— Бързо горе!
А после от мрака прозвуча нечий изплашен глас:
— Спрете кораба, сър!
Удари камбана. Друг глас извика предупредително:
— Вървим право към този барк, сър!
Отговорът прозвуча сърдито:
— Добре!
После отекна силен трясък: тъпият нос на парахода закачи фоквантите на „Юдея“. Последва кратък смут, чуха се викове, припрени стъпки. Парата зарева. После някой каза:
— Благополучно, сър…
— При вас всичко наред ли е? — попита сърдитият глас.
Втурнах се напред да видя има ли повреди и извиках в отговор:
— Изглежда, да.
— Заден ход! — изкомандува сърдитият глас.
Заби камбана.
— Кой е този параход? — изписка Махун. Виждахме само грамадната му сянка, която отстъпваше назад. Те ни извикаха някакво име — име на жена: Миранда, Мелиса или нещо такова.
— Още месец ще трябва да киснем в тази проклета дупка — каза ми Махун, когато с фенери в ръце заоглеждахме разбитите фалшбордове и скъсаните въжета. — Но къде е капитанът?
През цялото време не го бяхме видели, нито чули. Тръгнахме да го търсим на кърмата. Нейде от дока достигна до нас жален вик:
— Ей, „Юдея“!…
Как, по дяволите, бе попаднал там капитанът?…
— Ало! — завикахме ние.
— Плавам в нашата лодка без весла! — извика той.
Един окъснял лодкар ни предложи услугите си и Махун се спазари с него за половин крона да довлече на буксир нашия шкипер; първа обаче изкачи трапа мисис Биърд. Двамата почти час плавали из дока под ръмящия студен дъжд. За пръв път в живота си бивах толкова учуден.
Излиза, че той, като чул вика ми „Всички горе!“, веднага разбрал каква е работата, грабнал жена си, изтичал на палубата, прекосил я и слязъл в нашата лодка, която била вързана за трапа. Трудна задача за един шейсетгодишен старец. Представете си как този старец юнашки е носил на ръце бабичката си — своята другарка в живота. Настанил я на седалката за гребеца и тъкмо се канел да се качи пак на борда, когато фалинът някак се скъсал и двамата били отнесени от кораба. Разбира се, в суматохата не сме чули виковете му. Имаше посрамен вид. Жена му обаче каза весело:
— Мисля, че сега вече няма да има значение, ако изпусна влака.
— Да, Джени, върви долу да се постоплиш — измърмори той, а после се обърна към нас: — Морякът не бива да има работа с жени — запомнете го от мен. Ето че липсвах от кораба. Добре, че не се случи някаква беда. Да вървим да видим какво е разбил този глупав параход.
Повредите бяха незначителни, но ремонтът ни задържа три седмици. Към края на последната седмица занесох до гарата куфара на мисис Биърд, тъй като капитанът бе зает със своите агенти, и я настаних удобно в един третокласен вагон. Тя отвори прозореца и ми каза:
— Вие сте добро момче. Ако видите Джон — капитан Биърд — нощем без шалче, напомнете му от мое име добре да си загръща врата.
— Непременно, мисис Биърд — отвърнах аз.
— Вие сте добро момче. Забелязах колко сте внимателен към Джон — към капитана…
Влакът изведнъж потегли; аз свалих шапка на старицата. И повече не я видях… Подайте бутилката.
На другия ден излязохме в открито море. Три месеца бяха изминали от момента, в който потеглихме от Лондон на път за Банкок. А си мислех, че ще бъдем в открито море най-много след две седмици.
Беше януари и имахме чудесно време — ясно и слънчево. Зиме то е по-очарователно, отколкото лете, защото не сте го очаквали, и такова време ви ободрява, а вие знаете, че това не ще е за дълго, че не може да бъде за дълго. Такова време прилича на неочаквано наследство, внезапна находка, рядка сполука.
Това продължи, докато плавахме в Северно море, в Ламанш и по-нататък, докато не се отдалечихме на около триста мили западно от Лизардс; тук задуха югозападен вятър и почна да се засилва. След два дена той прерасна в буря. Сред вълните на Атлантическия океан „Юдея“ подскачаше като стар сандък за свещи. Вятърът духаше ден след ден — злобно, без прекъсване, съчувствие и отдих. Светът представляваше само огромни разпенени вълни, които връхлитаха върху нас, а небето се прихлупи тъй ниско, че сякаш можеше да го стигнем с ръка, и беше мръсносиво като окаден таван. В бурното пространство, което ни окръжаваше, летяха валма пяна. Ден след ден и нощ след нощ се чуваше само воят на вятъра, бученето на морето, шумът на водата, лееща се по палубата. Нямаше покой нито за кораба, нито за нас. Той се мяташе, гмуркаше, забиваше нос, присядаше назад, въртеше се насам-натам, стенеше и на палубата ние трябваше здраво да се държим, а долу стискахме с все сила койките. И тялото, и духът ни изнемощяваха от постоянното напрежение.
Една нощ Махун ми заговори през малкия илюминатор до моята койка; той се отваряше точно над леглото ми. Лежах буден, обут и се чувствувах така, сякаш не бях спал години, а не можех да заспя, колкото и да се мъчех. Махун развълнувано промълви:
— Лотът у вас ли е, Марлоу? Помпите не работят. Дявол да го вземе, работата е сериозна.
Дадох му лота и пак легнах, като се мъчех да мисля за най-различни неща, но в главата ми бяха все помпите. Когато излязох на палубата, моряците още изчерпваха водата и моята вахта ги смени на помпите. На светлината на фенера, изнесен на палубата, за да се види отчитането на лота, аз забелязах уморените им сериозни лица. Помпихме всичките четири часа. Помпихме цялата нощ, целия ден, цялата седмица — вахта след вахта. Корабът се разхлабваше все повече и силно течеше — не чак толкова, че да ни удави отведнъж, но достатъчно, за да ни умори от работа на помпите. А докато изчерпвахме водата, корабът ни изоставяше част по част: бяха отнесени фалшбордовете, изтръгнати пилерсите, разбити вентилаторите, вратата на рубката натикана вътре. На кораба не бе останало нито едно сухо местенце. Той бавно се превръщаше в кухина. Баркасът стана на трески, но като по чудо продължаваше да се крепи на висилките. Сам го бях връзвал и се гордеех с извършеното от мен, което така дълго противостоеше на яростта на морето. А ние все помпихме. И нямаше никакъв признак за оправяне на времето. Морето беше бяло като завивка от пяна, като котел с кипящо мляко; никакво разкъсване на облаците — прозирка поне колкото човешка длан, макар само за десет секунди. За нас нямаше никакво небе, нямаше нито звезди, нито слънце, нито вселена — нищо освен гневните облаци и побеснялото море. Изчерпвахме водата вахта след вахта, борейки се за живота си: струваше ни се, че това продължава месеци, години, цяла вечност, сякаш сме умрели и попаднали в ада на моряците. Забравихме деня от седмицата, името на месеца, забравихме в коя година живеем и били ли сме някога на брега. Платната бяха отнесени, океанските вълни заливаха кораба ни, а на нас ни беше все едно. Въртяхме ръчките на помпите и гледахме с идиотски очи. Веднага щом изпълзяхме на палубата, аз завързвах с въже моряците, помпите и гротмачтата и почвахме да въртим ръчките — въртяхме ги непрестанно, а водата достигаше до кръста ни, до шията, заливаше дори главите ни. Беше ни все едно. Забравили бяхме какво е да си сух.
Понякога ми идваше в главата мисълта: „Та това е дяволски чудесно приключение! Като в книга. И то при първото ми плаване като втори помощник… а съм само двайсетгодишен… и понасям трудностите не по-зле от всички тези хора, поддържам дух в своите момчета.“ Бях доволен. От това изпитание не бих се отказал за нищо на света. Обземаха ме мигове на тържество. Всеки път, когато старият, оголен от всичко кораб се гмурнеше тежко, издигнал високо задницата си, ми се струваше, че „Юдея“ отправя като молба, като предизвикателство, като вик към безмилостните облаци думите, написани на кърмата: „Юдея, Лондон. Стори го или умри.“
О, младост! Каква сила, вяра, фантазия! За мен „Юдея“ не беше старо корито, превозващо товар въглища, за мен тя олицетворяваше борба, проверка, изпитание на живот и смърт. Мисля за нея с радост, с любов, с тъга — както вие мислите за покойник, когото сте обичали. Аз никога не ще я забравя… Подайте бутилката.
Една нощ, когато изпомпвахме водата, завързани — както ви обясних — за мачтата, оглушени от вятъра и така потиснати, че нямахме сили дори да си пожелаем смърт, една тежка вълна връхлетя на борда и ни заля. Веднага щом си поех дъх, аз извиках: „Дръжте се здраво, момчета!“ и изведнъж почувствувах как нещо твърдо, което плаваше по палубата, ме удари в прасеца. Опитах се да хвана този предмет, но не успях. Разбирате, нали, беше толкова тъмно, че на стъпка не можехме да се виждаме.
След удара корабът за малко се успокои и неизвестният предмет пак ме удари по крака. Този път обаче го хванах — оказа се обикновена тенджера. Отпърво, затъпял от умора и мислейки само за помпите, аз не разбрах какво държа в ръка. Но ето че ме осени проблясък и извиках:
— Момчета, отнесена е рубката! Оставяй помпите! Ще търсим кока.
На носа имаше рубка, в нея се помещаваха камбузът, койката на кока и кубрикът. Понеже ден след ден очаквахме всичко това да се озове зад борда, на моряците бе заповядано да спят в каюткомпанията — единственото безопасно място на кораба. Стюардът Ейбрахам обаче с упорството на муле не желаеше да се раздели с койката си — мисля, че от страх, като добиче, което не иска да напусне обора си, който се руши при земетресение. И тъй ние се отправихме да го търсим. Рискувахме живота си, защото, отвързали въжето, вече не бяхме в по-голяма безопасност, отколкото върху някой сал. Но все пак тръгнахме. Рубката беше разрушена така, сякаш вътре се беше пръснал снаряд. Почти всичко бе изхвръкнало през борда — печката, койките на моряците, цялото им имущество, — но двата стълба, които крепяха част от преградата, към която бе прикрепена койката на Ейбрахам, по някакво чудо бяха оцелели. Ние заопипвахме развалините и намерихме преградата: Ейбрахам си седеше в своята койка сред отломъци и пяна и безгрижно си бъбреше нещо несвързано. Той не беше на себе си, напълно и окончателно се бе побъркал под въздействието на този внезапен шок, унищожил остатъците от неговата твърдост. Сграбчихме го, замъкнахме го на кърмата и го пуснахме с главата надолу в каюткомпанията. Разбирате, че нямаше време да го отнесем там с безкрайна предпазливост и да почакаме, докато си изясним състоянието му. Онези, които се намираха долу, щяха да го поемат от трапа. Побързахме назад към помпите. Такава работа не чака. Когато корабът здравата тече, не е шега.
Човек би помислил, че едничката цел на проклетата буря е била да подлуди бедния мулат. Призори тя стихна; на следния ден небето се проясни, вълнението спадна и корабът вече не течеше. Когато трябваше да се поставят нови платна, екипажът пожела да потеглим обратно — и наистина вече нищо друго не ни оставаше. Лодките бяха отнесени, палубата ометена от всичко, рубката изтърбушена, на моряците не им бе останала нито една дрипа освен тези на гърба им, провизиите се бяха развалили, корабът бе пробит. Обърнахме назад и — можете ли да повярвате? — вятърът задуха от изток, право срещу нас. Духаше силно, духаше, без да спре. Трябваше да се борим за всеки инч от пътя, но корабът не течеше много, тъй като вълнението беше сравнително слабо. Два часа помпене през четиричасовата вахта не е дреболия, обаче благодарение на това успяхме да достигнем Фалмът.
Населението на Фалмът живее от злополуките в морето и несъмнено изпита радост, като ни видя. Гладна тълпа корабни дърводелци наточи длетата си, щом съзря голия скелет на кораба ни. И кълна се в бога, тя здравата ни оскуба. Предполагам, че собственикът на кораба и без това е бил в трудно положение. Ние без друго закъснявахме. После бе решено да разтоварим част от въглищата и запушим пролуките над ватерлинията. Извършихме това, приключихме с ремонта, отново натоварихме въглищата, наехме нов екипаж и отплавахме — за Банкок. Към края на седмицата пак се върнахме. Екипажът заяви, че не желае да пътува за Банкок — сто и петдесет дена на такава черупка, където осем часа от двайсет и четири се налагаше да изпомпваме вода. И в морските бюлетини отново се появи краткото съобщение:
„“Юдея". Барк. От Тайн за Банкок; товар — въглища; върнал се във Фалмът поради теч; екипажът отказва да изпълни задълженията си."
Пак задържане, пак кърпеж. Собственикът на кораба дойде за един ден и заяви, че „Юдея“ е в отлично състояние. Клетият стар капитан Биърд от грижи и унижения бе заприличал на сянка. Не забравяйте, че беше шейсетгодишен и за пръв път командуваше кораб. Махун каза, че смята тази работа за крайно нелепа и че тя ще свърши зле. Аз обичах сега кораба повече от всякога и страшно ми се искаше да плавам за Банкок. Банкок! Вълшебна дума, чудесна дума. Никаква Месопотамия не можеше да се мери с него. Не забравяйте, че бях на двайсет години, за пръв път служех като втори помощник и Изтокът ме очакваше.
Потеглихме с новия екипаж — третия — и застанахме на котва на външния рейд. Корабът течеше по-силно откогато и да било. Сякаш проклетите дърводелци на свой ред бяха пробили в него дупка. Този път дори не излязохме от рейда. Екипажът просто отказа да работи на брашпила.
Върнаха ни на буксир на вътрешния рейд и станахме в известен смисъл забележителност на града. Показваха ни на новопристигналите:
— Ей този барк, който отива за Банкок, стои тук вече шест месеца… три пъти как се връща обратно…
В празнични дни хлапаците подвикваха от своите лодки: „Ей, Юдея!“ И ако се покажеше някоя глава, изкрещяваха: „Накъде? За Банкок ли?“ — и ни се присмиваха.
Бяхме останали на борда само трима. Бедният стар шкипер стоеше все в каютата си. Махун пое кухнята и неочаквано прояви истински френски гений в приготвянето на вкусни ястия. Аз апатично следях за такелажа. Превърнахме се в граждани на Фалмът. Познаваше ни всеки притежател на магазин. В бръснарницата или при търговеца на тютюн ни питаха фамилиарно: „Смятате ли, че някога ще стигнете до Банкок?“ През това време собственикът, застрахователите и фрахтовачите се караха в Лондон, а ние продължавахме да си получаваме заплатите… Подайте бутилката.
Това беше ужасно. Това бе по-лошо, отколкото да изпомпваш водата, борейки се за живота си. Сякаш бяхме забравени от целия свят, не принадлежахме никому, никъде не можехме да отидем; сякаш бяхме омагьосани и обречени да живеем вечно в този вътрешен рейд, за да влезем в устата на цели поколения крайбрежни скитници и безчестни лодкари. Получих заплатата си за три месеца и петдневен отпуск и веднага заминах за Лондон. Щях да пътувам цял ден, докато стигна дотам, и после цял ден обратно, но това не ми попречи да похарча за три дена всичките пари. Не знам какво ги направих тези пари. Помня, че ходих на мюзикхол, закусвах, обядвах и вечерях в един първокласен ресторант на Риджънт Стрийт и се върнах в уреченото време само с пълно събрание на съчиненията на Байрон и пътническо одеяло от заплатата за трите месеца. Лодкарят, който ме откарваше на кораба, ми рече: „Ей, мислех, че сте оставили тая вехтория. Тя никога не ще отиде в Банкок.“ „Много знаеш ти“ — отвърнах пренебрежително, но неговото пророчество никак не ми хареса.
Изведнъж се появи с всички пълномощия някакъв човек, сигурно агент. Той имаше червено лице, неукротима енергия и весел нрав. Отново се върнахме към живот. Доближи ни понтонен кораб и взе товара ни, а после се отправихме в сухия док, където свалиха медната обшивка. Нищо чудно, че баркът течеше. Бедният; напрегнал се пряко сили по време на бурята, той, сякаш отвратен, бе изплюл всичките кълчища от долните си шевове. Отново го запушиха, отново го обшиха с мед и той стана непромокаем като бутилка. Върнахме се при понтонния кораб и пак приехме товара.
После през една ясна лунна нощ всички плъхове ни напуснаха.
Те бяха цяла напаст за нас. Гризяха платната, унищожаваха повече провизии от екипажа, дружелюбно деляха с нас леглото и опасностите, а сега, когато корабът бе станал годен за плаване, решиха да офейкат. Извиках Махун да се полюбува на гледката. Плъховете един след друг се появяваха на релинга, за последен път поглеждаха назад и скачаха с тъп звук на празния понтонен кораб. Опитахме да ги преброим, но скоро объркахме сметката. Махун рече: