— Вие не знаете какво значи това за един човек в моето положение, когато ти вярват, когато можеш да говориш откровено с някой по-възрастен от теб. Толкова е трудно… толкова е ужасно несправедливо… и е толкова мъчно да го разбереш.
Мъглата около него отново се сгъсти. Не зная доколко стар съм му изглеждал — и доколко мъдър. А в онази минута се чувствувах два пъти по-стар и също толкова безполезно мъдър. Разбира се, само тези, които са свързани с морето, които вече са се посветили на плаване, за да потънат или да изплуват, разтварят сърцата си така широко пред младостта, застанала на гибелния ръб и съзерцаваща със светнали очи блестящата гладка повърхност на морето — тя е само отражение на нейния поглед, изпълнен с огън. Каква великолепна неизвестност е заложена в очакванията, които са привличали към морето всеки от нас, каква чудесна жажда за приключения; и тези приключения са нашата неотнимаема и единствена награда. Всичко, което получаваме ние… е, за това няма да говорим, но може ли поне един от нас да сдържи усмивката си? Само в морето илюзията е толкова далече от реалността, само тук в основата на всичко е илюзията и никъде разочарованието не настъпва тъй бързо, а подчинението не бива по-пълно. Не сме ли всички ние започвали, искайки само едно, завършвали, знаейки само едно, и носили през редица мрачни отвратителни дни спомена за същите тези вълшебства? Не е ли чудо, че чувствуваме свързващите връзки, когато някакъв тежък удар сполети някого от нас; и освен другарството обединява ни и друго, по-внушително чувство — чувството, което привързва възрастния към детето. Джим стоеше пред мене, уверен, че възрастта и мъдростта могат да намерят лек против мъчителната истина; той ми даде възможност да надникна в душата му, в душата на младежа, попаднал в беда, в дяволско затруднение. Нали като научат за това, белобрадите старци тържествено ще клатят глави, скривайки усмивката си. А Джим размишляваше за смъртта — по дяволите! За това му се налагаше да размишлява, защото смяташе, че е спасил своя живот, а всичките тайнства на смъртта са потънали в онази нощ заедно с кораба. Какво може да бъде по-естествено? Трагично и забавно беше той да търси състрадание — и с какво бях по-добър от всички останали, та да му откажа съчувствието си?… Докато го гледах, кълбенцата на мъглата забулиха пролуката на изясняването и неговият глас отекна:
— Аз бях, знаете ли, толкова объркан. Никой не очаква да му се случи такова нещо. Това не приличаше например на сражение.
— Не прилича — съгласих се.
Джим някак се измени, сякаш внезапно възмъжа.
— Нямах увереност — прошепна той.
— А, не сте били уверен — казах. Слабата въздишка, която прелетя между нас като птица в нощта, ме омиротвори.
— Да, нямах — мъжествено призна той. — Това някак приличаше на онази проклета история, която те бяха измислили. Не беше лъжа — но в същото време не беше и истина. Това бе нещо подобно на… Истинската лъжа веднага се познава. А в онова, което се бе случило… лъжата бе отделена от истината с нещо по-тънко от лист хартия.
— На вас повече ли ви трябваше? — попитах; но, изглежда, говорех така тихо, че той не чу думите ми. Изложи съображенията си с такъв вид, сякаш животът беше мрежа от пътеки, разделени с пропасти. Гласът му звучеше разумно:
— Да кажем, че аз не… Искам да кажа: да речем, че бях останал на кораба. Добре. Дълго ли бих се задържал там? Да кажем, минута или половин минута. Чуйте, тогава изглеждаше съвсем ясно, че след трийсет секунди ще бъда зад борда; и вие мислите, че нямаше да сграбча първото нещо, което ми попаднеше подръка — весло, спасителна шамандура, решетка, каквото и да било. Не бихте ли постъпили така?
— За да се спася — добавих.
— Аз също бих искал да се спася! — възкликна той. — А нямах това желание, когато… — Джим потрепери, сякаш се готвеше да глътне някакво лекарство, от което ти става лошо — скочих — произнесе той с конвулсивно усилие, а аз се размърдах на стола, като че неговото напрежение се бе предало и на мен. Той ме изгледа с помрачнели очи.
— Не ми ли вярвате! Кълна се!… Дявол да го вземе! Извикахте ме тук, за да говоря и… Вие сте длъжен!… Казахте, че ще ми повярвате.
— Разбира се, вярвам — възразих аз с делови тон, който веднага го успокои.
— Простете — каза той. — Разбира се, нямаше да говоря за това с вас, ако не бяхте порядъчен човек. Трябваше да зная… Аз… аз… също съм порядъчен човек.
— Да, да — побързах да потвърдя. Той ме гледаше право в лицето, после бавно отвърна очи.
— Сега разбирате защо в края на краищата не… не се самоубих. Нямах намерение да се страхувам от онова, което бях извършил. Та нали ако бях останал на кораба, щях да положа всички усилия, за да се спася? Случвало се е хората да се крепят върху водата цели часове в открито море и са ги прибирали невредими. Можех да се задържа по-дълго от много други. Сърцето ми е здраво.
Той измъкна от джоба си дясната си ръка и се удари с юмрук в гърдите: ударът прозвуча като глуха експлозия в нощта.
— Да — казах. Той се замисли, леко разтворил крака и навел глава.
— Само един косъм — измърмори Джим. — Само един косъм делеше едното от другото. И по онова време…
— В полунощ трудно може да се види един косъм — добавих аз с известно раздразнение. Нима не разбирате какво имам предвид под „солидарност на хората с една и съща професия“? Бях озлобен против него, сякаш той ме бе измамил, мене! — отнел от мен прекрасен случай да запазя илюзията за своята младост, лишил общия наш живот от последната искра на неговия блясък. — И затова напуснахте кораба — незабавно.
— Скочих — рязко ме поправи Джим. — Скочих, забележете! — повтори той, придавайки на думите си някакво непонятно за мен, особено значение. — Да! Може би тогава не виждах. Но в лодката имах премного време и светлина. А можех и да мисля на воля. Никой не би узнал, разбира се, но от тази мисъл не ми ставаше по-леко. Вие и на това трябва да повярвате. Аз не исках този разговор… Не… Впрочем да… Няма да ви лъжа… исках го; единственото, което исках! Да. Мислите ли, че вие или някой друг би могъл да ме принуди да говоря, ако аз… Не се боя от думите. И да мисля не се боях. Гледах истината в очите. Не се готвех да бягам. Отначало… през нощта, ако не бяха тези хора, аз може би… Не, кълна се в бога! Такова удоволствие нямах намерение да им доставя. И без това бяха извършили достатъчно голяма злина. Съчиниха една история и повярваха в нея, доколкото знам. Но аз знаех истината и трябваше да живея с нея… самичък… насаме със самия себе си. Нямах намерение да се примиря с такава проклета несправедливост. В края на краищата какво доказваше това? Бях дяволски разстроен. Животът ми бе омръзнал, казвам ви го откровено; но какъв смисъл имаше да се спасявам… по такъв начин? Това не беше начинът. Вярвам… вярвам, че това не би довело нищо до успешен край.
Джим ходеше назад-напред, но като произнесе последните си думи, се извърна и спря пред мен.
— А как мислите вие? — попита той разпалено. Последва пауза и изведнъж почувствувах такава дълбока и отчаяна умора, сякаш гласът му ме пробуди от сън и ме върна от странствуванията из някаква безкрайна пустиня, необятността на която бе изтерзала душата ми и изнурила тялото ми.
— Не би довело нищо до успешен край — упорито измърмори той след малка пауза. — Не! Трябваше да преживея това… насаме със себе си… да чакам друг случай… да го намеря…
Глава дванадесета
Наоколо беше тихо; ухото не долавяше никакви звуци. Мъглата на чувствата му пълзеше между нас, като че ли разтревожена от неговата борба, и в пролуките на тази безплътна завеса ясно го виждах пред себе си как ме търси — виждах го като символична фигура, изобразена на някаква картина. Хладният нощен въздух притискаше тялото ми, тежък като мраморна плоча.
— Разбирам ви — прошепнах аз, повече за да докажа на себе си, че мога да се отърся от овладялото ме безмълвие.
— „Ейвъндейл“ ни взе малко преди залез-слънце — мрачно забеляза той. — Вървеше право към нас. Трябваше само да седим и да чакаме.
След дълга пауза Джим произнесе:
— Те разказаха своята история.
И отново настана гнетящо мълчание.
— Тогава чак разбрах какво съм решил да извърша — добави той.
— Вие не казахте нищо — прошепнах.
— Какво можех да кажа? — попита той също тъй тихо. — … Лек удар. Спрели кораба. Установили повредата. Взели мерки, за да спуснат лодките, без да предизвикат паника. Когато била пусната първата лодка, избухнал шквал и корабът потънал… като олово… Какво по-ясно от това… — той наведе глава — … и по-ужасно!
Устните му трепереха. Гледаше ме право в очите.
— Аз скочих — не е ли така? — попита той с тревога. — Ето какво трябваше да преживея. Онази история нямаше значение…
За миг Джим стисна ръце, погледна надясно и наляво в мрака.
— Това приличаше на измама на мъртвите — изрече той с усилие.
— А мъртви нямаше — казах аз.
При тези думи той се отдалечи от мен — само така мога да изразя това. Видях гърба му близо до балюстрадата. Няколко минути стоя там, като че се наслаждаваше на чистотата и спокойствието на нощта. От цъфтящия храст в градината лъхаше във влажния въздух силен аромат. Той се върна при мене е бързи крачки.
— И това също нямаше значение — каза младежът с непоколебимо упорство.
— Може би — съгласих се, чувствувайки, че няма да успея да го разбера. В края на краищата какво знаех?
— Умрели или не, аз не можех да избягам — каза Джим. — Трябваше да живея, нали?
— Да, може би, ако се приеме вашето гледище — измънках.
— Бях радостен, разбира се — небрежно подхвърли той, сякаш мислеше за нещо друго. — Мълвата. Знаете ли каква беше първата ми мисъл, когато научих?… Почувствувах облекчение. Облекчение при мисълта, че онези викове… Казах ли ви, че бях чул викове? Не? Чувах ги непрекъснато. Викове за помощ… долитаха с вятъра както ръмящият дъжд. Трябва да беше халюцинация. И все пак едва ли бих могъл… Колко глупаво… Останалите не чуваха. После ги питах. Всички казаха — не. Не? А аз чувах виковете дори тогава! Би трябвало да зная… но не мислех — само слушах. Много слаби викове… ден след ден. После онзи малък мелез дойде при мен и почна да говори: „Патна“… френска канонерка… Успешно ги закарали на буксир в Аден… Следствие… Управлението на пристанището… Домът на моряка… осигурили са ви храна и подслон… Вървях с него и се наслаждавах на тишината. Значи, никакви викове не е имало. Халюцинации. Трябваше да му вярвам. Друго нищо не чувах. Интересно — дълго ли бих издържал това? Нали ставаше все по-лошо… исках да кажа — по-силно.
Той се замисли.
— Значи, нищо не съм чувал! Така да бъде. Но светлините! Светлините изчезнаха! Ние не ги виждахме. Нямаше ги. Ако се виждаха, щях да заплувам назад, да се върна и да почна да викам… Да ги моля да ме вземат на борда… Бих имал шанс… Съмнявате ли се? Откъде знаете какво съм чувствувал… Какво право имате да се съмнявате?… Аз и без светлините едва не го направих… разбирате ли? Гласът му замря.
— Нямаше никакъв проблясък на светлина, никакъв проблясък — почна да ме уверява той мрачно. — Нима не разбирате, че ако е имало огън, сега нямаше да ме виждате тук? А вие ме виждате — и все пак се съмнявате.
Поклатих отрицателно глава. Тези светлини, скрили се от погледа, когато лодката отплавала на не повече от четвърт миля от кораба, предизвикаха немалко спорове. Джим твърдеше, че нищо не се виждало, когато спрял първият дъжд, и останалите казали същото на екипажа на „Ейвъндейл“. Естествено, всички поклащаха глава и се усмихваха. Един възрастен капитан, който седеше до мен в съда, загъделичка ухото ми с бялата си брада и прошепна:
— Те, разбира се, лъжат.
А в действителност никой не лъжеше — дори старшият механик, който твърдеше, че светлината на върха на мачтата се стрелнала надолу като хвърлена пламтяща клечка кибрит. Във всеки случай това беше несъзнателна лъжа. Ако човек, който пие без мярка, погледне крадешком през рамо, може лесно да види с крайчеца на окото си падаща искра. Никаква светлина не виждали, макар да се намирали недалеч от кораба, и можели да си обяснят това явление само с факта, че корабът е потънал. Това било очевидно и действувало успокоително. Предвиденото бедствие с кораба, станало така бърже, оправдавало тяхното бързане. Не е чудно, че не са търсили друго обяснение.
Ала истината беше много проста и веднага щом Брайърли намекна за нея, съдът престана да се занимава с този въпрос. Ако си спомняте, корабът бил спрян и лежал върху водата, обърнат с носа си по курса; кърмата му била високо издигната, а носът наведен ниско надолу, тъй като водата изпълнила предното отделение на трюма. Когато шквалът налетял върху кърмата, корабът поради неправилното си положение върху водата се обърнал с нос към вятъра така рязко, сякаш бил на котва. В резултат на това всичките светлини за миг изчезнали за хората в лодката, която се намирала откъм страната на вятъра. Ако тези светлини не били изчезнали, те сигурно щели да подействуват като ням зов… тяхното мъждукане, изгубено сред тъмнината на надвисналия облак, би притежавало тайнствената сила на човешкия поглед, който може да пробуди чувство за разкаяние и жалост. Светлините биха викали: „Аз съм тук… още тук…“ А има ли по-красноречиво нещо от погледа на изоставено в беда човешко същество! Но корабът се бил отвърнал от тях, сякаш презирал тяхната съдба; той се обърнал срещу вятъра, за да гледа с упорство право в лицето новата опасност — откритото море; тази опасност той издържал необяснимо как, за да завърши дните си в дока, където демонтират излезлите от строя кораби, сякаш му било съдено да умре под ударите на много чукове. Какъв е бил краят, предназначен за поклонниците, не зная, но ми е известно, че най-близкото бъдеще довело при кораба в около девет часа сутринта една френска канонерка, която се връщала в родината си от остров Реюнион. Докладът на нейния командир стана обществено достояние. Канонерката малко се отклонила от пътя си, за да си изясни какво се е случило с парахода, който, потопил нос, стоял неподвижно сред омарата на гладката морска шир. На главния гафел40 се развявал обърнатият флаг — серангът се сетил да даде на разсъмване сигнал за бедствие, — но готвачите, като че нищо не се било случило, приготвяли обеда на носа. Палубите гъмжали от хора, сякаш били някакви кошари за овце, хората стърчали покрай парапетите, стояли в плътна стена на мостика; стотици очи зяпали канонерката и не се чувал никакъв звук, като че на устата на всички тези хора лежал печатът на мълчанието.
Лейтенантът французин извикал кораба, не получил ясен отговор и като се уверил с помощта на бинокъла си, че хората на палубата нямат вид на болни от чума, решил да прати лодка. Двамата помощници се качили на борда, изслушали серанга, опитали се да разпитат арабина и не могли да разберат нищо; но безспорно характерът на бедствието бил съвсем очевиден. Те били много учудени и когато открили мъртвия бял човек, който лежал сгърчен на мостика.
— Fort intrigués par ce cadavre41 — така се изрази след много години възрастният френски лейтенант; срещнах го съвсем случайно един следобед в Сидни в някакво кафене — той прекрасно помнеше делото „Патна“. Ще отбележа мимоходом, че това дело имаше изключителната способност да се противопоставя на избледняването на спомените и на забравата на времето; то сякаш живееше с някаква необикновена жизненост в съзнанието на хората, на върховете на езиците им. Имах съмнителното удоволствие да се сблъсквам с възпоминанието за това дело често; след години, на хиляди мили от мястото на произшествието, то изплаваше неочаквано в някой разговор, проявяваше се в най-далечните намеци. Ето и тази вечер в нашия разговор стана дума за него. А нали тук аз съм единственият моряк. Само у мене са живи тези спомени. И все пак това дело изплава днес. Ако двама души, непознати един за друг, но знаещи за „Патна“, се срещнат случайно в някое кътче на земното кълбо, преди да се разделят, между тях непременно ще се завърже разговор за катастрофата. Срещах този французин за първи път, а след час щях да се разделя с него завинаги; той не беше особено разговорчив — спокоен, с измачкана куртка, набит човек, който седеше сънено над чашата си, до половина пълна с някаква тъмна течност. Пагоните му бяха леко избелели, гладко избръснатите бузи бяха големи и жълти; той имаше вид на човек, който смърка тютюн. Не зная дали смъркаше, но подобен навик би му подхождал много. Всичко започна с това, че ми подаде през мраморната масичка един брой на „Хоум Нюз“, от който имах нужда. Аз благодарих. Разменихме няколко незначителни забележки, които съвсем неусетно доведоха до разговор, и изведнъж французинът ми съобщи колко те били „заинтригувани от този труп“. Изясни се, че той бил един от офицерите, които се качили на борда. В кафенето, където седяхме, можеше да се поръчат най-различни чуждестранни напитки — тук често се отбиваха морски офицери. Французинът отпи от тъмната течност, която приличаше на лекарство — по всяка вероятност това беше отвратителният cassis à l’eau42 — и като погледна с едно око в чашата си, леко поклати глава.