— Изглежда много мил човек. Екипажът на лодката му разказал на нашите момчета една съвсем необикновена история, ако онова, което ми довери прислужникът, е вярно. Предполагам, че вие сте я чули от капитана, сър?
— Да. Чух историята от капитана.
— Много отвратителна работа, нали, сър?
— Да.
— Бие всички онези клюки, които чуваме за убийства, извършени на американски кораби.
— Смятам, че ги бие. Не смятам, че прилича на тях и най-малко дори.
— За бога — не може да бъде! Но, разбира се, аз не познавам никак американските кораби, така си е, тъй че не бих могъл да оспорвам вашите знания. За мен тази история е достатъчно отвратителна… Но най-странното е, дето тия приятели, изглежда, са си наумили, че човекът бил скрит тук, на нашия кораб. Да, най-сериозно. Чували ли сте някога подобно нещо?
— Нелепост, нали?
Разхождахме се насам-натам през туиндека. Напред не се виждаше никой от екипажа (беше неделя) и помощникът продължи:
— Имало малък спор във връзка с това. Нашите момчета се обидили. „Нима бихме приютили подобен тип — казали. — Не бихте ли искали да го потърсите в нашия бункер за въглища?“ Доста се поскарали. Но се оправили накрая. Предполагам, че той се е удавил. А вие, сър?
— Не предполагам нищо.
— Значи не се съмнявате в това, сър?
— Никак.
Оставих го неочаквано. Чувствувах, че правя лошо впечатление, но като си представих моя двойник там долу, беше съвсем мъчително да стоя на палубата. Обаче почти еднакво мъчително беше и да си долу. Както и да погледнеше човек, това беше едно положение, което опъва нервите. Но все пак чувствувах се по-малко разкъсван на две, когато бивах при него. Нямаше нито един човек в целия кораб, на когото бих посмял да се доверя. Тъй като хората от екипажа бяха научили неговата история, щеше да бъде невъзможно да го представя за някой друг и сега повече от всякога трябваше да се страхувам да не бъде случайно открит…
Тъй като прислужникът се занимаваше с нареждане на масата за обед, ние можехме да разговаряме само с очи, когато най-напред слязох при него. По-късно следобед направихме предпазлив опит да си шепнем. Неделната тишина на кораба беше против нас; неподвижността на въздуха и водата наоколо бяха против нас; природата, хората бяха против нас — всичко беше против нас в нашето тайно съдружие; и времето дори — защото това не можеше да продължава вечно. И вярата в провидението дори бе отказана на виновния, предполагам. Да си призная ли, че тази мисъл ме хвърли в твърде силно униние? А колкото до главата за случайностите, която има толкова голямо значение в книгата на успеха, можех да смятам сигурно, че е завършена. Защото каква ли благоприятна случайност би могла да се очаква?
— Чухте ли всичко? — бяха първите ми думи веднага след като заехме нашите места един до друг, наведени над моето легло.
Той беше чул всичко. И доказателство за това бе усърдното му шепнене.
— Той ви каза, че едва се бил осмелил да даде заповедта.
Разбрах, че иска да намекне за онова спасително предно платно.
— Да. Страхувал се да не го загуби при поставянето му.
— Уверявам ви, че не е давал никаква заповед. Може да си мисли, че е дал, но никаква заповед не е давал. Той стоеше там с мен на планшира на задната палуба, след като главното платно беше отнесено, и хленчеше за изгубената и последна наша надежда — безусловно хленчеше за това и нищо повече, — а нощта наближаваше! Да чуеш своя капитан да се държи така в такова време бе достатъчно да подлуди когото и да било. Това ме доведе до нещо като безразсъдно отчаяние. Просто взех нещата в собствените си ръце, махнах се от него, кипящ от яд, и… Но каква полза да ви разправям? Вие знаете!… Мислите ли, че ако не се бях държал доста жестоко с хората, бих могъл да ги накарам да свършат каквото и да било? Не онова, което извършиха, във всеки случай! Боцманът може би? Може би! Та това не беше развълнувано море — това беше полудяло море! Предполагам, че краят на света ще бъде нещо подобно; а човек може да има сърце да го види веднъж и толкоз — но да си принуден да се сблъскваш с него ден след ден… Не виня никого. Бях съвсем малко по-добър от останалите. Само че… аз все пак бях офицер на тоя стар въглищен кораб…
— Разбирам напълно — изразих тази искрена увереност в ухото му. Беше се запъхтял от шепнене; чувах как се задъхва. Всичко беше много просто. Същата тази сила, опъната като лък от напрежение, която бе дала на двадесет и четирима мъже шанс поне да се спасят, беше смазала с нещо като възвратно действие едно недостойно, размирно съществуване.
Но не бях оставен спокойно да претегля достойнствата на въпроса — чух стъпки в салона, силно почукване.
— Има достатъчно вятър, за да можем да се движим, сър.
Това бе призивът на едно ново изпитание на мислите и дори на чувствата ми.
— Изкарайте хората навън — провикнах се през вратата. — Идвам веднага на палубата.
Отивах навън да се запозная с моя кораб. Преди да напусна каютата, очите ни се срещнаха — очите на единствените двама непознати хора на борда. Посочих към уединената част на каютата, където малкото сгъваемо столче очакваше моя двойник, и сложих пръст на устните си. Той направи някакъв жест — малко неясен, малко тайнствен, съпроводен от лека усмивка, като че ли на съжаление.
Не му е тук мястото да описвам в подробности какво преживява човек, когато почувствува за първи път, че корабът под краката му се движи по негова собствена и независима заповед. В моя случай тези преживявания не бяха без примеси. Не бях съвсем самичък в ролята си на капитан, защото в каютата ми беше онзи чужд човек. Или по-точно, не бях напълно и изцяло с моя кораб. Част от мен отсъствуваше. Това психическо усещане да бъдеш на две места едновременно ми бе повлияло физически, сякаш настройката ми за потайни действия бе проникнала в самата ми душа. Преди да беше изтекъл и час, откак корабът бе потеглил, се наложи да помоля помощника си (той стоеше до мен отстрани) да засече по компаса положението ни спрямо пагодата и се улових как се накланям към ухото му, за да му говоря шепнешком. Казвам улових се, но вече достатъчно се бе изплъзнало от устата ми, за да уплаши човека. Не мога да опиша това другояче, освен като кажа, че той се дръпна настрана подплашен. От този момент нататък мрачното, предубедено държане не го напусна вече, сякаш се бе добрал до някакви обезпокоителни сведения. Малко по-късно тръгнах да погледна компаса с такава потайна походка, че рулевият забеляза това — а и аз не можех да не видя необичайното ококорване на очите му. Това са дребни примери, макар че не е в интерес на никой началник да бъде подозиран в смешни ексцентричности. Но аз бях засегнат още по-сериозно. За моряка има известни думи, жестове, които би трябвало при дадени условия да следват така естествено, така инстинктивно, както мигането на застрашено око. Дадена команда би трябвало да се отрони от устните му съвсем непринудено; даден знак би трябвало да бъде направен, така да се каже, без обмисляне. Но цялата ми несъзнателна будност ме бе напуснала. Трябваше да положа усилия на волята, за да върна обратно себе си (от каютата) към условията на момента. Чувствувах, че съм станал нерешителен командир в очите на тези хора, които ме наблюдаваха повече или по-малко критично.
А освен това имаше и моменти на внезапна уплаха. Например на втория ден, откакто бяхме тръгнали на път, когато следобед се прибрах от палубата (бях със сламени чехли на босите си крака), спрях при отворената врата на складчето за провизии и заговорих прислужника. Той правеше нещо там с гръб към мене. При звука на моя глас едва не изскочи от кожата си, както се казва, и неволно счупи една чаша.
— Какво, за бога, става с вас? — запитах учуден. Беше извънредно объркан.
— Моля за извинение, сър, сигурен бях, че сте си в кабината.
— Виждате, че не съм.
— Не, сър. Бих могъл да се закълна, че ви чух да се движите там вътре преди миг само. Това е съвсем необикновено… много съжалявам, сър.
Продължих нататък, изтръпнал от страх. Така се бях отъждествил с тайния си двойник, че дори не споменах за този факт при оскъдните плахи шушукания, които си разменихме. Предполагам, че той бе издал някакъв лек шум. Би било чудно наистина, ако не бе сторил това по някое и друго време. И все пак, макар и с измъчен израз, той винаги изглеждаше запазил пълно самообладание, повече от спокоен — почти неуязвим. По мое внушение той оставаше почти непрекъснато в банята, която, общо взето, беше най-сигурното място. Действително не можеше да има и най-малко извинение за когото и да било, ако поискаше да влезе там, след като прислужникът е свършил с почистването й. Помещението беше съвсем мъничко. Понякога той полягваше на пода със свити крака, с глава, опряна на лакът. Друг път го намирах седнал на сгъваемото столче, със сивата пижама, с избуялата тъмна коса като търпелив, равнодушен затворник. Вечер го вмъквах тайно в моето легло и ние двамата разговаряхме шепнешком, а отмерените стъпки на вахтения офицер стигаха до нас, когато той се движеше напред-назад над главите ни. Това бяха безкрайно неприятни дни. Имахме късмет, че известно количество висококачествени консерви бяха прибрани в килера на стаята ми; корав хляб можех винаги да взема; и тъй, той се хранеше с пилешко задушено, pâté de foie gras19, аспержи, сготвени миди, сардини — с всякакъв вид отвратителни имитации на деликатеси в консервни кутии. Кафето ми рано сутрин го изпиваше винаги той; и това бе всичко, което се осмелявах да направя за него по отношение на храната.
Всеки ден трябваше да извършваме ужасни маневрирания, за да бъдат почиствани и подреждани по установения ред стаята ми, а после и банята. Стигнах дотам, че не можех да понасям прислужника, че се ужасявах, като чуех гласа на този безобиден човечец. Имах чувството, че тъкмо той ще ни докара нещастието да бъдем разкрити. То висеше като меч над главите ни.
Мисля, че беше на четвъртия ден, след като бяхме тръгнали на път (по това време се движехме бавно покрай източната страна на Сиамския залив, с непрекъснати лавирания, при лек вятър и гладко море), та, казвам, на четвъртия ден, откакто започна тази ужасна измамна игра с неизбежното, както седяхме на вечеря, този човек, от чиито най-малки движения се страхувах, след като сервира храната, изтича улисано на палубата. В това не би могло да има нищо опасно. Но скоро той пак се върна долу и тогава се разбра, че се сетил за моето сако, което бях проснал на парапета да се суши, след като проливният дъжд, минал над кораба този следобед, ме беше измокрил. Както си седях равнодушно начело на масата, изведнъж ме обзе ужас, когато видях дрехата, преметната на ръката му. Разбира се, той се насочи към моята врата. Време за губене нямаше.
— Прислужник! — извиках гръмогласно. Нервите ми бяха така разклатени, че не бях в състояние да овладея гласа и да прикрия възбуждението си. Ето това бе едно от онези неща, които караха моя помощник със страхотните бакенбарди да почуква с показалец по челото си. Бях го забелязал да прибягва към този жест, когато с поверителен тон приказваше с дърводелеца на палубата. Те бяха твърде далеч от мен, за да мога да доловя някоя дума, но не се и съмнявах, че тази пантомима можеше да бъде във връзка единствено с чудноватия нов капитан.
— Да, сър — обърна се покорно към мен бледоликият прислужник. Именно тази подлудяваща последователност да викат по теб, да те спират без никаква разумна причина, да те гонят произволно от кабината и после внезапно да те викат пак да се върнеш в нея, да те изпращат светкавично от складчето ти с непонятни поръчения обясняваше растящото силно отчаяние в неговия израз.
— Къде отивате с това сако?
— Във вашата кабина, сър.
— Има ли вероятност да завали нов проливен дъжд?
— Съвсем не зная, сър. Да се кача ли пак горе и да видя, сър?
— Не! Няма нужда.
Целта ми бе постигната, защото без съмнение моето друго аз там вътре щеше да чуе всичко. През целия този промеждутък двамата ми офицери нито веднъж не вдигнаха очи от чиниите пред тях, но устната на този проклет недодяланик, втория помощник, видимо потрепери.
Очаквах прислужникът да остави сакото ми на куката и да излезе веднага. Но той много се забави; все пак надмогнах в достатъчна степен нервността си, за да не извикам по него. Изведнъж ми стана ясно (това можех съвсем добре да чуя), че този приятел поради една или друга причина отваряше вратата на банята. Това беше краят. Там мястото беше такова, че буквално нямаше къде да се обърне човек. Гласът ми замря в гърлото и целият се вкамених. Очаквах да чуя вик на изненада и ужас и направих някакво движение, но нямах сили да се изправя на крака. Всичко си бе все тъй тихо. Може би моето второ аз бе сграбчило окаяния нещастник за гърлото? Не зная какво бях в състояние да направя следващия миг, ако не бях видял прислужника да излиза от стаята ми, да затваря вратата и после да застава спокойно до бюфета.
„Спасен!“, си помислих. Но не! Загубен! Избягал! Той беше избягал!
Сложих ножа и вилицата си в чинията и се облегнах назад на стола. Главата ми се въртеше. След малко, когато се бях окопитил достатъчно, за да мога да приказвам със спокоен глас, дадох указания на помощника си сам да извърши маневрата в осем часа.
— Няма да дойда на палубата — продължих аз. — Смятам да си легна и не искам да ме безпокоят до полунощ, освен ако вятърът промени посоката си. Чувствувам се неразположен.
— Вие наистина преди малко не изглеждахте съвсем добре — забеляза първият помощник без особена загриженост.
Двамата излязоха и аз впих очи в прислужника, който прибираше масата. Нищо не можеше да се прочете по лицето на този нещастник. Но защо отбягва моя поглед, питах се аз. После реших, че бих желал да чуя тона на гласа му.
— Прислужник!
— Сър! — сепна се той както обикновено.
— Къде закачихте онова сако?
— В банята, сър. — Все същият разтревожен глас. — Още не е съвсем изсъхнало, сър.
Останах още малко в офицерския салет. Беше ли моят двойник изчезнал, както беше дошъл? Но за идването му имаше обяснение, докато изчезването му би било необяснимо… Влязох бавно в неосветената си кабина, затворих вратата, запалих лампата и отпърво не смеех да се обърна. Когато най-после сторих това, видях го да стои като истукан в тясната уединена част на кабината. Би било невярно да кажа, че бях поразен, но за миг се усъмних във физическото му съществуване. Възможно ли е, питах се аз, да е невидим за други очи освен за моите? Сякаш виждах призрак. Неподвижен, с мрачно лице, той вдигна леко ръцете си към мен с един жест, който явно означаваше: „Боже мой! Едва се отървах!“ Наистина едва. Мисля, че неусетно бях стигнал близо до обезумяване. Този негов жест ме задържа, така да се каже.
Помощникът със страхотните бакенбарди сега правеше галс. В момента на дълбоко мълчание, който настъпва, след като хората са заели съответните места, чух на задната палуба неговия силен глас: „Легни на попътен вятър!“ и далечния вик от повторената команда на главната палуба. При този слаб вятър платната издаваха само лек трептящ шум. Той престана. Корабът се завърташе бавно; затаих дъх сред настъпилата наново тишина на очакване; човек би помислил, че няма жива душа на палубите. Внезапен, енергичен вик: „Натегни грота!“ наруши спокойствието и под шумните викове и раздвижване на хората над главите ни, които тичаха с гротбраса, ние двамата се събрахме долу в моята кабина на обичайното си място при леглото.
Той не дочака въпроса ми.
— Чух го да се вмъква тук и едва успях да приклекна ниско във ваната — прошепна ми той. — Момчето само отвори вратата и мушна ръката си вътре да окачи сакото. Все едно…
— Не се бях сетил за това — отвърнах му шепнешком, дори още по-ужасен от близостта на избягнатата опасност, удивлявайки се на онази твърдост в характера му, която му помагаше да се оправя така успешно. В шепота му нямаше никакво вълнение. Ако някой бе почти обезумял, това във всеки случай не беше той. Беше напълно с ума си. И доказателство за здравия му разсъдък беше онова, което ми каза, когато поднови шепненето си: