— Простете — рече официално френският лейтенант.
При тези думи той вдигна дясната си ръка и леко се наведе напред.
— Позволете ми… Допускам, че човек може да преуспее, когато знае добре, че храбростта му няма да дойде от само себе си (ne vient pas tout seul). За такова нещо не бива да се вълнуваш. Това е още една истина, която не прави живота невъзможен… Но честта, честта, monsieur!… Честта… ето какво е реалното, ето какво! А колко струва животът, когато… — Той се изправи тежко и бързо като някакъв подплашен бик, изникнал из тревата… ако честта е загубена? Ah ça par exemple55, не мога да изкажа своето мнение. Не мога да изкажа своето мнение, защото, monsieur, не зная нищо за това.
Аз също станах и се мъчех да приема най-учтивата поза, ние застанахме мълчаливо един срещу друг, подобно на две порцеланови кученца на перваза на камина. Дявол да го вземе този французин! Той бе попаднал точно в целта. Проклета да бъде глупостта, която дебне всички разговори на хората; тя се бе нахвърлила и върху нашия разговор и го бе превърнала в празнословие.
— Отлично — рекох аз със смутена усмивка, — но не се ли свежда цялата работа до това да не се издадеш?
Изглежда, възражението му беше готово, но той размисли и каза:
— Monsieur, за мене това нещо е твърде тънко — надвишава моите възможности да го разбера… Друго имах предвид.
Той тежко се поклони над фуражката си, която държеше пред себе си за козирката с палеца и показалеца на ранената си ръка. Аз също се поклоних. И двамата направихме поклоните едновременно: с голяма церемониалност ударихме токове един на друг, а някакъв мръсен сервитьор ни гледаше критично, сякаш бе платил за това представление.
— Serviteur! — рече французинът.
Отново ударихме токове.
— Monsieur… Monsieur…
Стъклената врата се хлопна зад широкия му гръб. Видях как южният вятър го подхвана и подгони напред; французинът придържаше шапката си, изправил рамене, а полите на мундира му го шляпаха силно по краката.
Като останах сам, седнах обезкуражен — обезкуражен относно случая на Джим. Ако ви се вижда чудно, че след повече от три години продължавах да се интересувам за него, трябва да знаете, че бях видял Джим съвсем наскоро. Току-що се бях върнал от Самаранг, където поех товар за Сидни: прескучна работа, която вие, Чарли, ще наречете една от моите разумни сделки — и тъкмо в Самаранг ми се мярна Джим. По онова време той в резултат на моята препоръка работеше у Де Йонг. Беше морски кларк. „Моят морски представител“ — така го наричаше Де Йонг. Джим водеше живот, лишен от развлечения, от всякакво очарование — също като работата на застрахователен агент. Малкият Боб Стентън — Чарли го познава добре — мина през това изпитание. Същият този Стентън, който по-късно се удави, опитвайки се да спаси една камериерка при бедствието на „Сафора“. Може би си спомняте — в мъгливото утро корабите се блъснали край испанския бряг. Всички пътници били навреме настанени в лодките и те вече се отделяли от кораба, когато Боб отново се приближил и се покатерил на борда, за да вземе това момиче. Не мога да разбера как са я оставили; във всеки случай тя съвсем се побъркала — не искала да напусне кораба и отчаяно се държала за парапета. От лодката ясно виждали завързалата се борба. Но бедният Боб бил най-дребният старши помощник в целия търговски флот, а са ми казвали, че момичето било високо пет стъпки и десет инча и било силно като кон. Борбата се водела с променливо надмощие; клетото момиче непрекъснато пищяло; а Боб извиквал от време на време на моряците от своята лодка да се държат по-далече от кораба. Един от моряците ми разказваше, сдържайки усмивката си при спомена за това.
— Сякаш някакъв разглезен момчурляк се биеше с майка си, сър.
Същият този приятел ми каза следното:
— Накрая видяхме как мистър Стентън остави девойката на мира, застана до нея и я загледа. Както решихме по-късно, той сигурно е мислел, че вълните скоро ще я откъснат малко по малко от парапета и ще му дадат възможност да я спаси. Не смеехме да се приближим до борда и малко след това старият кораб изведнъж почна да потъва: наклони се към десния борд и — цоп! Ужасно бързо го погълна морето. И никой не изплува на повърхността — нито жив, нито мъртъв.
Краткият живот на бедния Боб на брега, изглежда, е бил предизвикан от някакви усложнения от любовен характер. Той се надявал, че завинаги е скъсал с морето, и бил сигурен, че в ръцете му са всички блага на земята, но сетне всичко се свело до застрахователна дейност. Някакъв роднина в Ливърпул го настанил на тази работа.
Той ни разказваше често за своите изпитания. Смеехме се до сълзи, а той, доволен от въздействието, тръгваше на пръсти покрай нас, дребен, с брада до кръста като джудже, и казваше:
— Лесно ви е на вас, нещастници, да се смеете, но само след една седмица такава работа безсмъртната ми душа се спаружи като сухо грахово зърно.
Не зная как се бе приспособила към новия живот душата на Джим — бързах много да му намеря някаква работа, която да му дава препитание, но съм уверен в едно: неговата жажда за приключения не беше удовлетворена и той изпитваше остър глад от тази липса. Новата му работа не даваше на фантазията му никаква храна. Тъжно беше да го гледаш такъв, но трябва да съдим справедливо — той изпълняваше работата си упорито и невъзмутимо. Неговото жалко усърдие ми се струваше наказание за смелата му фантазия — изкупление за стремежа към повече слава, отколкото позволяваха силите му. Той много обичаше да си представя, че е великолепен кон за надбягвания, обречен сега да се труди без слава като магаре на уличен търговец. Справяше се с това чудесно: бе се затворил в себе си, клюмнал глава, нито веднъж не се оплака. И всичко би било в ред, ако не бяха бурните експлозии, които избухваха всеки път, когато изплуваше на повърхността злощастният случай с „Патна“. За съжаление този скандал в източните морета не се забравяше. Ето защо аз през цялото време чувствувах, че още не съм свършил с Джим.
Когато френският лейтенант си отиде, потънах в размисъл за Джим; обаче възпоминанията ми не бяха предизвикани от последната ни среща в хладната и мрачна кантора на Де Йонг, където не много отдавна набързо се бяхме ръкували; не, аз го виждах такъв, какъвто беше няколко години преди това, когато бяхме заедно в дългия коридор на хотел „Малабар“ — мъждукаше догарящата свещ, а зад гърба му беше студената тъмна нощ. Мечът на правосъдието в неговата родина бе надвиснал над главата му. На другия ден или, по-право, същия ден (отдавна бе минало полунощ, преди да се разделим) председателят с каменно лице щеше да приключи делото за нападението и побоя, да определи размера на глобите и срока на затвора, а след това да вдигне страшното оръжие и нанесе удар върху покорно наведения врат на Джим. Нашият разговор през нощта напомняше някакво последно бдение с осъден човек. Той също беше виновен. Аз си повтарях, че е виновен — виновен и обречен човек. И въпреки това ми се искаше да го избавя от тази ненужна подробност — формалното наказание. Няма да обяснявам причините за своето желание: не мисля, че бих могъл да го направя. Но ако до този момент не сте успели да разберете причината, значи, че моят разказ е бил много неясен или пък вие сте твърде сънливи, за да вникнете в смисъла на думите ми. Не защищавам моралните си принципи. Нямаше нищо морално в импулса, който ме подтикна да му разкрия с всичката примитивна простота плана на Брайърли за бягството. И рупиите бяха готови у мен, в джоба ми, и бяха на негово разположение. О, заем, разбира се, заем. И ако потрябва, препоръчително писмо до един човек (в Рангун), който може да му предложи работа по неговата специалност… О, с голямо удоволствие бих го сторил! В моята стая на първия етаж има перо, мастило, хартия. И докато говорех това, просто не ме сдържаше да започна колкото може по-скоро писмото: ден, месец, година, два часа и трийсет минути след полунощ… „Възползувайки се от старата ни дружба, моля ви да намерите някаква работа на мистър Джеймс еди-кой си, в когото аз…“ и тъй нататък. Бях готов дори да пиша за него в такъв тон. Защото макар да не бе спечелил симпатията ми, той бе постигнал нещо повече — бе достигнал до самите извори на това чувство, бе докоснал тайните пружини на моя егоизъм. Нищо не укривам от вас, тъй като, ако намисля да притворствувам, постъпката ми би изглеждала възмутително неприятна. И после, още на другия ден вие ще забравите моята откровеност, също както сте забравили другите уроци на миналото. В хода на тези си мисли, изразявайки се грубо и точно, бях безупречно честен човек; но тайните ми и безнравствени намерения се разбиха в моралното простодушие на престъпника. Безспорно той също беше егоист, но неговият егоизъм бе от по-висша степен и преследваше по-възвишена цел. И аз разбрах: каквото и да съм казал дотук, Джим искаше да изтърпи цялата процедура на възмездието; затова не употребих много думи да го разубеждавам, тъй като почувствувах, че в този спор младостта му страшно ще въстане срещу мен: той вярваше, когато аз престанах дори да се съмнявам. Имаше нещо прекрасно в безумието на неговата смътна, едва мъждукаща надежда.
— Да избягам? Това е немислимо — рече Джим и поклати глава.
— Правя ви предложение, за което нито моля, нито чакам някаква благодарност от вас — отговорих. — Ще върнете парите, когато ви е удобно и…
— Вие сте страшно добър — измърмори той, без да вдига очи.
Аз внимателно се вглеждах в него: изглежда, бъдещето му се струваше ужасно несигурно, но Джим не се колебаеше, като че ли всъщност със сърцето му всичко беше в ред. Ядосах се — не за първи път през онази нощ.
— Струва ми се — рекох, — че цялата тази злощастна история е достатъчно неприятна за човек като вас…
— Да, да… — прошепна момъкът, забил поглед в пода.
В това имаше нещо сърцераздирателно. Светлината падаше върху него отдолу и аз виждах мъха на бузата му, горещата кръв, която оцветяваше гладката кожа на лицето. Ако искате — вярвайте, но това беше неимоверно сърцераздирателно. Станах груб.
— Да — казах. — И разрешете ми да ви призная, че не съм в състояние да разбера каква изгода очаквате да получите от тези ваши старания да лижете калта.
— Изгода! — прошепна той и наруши мълчанието си.
— Дявол да ме вземе, ако разбирам нещо! — възкликнах ядосан.
— Опитвах се да ви обясня в какво се състои работата — заговори бавно Джим, сякаш размишляваше за нещо, на което нямаше отговор. — Но в края на краищата това е моя грижа.
Отворих уста, за да възразя, и изведнъж установих, че бях изгубил всичката си самоувереност; той също сякаш се бе отказал от мене, защото замърмори като човек, който размишлява полугласно:
— Избягаха… избягаха по болниците… Нито един от тях не се реши на това изпитание… Те!…
Джим направи лек пренебрежителен жест.
— Но аз трябва да го издържа и не бива да се измъквам, иначе… Аз няма да се измъкна.
Той млъкна. Имаше такъв вид, като че го преследваха призраци. На лицето му се бяха изписали чувства — презрение, отчаяние, решителност, — изписваха се там едно след друго като отразени в магическо огледало пълзящи неземни образи. Той живееше, заобиколен от измамни привидения, от безпощадни сенки.
— О, глупости, драги мой! — подех аз.
Джим направи нетърпеливо движение.
— Вие, изглежда, не разбирате — рече той рязко; после ме погледна, без да мигне: — Скочих от кораба, но сега няма да избягам.
— Не исках да ви обидя — казах аз и глупаво добавих: — Случвало се е и по-добри от вас да счетат за нужно да избягат.
Той силно почервеня, а аз в смущението си едва не се задавих от собствения си език.
— Може и да е така — рече младежът накрая. — Аз не съм достатъчно добър; и не мога да си позволя това. Обречен съм да се боря докрай и както виждате, сега се боря.
Станах от стола си и почувствувах, че целият съм се схванал. Мълчанието действуваше угнетително и като исках да му сложа край, а не можех да измисля нищо по-добро, забелязах с небрежен тон:
— Никак не предполагах, че е толкова късно…
— Осмелявам се да добавя, че доста дълго ви занимавах с това — отвърна Джим енергично; той започна да се оглежда за шапката си. — И право да си кажа, на мен също ми стига.
Да, Джим бе отказал да приеме това единствено по рода си предложение. Той отблъсна ръката за помощ; сега беше готов да си отиде, а отвъд балюстрадата цареше неподвижна нощ, която сякаш го дебнеше, като че ли той беше някаква набелязана жертва. Чух го да казва:
— А, ето я!
Бе намерил шапката си. Няколко секунди мълчахме.
— Какво ще правите, след като… след като… — попитах съвсем тихо.
— Ами сигурно ще отида по дяволите — мрачно избъбри той.
Разсъдъкът ми се възвърна и счетох за нужно да не приемам отговора му сериозно.
— Моля ви, запомнете — казах, — че много би ми се искало още веднъж да ви видя, преди да заминете.
— Не знам какво може да ви попречи. Тази проклета история няма да ме направи невидим — рече Джим горчиво, — няма такава опасност.
А после, в момента на раздялата, той почна да се запъва, да жестикулира нерешително, явно да се колебае. Нека бог му прости това… и на мен! Той бе втълпил във фантазьорската си глава, че аз може би няма да искам да му стисна ръката. Беше толкова ужасно, че просто не знаех какво да му кажа. Изглежда, изведнъж съм му извикал, както бихте извикали на човек, който пред очите ви ще падне в някаква дълбока пропаст от скалата, по която върви. Помня повишените ни гласове, печалната усмивка на лицето му, силното стискаме на ръката ми, нервния смях. Свещта засъска и изгоря; нашата среща най-после завърши; в тъмнината до ушите ми достигна изпъшкване.
Джим си тръгна. Нощта го погълна. Той беше ужасно несръчен. Ужасно. Чувах как пясъкът скърца под бързите му стъпки. Той тичаше. Наистина тичаше, макар да нямаше къде да отиде. А не беше навършил още двайсет и четири години.
Глава четиринадесета
Спах малко, после закусих набързо и след известно колебание се отказах от ранното си сутрешно посещение на моя кораб. Това беше наистина достойна за укор постъпка, защото макар първият ми помощник да беше прекрасен човек във всяко отношение, той беше жертва на такива черни предположения, че ако не получеше писмо от жена си в очакваното време, щеше съвсем да обезумее от гняв и ревност, да изпусне контрола над работата, да се скара с всички матроси и дори да си поплаче в кабината или пък така да се разбеснее, че да предизвика бунт на кораба. Това винаги ми се е струвало необяснимо: бяха женени от тринайсет години; веднъж я бях зърнал за малко и, честно казано, не можех да си представя човек като мъжа й да се самозабрави дотолкова, че да извърши грях заради такава непривлекателна личност. Не зная дали не бях направил грешка, като се въздържах да изложа този свой възглед пред бедния Селвин: той си създаваше достатъчно адски мъки, от които страдах косвено и аз, но несъмнено някаква фалшива деликатност ме възпря да го направя. Съпружеските отношения на моряците са интересна тема и бих могъл да ви дам някои примери… Обаче сега не му е мястото, нито времето за това, а и ние се занимаваме с Джим, който е неженен. Ако неговата чувствителна съвест или гордост, ако всичките му екстравагантни призраци и сурови сенки — катастрофални спътници на неговата младост — не му позволяваха да бяга от гилотината, то аз, който, разбира се, нямах такива спътници, непреодолимо исках да отида и видя как главата му ще се търколи от ешафода.
Упътих се към съда. Не очаквах силни впечатления или ценни сведения, не мислех, че ще бъда заинтересуван или дори уплашен — и въпреки това, докато човек е жив, страхът може от време на време да му служи за спасително наказание. Но не очаквах, че и аз ще бъда в такова угнетено състояние. Горчивината от наказанието на Джим сякаш бе напоила хладния, застоял въздух в съда. Истинският смисъл на престъплението се заключаваше в нарушението на онази вяра, с която живее човешкото общество. И от тази гледна точка той не беше долен предател, но екзекуцията му беше тайна. Нямаше висок ешафод, нямаше аленочервен плат (Дали имаха такъв плат на Тауър Хил56? Би трябвало да имат!), нямаше обзето от благоговеен страх множество, ужасено от вината му и трогнато до сълзи от съдбата му — с една дума, нямаше нито сянка на мрачно възмездие. Вървях към съда, слънцето грееше ярко и сипеше блясък — прекалено силен, за да може да подействува успокоително, — а улиците бяха изпълнени с хаотичната пъстроцветност на повреден калейдоскоп: жълто, зелено, синьо, ослепително бяло; мургаво, разголено рамо; кола с червено чергило, впрегната с един вол; рота туземци пехотинци, които маршируваха по улицата — мургави глави и тела, прашни обувки с връзки; туземен полицай в тъмен и тесен мундир, препасан с лакиран колан; той ме погледна със скръбните си ориенталски очи, сякаш неговата преселваща се от едно тяло в друго душа безкрайно страдаше от непредвиденото… как се казваше това?… аватар — въплъщение. Под сянката на едно самотно дърво в двора на съда селяните, извикани по делото за нападението, седяха в живописна група, която напомняше хромолитографията на лагера в книгата за пътешествията из Ориента. Липсваха само неизбежните кълба дим на преден план и товарните животни, които пасат по-настрана. Отзад, надвиснала над дървото, се издигаше жълта стена, която отразяваше слънчевата светлина. В съдебната зала цареше полумрак, тя изглеждаше по-просторна.