Той като че се учуди, когато забеляза, че проявявам признаци на нетърпение, и възкликна:
— Ах, дявол да го вземе! Разказвам ви за най-голямото начинание, което е било замислено някога, а вие…
— Имам среща с един човек — спокойно обясних.
— Какво от това? — учуди се той съвсем искрено. — Тя може да стане и по-късно.
— И без това закъснях. По-добре ми кажете какво искате от мен.
— Да купите двайсет такива хотела — измърмори под носа си Честър — с всичките обитатели… двайсет и още толкова…
Внезапно той вдигна глава.
— Трябва ми онзи млад човек.
— Не разбирам за кого става дума.
— Той за нищо не е годен, нали? — рязко попита Честър.
— Не ми е известно това — възразих аз.
— Как? Та нали сам казахте, че взима всичко много присърце? — поясни Честър. — Според мен един момък, който… Във всеки случай малко полза ще има от него; но, видите ли, сега търся човек и мога да направя предложение, което ще му подхожда. Ще му дам работа на моя остров.
И Честър многозначително кимна.
— Смятам да изпратя там четиридесет кули… дори ако ми се наложи да ги отвлека. Нали все някой трябва да се занимава с гуаното! О, решил съм да наредя всичко, както следва: дървена барака, покрив от рифеловано желязо… Знам един човек в Хобарт, които ще се съгласи да ме почака шест месеца за плащането на материала. Ще го направя, заклевам се в честта си. А след това — снабдяването с вода. Трябва да се потърси и открие някой, който да ми даде половин дузина стари железни резервоари. Да събираме в тях дъждовна вода, нали? Готов съм да дам място на онзи младеж. Ще го назнача старши надзирател на кулите. Добра идея, не е ли тъй? Какво ще кажете?
— Но нали на Уолпол цели години не капва дъжд — казах аз твърде изумен, за да се разсмея.
Честър прехапа устна и вероятно се обезпокои.
— О, дребна работа, ще измисля там нещо за тях… или ще им доставяме вода. По дяволите! Не е в това въпросът.
Не отвърнах нищо. Пред очите ми бързо се появи такава картина: Джим на голия скалист остров стои до колене в гуано, в ушите му ехтят острите крясъци на морските птици; нажеженото до бяло слънчево кълбо виси над главата му; пустинно небе и пустинен океан, трептящи, нажежени чак до самия хоризонт.
— Не бих посъветвал за това дори най-злия си враг… — подех аз.
— Какво ви прихваща? — извика Честър. — Ще му плащам добра заплата… разбира се, веднага щом тръгне. А пък неговата работа ще бъде съвсем лека — просто няма да има какво да върши. Ще се разхожда с два револвера на пояса с по шест патрона… Като носи със себе си тези два револвера, той няма да се бои от четиридесетте кули — нали ще бъде единственият въоръжен човек. Работата е значително по-добра, отколкото изглежда. Искам от вас да ми помогнете да го склоня.
— Не — извиках.
Старият Робинсън повдигна за миг унило мътните си очи. Честър ме изгледа с безкрайно презрение.
— Значи не бихте се заели да го посъветвате? — бавно изрече той.
— Разбира се, не — отговорих с негодувание, сякаш той искаше помощта ми, за да убие някого. — Освен това съм убеден, че няма да се съгласи. Много е разстроен, но доколкото ми е известно, умът му си е още на място.
— Но нали за нищо не е годен — размишляваше на глас Честър. — Тъкмо би ми допаднал. И ако вие можехте да възприемете нещата такива, каквито са, щяхте да разберете, че това за него е най-подходящата работа. Независимо от всичко… Как! Та това е единствен по рода си случай…
И Честър изведнъж се ядоса.
— Трябва ми човек. Чувате ли!…
Той тропна с крак; на лицето му се появи неприятна усмивка.
— Във всеки случай мога да гарантирам, че островът няма да потъне, а момъкът, изглежда, е чувствителен на тази тема.
— Довиждане — казах лаконично.
Честър ме погледна така, сякаш бях кръгъл глупак.
— Е, време е да вървим, капитан Робинсън! — изкрещя той изведнъж в ухото на стареца. — Чакат ни парсите, за да сключим сделката.
После хвана здраво съдружника си под ръка, обърна го кръгом и неочаквано ме изгледа през рамо.
— Исках да му направя услуга — заяви Честър с такъв вид и тон, че кръвта ми кипна.
— Не ви благодаря от негово име — отговорих аз.
— О, дяволски сте язвителен! — озъби се той. — Но и вие сте като всички останали. Витаете в облаците. Ще видим какво вие ще направите за него.
— Не зная имам ли желание изобщо да направя нещо за него.
— А, не знаете? — задави се той от злоба. Побелелите му мустаци свирепо настръхнаха, а до него знаменитият Робинсън, подпирайки се на чадъра си, стоеше с гръб към мене, търпелив и неподвижен като изморена каруцарска кранта.
— Аз не съм открил остров с гуано — казах.
— Сигурен съм, че нямаше и да го видите, дори да ви заведяха дотам за ръчица — бързо парира удара той. — Трябва първо да откриеш едно нещо, а след това да го използуваш. Да проникнеш в самата му сърцевина — ето какво е важното!
— И да накараш и другите да го видят — подсказах аз, като хвърлях поглед към прегърбения Робинсън.
Честър се нахвърли върху мене:
— Не се безпокойте, той има добри очи. Не е жалко паленце.
— О, драги, разбира се! — казах аз.
— Да вървим, капитан Робинсън — извика Честър с груба почтителност, заврял лице под шапката на стареца.
Страшният Робинсън покорно подскочи. Очакваше ги параходът призрак и богатството на онзи прекрасен остров! Те приличаха на странна двойка аргонавти. Честър крачеше, без да бърза, широкоплещест, представителен, с вид на победител, а Робинсън — дългокрак, немощен, прегърбен, се беше хванал за ръката му и отчаяно ситнеше редом с него, влачейки мършавите си крака.
Глава петнадесета
Не тръгнах веднага да търся Джим само защото действително имах определена среща, която не можех да пренебрегна. После злата съдба направи така, че в кантората на моя агент се натъкнах на един човек, току-що завърнал се от Мадагаскар и намислил някакво чудно начинание. То имаше нещо общо с говеда, патрони и принц — някой си Равонало, — но основа на всичко беше глупостта на някакъв адмирал — струва ми се, адмирал Пиер. Всичко се въртеше около това и човекът, завърнал се от Мадагаскар, не можеше да намери достатъчно убедителни думи, за да изрази увереността си в успеха. Той имаше кръгли очи, изпъкнали и блестящи като на риба, и израстъци на челото; косата му, дълга и без път, беше вчесана назад. С тържествуващ вид все повтаряше любимата си фраза:
— Минимум риск с максимум печалба — ето моя девиз. Какво ще кажете?
От този човек ме заболя главата, той ми развали закуската, но успя да изтръгне от мене всичко, каквото му трябваше. Като се отървах от него, незабавно се запътих към морето.
На кея зърнах Джим; бе се навел над парапета. Трима лодкари туземци, които спореха за някакви си пет ана60, вдигаха страшна врява край него. Не ме усети, когато го приближих, но рязко се обърна, сякаш лекото докосване на пръста ми го бе изтръгнало от вцепенението му.
— Просто зяпах… — запъна се Джим.
Не помпя какво казах — във всеки случай не ми бяха необходими много думи, за да го склоня да тръгне с мен за хотела.
Джим ме последва, податлив като малко момченце, послушно, без никакви протести, сякаш бе очаквал да дойда и да го отведа. Не биваше да се учудвам толкова на неговата отзивчивост. По цялото земно кълбо, което на едни се струва толкова голямо, а други го считат за по-малко от синапено семенце, нямаше място, където да може… как да кажа… където той да може да се уедини. Точно така! Да се уедини — да остане сам със своята самота. Джим вървеше до мен много спокоен, от време на време поглеждаше встрани, а веднъж извърна глава, за да види един сиди61, огняр, с къса куртка и жълтеникави панталони; черното лице на огняря лъщеше като буца антрацит. Съмнявам се обаче дали Джим виждаше нещо и дали съзнаваше присъствието ми, защото, ако не го побутвах наляво и не го дърпах надясно, той вероятно щеше да върви право напред в която и да е посока, докато не се изпрани пред него някаква стена или друга преграда. Отведох го в стаята си и незабавно седнах да пиша писма. Това беше единственото кътче в целия свят (ако не се смята рифът Уолпол, но той не беше толкова наблизо), където Джим можеше да остане насаме със своите мисли, напълно отделен от света. Проклетата история, както се изрази, не го направила невидим, но аз се държах така, сякаш за мене той беше невидим. Като седнах на стола, тутакси се наведох над бюрото си като някакъв средновековен писар и възприех напрегнато-неподвижна поза; само ръката ми, която стискаше перото, се плъзгаше по хартията. Не мога да кажа, че бях уплашен, но наистина се бях притаил, като че в стаята се намираше някакво опасно същество, което при първото ми движение щеше да скочи върху мен. Мебелите в стаята не бяха много — позната ви е обстановката на такива спални: нещо като легло с четири крака под мрежа за комари, два-три стола, бюрото, на което пишех, гол под. Стъклена врата водеше към горната веранда; Джим стоеше с лице към нея и преживяваше тежки минути в самотата си.
Спусна се здрач; запалих свещ, като избягнах колкото може повече излишни движения и колкото може по-предпазливо, сякаш вършех нещо забранено. Несъмнено на Джим му беше много тежко; зле се чувствувах и аз — до такава степен зле, че, признавам, мислено го пращах по дяволите или поне на рифа Уолпол. Един-два пъти ми се мярна мисълта, че в края на краищата Честър може би най-добре от всички би успял да подходи към човека, претърпял такова крушение. Този странен идеалист на часа и безпогрешно намери за него практическо приложение. Би могло да се мисли, че той умее да вижда истинската същност на нещата, които на един човек с по-слабо въображение изглеждат тайнствени или съвсем безнадеждни.
Аз все пишех: писах на всички, с които поддържах кореспонденция, а после почнах да пиша и на хора, които нямаха ни най-малко основание да чакат от мене многословно писмо, посветено на незначителни неща. От време на време крадешком го поглеждах. Джим стоеше като прикован към пода, но по гърба му пробягваха конвулсивни тръпки, а раменете тежко се повдигаха. Той водеше борба — но изглежда, че почти всичките му усилия отиваха, за да може да диша! Плътните сенки, които пряката светлина на свещта разпръскваше в едната посока, сякаш притежаваха мрачно съзнание: неподвижните мебели ми се сториха някак настръхнали. Като не преставах да пиша усърдно, аз почнах да фантазирам; когато за миг перото ми спираше движението си и в стаята се възцаряваше пълна тишина, ме обземаше онзи смут на мислите, който се предизвиква от силен и страшен шум — например морска буря. Някои от вас ще разберат може би, че имам предвид онова безпокойство, отчаяние и гняв, онзи засилващ се страх, който е неприятно да си признаеш; но човекът, който се справя с такива чувства, има право да се похвали със своята издръжливост. Не виждам заслуга в това, че издържах напрежението от чувствата на Джим; можех да намеря изход в писането на писма; в случай на необходимост можех да пиша и на непознати хора.
Внезапно, като взех нов лист хартия, долових слаб звук — първия, който достигна до слуха ми в тишината сред здрача на стаята. Застанах с наведена глава, с неподвижна върху листа ръка. Онези, които са бодърствували край леглото на болен, са чували такива слаби звуци в тишината на нощта — звуци, които се изтръгват от измъченото тяло, изтощената душа. Джим бутна стъклената врата с такава сила, че стъклата зазвънтяха; излезе на верандата, а аз затаих дъх, като напрягах слух, без да зная всъщност какво очаквам. Той действително взимаше твърде присърце една обикновена формалност, която се струваше на строгия критик Честър недостойна за вниманието на човека, който умее да приема нещата такива, каквито са. Обикновена формалност, някакво късче хартия! Да, да. Що се отнася до недостигаемото гуано, случаят с него бе съвсем друг. Заради него и един разумен човек би могъл да се измъчва.
От ресторанта долу се чуваше слаба глъчка, смесена със звън на сребърни прибори и чаши; светлината на моята свещ падаше през отворената врата и озаряваше слабо гърба на Джим. Отвъд цареше тъмнина, момъкът стоеше на границата на необятната чернота като някаква самотна фигура на брега на мрачен и отчайващ океан. Наистина там напред съществуваше рифът Уолпол — петънце в тъмната празнота, сламка за удавника. Съчувствието ми към него се изрази в такава мисъл: не исках близките му да го видят в този момент. И за самия мен това бе изпитание. Тръпките, предизвикани от задъхването, вече не разтърсваха гърба му; той стоеше прав като стрела, неподвижен, слабо осветен от свещта; с цялото си същество аз вниквах в смисъла на тази неподвижност и ми стана така тежко, че за миг от все сърце поисках само едно: да платя за погребението му. Дори правосъдието бе свършило с него. Да го погребеш е съвсем лесен акт на внимание! Това би съответствувало на житейската мъдрост, която учи, че трябва да се отстраняват всички напомняния за нашето безумие, нашата слабост и смъртност; всичко, което отслабва нашата сила — спомени за неуспехите ни, за вечните ни страхове, телата на мъртвите ни приятели. Може би той наистина вземаше всичко твърде присърце. А в такъв случай предположението на Честър… В този момент взех нов лист хартия и почнах решително да пиша. Аз единствен стоях между него и тъмния океан. Чувствувах, че нося отговорност. Ако му проговоря — няма ли да скочи този неподвижен, страдащ юноша в мрака… за да се залови за сламката? Стана ми ясно колко е трудно понякога да заговориш. Има някаква тайнствена сила в изречената дума… А защо пък да няма, дявол да го вземе! Задавах си упорито този въпрос и продължавах да пиша. Изведнъж на белия лист хартия, до самия връх на перото, почнаха ясно да се очертават две фигури — на Честър и на неговия странен съдружник; ясно виждах тяхната походка и жестове, сякаш се бяха появили в зрителното поле на някакъв оптически прибор.
Известно време наблюдавах двете фигури. Не! Те бяха твърде призрачни и нелепи, за да играят роля в нечия съдба. А думата отвежда далече — много далече, — носи разрушение, пронизвайки времето, както куршумът пронизва пространството. Нищо не казах; а Джим, обърнат с гръб към светлината, стоеше неподвижен и мълчалив, сякаш всички невидими врагове на човека го бяха завързали и запушили устата му.
Глава шестнадесета
Наближаваше времето, когато ми предстоеше да го видя обкръжен от любов, доверие, възхищение; легендарна сила и доблест щяха да се трупат около името му, като че той беше от рождение герой. Това е истина, уверявам ви; това е също тъй вярно, както че седя тук и безцелно ви разказвам за него. А Джим се отличаваше със способността веднага да долавя сянката на своите желания и блянове, без които земята не би познавала нито любовника, нито търсача на приключения. Той завоюва много почит и идилично щастие сред храсталаците на онази далечна страна (няма да спомена нищо за неговата наивност) и това му даваше толкова почит, колкото дава на друг човек безметежното щастие да се движи по градските улици. Блаженство, блаженство… как да го нарека… блаженство пият от златна чаша във всички географски ширини: ароматът му е с вас — само с вас — и вие можете да се опиянявате от него до насита. Джим беше от хората, които пият на големи глътки — за това можете да съдите по казаното досега за него. Когато го видях за пръв път, той беше ако не опиянен, поне разпален от чудесен еликсир. Не бе се сдобил с него изведнъж. Имаше, както знаете, период на изпитание сред проклетите морски доставчици; през този период той страдаше, а аз се тревожех… тревожех се за своя доверител… ако може да се изразя така. Не зная дали съвсем се бях успокоил сега, след като го съзерцавах в целия му блясък. Така го видях последния път — на ярката светлина, която властвуваше наоколо и същевременно бе в пълна хармония с него — с живота сред горите и с живота на хората. Признавам, че това ми направи впечатление, но трябва да кажа, че в края на краищата впечатлението не беше продължително. Уединението на Джим го защищаваше; той беше сам, в тясно общуване с природата, която при такива леки условия не изменя на своите любимци. Но не мога да закрепя в паметта си неговия образ в дните на безопасността му. Винаги ще си го спомням такъв, какъвто го бях видял през отворената врата на моята стая, когато той може би твърде присърце взимаше последиците от своя неуспех. Радвам се, разбира се, че старанията ми доведоха до известни добри и дори блестящи резултати; но понякога ми се струва, че би било по-добре за спокойствието на духа ми, ако не бях застанал между него и дяволски великодушното предложение на Честър. Интересно какво би създала буйната фантазия на Джим от това островче Уолпол — безнадеждно захвърлена трошица земя в лоното на водите. Но едва ли щях да чуя нещо за него, защото трябва да ви кажа, че Честър, след като се отбил в някакво австралийско пристанище да поправи обзаведения си като бриг кораб анахронизъм, отплавал после в Тихи океан с екипаж от двайсет и двама души и единствената вест, която може би има отношение към тайнствената му съдба, беше вестта за урагана, преминал месец по-късно над Уолполските плитчини. И оттогава никой не чу нищо за аргонавтите — нито звук не достигна до нас от пустинята. Finis!62 Тихи океан е най-потайният от всички пламенни, избухливи океани; студеният антарктически океан също умее да пази тайна, но неговата потайност напомня мълчанието на гроб.