През това време той се скитал по двора. Едни го избягвали, други се пулели, но всички го наблюдавали и, да се изразим правилно, съдбата му зависела от каприза на първия срещнат дрипльо, въоръжен със секира. Джим се сдобил с една малка полуразрушена барака, за да спи в нея; изпаренията, които се издигали над нечистотията и гнилите отпадъци, му били много противни, но очевидно той не изгубил апетита си, тъй като по неговите думи непрекъснато бил гладен. От време на време някое „нетърпеливо магаре“, пратено от съвещателната зала, дотичвало при него и с меден глас му поднасяло изумителните въпроси:
— Готвят ли се холандците да завладеят страната? Не иска ли белият човек да си тръгне обратно надолу по реката? С каква цел е пристигнал тук в такава жалка страна? Раджата иска да знае може ли белият човек да поправи един часовник?
Те действително му донесли стар никелиран будилник от американски произход и поради нетърпимата скука той се заел с него, опитвайки се да го поправи. Очевидно, докато се занимавал в бараката си с будилника, Джим внезапно разбрал каква сериозна опасност го заплашва. Той захвърлил часовника „като горещ картоф“ и бързо излязъл навън, без да има ни най-малка представа какво ще направи или по-точно какво би могъл да направи. Знаел само, че положението му е непоносимо.
Безцелно се скитал зад някаква малка, порутена постройка, която приличала на хамбар върху колове, и изведнъж погледът му се спрял на счупените пръчки от оградата; тогава според думите му, изведнъж, без да мисли за нищо и без никакво вълнение, той се заел със спасението си, сякаш изпълнявал план, обмислян в продължение на месец. С безгрижен вид Джим отстъпил няколко крачки, за да се засили по-добре, и когато се огледал, видял край себе си някакъв туземен сановник, придружен от двама копиеносци, който се готвел да му зададе въпрос. Момъкът се изплъзнал „под самия му нос“, „като птица“ прехвръкнал през оградата и тупнал от другата страна; от тежкото падане костите му се разтърсили здравата и му се сторило, че си е разцепил главата. Но веднага скочил на крака. В онзи миг не мислел абсолютно за нищо; помнел само, че се вдигнал силен вой. Първите къщи на Патусан се намирали на четиристотин ярда от него; той видял рекичката и инстинктивно затичал по-бързо. Сякаш не стъпвал върху земята, а просто летял. Достигнал последното сухо местенце, скочил и усетил как излита във въздуха, а после без никакво сътресение стъпил на крака в някаква много мека и лепкава тинеста плитчина. Тогава, веднага щом се опитал да освободи краката си и като се убедил, че не може да направи това, по собствените му думи „дошъл на себе си“. И започнал да мисли за „проклетите дълги копия“.
В действителност — като се вземе под внимание, че хората, намиращи се зад оградата, трябвало да дотичат до вратата, после до пристана, да седнат в лодките и да заобиколят носа — Джим ги изпреварил със значително по-голямо разстояние, отколкото предполагал. Освен това имало отлив, в рекичката нямало вода, макар да не можело да я наречеш суха, и Джим временно се намирал в безопасност и трябвало да се страхува само от далекобойна пушка. Твърдата почва била по-нависоко и на шест стъпки от него.
— А аз мислех въпреки близостта на брега, че ми е писано да умра там — каза Джим.
Той отчаяно протягал ръце и забивал пръсти в калта, опитвайки се да достигне брега, но успял само да натрупа по гърдите си и чак до брадата цяла купчина ужасно лепкава тиня. Сторило му се, че ще бъде жив погребан там; и тогава, обезумял от ужас, почнал да удря калта с юмруци. Тя западала по главата, по лицето, по очите и устата му. Каза ми, че внезапно си спомнил за двора на раджата, както си спомняме някое място, където сме били много щастливи преди години. Страстно му се искало отново да бъде там и да поправя часовника. Да поправя часовника — точно така! Правел отчаяни усилия, от които очите му щели насмалко да изскочат от орбитите и той да се превърне в слепец; задъхвал се, хълцал, напрягал всички сили, за да се измъкне от тинята, да очисти от нея тялото си. Накрая усетил, че пълзи немощно по брега. Изтегнал се по гръб на твърдата земя и видял пак светлината, небето. После като някаква щастлива догадка го осенила мисълта, че може да заспи. Той твърди, че действително заспал; минута ли, секунда или само миг — не знае, но ясно си спомня как, като потрепнал конвулсивно, се събудил. Полежал неподвижно, а после станал, изцапан с кал от глава до пети, и си помислил, че е сам, съвсем сам, че стотици мили го делят от хората, сред които е живял, и че като някакво подгонено животно няма от кого да очаква помощ, съчувствие, жалост. Първите къщи били сега на не повече от двайсет ярда от него; отчаяният писък на една изплашена жена, която се мъчела да отнесе детето си на безопасно място, го накарал отново да затича. Той тичал по чорапи, покрити с нечистотия, и бил изгубил всякаква прилика с човешко същество. Отминал по-голямата част от селището. Жените, като по-пъргави, се разбягвали надясно и наляво; мъжете, по-неподвижни, изпускали онова, което държали в ръцете си, и обзети от ужас, замръзвали с отворени уста. Джим приличал на някакво страшно чудовище. Той си спомня как малките деца, които се опитвали да се спасят от него с бягство, падали на коремчетата си и почвали да ритат. Джим свърнал между две къщи на някакъв склон и поел нагоре; в отчаянието си преминал и през една барикада от повалени дървета (по онова време в Патусан не минавала седмица без сражение), озовал се през една ограда в нива, засята с царевица, където някакво изплашено момче хвърлило по него пръчка, попаднал на някаква пътека и както тичал, налетял в ръцете на група изумени хора. Едва имал сили да каже: „Дорамин! Дорамин!“ Спомня си как го повлекли към върха на хълма и после през някакво оградено място, където растели палми и плодни дървета, как го домъкнали до един стол, на който седял тежко някакъв едър човек сред възбудено, обезпокоено множество. Джим почнал да шари с калните си ръце, да търси под мръсната си дреха пръстена и изведнъж се озовал по гръб, като недоумявал кой го е повалил. Те просто престанали да го крепят, а той не можел да се задържи на крака. В подножието на склона отекнали няколко изстрела — стреляли наслука и над селището се вдигнал глух рев на изумление. Но Джим бил в безопасност. Хората на Дорамин барикадирали пътната врата и му наливали вода в устата; старата жена на Дорамин, припряна, изпълнена със състрадание, с писклив глас давала нареждания на своите момичета.
— Старицата — каза той меко — така се грижеше за мен, сякаш й бях роден син. Положиха ме на огромно легло — нейното парадно ложе, — а тя ту влизаше, ту излизаше, бършеше очи и ме потупваше по гърба. Трябва да съм имал жалък вид. Не зная колко време съм лежал така неподвижен като пън.
Несъмнено Джим силно се привързал към старата жена на Дорамин. И тя го обикнала като майка. Имала кръгло, ореховокафяво, кротко лице, цялото покрито с тънки бръчици, големи, яркочервени устни (тя усърдно дъвчела бетел89) и премрежени мигащи, добродушни очи. Постоянно се намирала в движение, гълчала припряно, давала непрестанни нареждания на многото млади жени със светлокафяви лица и големи, сериозни очи — нейните дъщери, прислужници, робини. Знаете, че в такива домове обикновено е невъзможно да се долови разликата. Жената на Дорамин била много слаба и дори в широката си дреха, затворена отпред със закопчалки със скъпоценни камъни, правела впечатление на мършава. Обувала на тъмните си боси крака жълти сламени чехли, направени в Китай. Аз си представях как се е носела из къщата, а необикновено гъстите й, дълги сиви коси са се сипели по раменете. Тя изричала прости, мъдри думи, произхождала от благородно семейство и била своеобразна и властна. Следобед сядала в едно голямо кресло срещу съпруга си и втренчено гледала през широкия отвор в стената, откъдето се откривала просторна гледка към реката и селото.
Като сядала, тя винаги подгъвала под себе си крака, но старият Дорамин седял изправен, внушителен като планина сред равнината. Той не бил нещо повече от онези търговци или накхода90, но е чудно с каква почит се ползувал и с какво достойнство се държал. Бил вторият по сила вожд в Патусан. Преселниците от Целебес (около шейсет семейства, които заедно със своите подчинени можели да извадят по двеста души умеещи да си служат с крис) преди години го избрали за свой предводител. Хората от това племе са разумни, предприемчиви, отмъстителни, но по-мъжествени от останалите малайци и не се примиряват с потисничеството. Те били групата, враждебна на раджата.
Разбира се, споровете възникнали заради търговията. Тази била основната причина за междуособните битки и внезапните въстания, които изпълвали една или друга част на селището с дим, пламъци, изстрели и писък. Изгаряни били села, домъквали хора в двора на раджата, за да ги убият или да ги подложат на мъчения за наказание, че са търгували не с него, а с друг. А само ден-два преди да пристигне Джим, няколко старейшини от същото рибарско село, което Джим впоследствие взел под особеното си покровителство, били хвърлени от скалите — заподозрени, че са събирали и продавали на някакъв търговец от Целебес птичи гнезда за ядене.
Раджа Аланг смятал за свое право да бъде единственият търговец в страната и наказанието за нарушението на неговия монопол било смърт: ала представата му за търговията почти никак не се различавала от най-простите форми на грабеж. Жестокостта и алчността му се ограничавали само от неговата страхливост; той се боял от организираните сили на хората от Целебес, но — до пристигането на Джим — страхът му бил недостатъчно силен, за да бъде в състояние да го усмири. Нанасял им удари чрез своите поданици и твърдо вярвал в правотата си.
Положението се усложнявало и от това, че един пристигнал чуждоземец, полукръвен арабин, вероятно от чисто религиозни подбуди насъскал племената във вътрешността да въстанат (Джим ги наричаше „хора от горите“) и като застанал начело на бунта, се затворил в укрепен лагер на върха на един от хълмовете близнаци. Той бил надвиснал над Патусан като ястреб над птичарник, но опустошавал само вътрешните райони. Цели села, изоставени, гниели на почернелите си колове край бреговете на чистите потоци, ронели във водата снопчета трева от стените и листата от покривите; това било някаква странна форма на естествена смърт, сякаш къщите били растения, загнили до самия корен.
И двете враждуващи групи в Патусан не били сигурни кого арабинът предпочита да ограбва. Раджата се опитвал да кокетничи с него. Някои жители буги91, на които омръзнала постоянната несигурност, не били далеч от мисълта да го извикат. Онези, които били по-млади, се палели, съветвали „да се използува шериф Али с неговите диваци за изгонването на раджа Аланг от страната“. Дорамин с мъка ги възпирал. Той стареел и макар влиянието му да не отслабвало, не можел да се справи със създалото се положение. То било такова, когато Джим като прескочил оградата на раджата, се появил пред вожда на бугите, представил пръстена и бил приет, така да се каже, в самото сърце на общината.
Глава двадесет и шеста
Дорамин беше един от най-забележителните представители на своята раса, какъвто бях виждал някога. За малаец той бе огромен, но не изглеждаше пълен; беше внушителен, монументален. Това неподвижно тяло, облечено в скъпи платове, цветни коприни, златни бродерии; огромната глава със златисточервена чалма; плоското голямо, кръгло лице, набраздено от бръчки; двете полукръгли дълбоки гънки, които започваха от широките, издути ноздри и ограждаха устата с плътни устни; вратът на бик; високото, набръчкано чело над втренчено гордите очи — всичко заедно правеше незаличимо впечатление. Неговата неподвижност (след като седнеше на стола; той рядко помръдваше) изглеждаше изпълнена с достойнство. Не беше известно някога да е повишил глас. Говореше с дрезгав, властен шепот, който звучеше малко глухо, сякаш идеше отдалеч. Когато вървеше, двама невисоки, набити младежи, голи до кръста и с черни островърхи шапки, килнати назад, го крепяха под лактите; те го настаняваха на стола и стояха зад гърба му, докато Дорамин не изразеше желание да стане; бавно, сякаш с мъка, той извръщаше главата си надясно и наляво и тогава те го подхващаха под мишниците и му помагаха да стане. Въпреки това той ни най-малко не приличаше на инвалид — напротив, във всичките му бавни движения се проявяваше някаква могъща спокойна сила. Смяташе се, че по обществените въпроси Дорамин се съветва с жена си, но доколкото ми е известно, никой не бе чул някога да си разменят поне една дума. Двамата мълчаха, когато седяха тържествено край широкия отвор един срещу друг. Долу, в лъчите на залязващото слънце, те можеха да видят широко прострялата се гориста местност — тъмно, спящо море, зелените къдри на което достигаха до теменужната верига на планините — блестящите извивки на реката, подобни на огромна сребърна буква S, кафявата лента на къщите покрай двата бряга, издигащи се над близките върхове на дърветата два хълма близнаци.
Дорамин и жена му никак не си приличаха: тя беше лека, крехка, слабичка, жива като малка магьосница, майчински припряна дори в минутите на отдих; той — огромен и тежък като фигура на човек, грубо изсечена от камък, великодушен и жесток в своята неподвижност. Синът на тези двама старци беше твърде забележителен младеж.
Той им се бе родил късно. Може би в действителност беше по-възрастен, отколкото изглеждаше. Но на двайсет и четири — двайсет и пет години човек не е вече толкова млад, щом на осемнайсет е станал глава на семейство. Като влезеше в голямата, висока стая, стените и подът на която бяха покрити с фини рогозки, а таванът обвит с бяло платно — в стаята, където седяха неговите родители, заобиколени от най-почтителна свита, — синът се насочваше към Дорамин, за да целуне величествено протегнатата му ръка, а после пристъпваше до стола на майка си и заставаше там. Мисля, че те го боготворяха, но нито веднъж не забелязах да го удостоят с поглед. Това бяха наистина официални приеми. Обикновено стаята биваше претъпкана с хора. Не се подават на описание тържествената процедура на приветствията и сбогуванията, дълбокото уважение, което се изразяваше в жестовете, на лицата, в тихия шепот.
— Това заслужава да се види — уверяваше ме Джим, когато преминавахме обратно реката. — Те са като хора от някоя книга, не е ли така? — тържествуващо рече той. — А Даин Варис, техният син, е най-добрият ми приятел освен вас, какъвто съм имал някога. Мистър Щайн би го нарекъл „добър боен другар“. Имал съм сполука. Ей богу, имал съм, когато, лишен от сетни сили, се озовах при тях.
Джим се замисли, навел глава, после потрепери и добави:
— Разбира се, аз не я проспах, но… — Той замълча отново и после прошепна: — Изглежда, сполуката сама дойде при мен. Веднага разбрах какво трябва да правя…
Несъмнено сполуката бе дошла при него, и то чрез война, което е напълно естествено, тъй като властта, която му бе дадена, беше власт да сътвори мир. Единствено като такава тази власт може да бъде оправдана. Не мислете, че той веднага бе видял своя път. Когато пристигнал там, общината на бугите се намирала в най-критично положение.
— Всички се страхуваха — каза Джим — и всеки поотделно за себе си; а аз прекрасно разбирах, че трябва непременно да предприемат нещо, ако не искат да загинат един след друг от ръката на раджата или на онзи скитник, шерифа.
Но не било достатъчно само да се разбере това. След като неговата идея се появила в главата му, наложило се да я втълпява на упорствуващите хора, преодолявайки преградите на страха и егоизма. Накрая той я осъществил, но и това било малко. Джим трябвало да измисли средства. И той ги измислил — изработил смел план: ала така задачата му била изпълнена само наполовина. Той трябвало да вдъхне вярата си на много хора, които по силата на някакви скрити и нелепи съображения се колебаели; трябвало да примири глупавата завист между бугите, да сломи с доводи безсмисленото недоверие. Ако не бил авторитетът на Дорамин и пламенният ентусиазъм на сина му, Джим щял да претърпи неуспех. Даин Варис, този забележителен младеж, пръв повярвал в него; между тях се завързала дружба — онази странна, дълбока, рядка дружба между цветен и бял, при която расовото различие като че ли още по-тясно сближава двамата благодарение на тайнствения бацил на симпатията. Народът на Даин Варис с гордост говорел за него, че умее да се сражава като бял. Това било истина; той се отличавал тъкмо с такава храброст — аз бих казал, храброст непристорена; дори начинът му на мислене бе европейски. Понякога срещате такива хора и се учудвате, като забележите неочаквано позната насока на мисълта, прозорливост, упорит стремеж към целта, елемент на алтруизъм.