Имаше някакво любопитство в погледа му, което не ми хареса. Не зная дали прислужникът им бе казал, че съм само „чудак“ или съвършено пиян, но зная, че тоя човек искаше добре да ме огледа. Наблюдавах го, като се приближаваше с усмивка, която, щом той стигна на решителна дистанция, изчезна и скова дори бакенбардите му. Не му дадох време да си отвори устата.
— Укрепете реите с топенаптите и брасовете, преди хората да отидат на закуска.
Това бе първата точна команда, която бях дал на борда на тоя кораб, и останах на палубата да видя как ще я изпълнят. Бях почувствувал нужда да отстоявам дръзко правата си, без да губя време. Така на оня там подсмиващ се недодялан младеж му бе смачкан малко фасонът, а се възползвах от случая и да поогледам внимателно лицето на всеки от матросите, докато преминаваха един по един покрай мен, за да отидат при задните брасове. На закуска, без да хапна нещо, седях начело на масата с такова ледено достойнство, че двамата ми помощници бяха просто щастливи да избягат от офицерския салет веднага, щом благоприличието позволи; и през всичкото време двойствената работа на мисълта ми ме объркваше почти до степен на лудост. Постоянно виждах себе си, моето скрито аз, зависимо от действията ми като собствената ми личност, да спи в онова там легло зад вратата, която беше точно срещу мен, както бях седнал начело на трапезата. Бях като че ли съвсем обезумял, само че още по-лошо, защото съзнавах това си състояние.
Трябваше да го разтърсвам в продължение на цяла минута, но когато най-после отвори очи, той беше в пълно душевно равновесие и ме погледна въпросително.
— Всичко върви добре — прошепнах аз. — Но сега ще трябва да изчезнете в банята.
Той стори това безшумен като призрак; тогава позвъних за прислужника и застанал срещу него дръзко, му наредих да оправи каютата ми, докато се окъпя — „и побързайте с тая работа“. Тъй като тонът ми не допускаше никакви възражения, той каза „Да, сър“ и изтича да си вземе лопатката и четките за прах. Изкъпах се, като събличането и обличането, плискането и подсвиркването вършех бавно и спокойно, за назидание на прислужника, докато тайният спътник на живота ми стоеше прав и изпънат като струна в малкото пространство с лице, което на дневна светлина изглеждаше много хлътнало, с клепачи, сведени надолу, под суровата, мрачна линия на веждите, събрани в лека бръчка.
Когато го оставих там, за да се върна в каютата си, прислужникът свършваше с бърсането на праха. Изпратих да повика помощника ми и започнах с него непринуден разговор. Пошегувах се, така да се каже, за страхотния вид на бакенбардите му, но целта ми беше да му дам възможност да огледа хубаво кабината ми. И тогава най-после можех с чиста съвест да затворя вратата и да повикам моя двойник обратно в уединената й част. Нищо друго не можеше да се направи. Той трябваше да седи мирно и тихо на едно малко сгъваемо столче, полускрит зад тежките палта, закачени там. Чувахме как прислужникът влезе в банята откъм салона, как напълни шишетата с вода, почисти, постави нещата на място — бръс, тряс, звън, — после пак навън в салона, завъртане на ключа — щрак. Такъв беше моят план да запазя невидимо второто ми аз. Нищо по-добро не можеше да се измисля при тези условия. Седяхме в моята кабина: аз на писалището, готов да си дам вид, че съм зает с някакви книжа, той зад мен, без да се вижда откъм вратата. Да разговаряме през деня не би било разумно, а и не бих могъл да издържа възбудата от онова странно чувство, че шепна на себе си. От време на време, поглеждайки през рамо, го виждах там отзад да седи вдървен на ниското столче, събрал босите си крака един до друг, скръстил ръце и оборил глава на гърдите — съвсем неподвижен. Всеки би могъл да го вземе за самия мен.
Бях замаян от всичко това. Всеки миг трябваше да поглеждам през рамото си. И точно бях погледнал към него, когато един глас отвън вратата каза:
— Извинете, сър.
— Да?…
Бях продължил да го гледам, така че когато гласът отвън съобщи: „Лодка от кораб идва към нас, сър“, го видях да се стряска — първото движение, което бе направил в продължение на часове. Но не повдигна сведената си глава.
— Добре. Спуснете стълбата през борда.
Поколебах се. Да му прошепна ли нещо? Но какво? Неподвижността му като че никак не бе нарушена. Какво бих могъл да му кажа, което той до този миг не е узнал?… Упътих се най-сетне към палубата.
II
Капитанът на „Сефора“ имаше тънки и дълги червени бакенбарди и кожа, която хармонираше с цвета на косата и с особения, малко мъглив оттенък на синьо в очите. Не можеше да се каже, че е ефектна фигура; имаше високи рамене, но беше среден на ръст — единият му крак беше малко по-крив от другия. Той се здрависа, като гледаше неопределено наоколо. Бездушна упоритост — това е главната му черта, прецених аз. Държах се учтиво, което, изглежда, го смути. Може би беше стеснителен. Мънкаше, като ми говореше, сякаш се срамуваше от това, което казва; съобщи ми името си (беше нещо като Арчболд — но след толкова години съвсем не съм сигурен), името на кораба си и още някой подробности от този род по начин, по който престъпник прави неохотно и печално признание. Времето било ужасно при пътуването му в открито море — ужасно, ужасно, — а и жена му също била на кораба.
По това време вече бяхме седнали в рубката и прислужникът донесе бутилка и чаши върху подноса.
— Благодаря! Не! — Никога не пиел алкохол. Малко вода би пийнал обаче. Изпи две пълни водни чаши. Страшна жажда чувствувал от тази работа. Откакто се съмнало, непрекъснато бил изследвал островите около неговия кораб.
— Това пък за какво — за удоволствие? — запитах, като си дадох вид, че проявявам учтив интерес.
— Не! — Въздъхна. — Мъчително задължение.
Понеже продължаваше упорито да мънка, а пък аз исках моят двойник да чува всяка дума, дойде ми наум да му кажа, че много съжалявам, но малко недочувам.
— И толкова млад човек при това! — кимна той, без да свали от мен замазано сините си неинтелигентни очи. — Каква беше причината за това — някаква болест? — заинтересува се без ни най-малко съчувствие, сякаш смяташе, че ако е така, съм получил това, което заслужавам.
— Да, болест — потвърдих с весел глас, което като че ли го порази. Но бях постигнал целта си, защото той се видя принуден да повиши глас, докато ми предаде разказа си. Не си заслужава да го отбелязвам. Малко повече от два месеца бяха минали от случилото се и той бе мислил толкова много върху това, че изглеждаше съвсем объркан.
— Какво бихте помислили, ако подобно нещо се случеше на борда на вашия собствен кораб? На „Сефора“ съм вече близо петнадесет години. Аз съм известен капитан на търговски кораб.
Беше силно обезпокоен — и може би трябваше да му съчувствувам, ако бях в състояние да откъсна мисления си поглед от човека, който неподозирано делеше с мен кабината ми, като да беше моето второ аз. Той беше там, от другата страна на преградата, на не повече от четири-пет стъпки от нас. Гледах учтиво капитан Арчболд (ако това беше името му), но всъщност виждах другия, в сива пижама, седнал на ниско столче, със събрани боси крака, със скръстени ръце, и чувствувах как всяка дума, казана между нас, достигаше до ушите на тъмнокосата му глава, сведена на гърдите му.
— На море съм вече тридесет и седем години, като момче и мъж, и никога не съм чувал подобно нещо да се е случвало на английски кораб. Защо трябваше да стане точно на моя кораб? А отгоре на всичко и жена ми е на борда.
Почти не го слушах.
— Не мислите ли — рекох, — че голямата вълна, която, както ми казахте, заляла палубата точно в оня момент, може да е убила човека? Виждал съм вълна да убива човек само с тежестта си, ей така — чиста работа, просто му строшава врата.
— Боже мой! — възкликна той изразително, фиксирайки ме със замазаните си сини очи. — Вълната! Никой човек, убит от вълната, не би изглеждал така. — Беше явно шокиран от моето предположение. И както се бях втренчил в него, съвсем неподготвен за нещо по-особено от негова страна, той подаде напред главата си близо до моята и изплези езика си към мен така внезапно, че бях принуден да се дръпна уплашен назад.
След като успя да смути спокойствието ми по този начин, той поклати глава с вид на знаещ човек. Ако съм бил видял гледката, ме увери той, нямало да я забравя, докато съм жив. Времето било твърде лошо, за да могат да погребат трупа в морето, както се полагало. И тъй, на следния ден на разсъмване го занесли на задната палуба, лицето му покрито с малко плат от знаме; той прочел кратка молитва и после, както онзи си бил облечен в мушамата и високите ботуши, го хвърлили сред грамадните вълни, които като че ли били готови всеки момент да погълнат самия кораб с ужасните хора на борда му.
— Зарифованият фок ви е спасил — подхвърлих аз.
— С божия помощ да — възкликна той пламенно. — Твърдо вярвам, че по силата на някаква особена милост „Сефора“ устоя на вихрените напори на бурята.
— Поставянето на това платно е, което… — започнах аз.
— Това беше ръката на самия бог — прекъсна ме той. — Нищо друго не би могло да го извърши. Не ме е страх да ви кажа, че едва се осмелих да дам заповедта. Изглеждаше невъзможно да се опитаме да се докоснем до нещо, без да го загубим, а тогаз и последната ни надежда бе изчезнала.
Ужасът от бурята още не го беше напуснал. Оставих да продължи за малко и после казах небрежно, сякаш се връщах на второстепенен въпрос:
— Били сте твърде нетърпелив да предадете вашия помощник на хората на сушата, предполагам?
Точно така. В ръцете на закона. В мрачната му упоритост по този въпрос имаше нещо непонятно и малко ужасяващо, нещо, бих казал, мистично, съвсем отделно от усърдието му да не бъде заподозрян в „поощряване на дела от този род“. Тридесет и седем благоприятни години на море, от които над двадесет като безукорен капитан, и последните петнадесет на „Сефора“ като че бяха причина да чувствува някакво безмилостно задължение.
— И знаете ли — продължи той, — не аз ангажирах тоя млад човек. Неговите хора имали някакъв дял при моите собственици. Бях, така да се каже, принуден насила да го взема. Изглеждаше много способен, много възпитан и прочие. Но, знаете ли — някак си никога не съм го харесвал. Аз съм прям човек. Виждате ли, той не беше точно оня род човек, който подхожда за първи помощник на кораб като „Сефора“.
Така се бях свързал в мислите и впечатленията си с тайния спътник в моята кабина, че почувствувах как сякаш на мен лично ми се даваше да разбера, че и аз не съм от оня род, който би подхождал за първи помощник на кораб като „Сефора“. В мислите си ни най-малко не се съмнявах в това.
— Съвсем не този тип човек. Нали разбирате? — настоя той, като ме гледаше упорито.
Усмихнах се вежливо. За момент ми се стори объркан.
— Предполагам, че ще трябва да съобщя за самоубийство — додаде той.
— Моля?
— Са-мо-у-бий-ство! Това ще трябва да пиша на собствениците на моя кораб веднага, щом пристигна.
— Освен ако не успеете да го намерите до утре — съгласих се безстрастно… — Искам да кажа, жив.
Той смънка нещо, което аз действително не успях да доловя, и обърнах ухото си към него озадачено. Той почти изрева:
— Брегът, казвам, сушата, е най-малко на седем мили от мястото, където съм хвърлил котва.
— Толкова горе-долу.
Липсата на вълнение у мен, на любопитство, на изненада, на какъвто и да било подчертан интерес започна да събужда недоверие у него. Като изключим обаче успешното ми преструване на глух, не се бях опитвал да го мамя с нищо друго. Бях се почувствувал съвсем неспособен да играя както трябва ролята на несведущ и затова се страхувах да опитам. Сигурно е също така, че той бе дошъл с някои готови подозрения и че гледаше на моята учтивост като на необичайно и неестествено явление. И въпреки това как другояче бих могъл да го посрещна? Не сърдечно! Това беше невъзможно поради психологически причини, които не е нужно да изтъквам тук. Единствената ми цел беше да не допусна разследване от негова страна. Навъсено? Да, но навъсеността би могла да предизвика въпрос, насочен право в целта. Педантичната учтивост от гледна точка на това, че бе нещо ново за него, и от гледна точка на естеството й бе най-добре пресметнатият маниер да се удържи този човек. Но имаше опасност той да пробие грубо отбраната ми. Мисля, че не бих могъл да го посрещна направо с лъжа пак поради психологически (неетични) причини. Ако знаеше само колко ме беше страх да не би да постави на изпитание чувството ми за идентичност с другия! Но колкото и странно да звучи — за това помислих едва по-късно, — вярвам, ни най-малко не беше смутен от обратната страна на това чудновато положение, от нещо в мен, което му напомняше за човека, когото търси, което намекваше за някаква тайнствена прилика с младия мъж, на когото не бе имал вяра и когото не бе харесал още от самото начало.
Мълчанието не продължи дълго. Той предприе друга обиколна стъпка.
— Смятам, че сме гребали не повече от две мили до вашия кораб. В никакъв случай повече.
— Съвсем достатъчно, нали, в тая страхотна жега — рекох.
Последва пауза, изпълнена с недоверие. Нуждата, казват, била майка на изобретателността, но и страхът не е безплоден откъм находчиви хрумвания. А аз именно се страхувах, че ще ме запита направо да му кажа нещо за другото ми аз.
— Хубав малък салон, нали? — подхвърлих, сякаш за пръв път забелязвах как очите му шарят от една затворена врата към друга. — И много добре обзаведен при това. Тук например — продължих аз, като се пресегнах небрежно през облегалото на стола и отворих вратата — е моята баня.
Той направи нетърпеливо движение, но само й хвърли бегъл поглед. Станах, затворих вратата на банята и го поканих да поразгледа наоколо, като че бях много горд с моите удобства. Той трябваше да стане и позволи да го разведа наоколо, но не прояви никакъв ентусиазъм във връзка с това.
— А сега ще хвърлим поглед на моята кабина — заявих аз с висок глас, колкото смелостта ми позволяваше, като прекосих салона по посока на десния борд със съзнателно тежки стъпки.
Той ме последва вътре и се заоглежда. Моят умен двойник беше изчезнал. Продължих да играя ролята си.
— Много удобна, нали?
— Много хубава. Много удоб… — Той не довърши и излезе рязко навън, сякаш искаше да избяга от някаква нечестна моя уловка. Но нямаше такова нещо. Бях прекалено уплашен, за да се чувствувам отмъстителен; усетих, че съм го принудил да започне да се движи, и възнамерявах да не го оставя да спре. Трябва да е имало нещо заплашително в учтивата ми настойчивост, защото той внезапно капитулира. И не го оставих да пропусне нито едно местенце: каютата на помощника, килера за провизии, складовете, дори складчето за платната, което също беше под задната палуба — той трябваше да огледа всичко. Когато най-после го изведох навън на туиндека, той издаде дълга бездушна въздишка и измърмори унило, че трябвало наистина вече да се върне на кораба си. Поисках от помощника ми, който се беше присъединил към нас, да се погрижи за лодката на капитана.
Мъжът с бакенбардите наду свирката, която имаше обичай да носи завързана на врата си, и извика: „“Сефора" тръгва!" Моят двойник там долу, в кабината ми, трябва да беше чул и сигурно се бе почувствувал не по-малко облекчен от мен. Четирима мъже изскочиха отнякъде, изтичаха напред и се прехвърлиха през борда, а моите собствени хора, появили се също така на палубата, се наредиха покрай перилата. Придружих госта до мостчето за слизане с всичките му церемонии и за малко не се престарах. Той беше упорито животно. На самата стълба се позабави и с оня неповторим, виновно добросъвестен маниер на придържане към въпроса понечи да запита:
— Хей… Вие… Вие не смятате ли, че…
Заглуших гласа му високо:
— Разбира се, не… Много се радвам. Довиждане.
Имах представа за онова, което искаше да каже, и просто се избавих благодарение на предимството ми да чувам зле. Беше твърде разколебан, общо взето, за да настоява, но помощникът ми, непосредствен свидетел на тази раздяла, изглеждаше озадачен и лицето му прие замислен израз. Понеже не исках да си давам вид, че желая да избягна всякакъв разговор с моите офицери, той има възможността да ме заговори.