължаваше да говори и да облекчава болката си, уверена в моето съчувствие; говореше така, както жадните пият вода. Бях чул, че годежът й с Курц предизвикал неодобрението на роднините й. Той не бил достатъчно богат или нещо подобно. И наистина не зная дали Курц не бе бедняк цял живот. Веднъж бе подхвърлил, че бедността му го е закарала… там.
„… Нямаше човек, който, след като го чуе веднъж, да не му стане приятел — продължаваше да говори тя. — Той привличаше хората и разкриваше най-добрите им качества. — Погледна ме развълнувано. — Това е дарът на великите хора“ — каза тя и в глухия й глас се чуха други звуци, които бях чувал: ромоленето на реката, въздишката на дърветата, люшкани от вятъра, шепотът на тълпите, недоловимият звук на неразбираеми думи, извикани отдалеч, шепотът на глад, който идва отвъд прага на вечния мрак. „Но вие сте го слушали! Вие знаете!“ — извика тя.
„Да, зная“ — казах аз с отчаяние в сърцето си, но наведох глава пред вярата й, пред голямата и спасителна илюзия, която светеше с неземен блясък в тъмнината, в тържествуващия мрак, от който не бях в състояние да запазя дори себе си.
„Каква страшна загуба за мен — за вас! — Тя се поправи с подкупващо великодушие. След това добави шепнешком: — За света!“ В последните отблясъци на здрача видях горящите й очи, пълни със сълзи, които не можеха да се отронят.
„Бях щастлива, честита, горда — продължи тя. — Много щастлива за кратко време. А сега съм нещастна за… за цял живот.“
Стана, а русата й коса отразяваше светлината на залеза. Аз също станах.
„И от всичко това — каза тя скръбно, — от дара му, от величието му, от щедростта му, от благородството му не остана нищо, нищо освен спомена. Вие и аз…“
„Винаги ще го помним“ — добавих бързо.
„Не! — извика тя. — Не е възможно всичко да пропадне, да бъде пожертвуван такъв живот и да не остави нищо след себе си освен скръб. Вие знаете какви велики начинания бе замислил. Аз също ги зная… Изглежда, не можех да разбера — но други ги знаеха. Нещо трябва да остане. Поне словата му не са мъртви.“
„Словата му ще живеят вечно“ — казах аз.
„И примерът му — прошепна тя като на себе си. — Той сочеше пътя на хората, добротата му сияеше във всяко негово деяние. Примерът му…“
„Наистина — казах аз, — също и примерът му. Бях забравил примера му.“
„Но аз не съм го забравила. Не мога… не мога да повярвам… че никой вече няма да го види, никога, никога, никога.“
Тя простря бледите си, вкопчени ръце пред умиращата светлина на прозореца като след отдалечаваща се фигура. Никога вече няма да го видим! В този миг аз го видях ясно. Докато съм жив, ще виждам този красноречив призрак, ще виждам също и нея, трагична и позната. Сянка, която с жеста си ми напомни за друга, също трагична фигура, украсена с безсилни талисмани, която протягаше голите си бронзови ръце над блясъка на адската река, над реката на мрака. Внезапно годеницата изрече много тихо: „Той умря, както живя.“
„Краят му — казах аз и в мен се пробуди смътен гняв — бе достоен за живота му. Той подхождаше на живота му.“
„А аз не бях при него в онзи миг“ — прошепна тя. Гневът ми стихна пред чувството на безкрайно съжаление.
„Всичко, каквото можеше да се направи…“ — промърморих.
„Но аз вярвах в него повече от всеки друг на земята — повече от собствената му майка, повече от… самия него. Той имаше нужда от мен! От мен! Аз щях да съхраня всяка въздишка, всяка дума, всеки знак, всеки поглед.“
Почувствувах студена тръпка в гърдите си.
„Недейте“ — изрекох със сподавен глас.
„Простете ми, по аз… толкова дълго го оплаквам сама… сама… Вие бяхте с него в последния миг, нали? Непрекъснато мисля за самотата му. Бил е сам и никой не може да го е разбирал, както аз щях да го разбера. Може би никой не е чул…“
„Аз бях с него в последния миг — казах разстроен. — Чух последните му думи…“ Сепнах се с ужас.
„Повторете ги — прошепна тя съкрушено. — Искам… искам нещо… с което… да живея.“
Бях готов да й изкрещя: „Не ги ли чувате?“ Здрачът ги повтаряше с настойчив шепот около нас, с шепот, който растеше заплашително като дъха на надигаща се буря. „Ужас! Ужас!“
„Последните му думи… с които да живея — настояваше тя. — Нима не разбирате? Аз го обичах… обичах го… обичах го!“
Овладях се и заговорих бавно: „Последната дума, която произнесе той, бе… вашето име.“
Чух лека въздишка и след това сърцето ми замря, то умря, пронизано от нейния ликуващ и ужасен вик, от нейния вик на безгранично тържество и неизказана мъка. „Знаех си — бях сигурна!“… Тя знаеше. Тя бе сигурна. Плачеше, скрила лице в ръцете си. Стори ми се, че къщата ще се срути, преди да избягам, че небето ще се продъни над главата ми. Но нищо не се случи. Небето не се продънва от такива дреболии. Дали щеше да се продъни, ако бях отдал на Курц тази справедливост, която бе негова по право? Нали сам той бе казал, че търси единствено справедливост? Но не можех. Не можех да й го разкрия. Щеше да бъде страшно — много страшно…
Марлоу свърши. Той седеше настрана, загадъчен и безмълвен като Буда, потънал в размисъл. Известно време никой не се помръдна.
— Започва приливът — каза внезапно директорът.
Повдигнах глава. Черна стена облаци се издигаше над откритото море и спокойната река, която водеше до най-затънтените кътчета на земята, течеше черна под намръщеното небе — към сърцето на мрака.
Тайният спътник
I
Надясно се виждаха редици рибарски колове, напомнящи загадъчни, полупотопени бамбукови огради, които разграждаха по неуловим за погледа начин царството на тропическите риби; те бяха неустойчиви на вид, сякаш изоставени завинаги от скитници рибари, които сега бяха отишли на другия край на океана; защото, догдето погледът стигаше, нямаше никакъв признак, че това място е обитаемо. Наляво група пусти островчета, които напомняха развалини от каменни стени, кули и укрепления, бяха пуснали основи в синьото море, а самото то бе сякаш твърда маса — тъй спокойно и неподвижно лежеше под краката ми; дори светлинната пътека на залязващото слънце лъщеше гладко, без онзи жив блясък, който подсказва незабележимо набръчкване на водната повърхност. А когато обърнах глава, за да хвърля последен поглед към влекача, който току-що ни бе оставил на котва отсам пясъчния нанос, видях под огромния купол на небето правата линия на брега да се съединява с неподвижното море, ръб до ръб, прилепнали съвършено и незабелязано в една равна плоскост, полукафява-полусиня. Еднакви по своята незначителност с островчетата в морето, две малки туфи дървета, по една от всяка страна на единственото място, където тази безупречна съединителна линия се прекъсваше, отбелязваха устието на река Мейнам, което току-що бяхме напуснали, за да предприемем първия подготвителен етап от нашето пътуване към родината; а далеч назад, на нивото на сушата, по-високата горичка около голямата пагода на Пакнам бе единственото нещо, на което погледът би могъл да спре и отпочине от напразните опити да изследва монотонната крива на хоризонта. Тук-таме блясъци като от пръснати парчета сребро бележеха извивките на голямата река и на най-близката от тези извивки, непосредствено отвъд наноса, влекачът, който плаваше право навътре в сушата, се изгуби от погледа ми — и корпусът, и коминът, и мачтите, — сякаш равнодушната земя го бе погълнала без усилие, без трепет. Очите ми следяха белезникавия облак от дима му ту тук, ту там над равнината в зависимост от лъкатушенията на реката, по все по-неясен и по-далечен, докато най-сетне го загубих зад извисяващата се като гугла голяма пагода. И тогава останах самичък с моя кораб, закотвен на входа на Сиамския залив.
Той стоеше във водата, в началото на едно дълго пътешествие, съвсем неподвижен сред огромната тишина, а под залязващото слънце мачтите му хвърляха дълги сенки далеч на изток. В този момент бях сам на палубата. Не се долавяше никакъв звук, около нас нямаше никакво движение, никакъв живот, нито лодка във водата, нито птичка във въздуха, нито облаче в небето. В тази напрегната пауза пред прага на продължителното плаване ние двамата сякаш измервахме годността си за дългото и трудно пътуване, способността си да изпълним възложената ни задача — въпрос на съществуване и за двама ни, далеч от всяко човешко око, и само небе и море за зрители и за съдници.
Сигурно някакво сияние във въздуха ми е пречело да виждам добре, защото чак малко преди слънцето да залезе, блуждаещите ми очи откриха зад най-високите хребети на главното островче от групата нещо, което сложи край на тържествената атмосфера на съвършена самота. Приливът на смрачаването прииждаше бързо и с присъщата за тропиците внезапност рояк звезди изскочиха над потъналата в сянка земя, докато аз все още стоях с ръка, опряна леко на перилото на моя кораб, сякаш облегнат на рамото на верен приятел. Но с цялото онова множество небесни тела, които гледаха отгоре, приятното чувство от спокойното общуване с кораба бе изчезнало завинаги. А вече се бяха появили и смущаващи шумове в него — гласове, стъпки в предната част; по главната палуба прислужникът се носеше безшумно като призрак, заел се да помага в работата; под задната палуба ръчен звънец настойчиво звънна…
В осветения офицерски салет сварих двамата ми офицери да ме чакат при масата за вечеря. Седнахме веднага и докато вечеряхме, казах на първия помощник:
— Известно ли ви е, че има един кораб на котва там някъде зад островите? Видях върховете на мачтите му над хребета, когато слънцето залязваше.
Той рязко вдигна неизразителното си лице, обрасло с буйни бакенбарди, и изпусна обичайните си възклицания:
— За бога, сър! Не може да бъде!
Вторият ми помощник бе мълчалив млад човек със заоблени бузи и според мен прекалено сериозен за годините си, но когато погледите ни случайно се срещнаха, забелязах устните му леко да потрепват. Веднага наведох очи. Не бе мое задължение да насърчавам подигравките на моя кораб. Трябва да кажа също така, че знаех съвсем малко за моите офицери. Бях назначен за капитан на този кораб само преди седмици. Нито пък знаех нещо повече за екипажа. Всичките тези хора вече бяха служили заедно в продължение на около осемнадесет месеца и аз бях единственият нов човек на борда. Споменавам това, защото има известно отношение към всичко, което щеше да последва. Но онова, което чувствувах най-силно, бе положението ми на чужденец към самия кораб и ако трябва да кажа цялата истина, бях малко нов и за самия себе си. Аз, най-младият човек на борда (като изключим втория помощник) и все още неизпитан на такава длъжност, която те облича с най-пълна отговорност, бях готов да приема компетентността на другите като нещо, което не се нуждае от доказателства. От тях се искаше само да могат да се справят със задачите си; но се питах до каква степен трябва да се доверявам на онази идеална представа за собствената личност, която всеки човек изгражда тайно за себе си.
Междувременно първият помощник със страшните бакенбарди и с почти видим израз на съчувствие в кръглите си очи се мъчеше да развие някаква теория за споменатия кораб на котва. Преобладаваща черта у него бе да взима всички неща под най-грижливо внимание. Имаше способността да се съсредоточава най-старателно. Както сам често изтъкваше, обичал да си дава сметка почти за всяко нещо, което му се изпречвало на пътя, та чак и до онзи жалък скорпион, който той бе намерил в кабината си преди седмица. Въпросите защо и поради каква причина, свързани с този скорпион — как се е озовал на кораба, защо бил предпочел неговата каюта пред килера за провизии (който бил тъмен и тъкмо място, към което един скорпион би проявил повече склонност) и как е било възможно да успее да се удави в мастилницата на неговото писалище, — му бяха създали безкрайно безпокойство. За кораба сред островите обяснението бе намерено много по-лесно и тъкмо когато се готвехме да станем от масата, той направи своето изявление. Не се и съмнявал, че това е кораб, който е пристигнал наскоро от родината. Вероятно газел по-надълбоко, та не можел да премине през наноса освен при най-високия пролетен прилив. Затова е предпочел да отиде в това естествено пристанище да почака няколко дни, вместо да остане на котва на открито.
— Това е така — потвърди внезапно вторият помощник с леко дрезгавия си глас. — Той гази повече от двадесет фута. Това е ливърпулският кораб „Сефора“ с товар въглища. На сто двадесет и три дни от Кардиф.
Погледнахме го изненадани.
— Каза ми го капитанът на влекача, когато се качи на борда за вашите писма, сър — обясни младият човек. — Той смята вдругиден да го изтегли нагоре по реката.
След като по такъв начин ни бе слисал с подробните си сведения, той се измъкна тихо от салета. Първият помощник отбеляза със съжаление, че не можел да си обясни прищевките на тоя млад приятел. Какво му пречело да ни каже всичко това веднага, искаше да знае той.
Задържах го, когато понечи да си тръгне. През последните два дни екипажът бе имал усилена работа и предишната нощ хората бяха спали много малко. Чувствувах болезнено, че аз — един чужд човек — върша нещо необичайно, давайки му нареждане да пусне всичките хора да си легнат, без да оставя и дежурен на котвата. Предложих аз да остана на палубата докъм един часа. След това щях да събудя втория помощник да ме смени.