Пристигането на Джим в рибарското село било истинска благодат; но за тях, както и за много от нас, благодатта се предхожда от ужаси. Толкова поколения се бяха сменили от времето, когато последният бял човек бе минал по реката, че самата традиция бе вече забравена. Появата на това същество, което паднало от небето при тях и искало неумолимо да го отведат в Патусан, предизвикало тревога; неговата настойчивост плашела; щедростта му изглеждала повече от подозрителна. Такова нещо било съвсем непознато за тях. Какво ще каже раджата? Как ще се разправи той с тях? Голяма част от нощта преминала в дълго съвещание, но непосредственият риск да си навлекат гнева на този странен човек бил толкова голям, че най-сетне приготвили една разнебитена лодка-еднодръвка. Жените скръбно запишели, когато лодката се отделила от брега. Безстрашната стара вещица проклела непознатия.
Той седял, както вече ви казах, на своя тенекиен сандък, държейки на коленете си празния револвер. Седял нащрек — такова напрежение изморява повече от всичко — и пристигнал така в страната, където му било съдено да се прослави с подвизите си от сините върхове до бялата лента на прибоя край брега. След първия завой на реката Джим изгубил от очите си морето с неговите неуморни вълни, които вечно се издигат, хлътват и изчезват, за да се издигнат отново — вечен символ на борещото се човечество. Пред себе си той видял неподвижните гори, пуснали корени дълбоко в земята, стремящи се към слънчевата светлина, вечни сред тъмното могъщество на своите традиции, като самия живот. А неговият благоприятен случай, загърнат с покривало, седял до него като източна невеста, която чака ръката на господаря да й смъкне булото. Той също бил наследник на тъмната и могъща традиция!
Обаче Джим ми каза, че никога дотогава не се е чувствувал така потиснат и изморен, както в това кану. Не смеел да мръдне и само лекичко протягал ръка, за да достигне черупката от кокосов орех, която плавала в краката му, и с най-голяма предпазливост поизгребвал водата. Тогава разбрал колко твърда седалка е капакът на тенекиения сандък. Джим имаше желязно здраве, но няколко пъти през това пътуване усетил да му се завива свят и от време на време в промеждутъците на замайващите тръпки смътно си мислел какви ли мехури ще има на гърба си от палещото слънце. За да се развлече, Джим почнал да гледа напред към някакъв кален предмет, който лежал на края на водата, и се мъчел да отгатне дали е дънер или алигатор. Но скоро зарязал това развлечение. Нищо забавно нямало в него: предметът винаги се оказвал алигатор. Един от тях цопнал в реката и едва не преобърнал кануто. След миг Джим забравил и тази случка. Затова пък след дълъг, отегчителен път той бил много благодарен на едно стадо маймуни, които се спуснали до самия бряг и изпратили лодката с ядовити крясъци. Ето по какъв път вървял Джим към величието — истинското величие, което някога е достигал един човек. Той жадувал за залеза на слънцето, а в същото време тримата гребци се готвели да изпълнят замисления план — да го предадат на раджата.
— Трябва да съм се побъркал от умора или съм позадрямал — каза Джим. Но първото нещо, което забелязал било, че кануто се приближава към брега. Тогава веднага разбрал, че горите останали назад; в далечината напред се виждали смътно първите къщи, а вляво — някаква ограда; неговите гребци скочили едновременно на едно ниско място на брега. Той инстинктивно скочил след тях. Отначало помислил, че те бягат поради някаква странна прищявка, но след това чул възбудени викове, разтворила се една врата и цяла тълпа тръгнала насреща му. В същото време лодка с въоръжени хора изникнала в реката и се изравнила с неговото празно кану, като му отрязала по този начин пътя за отстъпление.
— Бях, знаете ли, твърде изумен, за да остана хладнокръвен, и ако револверът ми беше зареден, щях да застрелям някого — може би двама-трима души, и тогава щеше да настъпи моят край. Но той не беше зареден…
— Е, може би е трябвало все пак да застреляте някого.
— Невъзможно бе да се сражавам срещу цялото население, а пък не исках да вървя към тях така, като че се боя за живота си — каза Джим и в очите му блесна мрачно упорство.
Премълчах факта, че на тях им е било неизвестно дали е зареден револверът или не.
— Както и да е, но револверът не беше зареден — повтори той добродушно. — Спрях се и ги попитах каква е работата. Те бяха като онемели. Видях как няколко души отнасяха моя сандък. Дългокракият стар негодник Касим — утре ще ви го покажа — изтича напред и забърбори, че раджата искал да ме види. Казах „Добре“. Аз също исках да го видя; просто влязох през онази врата на оградата и… ето ме тук.
Джим се засмя и изведнъж с неочаквана възбуда попита:
— А знаете ли какво е най-хубавото в това? Ще ви кажа. Съзнанието, че ако ме бяха изгонили оттук, не аз, а Патусан щеше да изгуби.
Така говореше той с мен пред своя дом в онази вечер, за която споменах — след като бяхме гледали как луната изскача над пропастта между хълмовете като някакъв призрак от гроб; лунното сияние бе студено и бледо като мъртва слънчева светлина. Има нещо страховито в светлината на луната; в нея се крие цялата безстрастност на лишената от тяло душа и някаква неразгадаема тайна. В сравнение с нашите слънчеви лъчи, които — каквото и да твърдят хората — притежават всичко, с което живеем, лунната светлина е същото, каквото е ехото в сравнение със звука: печална или насмешлива нота — това остава измамно и неясно. Лунната светлина лишава всички материални форми — сред които в края на краищата живеем — от тяхната реална същност и им придава зловеща призрачност дори само със своите сенки. А сенките около нас бяха твърде реални и Джим, който стоеше до мене, изглеждаше много зелен, сякаш нищо — дори окултната власт на лунната светлина — не можеше да го лиши от реалност в моите очи. Може би всъщност нищо не можеше да го уязви сега, след като бе издържал атаката на тъмните сили. Всичко беше безмълвно, всичко бе неподвижно; дори реката, приспала в прегръдките си лунните лъчи, приличаше на съвсем неподвижно езеро. По това време приливът беше във връхната си точка — момент на пълно затишие, което подчертаваше изолираността на това затънтено кътче от земята. Къщите — които се трупаха покрай широката сияеща ивица, недокосната от водните бръчки или от отблясъците — се бяха проточили към водата като редица гъсти, неясни, сиви, сребристи купчинки, слизащи се с черните грамади на сенките; те приличаха на призрачно стадо от безформени твари, бързащи напред, за да се напият с вода от призрачния и безжизнен поток. Тук-таме зад бамбуковите стени проблясваше червена светлинка, топла като жива искра, и тази светлинка извикваше мисълта за човешката привързаност, за подслон и отдих.
Джим призна, че често гледал как гаснат една след друга тези мънички, топли светлинки; обичал да наблюдава как хората си лягат да спят, уверени в сигурността на утрешния ден.
— Спокойно е тук, нали? — попита той. Не се отличаваше с красноречие, но следващите му думи имаха дълбок смисъл: — Погледнете тези къщи, няма нито една, където да не ми вярват. Аз ви казах, че ще се задържа тук. Попитайте който искате мъж, жена, дете… — Той млъкна. — Е, все пак съм годен за нещо.
Побързах да забележа, че в края на краищата Джим е трябвало да дойде до такова заключение. Уверен съм в това, добавих аз. Той поклати глава.
— Уверен? — Младежът леко ми стисна ръката над лакътя. — Е… значи сте били прав!
Окриленост, гордост, едва ли не благоговение се чувствуваха в тихото му възклицание.
— И само като си помисля какво значи това за мен! — рече възторжено той. После отново ми стисна ръката. — А вие ме питахте мисля ли да заминавам. Боже! Аз да замина! Особено сега, след като ми казахте, че мистър Щайн… Да замина! Как! Та нали тъкмо от това се страхувах. Това би било… по-тежко от смърт. Не, кълна се в честта си! Не се смейте. Длъжен съм да чувствувам — всеки ден, всеки път, когато отворя очи, — че хората ми вярват… че никой няма право… разбирате ли? Да замина! Къде? Защо? Какво ще търся другаде?
Бях му съобщил (всъщност това беше и целта на моето посещение) за намерението на Щайн да му подари къщата и запаса от стоки при такива условия, че сделката да бъде напълно редовна и валидна.
Отначало той почна да сумти и да подскача.
— По дяволите вашата деликатност! — извиках аз. — Това съвсем не се дължи на Щайн. Дават ви онова, което сам сте постигнали. И задръжте вашите забележки за Макнийл… когато го срещнете на оня свят. Надявам се, че няма да бъде скоро.
Той трябваше да приеме моите доводи, тъй като всичките му завоевания: доверието, славата, дружбата, любовта — го бяха направили не само господар, но и пленник. С очите на собственик гледаше той тихата вечер, реката, къщите, вечния живот на горите, гордостта на своето сърце; всъщност по-скоро те владееха него, бяха го направили своя собственост, включително и най-съкровените му мисли, пулса на кръвта му и неговото дихание.
Имаше с какво да се гордее. Аз също се гордеех — гордеех се с него, макар да не бях толкова уверен в баснословните изгоди на сделката. Това беше удивително. Не за безстрашието му мислех аз. Колко малко значение му придавах, сякаш то представляваше нещо твърде условно, за да бъде най-главното! Не, повече ме бяха поразили другите таланти, които бе проявил. Джим ми доказа, че бе преценил правилно непознатата обстановка, доказа своята интелектуална острота в тази сфера на мисълта. А неговата готовност! Изумително! И всичко това се бе проявило у него съвсем естествено, като острото обоняние на породист копой. Той не беше красноречив, но мълчанието му беше изпълнено с достойнство и голяма сериозност лъхаше от неговата негладка реч. Той все още се изчервяваше както преди. Но понякога откъсналата се дума или фраза от устата му показваха колко дълбоко, колко благоговейно се отнася към онази работа, която му беше дала увереност, че ще получи реабилитация. Ето защо момъкът, изглежда, обичаше тази страна и тези хора — обичаше ги с някакъв отчаян егоизъм, със снизходителна нежност.
Глава двадесет и пета
— Ето къде ме държаха в плен три дни — шепнеше ми Джим (в деня на нашето посещение при раджата), когато бавно си пробивахме път през благоговейно шумната тълпа на поданиците, събрали се в двора на Тунку Аланг. — Мръсно място, нали? И ми даваха да ям само когато вдигнех шум, но и тогава получавах една паничка ориз и една печена рибка, малко по-голяма от бодливка… дявол да го вземе! Господи, как бях гладен, когато се разхождах напред-назад в тази воняща бърлога, а ей тези негодници ми тикаха канчетата си под носа! Предадох вашия знаменит револвер веднага щом ми го поискаха. Отървах се от него на драго сърце. Имах глупав вид, като се разхождах, стиснал в ръка празния револвер.
В този момент застанахме пред раджата и в присъствието на човека, при когото неотдавна е бил пленник, Джим стана невъзмутимо сериозен и любезен. О, той се държеше великолепно! Иска ми се да се смея, когато си спомня това. Джим обаче ми се стори и внушителен. Старият, непочтен Тунку Аланг не можеше да скрие страха си (той съвсем не беше герой, макар да обичаше да разказва за буйната си младост), но в същото време се отнасяше към бившия си пленник със сериозно доверие. Забележете! Доверяваха му се дори там, където трябваше най-силно да го мразят. Джим — доколкото можах да разбера от разговора — се възползува от случая, за да прочете една нотация. Няколко бедни селяни били причакани и ограбени на път за дома на Дорамин; те носели смола или пчелен восък, който искали да заменят с ориз.
— Крадецът не е никой друг, а самият Дорамин! — извика раджата. Като че ли някаква ярост се бе вселила в изтощеното му, крехко тяло. Той се гърчеше на своята рогозка, жестикулираше и подритваше, тресеше рошавата си грива — свирепо въплъщение на яростта. Хората около нас се пулеха и трепереха.
Джим заговори. Доста дълго, решителен и хладнокръвен, той развива мисълта, че не трябва да се пречи на човека честно да добива храна за себе си и за своите деца. Раджата седеше на подиума като шивач на тезгяха си, бе отпуснал длани на коленете си, ниско навел глава и втренчено, през космите на прошарената коса, които падаха на очите му, гледаше Джим. Когато Джим млъкна, настъпи дълбока тишина. Сякаш никой не дишаше, не се чуваше нито звук. Накрая старият раджа слабо въздъхна, вдигна рязко глава и бързо рече:
— Чуваш ли, мой народе! Това повече да не се повтаря.
Заповедта бе приета в дълбоко мълчание. Някакъв доста масивен човек, който очевидно се ползуваше с доверието на раджата, с умни очи, със скулесто, широко и много тъмно лице, весел и услужлив (по-късно научих, че това бил палачът), ни поднесе две чаши кафе на месингов поднос, който взе от ръцете на един слуга.
— Вие не трябва да пиете — бързо избърбори Джим.
Отначало не разбрах смисъла на думите му и само го погледнах. Той отпи голяма глътка и седна невъзмутим, държейки в лявата си ръка чинийката. В миг ме обзе силно раздразнение.
— Защо, дявол да го вземе — прошепнах аз, като му се усмихвах любезно, — ме подлагате на такъв глупав риск?
Разбира се, нямаше изход и аз изпих кафето, а Джим нищо не ми отговори и скоро след това си отидохме. Докато вървяхме през двора към нашата лодка, придружени от умния и весел палач, Джим каза, че много съжалява. Разбира се, рискът бил малък. Лично той не се страхувал от отрова. Почти никакъв риск. Уверяваше ме, че го считат в значително по-голяма степен полезен, отколкото опасен и следователно…
— Но раджата ужасно се бои от вас. Това е съвсем ясно за всеки — доказвах аз, да си призная, доста хапливо и през цялото време с безпокойство очаквах да започнат страшните гърчове. Бях много възмутен.
— Ако искам да принеса тук полза и да запазя положението си — каза Джим, сядайки до мене в лодката, — трябва да рискувам: и върша това поне веднъж в месеца. Мнозина вярват, че ще го направя — заради тях. Страхува се от мен! Точно така. По всяка вероятност той се бои от мене, защото аз не се боя от неговото кафе.
После Джим ми показа едно място в северния край на оградата, където заострените краища на няколко колове бяха счупени.
— Тук прескочих оградата на третия ден от пристигането си в Патусан. Още не са забили нови колове. Хубав скок, а?
След миг минавахме устието на една кална рекичка.
— А тук направих втория скок. Тичах и без да спирам, скочих, но не достигнах брега. Мислех — тук ще оставя костите си. Загубих си обувките, като се мъчех да се измъкна от калта. И през цялото време мислех колко ще бъде лошо, ако ме ранят с някое от техните проклети дълги копия, докато се мъча да се измъкна от калта. Помня как зле се чувствувах, когато се валях в тинята. В устата ми горчеше, сякаш бях сдъвкал нещо гнило.
Ето как стояла работата… А неговият благоприятен случай тичал край него, скачал през оградата, мъчел се да се измъкне от тинята… и все още бил загърнат с покривало. Вие разбирате — само защото той така неочаквано се бе появил, те не бяха го проболи веднага с крисовете88 си, нито го бяха хвърлили в реката. Той беше в ръцете им, но те като че бяха под властта на някакво привидение, призрак, знамение. Какво означаваше неговата поява? Как трябваше да постъпят? Не е ли твърде късно да се примирят с него? Не е ли по-добре да го убият без повече протакане? Но какво ще последва сетне? Старият негодник Аланг едва не се е побъркал от страх и колебание какво решение да вземе. Няколко пъти съвещанието се прекъсвало и съветниците презглава се хвърляли към вратите и побягвали по верандата. Казват, че един дори скочил долу от петнадесет стъпки височина и си счупил единия крак. Царственият управник на Патусан пък проявявал странни навици: във всеки горещ спор вмъквал хвалебствени тиради, а като се разпалел, почвал да размахва своя крис и скачал стремително от подиума си. Но с изключение на такива прекъсвания споровете за съдбата на Джим продължавали ден и нощ.