— За мен никога не ще бъде удобно да се върна отново към живот.
Думи, които би могъл да изрече само един призрак. Но това, за което намекваше, бе неохотно приетата от стария му капитан теория за самоубийството. Тя очевидно би му свършила добра работа — ако въобще бях разбрал добре възгледа, който, изглежда, определяше неизменната цел на неговите действия.
— Вие трябва да ме свалите на брега веднага, щом успеете да се доберете до онези островчета край брега на Камбоджа — продължи той.
— Да ви сваля на брега ли? Та ние не сме герои от детска приключенска приказка — запротестирах аз. Бях прекъснат от презрителния му шепот.
— Не сме наистина! В това няма нищо от детските приказки. Но друго не може да се направи. Не искам нищо повече. Нима смятате, че ме е страх от онова, което могат да сторят с мен? Затвор или бесилка, или каквото там им е угодно. Не може обаче да смятаме, че ще се върна, за да обясня тези неща на някой старик с перука и дузина достопочтени търговци, нали? Какво могат те да знаят: дали съм виновен, или не — или пък, ако съм виновен, къде е вината ми. Това си е моя работа. Какво казва Библията? „Прогонени от лицето на земята.“ Много добре, сега аз съм прогонен от лицето на земята. Както дойдох през нощта, така и ще си отида.
— Невъзможно! — измърморих аз. — Не можете.
— Не мога ли?… Не, разбира се, гол като човешка душа в деня на Страшния съд. Ще се срасна с тая пижама. Ден последен още не е настъпил и… разбрахте всичко докрай. Нали?
Изведнъж се почувствувах засрамен от себе си. Мога да кажа откровено, че бях разбрал — и колебанието ми да позволя на този човек да отплува от моя кораб бе само фалшива сантименталност, някакво малодушие.
— Това не може да стане сега, до следващата нощ — казах аз тихо. — Корабът се отдалечава от брега и може вятърът да не ни позволи да го доближим.
— Стига да зная, че разбирате — прошушна той. — Но няма съмнение: наистина разбирате. Голямо удовлетворение е да имаш някого, който разбира. Изглежда, че бяхте там нарочно. — И все със същия шепот, сякаш винаги, когато си приказвахме, имахме да си кажем неща, които не бяха подходящи да бъдат чути от никого, той добави:
— Това е просто удивително.
Продължихме така един до друг да си приказваме по нашия потаен начин — но понякога мълчахме или през дълги интервали само разменяхме някоя и друга дума. И както обикновено той се взираше през илюминатора. От време на време лек ветрец ни лъхваше по лицата. Човек можеше да помисли, че корабът е привързан на кея, така плавно и на равен кил се плъзгаше той по водата, която не издаваше никакъв шум, мрачна и безмълвна като призрачно море.
В полунощ излязох на палубата и за голяма изненада на моя помощник смених посоката на движението на кораба. Страхотните му бакенбарди пърпаха около мен в мълчалив упрек. Без съмнение не би трябвало да правя това, ако беше въпрос само да се измъкнем колкото може по-скоро от този задрямал залив. Предполагам, че каза на втория помощник, който го смени, че това било голяма липса на умение и на чувство за правилна преценка. Другият само се прозина. Този нетърпим недодяланик се тътреше насам-натам така сънливо и се облягаше на парапета по такъв отпуснат и невъзможен начин, че го смъмрих остро.
— Още ли не сте се събудили както трябва?
— Не, сър! Буден съм.
— Тогава бъдете така добър да се държите, както подобава на буден човек. И бъдете нащрек. Ако има течение, ще се приближим до едни острови още преди да съмне.
Източната страна на залива е оградена с острови, някои единични, други на групи. На самия фон на високия бряг те като че ли плават върху сребристи ивици спокойна вода, пусти и сиви или тъмнозелени и заобиколени като купчинки от вечнозелени храсти, като на по-големите от тях, дълги една-две мили, се забелязват очертанията на хребети и ръбове от сива скала изпод влажното наметало от преплетени листа. Непознати за търговците, пътешествениците, дори и за географите; начинът на живот, който те крият, е неразгадана тайна. На най-големите от тези острови би трябвало да има села — селища на рибари поне, и вероятно някаква връзка със света се поддържа с помощта на местни плавателни средства. Но през целия онзи предобед, когато държахме курс към тях, подпомагани от най-слабия възможен ветрец, не видях никакво подобие на човек или кану в полето на далекогледа, който държах насочен към пръснатата група острови.
По обед не дадох никаква команда за промяна на курса и бакенбардите на помощника ми започнаха да приемат твърде загрижен вид; те като че прекомерно често се натрапваха на моето внимание. Най-сетне му казах:
— Ще продължавам да държа курс към брега. Право към брега — дотам, докъдето мога да стигна с кораба.
Опулените му от безкрайна изненада очи придаваха на погледа му и свирепост, та за момент той изглеждаше наистина страшен.
— Движим се много бавно в средата на залива — продължих аз небрежно. — Ще потърся крайбрежните ветрове довечера.
— За бога! Искате да кажете, сър, в тъмното, сред всичките тези острови и рифове, и плитчини?
— Е, да — ако изобщо има постоянни крайбрежни ветрове по тези места, би трябвало да отидем съвсем близо до брега, за да ги хванем, нали?
— Боже опази! — възкликна той шепнешком.
Целия следобед моят двойник имаше замечтан, умислен вид, което при него беше признак на озадаченост. След като се наобядвахме, отидох в стаята си, сякаш имах намерение малко да си почина. Там ние двамата наведохме тъмнокосите си глави над една полуразвита морска карта, която лежеше на леглото ми.
— Ето тук — рекох. — Само Кох-ринг и никъде другаде. Наблюдавам го непрекъснато още от разсъмване. Има две възвишения и една ниска точка. Трябва да е населен. И, както изглежда, на сушата срещу него е устието на доста голяма река — с някой и друг град, без съмнение, не много далеч нагоре. Това е най-добрата възможност за вас, която мога да видя.
— Каквото ще да е. Нека бъде Кох-ринг.
Той се загледа съсредоточено в картата, като че изследваше възможностите и разстоянието от голяма височина — и сякаш следваше с очите си собствената си фигура, скитаща се по непопълнената на картата земя на Кохиншина и после по-нататък, извън това парче хартия, съвсем извън погледа, на ненанесени на картата области. И сякаш корабът имаше двама капитани, които се бяха събрали да определят курса му. Бях толкова угрижен и неспокоен при тичането ми ту горе, ту долу този ден, че нямах търпение да се облека. Стоях си по пижама, със сламените пантофи и с меката, увиснала шапка на глава. Непоносимата жега в залива потискаше така силно, че хората от екипажа бяха свикнали да ме виждат да се разхождам в тези леки одеяния.
— Корабът ще мине покрай южния му край, както се е насочил сега — прошепнах в ухото му. — Един господ знае кога, но положително след като се стъмни. Ще го вкарам навътре да се движи на половин миля от брега, доколкото ще бъда в състояние да преценя в тъмното…
— Бъдете внимателен — смънка той предупредително и аз изведнъж почувствувах, че цялото ми бъдеще, единственото бъдеще, за което бях годен, щеше може би да се разруши безвъзвратно при евентуално нещастие сега, когато за първи път бях капитан.
Не можех да остана нито миг повече в каютата. Дадох му знак да се скрие и се запътих към задната палуба. Онзи недодялан младок беше на вахта. Поразходих се нагоре-надолу за малко, докато обмислях нещата, и после му махнах да се приближи.
— Изпратете един-двама от хората да отворят двата илюминатора на юта — казах кротко.
Той действително имаше дързостта или пък така се беше забравил в почудата си от непонятната заповед, че повтори:
— Да се отворят двата илюминатора на юта! С каква цел, сър?
— Имате основание да проявявате интерес единствено защото аз ви казвам да направите това. Вижте там да бъдат широко отворени и закачени илюминаторите както трябва.
Той пламна и се отдалечи, но вярвам, че е казал някоя подигравателна забележка пред дърводелеца за разумната практика да се проветрява юта на кораба. Зная, че е надникнал и в кабината на първия помощник, за да му съобщи този факт, защото бакенбардите се появиха на палубата, тъй да се каже, случайно и почнаха да ме следят с потайни погледи, отправени към мен отдолу — с надежда да открият признаци на умопобъркване или напиване, предполагам.
Малко преди вечеря, чувствувайки се по-неспокоен от всякога, отидох пак за момент при моето второ аз. И за мен бе изненада да го намеря да си седи невъзмутимо, сякаш това бе нещо противно на природата, нещо нечовешко.
С трескав шепот развих плана си:
— Ще задържа кораба близо, колкото ми позволява смелостта, и после ще го обърна в другата посока. Още сега ще намеря начин да ви измъкна незабелязано оттук до склада за платната, който се свързва с коридора. Но има отвор, нещо като квадратна дупка за извличане платната навън; той извежда направо на средната палуба и никога не се затваря при хубаво време, за да позволява достъп на въздух до платната. Когато движението на кораба бъде умъртвено при лавирането и всички хора са отзад при гротбрасовете, пътят ви ще бъде свободен да се измъкнете и прехвърлите през борда през един от отворените илюминатори на юта. Наредих и двата да бъдат добре закачени. Използвайте края на някое въже, за да се спуснете във водата, като избегнете шума от цопването, нали разбирате? Може да го чуят и да причини някое отвратително усложнение.
Той помълча за малко и после прошепна:
— Разбирам.
— Не ще бъда там, за да ви изпратя — започнах с известно усилие. — Останалото… Много се надявам, че и аз съм разбрал.
— Разбрахте. От началото до край… — и за първи път като че се запъна, долових и нещо напрегнато в шепота му. Хвана ръката ми, но иззвъняването на звънеца за вечеря ме накара да се сепна. Той обаче не се сепна: само пусна ръката ми.
След вечеря не слязох отново долу, докато не мина осем часът. Слабият постоянен вятър бе наситен с влага и мокрите, потъмнели платна хващаха всичката му двигателна сила. Нощта, ясна и звездна, блестеше загадъчно и непроницаемите неосветени петна, които се плъзгаха бавно на фона на нискостоящите звезди, бяха отминаващите островчета. От лявата страна на носа имаше един голям остров, по-далечен и мрачно внушителен с голямото пространство небе, което скриваше.
Като отворих вратата, видях гърба на собственото си аз да разглежда някаква карта. Беше излязъл от уединената част на стаята и стоеше близо до масата.
— Вече е почти достатъчно тъмно — прошепнах аз.
Той отстъпи назад и се облегна на леглото ми с хладнокръвен, спокоен поглед. Седнах на кушетката. Нямахме какво да си кажем. Над главите ни вахтеният офицер се движеше напред-назад. После го чух да забързва към стълбите надолу за към моята каюта; и ето че чух гласа му отвън пред вратата ми:
— Приближаваме се твърде бързо, сър. Сушата изглежда доста близо.
— Много добре — отговорих. — Идвам веднага на палубата.
Почаках, докато той излезе от офицерския салет, и после станах. Моят двойник също се размърда. Дошло бе времето да си разменим последните прошепнати думи, защото никой от нас нямаше вече да чуе естествения глас на другия.
— Вижте какво! — Издърпах едно чекмедже и извадих три суверена. — Вземете това все пак. Имам шест от тях и бих ви дал всичките, само че трябва да запазя малко пари, за да купя за екипажа плодове и зеленчуци от местни лодки, когато преминаваме през Зондския проток.
Той поклати глава.
— Вземете ги — подканих го, шепнейки отчаяно. — Никой не може да каже какво…
Той се усмихна и потупа многозначително единствения джоб на пижамата. Няма съмнение, това не беше сигурно място, но аз извадих една моя стара голяма копринена носна кърпа и като завързах трите златни монети в единия й край, му я подадох настоятелно. Беше трогнат, предполагам, защото най-сетне я взе и бързо я завърза около кръста си под пижамата, на голо.
Очите ни се срещнаха: изминаха няколко секунди, докато, още загледани един в друг, протегнах ръка и угасих лампата. След това преминах през офицерския салет, като оставих вратата на каютата си широко отворена…
— Прислужник!
Той още се туткаше в складчето за провизии, увлечен да бърше с най-голямо старание една никелирана стойка за оцет и зехтин, последната работа, която трябваше да свърши, преди да отиде да спи. Понеже внимавах да не разбудя помощника си, чиято каюта беше насреща, приказвах полугласно.
Той се огледа плахо.
— Сър!
— Бихте ли ми донесли малко топла вода от кухнята?
— Страхувам се, сър, че огънят в кухнята е загаснал от доста време вече.
— Идете и вижте.
Той изхвърча нагоре по стълбите.
— Хайде — прошепнах високо от салона, прекалено високо може би, но се страхувах, че не съм в състояние да издам никакъв звук. В миг той беше при мен — и ние, двойният капитан, се стрелнахме покрай стълбите — през един съвсем малък тъмен отвор… една плъзгаща се врата. Озовахме се в склада за платна, като пълзяхме на колене върху платната. Една мисъл ме осени внезапно. Видях се как се скитам бос, без шапка и слънцето страшно пече тъмнокосата ми глава. Смъкнах веднага меката си увиснала шапка и се опитах в тъмното да я нахлузя набързо на другото ми аз. Той се дръпна и се пазеше мълчаливо. Чудя се какво ли си е помислил, че ме е прихванало, преди да разбере и да престане да се дърпа. Ръцете ни се срещнаха пипнешком и за секунда се задържаха в силно, неподвижно стискане… Никой от нас не продума нито дума, когато те се отделиха една от друга.
Стоях спокойно при вратата на складчето за провизии, когато прислужникът се върна.
— Съжалявам, сър. Казанът е почти изстинал. Да запаля ли спиртника?
— Оставете.
Излязох бавно на палубата. Сега за мен беше въпрос на съвест да мина колкото е възможно по-близо до сушата, защото той трябваше да се прехвърли през борда веднага, щом корабът започне да лавира. Трябваше! За него не можеше да има никакво връщане. След миг обърнах по посока на вятъра и сърцето ми се спря на гърлото, като видях колко близо е сушата до носа на кораба. При всякакви други обстоятелства не бих продължил и минутка повече. Вторият помощник ме следваше нетърпеливо.
Продължих да наблюдавам, докато почувствувах, че мога да владея гласа си.
— Ще падне по вятъра — рекох тогава със спокоен глас.
— Нима ще опитате това, сър? — запелтечи той недоверчиво.
Не му обърнах внимание и повиших глас, колкото да бъда чут от рулевия:
— Дръжте го с натегнати платна.
— Натегнати платна, сър.
Вятърът лижеше бузата ми, платната стояха неподвижни, целият свят мълчеше. Напрежението да наблюдавам как мрачните очертания на сушата стават все по-големи и по-плътни се оказа не по силите ми. Бях затворил очи — защото корабът трябваше да отиде по-близко. Трябваше! Тишината бе непоносима. Дали не стояхме на едно място?
Когато отворих очи, втората гледка накара сърцето ми да подскочи от уплаха. Черното южно възвишение на Кох-ринг сякаш бе надвиснало право над кораба като стърчащ високо отломък от вечната нощ. По тази огромна черна маса не се виждаше никаква светлинка, не се чуваше никакъв звук. Тя продължаваше да се плъзга непредотвратимо срещу нас и ето че вече изглеждаше само на една протегната ръка. Съзрях неясните фигури на хората, които бяха на вахта, събрани в група на средата на кораба, да се взират втрещени и онемели.
— Ще продължавате ли, сър? — запита несигурен глас до мен.
Не му обърнах внимание. Трябваше да продължа.
— Дръжте го с натегнати платна. Не пречете на движението му. Това сега не е нужно — казах с предупредителен тон.
— Не виждам достатъчно добре платната — отговори ми рулевият с необичаен, треперещ глас.
Дали корабът беше достатъчно близо? Той вече беше стигнал не в сянката на сушата, а в самата нейна черна тъмнота, вече, така да се каже, погълнат, навлязъл прекалено близо, за да може да бъде върнат, изплъзнал се напълно от ръцете ми.
— Повикайте помощника — казах на младия човек, който стоеше до мен безмълвен като смъртта. — И извикайте всички хора горе.
Ехото на високия бряг придаваше на гласа ми допълнителна сила. Няколко гласа извикаха ведно:
— Всички сме на палубата, сър.
После пак тишина, а големият силует се плъзгаше все по-близко, издигаше се още по-нависоко, без светлинка, без звук. Такава дълбока тишина бе паднала върху кораба, че той можеше да бъде взет за лодка с мъртъвци, плаваща бавно пред самите порти на Ереб.