— Impossible de comprendre-vous concevez43 — каза той някак небрежно и в същото време замислено.
Лесно можех да си представя колко трудно им е било да разберат. На канонерката никой не знаел английски дотолкова, че да проумее историята, разказана от серанга. Около двамата офицери се вдигнал доста шум.
— Наобиколиха ни много хора. Край мъртвеца (autour de ce mort) имаше тълпа — разказваше той. — Трябваше да се заемем с най-неотложното. Хората започваха да се вълнуват… Parbleu!44 Такава тълпа… Разбирате ли! — възкликна той с философска снизходителност. Що се отнася до преградата, той казал на командира, че най-сигурното нещо е изобщо да не я докосват — твърде ненадеждна изглеждала. Те бързо (en toute hâte) донесли две въжета и взели „Патна“ на буксир — при това напред с кърмата. Като се вземат под внимание обстоятелствата, това не било толкова глупаво, защото кормилото се намирало твърде високо над водата, за да могат да го използуват за управление, а тази маневра намалявала натиска върху преградата, която изисквала, както се изрази той, крайно внимателно отношение (exigeait les plus grands managements)
Аз неволно помислих, че новият ми познат е имал може би съществен глас в решението как да постъпят с „Патна“. Макар немного предприемчив, той правеше впечатление на човек, на когото може да се разчита; при това беше истински моряк. Но сега, седнал пред мен със сключени на корема дебели пръсти, той приличаше на един от онези селски свещеници, които спокойно смъркат тютюн и слушат внимателно какво им разказват селяните за грехове, страдания и разкаяния, а простодушният израз на лицата им скрива като завеса тайната на болката и отчаянието. Той би следвало да носи вехто черно расо, закопчано чак до брадата, а не мундир с пагони и бронзови копчета. Широките му гърди ритмично се повдигаха и спускаха, докато ми разказваше, че това е било дяволска работа, и аз като моряк (en votre qualité de marin) мога лесно да си го представя. Като завърши фразата, той се понаведе с цялото си тяло към мен и издувайки напред устни, с леко съскане изпусна въздух.
— За щастие морето беше гладко като тази маса и вятърът не беше по-силен от този тук… — продължи той.
В същия момент забелязах, че там действително бе непоносимо задушно и много топло. Лицето ми пламтеше, сякаш бях още млад и можех да се смущавам и изчервявам.
— Naturellement45 те се отправили към най-близкото английско пристанище, където снели от себе си отговорността. Dieu merci46.
Французинът изду малко своите плоски бузи.
— Защото, забележете (notez bien), през всичкото време, докато ги влачехме на буксир, двама матроси стояха с брадви до въжетата, за да ги отсекат, в случай че корабът…
Той запримига силно с ленивите си клепачи, пояснявайки смисъла на тези думи.
— Какво искате? Прави се това, което е възможно (on fait ce qu’on peut) — и за миг той успя да изрази покорност на масивното си, неподвижно лице. — Двама матроси… трийсет часа стояха там. Двама! — повтори той, повдигна малко дясната си ръка и показа два пръста.
Това беше наистина първият жест, който лейтенантът направи в мое присъствие. Той ми даде възможност да „забележа“ дълбокия белег на ръката му — несъмнено следа от куршум от пушка; а после — сякаш зрението ми благодарение на това откритие бе се изострило — видях белег и от някаква стара рана, която започваше едва-едва забележимо под сляпото око и се скриваше под късите побелели коси на главата — драскотина, нанесена с копие или сабя. Той отново сключи ръце върху корема си.
— Прекарах на борда на тази, тази… паметта ми изменя (s’en va). А! „Патна“! C’est bien ça47, „Патна“. Мерси. Интересно как човек забравя всичко. Прекарах на борда на този кораб трийсет часа…
— Вие! — възкликнах аз.
Загледан както преди в ръцете си, той леко изду устни, но този път не изсъска.
— Считахме за нужно — каза френският лейтенант, повдигайки безстрастно вежди — един от офицерите да остане на борда да наблюдава (pour ouvrir l’oeil…) — той унило въздъхна — и да съобщава чрез сигнали на буксиращия кораб — разбирате ли? Такова беше и моето мнение. Приготвихме лодките си за спускане, а на другия кораб аз също взех мерки… Enfin48! Направихме всичко възможно. Положението беше трудно. Трийсет часа. Дадоха ми нещо да хапна. Що се отнася до вино — със свещ да го търсиш, нямаше да откриеш никъде нито капка.
По някакъв странен начин, без ни най-малко да изменя инертната си поза и спокойното изражение на лицето си, той успя да изрази своето дълбоко възмущение.
— Аз, знаете ли, когато се касае до ядене и не мога да получа чаша вино… не ме бива за нищо.
Изплаших се да не би французинът да се разпростре върху тази тема, тъй като, макар да не се помръдна и да не потрепна, беше ясно, че този спомен силно го раздразни. Но той, изглежда, тутакси забрави за това. Предали кораба на „пристанищните власти“, както се изрази. Поразило го спокойствието, с което бил приет корабът. Можело да се помисли, че такива забавни находки (drôle de trouvaille) имали едва ли не всеки ден. „Странен народ сте вие“ — забеляза лейтенантът, облегнал гръб на стената; видът му говореше, че бе напълно безчувствен като някакъв чувал с брашно.
По онова време в пристанището случайно се намирали един военен кораб и един индийски параход и той не скри възхищението си от това, с каква бързина лодките на двата кораба освободили „Патна“ от нейните пътници. Апатичният му вид наистина не скриваше нищо: капитанът притежаваше онази тайнствена, почти вълшебна способност да постига силен ефект, използувайки неуловими средства — способност, която е последната дума на изкуството.
— Двайсет и пет минути… гледах на часовник… двайсет и пет, не повече…
Французинът разтвори пръстите си, после отново ги сплете, без да сваля ръце от корема си, и този жест беше много по-внушителен, отколкото ако изумено беше издигнал ръце към небето.
— Всички тези хора (tout ce monde) бяха свалени на брега… с техните дребни вързопчета… никой не остана на борда освен отред морска пехота (marin d’Etat) и онзи интересен труп (cet intéressant cadavre). За двайсет и пет минути…
Навел очи и склонил глава леко встрани, той сякаш усещаше тази енергичност. Без излишни думи лейтенантът ми даде да разбера, че одобрението му е извънредно ценно, а после отново застина в предишната си поза и ми съобщи, че спазвайки нареждането колкото може по-скоро да се върнат в Тулон, те напуснали пристанището след два часа…
— … така че (de sorte que) много подробности от този епизод в живота ми (dans cet épisode de ma vie) останаха неизяснени.
Глава тринадесета
Като произнесе тези думи и без да промени позата си, той, така да се каже, потъна в пасивно мълчание. Аз също пазех мълчание; внезапно, но не съвсем рязко, сякаш бе настъпил моментът спокойният му и дрезгав глас да наруши неговата неподвижност, той изрече: „Господи! Как лети времето!“ Не би могло да има нищо по-обикновено от тази реплика: но нейното изричане съвпадна за мене с момент на прозрение. Странно е, че вървим в живота с полузатворени очи, с глухи уши, с приспани мисли. Може би тъкмо така трябва да бъде, може би тъкмо тази сънливост прави живота за неизброимото мнозинство толкова поносим и желан. Все пак съществуват макар и малцина от нас, които не са познали никога един от тези редки моменти на пробуждане, в които ние виждаме, чуваме, разбираме толкова много — всичко — в един-единствен миг, преди да изпаднем отново в нашата приятна сънливост. Когато французинът проговори, аз вдигнах очи и го видях сякаш за пръв път. Видях брадичката му, отпусната на гърдите, нескопосните гънки на мундира му, сключените му ръце, неподвижната му поза, която странно намекваше за неговото фактическо отсъствие. Бе минало време наистина: и то беше го надвило и отминало напред. Беше го оставило безпомощен, само с няколко бедни подаръка: желязносивата коса, тежката умора на загорялото лице, двата белега, двойката потъмнели пагони. Това бе един от онези стабилни, надеждни хора, които представляват суровия материал на големите репутации, една от онези незначителни личности, които биват погребвани без барабани и тромпети под пиедесталите на монументалните успехи.
— Сега съм трети лейтенант на „Викторийоз“, който беше флагманският кораб на френската тихоокеанска ескадрила по онова време — рече той, като отдръпна раменете си на десетина сантиметра от стената, за да ми се представи. Кимнах леко в отговор на думите му и му съобщих, че командувам един търговски кораб, който е на котва в Рашкатърс бей49. Лейтенантът бил „забелязал“ моя кораб — хубаво параходче. И изрази мнението си безстрастно и много любезно. Стори ми се, че дори кимна, повтаряйки комплимента си, и изрече задъхано:
— Ах, да. Един малък кораб, боядисан в черно — много хубав, много хубав (sertcoquet). След малко французинът се изви бавно с цялото си тяло към стъклената врата вдясно от нас. — Тъжен град (triste ville) — забеляза той, като гледаше към улицата. Денят беше забележителен; духаше силен и студен югозападен вятър и ние виждахме как минувачите, мъже и жени, вървяха с мъка по тротоарите, а облените от слънце фасади на къщите от другата страна на улицата бяха забулени от вихрушките прах. — Слязох на брега — каза французинът, — за да се поразтъпча, но… — Не се доизказа и пак потъна в бездната на своя покой. — Моля ви, кажете ми — подхвана той после, сякаш се пробуди от сън — какво всъщност (au juste) имаше на дъното на тази история. Любопитно е. Онзи мъртъв човек например — и прочее.
— Имаше и оцелели — отвърнах аз; — и това е още по-любопитно.
— Несъмнено, несъмнено — полугласно изрече французинът, а после, като след зрял размисъл, прошепна: — Очевидно. — Аз охотно му заявих какво ме е заинтригувало най-много в тази история. Струваше ми се, че френският лейтенант има право да го знае: нали бе прекарал тридесет часа на борда на „Патна“ и се явяваше, така да се каже, приемник, бе извършил „всичко възможно“? Той ме слушаше и сега приличаше още повече на свещеник и може би поради сведения си поглед имаше вид на човек със силно съсредоточено внимание. Един-два пъти французинът повдигна вежди (но без да вдига клепачи), като че искаше да каже: „По дяволите!“ Веднъж той спокойно възкликна: „Проклятие!“ — съвсем тихо, а когато завърших, присви устни и издаде нещо като печално подсвиркване.
Ако друг на негово място постъпеше така, бих го сметнал за признак на отегчение, белег на безразличие; но той по своя окултен начин успяваше да придаде на неподвижността си нотка на дълбока отзивчивост и да създаде впечатлението, че тя го изпълва със съществени мисли, също както яйцето е пълно с хранителни вещества. Онова, което лейтенантът каза накрая, не бе нещо повече от „много интересно“, изречено учтиво и не по-силно от шепот. Преди да успея да надвия разочарованието си, той добави сякаш на себе си: „Това е то. Това е то.“ Брадичката му като че потъна още повече в гърдите, тялото му сякаш натежа повече в стола. Тъкмо се канех да го попитам какво иска да каже, когато през него мина някаква подготвителна тръпка, както някакво слабо вълнение набраздява неподвижните води още преди да почувствуваме вятъра.
— И тъй, онзи беден млад човек избягал заедно с другите — рече французинът с невъзмутимо спокойствие.
Не знам какво ме накара да се усмихна: това е единствената ми непринудена усмивка, която си спомням във връзка със случая на Джим. Ала кой знае защо тази проста констатация за случилото се прозвуча странно на френски… „C’est enfi avec les autres“50 — бе казал лейтенантът. И внезапно почнах да се възхищавам от проницателността на този човек. Той изведнъж бе схванал същността на въпроса, бе обърнал внимание на единственото нещо, което ме интересуваше. Сякаш изслушвах мнението на професионалист. С невъзмутимото спокойствие на специалист той овладя фактите и всички дилеми за него бяха детска игра.
— Ах, младост, младост — снизходително рече французинът. — В края на краищата от това никой не е умрял.
— От какво не е умрял? — попитах бързо аз.
— От това, че е изпитал страх — поясни французинът и отпи от питието си.
Забелязах, че средният, безименният и малкият пръст на ранената му ръка не можеха да се свиват и да се движат отделно един от друг, затова той вдиша чашата си съвсем несръчно.
— Човек винаги се страхува. На думи е лесно, но… — Той остави непохватно чашата. — Страхът, страхът — погледнете — винаги се таи ей тука… — И той докосна гърдите си близо до едно от пиринчените копчета, на същото място в гърдите, където Джим се бе ударил, когато изрази протест, че това нямало нищо общо със сърцето му. Предполагам, че с нещо съм проявил несъгласие, защото французинът настоя:
— Да! Да! Хората си говорят, говорят: всичко това е много хубаво; но в края на краищата никой не е по-умен от ближния си — нито пък по-храбър. Храбър! Наблюдаваме го на всяка крачка. Скитал съм (roulé ma bosse) — каза той, употребявайки този разговорен израз с невъзмутима сериозност — къде ли не; познавам много храбреци — и то прочути! Allez!51… — Французинът отпи нехайно от чашата си. — Храбреци — разбирате, нали — в нашата служба трябва да бъдат всички — занаятът го изисква (le métier veux ça). Не е ли тъй? — потърси съгласието ми той. — Eh bien!52 Всеки от тях — казвам всеки от тях, стига да е честен човек — dien enten-dh53 — ще признае, че идва момент — да, момент — и за най-добрите от нас — момент, когато зарязвате всичко (vous lâche tout). И трябва да живеете с тази истина — разбирате ли? При известна комбинация от обстоятелства страхът неизбежно настъпва. Отвратителна уплаха (un trac épouvanta die). И дори за онези, които не вярват в тази истина, също съществува страх — страх от тях самите. Точно така. Вярвайте ми. Да. Да… На моята възраст човек знае за какво говори — que diable54… — Той изричаше всичко така невъзмутимо, сякаш беше жрец на постигната мъдрост, но при последните си думи засили още повече това мое впечатление, като започна да върти бавно палците си.
— Очевидно е — parbleu! — продължи французинът. — Защото колкото и да напряга ума си човек, едно най-обикновено главоболие или стомашно разстройство (un dérangement d’estomac) достатъчно за… Вземете за пример мене — имам не едно доказателство за това в живота си. Eh bien! Аз, който ви говоря сега, веднъж…
Той пресуши чашата си и продължи да върти палци.
— Не, не; човек не умира от това — произнесе той като сентенция и когато разбрах, че няма намерение да ми разказва случката от живота си, изпитах голямо разочарование; то се подсилваше от факта, че това не беше история, за която може да се настоява да бъде разказана. И двамата седяхме мълчаливи и сякаш нищо не би могло да достави на лейтенанта по-голямо удоволствие. Дори палците му престанаха да се въртят. Изведнъж устните му се раздвижиха.
— Така е — обобщи той невъзмутимо. — Човек се ражда страхливец (L’homme est népoltron). Сериозна трудност — pardleu! Иначе всичко би било твърде лесно. Но навикът — навикът — необходимостта — разбирате ли? — очите на околните — voilá. Човек се примирява. И после примерът на другите, които не са по-добри от вас и все пак запазват самообладание.
Гласът му секна.
— Нашият млад човек — ще се съгласите с мен — не е имал нито една от споменатите подбудителни причини.
— Поне в онзи момент — забелязах аз. Той повдигна снизходително вежди:
— Не казвам това, не. Младият човек, за когото става дума, би могъл да притежава най-добър характер — най-добър характер! — повтори той с леко хриплив глас.
— Радвам се, че имате такова благосклонно отношение — рекох аз. — Той самият е хранил големи надежди и…
Французинът раздвижи крака под масата и с това прекъсна думите ми. Той повдигна тежките си клепачи. Повдигна ги, точно така. Друг израз не би могъл да опише бавното и някак замислено негово действие — и тогава напълно разбрах какво представлява той. Гледаха ме две мънички сиви кръгчета, подобни на съвсем миниатюрни стоманени гривни около гъстата чернота на зениците. Острият поглед на това масивно тяло създаваше впечатление за изключителна енергия, като острие на бойна секира.