— Ами, ами! Да не сте ми казали вече, че плъховете били умни. Те трябваше да ни изоставят преди, когато едва не се намерихме на дъното. Ето ви доказателство за това колко глупави са суеверните дрънканици за плъховете. Напускат хубавия барк, за да се преместят на стар гнил понтонен кораб, където те, глупаците, дори няма какво да ядат!… Едва ли знаят по-добре от нас двамата къде не ги грози опасност или къде им е хубаво.
И като поговорихме още малко, ние достигнахме до единодушното заключение, че мъдростта на плъховете трябва да бъде основно преоценена, защото всъщност с нищо не превъзхожда човешката.
По това време историята на нашия кораб стана известна по целия Ламанш от Ландс Енд до Форландс и не успяхме да наемем моряци от южния бряг. Изпратиха ни целия екипаж от Ливърпул и още веднъж отплавахме — за Банкок.
Чак до тропиците духаше хубав попътен вятър, морето бе спокойно и старата „Юдея“ напредваше под слънчевите лъчи. Когато тя правеше по осем възела, всичко горе пукаше, а ние трябваше да връзваме шапките на главите си, но в повечето случаи се мъкнеше с три мили в час. Та и какво можехме да очакваме от нея? Беше уморена — тази стара „Юдея“. Младостта й бе преминала, както е преминала сега моята и вашата; вашата, слушатели мои! А кой приятел ще ви упрекне за вашите години и умора? Затова не се оплаквахме от нашата „Юдея“. Струваше ни се — поне на тези, които бяхме на кърмата, — че сме се родили на нея, израсли на нея, преживели на нея векове и не познаваме други кораби. Аз не хулех „Юдея“, както не бих хулил някоя стара селска черквица в родината, задето не прилича на катедрала.
Правеше ме търпелив и младостта ми. Целият Изток беше пред очите ми, целият живот, а моя опора — мисълта, че на този кораб бях подложен на изпитание и го бях издържал. И си мислех за хората от миналото, които преди столетия са плавали по същия път на кораби не по-бързи от нашия към страната на палмите, подправките, жълтите пясъци и смуглите народи, управлявани от владетели по-жестоки от Нерон и по-богати от Соломон. Старият барк се влачеше бавно, обременен от годините и товара си, а аз живеех като всеки младеж — в неведение и надежда. Корабът пътуваше ден след ден; новата позлата блестеше в лъчите на залязващото слънце и баркът тогава сякаш отправяше предизвикателно към тъмнеещите небеса думите, написани на кърмата му: „Юдея, Лондон. Стори го или умри“.
После навлязохме в Индийския океан и завихме на север, към Ява. Ветровете бяха слаби. Точеха се седмици. Корабът пълзеше напред — стори го или умри, — а в родината почнали да мислят дали да ни запишат като непристигнали в уречения срок.
Една събота вечер, когато бях свободен, моряците поискаха от мен допълнителна кофа вода — щели да се перат. Не ми се искаше толкова късно да помпя прясна вода и затова с ключ в ръка, като си подсвирквах, се упътих към носа, за да отворя форпика и взема вода.
Миризмата, която усетих там долу, ме порази — тя беше ужасна. Сякаш стотици газени лампи бяха пушили в тази дупка много дни. С радост се измъкнах пак горе. Морякът, който вървеше с мен, се закашля и рече:
— Странна миризма, сър.
Аз отвърнах нехайно:
— Казват, че това е полезно за здравето — и тръгнах към кърмата.
Най-напред пъхнах глава в четириъгълния отвор на вентилатора в средната част на кораба. Но едва вдигнах капака, от отвора излезе дим, приличен на рядка мъглица, на леко облаче. Въздухът, който идеше оттам, беше горещ, лъхна ме тежката миризма на парафин и сажди. Смръкнах веднъж и лекичко затворих капака. Нямаше смисъл да се задушавам. Товарът гореше.
На другия ден корабът почна здравата да дими. Това, виждате ли, трябваше да се очаква — въглищата, по начало безопасни, при товаренето бяха силно натрошени и приличаха на ковашки. Освен това бяха се мокрили неведнъж. Валеше дъжд, когато ги товарехме наново от понтонния кораб, а сега, по време на този дълъг курс, те се напекоха, което беше още една причина да се самозапалят.
Капитанът ни извика в каютата. Беше разстлал на масата си карта и имаше угрижен вид. Той каза:
— Брегът на Западна Австралия не е далеч, но аз възнамерявам да плавам до нашето местоназначение. Наистина сега е месецът на ураганите, ала ние все пак ще държим курс към Банкок и ще се борим с огъня. Никакво връщане назад вече, ако ще всички да се опечем. Ще се помъчим най-първо да задушим този проклет огън, като отстраним притока на въздух.
И се помъчихме. Запушихме здраво всички отвори, но корабът пак продължи да дими. Този дим излизаше от невидими пролуки, минаваше през прегради и капаци, по неизвестен начин се просмукваше навсякъде на тънки нишки като невидима паяжина. Той проникна в каютата, в бака, отрови надпалубните постройки, усещаше се дори на гротреята. Бе ясно: щом димът излиза, значи има достъп на въздух. Това ни обезсърчаваше. Огънят не искаше да загасне.
Решихме да пробваме с вода и отворихме люковете. Грамадни облаци дим — белезникави, жълтеникави, гъсти, черни, задушливи — се издигнаха чак до върховете на мачтите. Екипажът отстъпи на кърмата. После вятърът отнесе отровния облак и ние се върнахме и продължихме работа; сега димът струеше не по-гъст от този, който бълват фабричните комини.
Нагласихме нагнетателната помпа, развихме маркуча и след малко той се спука. Беше толкова стар, колкото и корабът — допотопен маркуч, който не се поддаваше на ремонт. Тогава почнахме да черпим вода със слабата бакова помпа, да вадим вода с кофи и по този начин успяхме навреме да излеем потоци от Индийския океан в главния люк. Ярката струя проблясваше на слънцето, падаше върху пласт бял къдрав дим и изчезваше върху черната повърхност на въглищата. От люка се издигаше пара заедно с дима. Леехме в люка солена вода сякаш в бъчва без дъно. Такава беше съдбата ни на този кораб — ту да изпомпваме от него вода, ту да наливаме в него; преди извличахме вода, за да не потънем, сега отчаяно я наливахме, за да не изгорим.
А корабът пълзеше напред — стори го или умри — при ясно време. Небето беше удивително чисто и лазурно; морето — синьо, гладко, бистро — блестеше като скъпоценен камък; то се разстилаше чак до хоризонта, сякаш цялото земно кълбо се бе превърнало в огромен сапфир, приел формата на планетата. И по блестящата повърхност на великите спокойни води „Юдея“ се движеше незабележимо, обвита в гъсточерните пари, вървеше сред ленивия облак, който бавно и леко плуваше, носен от вятъра — сред отровния облак, оскверняващ великолепието на морето и небето.
През всичкото време ние, разбира се, не видяхме никакъв огън. Товарът тлееше някъде на дъното. Веднъж Махун, когато работехме рамо до рамо, каза със странен присмех:
— Сега баркът да беше започнал да тече хубавичко, както онзи път, когато излязохме от Ламанш, пожарът щеше да се прекрати. Прав ли съм?
Аз забелязах неуместно:
— А помните ли плъховете?
Гасяхме пожара и управлявахме кораба така грижливо, сякаш нищо не бе се случило. Стюардът готвеше и ни прислужваше. От останалите дванайсет души осмина работеха, а четирима почиваха. Работеха всички, в това число и капитанът. На кораба се установи равенство и ако не мога да го назова „братство“, бих казал поне „добри отношения“. Понякога някой, изливайки в люка кофа вода, извикваше: „Да живее Банкок!“, а останалите се смееха. По-често обаче бивахме мълчаливи и сериозни и изпитвахме жажда. О, каква жажда изпитвахме! А водата трябваше да се изразходва разумно. Дажбите бяха строго ограничени. Корабът димеше, слънцето жареше… Подайте бутилката.
Опитахме всичко. Помъчихме се дори да разкопаем въглищата и стигнем до огъня. Никакъв резултат, разбира се, не постигнахме. Човек не можеше да остане долу повече от минута. Махун, слязъл пръв, припадна и морякът, който отиде да го измъкне, също припадна. Изтеглихме ги на палубата. После долу скочих аз, за да покажа колко лесно става това. Дотогава те вече набраха опит и си позволиха удоволствието да ме изтеглят с кука, вързана за четката, с която миехме пода. След това нямах никакво желание да сляза за лопатата, останала долу.
Работата започна да взема съвсем лош обрат. Спуснахме във водата баркаса. Втората лодка също бе приготвена за спускане. Имахме и трета, четиринайсет стъпки дълга, тя се намираше на сигурно място, на висилките до кърмата.
После — о, чудо! — димът изведнъж намаля. Удвоихме усилията си, заливайки с вода трюма на кораба. След два дена димът изчезна напълно. На всички лица се появи широка усмивка. Това беше в петък. В събота никой не работи; само следяхме курса — и толкова. Моряците си изпраха дрехите, умиха се за пръв път от две седмици и получиха специален празничен обед. Те говореха с пренебрежение за самозапалването и твърдяха, че юнаци като тях винаги ще успеят да се справят с такова нещо. Кой знае защо, всички се чувствувахме така, сякаш бяхме получили голямо наследство. Но отвратителната миризма на изгоряло си остана на кораба. Очите на капитан Биърд хлътнаха, бузите — също. По-рано не бях забелязвал колко силно прегърбен и изкривен е той. Двамата с Махун важно се разхождаха около люковете и вентилаторите, като душеха въздуха. Тогава изведнъж открих, че клетият Махун е много, много стар. Що се отнася до мен, аз бях щастлив и горд, сякаш с моя помощ се печелеше голяма морска битка. О, младост!
Нощта бе ясна. На утрото забелязахме на хоризонта мачтите на кораб, който се връщаше в родината — първия, срещнат от нас от няколко месеца. Най-сетне наближавахме сушата — Ява бе на сто и деветдесет мили от нас, почти право на север.
На следния ден моята палубна вахта беше от осем до дванайсет. По време на закуската капитанът отбеляза:
— Чудно как дълго стои в каютата тази миризма.
Към десет часа, когато старшият помощник беше на кърмовата куверта, аз за миг слязох на палубата. До гротмачтата откъм кърмата имаше дърводелски тезгях; облегнах се на него, смучейки лулата си, а дърводелецът, младо момче, ме доближи и заговори. Той рече:
— Май нелошо се справихме с това, а, сър?
Тогава забелязах с досада, че този глупчо се мъчи да събори тезгяха. Казах лаконично:
— Не бива, Чипс — и изведнъж изпитах странно усещане, някаква нелепа илюзия: стори ми се, че кой знае как съм се озовал във въздуха. Чух нещо като гигантска въздишка, сякаш хиляда великана едновременно казаха „Уф!“, и почувствувах тъп удар, от който веднага ме заболяха ребрата. Не можеше да има съмнение — аз наистина бях във въздуха и тялото ми описваше къса парабола. Колкото и бързо да стана това, в главата ми преминаха разни мисли и доколкото си спомням, в такъв ред: „Дърводелецът тук няма вина… Какво е това?… Катастрофа?… Подводен вулкан?… Въглища, газ!… Ей богу, хвръкнахме във въздуха… Всички са убити… Ще падна в задния люк… Там има огън…“
В момента на взрива въглищният прах в трюма гореше с мътночервен пламък. Само миг, безкрайно малка част от секундата, бе изминал от момента, в който се разлюля тезгяхът, а аз вече лежах проснат върху товара. Скочих на крака и се изкатерих горе с такава бързина, като че ме изхвърли пружина. Палубата беше покрита с отломъци, лежащи напреки като дървета в гора след ураган; пред мен се полюшваше огромна завеса от мръсни парцали — това беше гротът, изцяло разкъсан. Помислих си: „Ей сега ще рухнат мачтите“ и побързах да се махна оттам, като допълзях на четири крака до кърмовия трап. Първия, когото видях, беше Махун, с очи като чаши и с отворена уста; дългите му бели коси бяха настръхнали, окръжавайки главата със сребърен ореол. Той тъкмо се канел да слезе долу, когато горната палуба почнала да се люлее, да се надига и пред очите му станала на трески, а той се вкаменил от почуда на горното стъпало. Гледах го и не вярвах на очите си, а той пък ме гледаше някак странно, с изплашено-любопитен поглед. Не знаех, че нямам ни коса, ни вежди, ни мигли; не знаех, че от наболите ми мустачки не е останала и следа, а лицето ми е черно, едната буза раздрана, носът порязан, по брадичката тече кръв. Бях изгубил фуражката си, единият пантоф липсваше и ризата ми бе на парцали. За всичко това нямах никаква представа. Бях поразен от факта, че корабът все още се държи на повърхността, че кърмовата куверта е цяла и най-вече, че виждам пред себе си жив човек. Ясното небе и спокойното море също будеха у мен изумление. Навярно съм очаквал те да се гърчат от ужас… Подайте бутилката.
Изведнъж се разнесе глас, който викаше кораба — дали идваше някъде отгоре, от небето, не можех да реша. А после видях капитана; той просто се беше побъркал. Развълнувано ме попита:
— Къде е масата от каюткомпанията? — Този въпрос ми подействува ужасяващо. Разбирате ли, току-що бях излетял във въздуха и целият треперех от това изпитание, затова не бях още сигурен жив ли съм, или не. Махун му затропа с крака и изкрещя:
— Милостиви боже! Нима не виждате, че палубата експлодира?
Гласът ми се възвърна и аз запелтечих, сякаш съзнавах, че съм пренебрегнал сериозно дълга си:
— Не зная къде е масата от каюткомпанията.
Това приличаше на зловещ сън.
И знаете ли какво поиска капитанът в следния миг? Поиска да стъкмим платната на реите. Много спокойно, сякаш потънал в размисъл, той настояваше да стъкмим платната на фокреята.
— Не зная дали е останал някой жив — изрече почти през сълзи Махун.
— Навярно — кротко настоя капитанът — ще се намерят достатъчно хора, за да извършим тази работа.
Оказа се, че старецът е бил в каютата си и навивал хронометрите, когато от сътресението се завъртял като пумпал. И веднага — както ни обясни по-късно — си помислил, че корабът се е ударил в нещо, след което се втурнал към каюткомпанията. Там видял, че масата е изчезнала: палубата хвръкнала във въздуха и масата, разбира се, пропаднала в склада. На мястото, където сутринта бяхме закусвали, той видял огромна дупка на пода. Това било във висша степен тайнствено и страшно го поразило, затова всичко, което видял и чул, като излязъл на палубата, му се сторило дреболия в сравнение с изчезването на масата. И забележете, капитанът тутакси обърна внимание, че няма никого на щурвала и баркът му е изменил курса — и едничката му мисъл беше отново да насочи към местоназначението тази жалка, оголена, лишена от палуба, тлееща черупка. Банкок! — ето къде се стремеше той. Казвам ви, този тих, изгърбен, кривокрак, едва ли не уродлив дребосък, който благодушно не подозираше за нашето вълнение, беше велик в предаността си към тази своя едничка мисъл. С властен жест той ни изпрати напред, а сам застана на щурвала.
Да, ето какво направихме най-напред — стъкмихме платната на тази развалина! Убити нямаше, не се срещаха дори тежко ранени, но всички бяха повече или по-малко пострадали. Трябваше да ги видите! Едни в дрипи, с черни лица, като въглищари, като коминочистачи, с кръгли глави, които изглеждаха ниско остригани, а всъщност бяха опърлени до кожа. Други, от долната вахта, се събудили, когато били изхвърлени от рухналите койки, и сега непрестанно трепереха и продължаваха да стенат дори по време на работата. Работеха обаче всички. Тези корави момци от Ливърпул бяха с добра закалка — убедих се в това от опит. Тя се придобива от морето — необятния простор и самотата, които обгръщат мрачната упорита душа. Да! Препъвахме се, пълзяхме, падахме, жулехме си краката, но обтягахме. Мачтите се държаха, но ние не знаехме дали не бяха силно обгорели там долу. Вятър почти нямаше, ала откъм запад идваха дълги вълни и люшкаха кораба. Мачтите можеха да рухнат всеки миг. Ние поглеждахме към тях боязливо. Не можеше да се предугади накъде ще се съборят.
После отстъпихме на кърмата и се огледахме. Палубата бе осеяна с дъски, трески, парчета дърво. Мачтите се издигаха над този хаос като огромни дървета над непроходим гъстак. Между отломките бавно, лениво се движеше нещо белезникаво, нещо подобно на мръсна мъгла. Димът от невидимото пожарище отново почна да си пробива път нагоре, влачейки се като гъст отровен облак в долина, задръстена от сухи дървета. Лениви кълбенца вече почнаха да се вият над купчината трески. Тук-таме се виждаха късове дърво, щръкнали като стълбове. Част от околомачтовата преградка, изтръгната от мястото й, беше пробила фоксейла и през дупката на това отвратително мръсно платно прозираше възхитително синьо късче небе. Няколко взаимно свързани дъски бяха паднали върху релинга и единият им край стърчеше отвъд борда като стълба към празнотата, водеща над дълбокото море към смъртта; тези дъски сякаш ни призоваваха тозчас да минем по тях и сложим край на глупавите си грижи. И през всичкото време нещо незримо — въздухът, небето или някакъв призрак — викаше кораба.