Такава потайност поражда предчувствие за желания край, който всички повече или по-малко искрено сме готови да приемем — защото какво друго, ако не това позволява да се примириш с мисълта за смъртта? Край! Finis! Властна дума, която прогонва от дома на живота страховитата сянка на съдбата. Ето какво не ми достига — въпреки че го виждах със собствените си очи и чувах сериозните му уверения, — когато оглеждам успеха на Джим. Докато трае животът, надеждата не угасва; но живее и страхът. Не искам да кажа с това, че съжалявам за своята постъпка, нито ще ви излъжа, че не мога да спя нощем. И все пак ме преследва мисълта, че Джим вземаше твърде присърце унижението си, когато само неговата вина бе от значение. Той не беше — ако мога да кажа така — съвсем разбираем за мен. Да, не беше. И възниква подозрението, че той също не е разбрал себе си. Трябваше да се съобразявам с неговата тънка чувствителност, с неговите деликатни чувства — с нещо подобно на възвишен и идеализиран егоизъм. Джим беше — ако ми разрешите да се изразя така — много фин; много фин и много нещастен. Една малко по-груба натура не би понесла такова напрежение; тя би сключила сделка със самата себе си — с въздишка, мърморене или дори смях; една още по-груба натура би останала неуязвимо безразлична и не би интересувала никого. Ала Джим беше твърде интересен или твърде нещастен — не можеше да го пратиш по дяволите или поне при Честър. Аз почувствувах това, докато седях наведен над листа, а той водеше в стаята ми ужасно мълчалива борба и се задъхваше с отворена уста; почувствувах го, когато Джим стремително се втурна към верандата, сякаш искаше да се хвърли долу — но не се хвърли; и това чувство укрепваше в мене, докато той стоеше отвън, слабо осветен, на фона на нощта, като че се бе изправил на брега на мрачно и отчайващо море.
Неочаквано се разнесе тежък тътен и аз вдигнах глава. Шумът отмина и изведнъж някаква раздираща тъмнината ослепителна светлина падна върху смътния лик на нощта. Проблясващите мълнии оставаха да блестят безкрайно дълго. Тътнежите на гръмотевиците се засилваха, а аз гледах ясно очертаната черна фигура на Джим, застанала твърдо над морето от светлина. След най-ярката мълния тъмнината се възвърна с оглушителен трясък и заслепените ми очи престанаха да го виждат, сякаш се бе разпаднал на атоми. Разнесе се шумна въздишка; нечии бесни ръце хищно задърпаха храсталака, тресяха върховете на дърветата, тръшкаха врати, чупеха стъкла пред цялата фасада на хотела.
Джим влезе в стаята, затвори вратата след себе си и ме намери наведен над масата; внезапно обзелото ме безпокойство какво ще каже бе много голямо и приличаше на уплаха.
— Можете ли да ми дадете една цигара? — попита той.
Без да вдигам глава, побутнах към него кутията с цигарите.
— Имам нужда… от тютюн — измърмори той.
Изведнъж силно се оживих.
— Един момент — любезно рекох аз.
Той направи няколко крачки из стаята.
— Бурята премина — чух гласа му. Един-единствен далечен тътен на гръмотевица отекна откъм морето като сигнал за бедствие.
— Мусонът започва рано тази година — рече Джим някъде зад гърба ми. Спокойният му тон ме окуражи и като написах адреса на последния плик, побързах да се обърна. Той стоеше сред стаята и жадно пушеше: макар да чу, че се раздвижих, остана още известно време гърбом към мен.
— Е, какво! Измъкнах се не съвсем зле — каза Джим и внезапно се обърна. — Платих все пак нещичко — не много. Интересно какво ме чака занапред.
На лицето му не личаха никакви признаци на вълнение, но то леко потъмня и като че ли подпухна, сякаш той сдържаше дъха си. Наблюдавах го мълчаливо, а Джим с усилие се усмихна и продължи:
— Все пак много съм ви благодарен… Когато си в угнетено състояние… Вашата стая тук… много е удобно при вас…
В градината чукаше и шумолеше дъждът; някаква водосточна тръба край прозореца (тя, изглежда, беше пробита) ми напомняше с песента си пародия на бурна мъка със страшни бълбукащи хълцания и вопли, прекъсвани от неочаквани спазми на мълчание.
— … приятно убежище — измърмори той и млъкна.
Блясъкът на слаба мълния проряза черните правоъгълници на прозорците и безшумно угасна. Размишлявах как да подходя към него (не ми се искаше отново да срещна отпор) и ето че той лекичко се засмя.
— Сега не съм по-добре от някой скитник… — краят на цигарата тлееше между пръстите му — … без никакъв, никакъв… — бавно заговори той — и все пак…
Джим млъкна; дъждът валеше сега още по-силно.
— Някога ще ми се яви случай да си възвърна всичко. Трябва да се яви такъв случай! — прошепна той ясно, спрял поглед на обувките ми.
Аз дори не знаех какво именно толкова силно искаше той да си върне, какво така му липсваше. Може би нямаше думи, за да го изрази. Парче магарешка кожа, както казва Честър… Джим въпросително ме погледна.
— Може би… Ако живеете достатъчно дълго — измърморих през зъби с неоснователна злоба. — Не разчитайте много на това.
— Кълна се в небето! Струва ми се, че нищо вече няма да ме уязви — рече Джим с мрачна увереност. — Щом онова дело не можа да ме събори, няма защо да се боя, че нещо би могло да ме лиши от достатъчно време да се измъкна и…
Той погледна нагоре.
Тогава ми хрумна, че от такива като него се вербува великата армия на несретниците и заблудените — армия, която, марширувайки, хлътва все по-ниско и запълва всички канали на земята. Веднага щом излезе от стаята ми, щом напусне това „убежище“, той ще заеме мястото си в нейните редове и ще почне да хлътва в бездънната пропаст. Във всеки случай аз нямах никакви илюзии. Но в същото време, макар че преди миг бях толкова уверен в силата на думите, се боях да заговоря — като човек, застанал върху леден блок, който се бои да се помръдне да не би да падне. Само когато се опитваме да помогнем на другиго, забелязваме колко непонятни, неясни и мъгляви са съществата, които делят с нас сиянието на звездите и топлината на слънцето. Изглежда, че самотата е сурово и ненарушимо условие на битието; обвивката от месо и кръв, върху която устремяваме нашия взор, се разпада, когато простираме към нея ръка, и се превръща в капризен, безутешен и неуловим призрак; за нас той е невидим и ничия ръка не може да го докосне. Тъкмо този страх да не го изгубя ме караше да мълча, тъй като в мен внезапно и с непреодолима сила се бе родило убеждението, че никога няма да си простя, ако му дам възможност да се изгуби в тъмнината.
— Така… благодаря ви още веднъж. Вие бяхте необикновено… хм… право да си кажа, не намирам думи да изразя… Да, необикновено! И не знам с какво да си обясня такова участие. Боя се, че още недостатъчно съм ви благодарил, цялата тази история така зверски ме бе връхлетяла… и в дъното на душата… вие, вие, сам… — Той се запъна.
— Възможно е — добавих аз. Джим се намръщи.
— Във всеки случай човек носи отговорност. — Той ме следеше като ястреб.
— Това също е истина — рекох.
— Тъй. Аз издържах докрай и сега никому не ще позволя да ми хвърля в лицето упреци… безнаказано… — Джим стисна юмрук.
— Вие сам ще го вършите — казах аз с усмивка, съвсем невесела може би, но той ме погледна заплашително.
— Това си е моя работа — рече Джим. Израз на непреклонна решителност се появи на лицето му като някаква излишна и мимолетна сянка, после веднага изчезна. След миг той отново приличаше на мило, добро момче, изпаднало в беда. Хвърли цигарата.
— Сбогом — произнесе момъкът припряно, като човек, който се е забавил, когато го чака срочна работа; след миг той стоеше неподвижен.
Дъждът валеше като из ведро и ми се струваше, че в този непрекъснат порой има някаква неудържима ярост; той събуди в мене спомени за отнесени мостове, за изкоренени дървета, за срутвания в планините. Нито един човек не можеше да се противи на такъв мощен, стремителен поток, който сякаш бе нахлул в слабо осветената тишина, където се бяхме приютили като на някакъв малък остров. Пробитата тръба бълбукаше, задавяше се, плюеше и плискаше, като че искаше да се надсмее жестоко над някой плувец, който води борба за спасяване на живота си.
— Вали дъжд — възразих — и в такъв случай не мога…
— Дъжд или слънце… — поде Джим рязко, после млъкна и отиде до прозореца.
— Истински потоп — измърмори той след малко, долепил чело до стъклото. — И е тъмно.
— Да, много тъмно — съгласих се аз.
Той се обърна на токовете си, прекоси стаята и отвори вратата, която водеше към коридора, преди да успея да скоча от стола си.
— Почакайте! — извиках. — Искам вие…
— Не мога да вечерям днес с вас — подхвърли ми Джим, вече прекрачил прага.
— Съвсем нямах намерение да ви каня! — казах високо.
При тези мои думи той направи крачка назад, но недоверчиво се спря на прага. Без да губя време, настойчиво го помолих да не върши глупости; да влезе обратно и да затвори вратата.
Глава седемнадесета
Най-сетне Джим влезе, но вероятно причината за това беше дъждът; той валеше с невероятна сила, ала постепенно, докато разговаряхме, почна да отслабва. Джим беше много спокоен и сдържан, като мълчалив по природа човек, завладян от някаква идея. Говорих за материалната страна на положението му и преследвах една-единствена цел; да го спася от падението, гибелта и отчаянието, които дебнат самотния, бездомен човек. Молех го да приеме помощта ми, привеждах разумни доводи; и всеки път, като поглеждах замисленото му лице, толкова сериозно и младо, с тревога чувствувах, че не само не му помагам, а по-скоро преча на някакъв тайнствен, необясним порив на изстрадалата му душа.
Помня, че казах с раздразнение:
— Вероятно имате намерение да ядете, да пиете и да спите под покрив като всички хора. А твърдите, че няма да се докоснете до парите, които ви се полагат…
Джим направи жест, който изразяваше едва ли не ужас. (Той имаше право като първи помощник-капитан на „Патна“ да получи заплата за три седмици и пет дни.)
— Е, във всеки случай сумата е твърде нищожна; но какво ще правите утре? Къде ще отидете? Трябва все някак да живеете…
— Не е в това работата — изрече той едва чуто. Не обърнах внимание на думите му и продължих да се боря с онова, което смятах за проява на прекалена деликатност.
— Ако разсъждаваме трезво — заключих, — вие трябва да приемете моята помощ.
— Не можете да ми помогнете — каза Джим съвсем просто и меко, хванал се здраво за някаква мисъл; аз не я виждах, различавах само нейното блещукане, както блещука в тъмнината някое изкуствено езерце, и не се надявах да се приближа до нея толкова, че да я осъзная по-пълно. Обхванах с поглед добре сложената му фигура.
— Във всеки случай — рекох — аз мога да ви помогна — такъв, какъвто ви виждам. За повече съвсем не претендирам.
Без да ме погледне, Джим скептично поклати глава. Разпалих се.
— Наистина мога — настоявах. — Мога да направя дори повече. И го правя. Имам доверие във вас…
— Парите… — започна той.
— Честна дума, заслужавате да ви пратя по дяволите! — почти извиках, умишлено преувеличавайки негодуванието си.
Той трепна, усмихна се, а аз продължих настъплението си:
— Съвсем не става дума за пари. Вие сте твърде повърхностен — продължих, като си мислех в същото време: „Клъвна най-после! А може би наистина е повърхностен.“ — Погледнете това писмо. Искам да го вземете. Пиша на един човек, към когото никога не съм се обръщал с молба, пиша му за вас с такива изрази, до които се прибягва, когато се говори за близък приятел. Напълно отговарям за вас. Ето какво върша. И наистина, ако малко поразмислите какво значи това…
Джим вдигна глава. Дъждът бе преминал; само водосточната тръба продължаваше да лее сълзи, капейки глупаво край прозореца. В стаята беше много тихо; сенките се бяха скупчили в ъглите, отдалечени от свещта, която гореше с равен пламък, като острие на кинжал. Изведнъж ми се стори, че мека светлина заля лицето му като отблясък на пламнала заря.
— Боже мой! — възкликна Джим. — Колко е благородно!
Ако той изведнъж бе изплезил подигравателно езика си, нямаше да почувствувам по-голямо унижение. Помислих си: „Така ми се пада, като съм такъв подлец…“
Очите му ярко блеснаха, но аз долових, че в тях нямаше подигравка. И изведнъж движенията на Джим станаха резки, сякаш той беше плоска дървена фигурка, на която са почнали да дърпат конците. Ръцете му се вдигнаха, после отпуснаха надолу с пляскане. Той ми се стори съвсем друг човек.
— А аз нищо не забелязвах! — извика Джим; после изведнъж прехапа устна и се намръщи.
— Какво магаре съм бил… — изрече той съвсем бавно, с благоговеен тон; сетне със сподавен глас възкликна:
— Вие сте чудесен!
Той ми сграбчи ръката, като че ли едва сега я бе видял, и тутакси я пусна.
— Как! Та нали това е същото, което аз… вие… аз… — запъна се той и изведнъж, както преди, упорито като магаре произнесе: — Бих бил сега говедо, ако… — И тук гласът му секна.
— Добре, добре — казах аз, изплашен от този порив на чувствата, които разкриваха странна възбуда. Случайно бях дръпнал конците, без да разбирам напълно устройството на играчката.
— Сега трябва да си вървя — рече Джим. — Господи, как ми помогнахте! Просто не ме сдържа на едно място… Същото онова… — Джим ме погледна с недоумяващо възхищение. — Същото онова…
Разбира се, това беше „същото онова“. Десет шанса срещу един, че го бях спасил от глад — от онзи глад, който почти неизбежно съпровожда пиянството. Това бе всичко. Не си правех никакви илюзии, но като го гледах, замислих се за какъв по-точно човек ме бе приел той в сърцето си през последните три минути. Дадох му възможност разумно да продължи сериозното дело на живота, да получава храна, напитки и подслон, които са необходими за всички хора, защото раненият му дух, като птица със счупено крило, можеше да се завре в някаква цепнатина, за да умре, примирен, от изтощение. Ето какво бях направил за него. Всъщност то бе съвсем малко; и изведнъж, ако се съди по начина, по който той прие думите ми, това „малко“ нарасна от слабата светлина на свещта и се превърна в огромна, неясна и може би опасна сянка.
— Нали не се сърдите, че не мога да ви кажа нещо смислено! — възкликна Джим. — Няма думи, с които да се изрази това. Вие още снощи ми помогнахте толкова… Слушахте ме тъй търпеливо. Честна дума, на няколко пъти ми се стори, че главата ми ще се пръсне…
Джим се мяташе — наистина се мяташе — из стаята, пъхнал ръце в джобове, после отново ги измъкна, сложи си бързо фуражката. Не очаквах, че може да бъде така лекомислено развълнуван. Помислих си за сухия лист, подгонен безмилостно от вятъра; а някакво тайнствено предчувствие, едно тежко и неопределено съмнение, ме приковаваше към стола. Изведнъж Джим замръзна на мястото си, сякаш бе поразен от някакво откритие.
— Вие ми дадохте доверието си — обяви той спокойно.
— Ох, за бога, драги мой, недейте — възпротивих се аз, сякаш ме беше обидил.
— Добре. Ще мълча. Сега и занапред. Но не можете да ми забраните да мисля… Нищо!… Аз ще ви докажа…
Джим бързо се упъти към вратата, спря се, наведе глава и се върна с решителни крачки.
— Винаги съм си мислил, че ако човек можеше да почне живота си съвсем отначало… А сега вие… до известна степен… да… съвсем отначало.
Махнах му с ръка и той излезе, без да се обръща; шумът на стъпките му замираше постепенно зад вратата — решителни стъпки на човек, който върви сякаш сред ярката дневна светлина.
Останал самичък до масата с една-единствена свещ, аз, кой знае защо, не почувствувах просветление. Не бях вече чак толкова млад, че да виждам на всяка крачка сияние, което ни се явява пред очите при добро и зло. Усмихнах се на мисълта, че в края на краищата не аз, а той виждаше сиянието. И ми стана тъжно. Да почна съвсем отначало, така ли бе казал? Като че ли началната дума на нашите съдби не е изсечена с неизличими букви върху лицето на скала.
Глава осемнадесета
Шест месеца по-късно моят приятел (собственик на фабрика за ориз, циничен стар ерген, ползуващ се с репутация на ексцентричен човек) ми прати писмо. Решил, позовавайки се на горещата ми препоръка, че може би желая да чуя нещичко за Джим, той ми описваше надълго и нашироко неговите достойнства. Момъкът се оказал скромен и енергичен.