По-нататък събитията се развиват бързо, без задръжки, изтръгвайки се от човешките сърца като поток от тъмните земни недра, а Джим го виждаше такъв, какъвто го е видял Тамб Итам. Очите на девойката също го следели, но нейният живот бил твърде тясно свързан с неговия: на прозорливостта й пречела нейната страст, изумлението, гневът и преди всичко страхът и любовта, която не познавала прошка. Що се отнася до верния слуга, който не разбирал, както всички останали, своя господар, тук трябва да се съобразяваме само с неговата преданост, толкова силна, че дори изумлението отстъпва място на някакво тъжно възприятие за тайнствения неуспех. Той вижда само една фигура и в цялата тази суматоха не забравя задължението си да пази, да се подчинява, да се грижи.
Неговият господар се върнал след разговора с белия човек и бавно се упътил към оградата на улицата. Всички се радвали на завръщането му, тъй като се бояли не само че може да го убият, но и от това, което ще се случи след убийството. Джим влязъл в една от къщите, където се бил оттеглил старият Дорамин, и дълго останал насаме с вожда на бугите. Несъмнено той обсъждал с него какво да се предприеме по-нататък, но никой не присъствувал на този разговор. Само Тамб Итам, който гледал да стои колкото може по-близо до вратата, чул как господарят му казал:
— Да. Ще известя на народа, че такава е моята воля; но с тебе, Дорамин, аз говорих по-рано, отколкото с всички останали, и говорих насаме, затова ти знаеш сърцето ми толкова добре, както аз знам най-голямото желание на твоето сърце. И знаеш, че мисля само за благото на народа.
После господарят му, като отметнал завесата на вратата, излязъл и той — Тамб Итам — зърнал бегло стария Дорамин, седнал в креслото; ръцете му лежали на коленете, очите гледали в земята. Сетне последвал господаря си до форта, където били извикани на съвещание всички старейшини на бугите и представителите на Патусан. Самият Тамб Итам смятал, че ще има бой.
— Трябваше само да се превземе още един хълм! — със съжаление възкликна той.
Обаче в града мнозина се надявали, че алчните пришълци ще бъдат принудени да си вървят, като видят толкова смелчаци, готови за бой. Щяло да бъде добре да си отидат. Тъй като за пристигането на Джим населението било известено още преди съмване с топовния изстрел на форта и с биенето на големия барабан, страхът, надвиснал над Патусан, се разпръснал, както се разбива вълната в скала и оставя кипяща пяна от възбуда, любопитство и безкрайно съзерцание. За нуждите на отбраната половината жители били изселени от къщите; те се разположили на улицата, по левия бряг на реката, тълпели се около форта и всеки миг очаквали напуснатите от тях жилища на другия бряг да бъдат обхванати от пламъци. Всички искали по-скоро да свършат с тази работа. Благодарение на грижите на Джуъл бежанците получавали храна. Никой не знаел как ще постъпи белият човек. Някой казал, че сега положението е по-лошо, отколкото по време на войната с шериф Али. Тогава много хора останали равнодушни, а сега всеки имало какво да изгуби. Канутата, които се плъзгали нагоре и надолу по реката между двете части на селището, били наблюдавани от всички с интерес.
Две военни лодки на бугите стояли на котва в средата на течението, за да защищават реката; нишка дим се издигала над носа на всяка лодка. Хората в тях варели ориз за обед, когато Джим след разговорите си с Браун и Дорамин преминал през реката и влязъл през вратите на своя форт. Народът се струпал около него така, че той едва могъл да си пробие път до дома. Те не го видели преди това, защото, като се върнал през нощта, Джим само разменил няколко думи с девойката, която отишла да го посрещне на пристана, а после веднага тръгнал за другия бряг, за да се присъедини към вождовете и воините. Народът викал след него приветствия. Някаква старица предизвикала смях: като си пробила грубо път напред, тя сърдито му рекла да гледа двамата й синове, които се намирали при хората на Дорамин, да не пострадат от ръцете на разбойниците. Стоящите наблизо се опитали да я отблъснат настрана, но тя все се изтръгвала и викала:
— Пуснете ме! Какво е това, мюсюлмани? Този смях е неприличен. Нима онези не са жестоки, кръвожадни разбойници, които живеят от убийства?
— Оставете я на мира — казал Джим; а когато всички притихнали, бавно изрекъл: — Всички ще останат невредими.
И влязъл в дома си, преди да стихнат въздишката и силният, одобрителен шепот.
Несъмнено той твърдо решил да открие на Браун свободен път до морето. Неговата съдба, въставайки, се разпореждала с него. За пръв път се налагало той да утвърждава волята си въпреки откритата опозиция.
— Всички говориха много и отначало моят господар мълчеше — каза Тамб Итам. — Мръкна се и тогава аз запалих свещите на дългата маса. Старейшините насядаха от двете страни, а господарката остана отдясно на моя господар.
Когато Джим почнал да говори, необичайните трудности като че още повече затвърдили решението му. Белите хора чакат сега на хълма отговора му. Техният вожд говорил с него на езика на родния му народ и изяснил много въпроси, които е трудно да се изяснят на какъвто и да е друг език. Те са заблудени хора: страданието ги е заслепило и са престанали да виждат разликата между добро и зло. Вярно, че няколко души са вече убити от тях — но защо да се дават още жертви? Той обявил на слушателите си, представители на народа, че тяхното благополучие е и негово благополучие, техните загуби са и негови загуби, тяхната скръб е и негова скръб. Огледал сериозните, съсредоточени лица и ги помолил да си спомнят как са се сражавали и работили рамо до рамо с него. Те познават неговата храброст… Тук някакъв шепот го прекъснал… Знаят, че никога не ги е лъгал. Много години били живели заедно. Той обича тази страна и този народ с голяма любов. Готов е да заплати с живота си, ако ги постигне беда, когато разрешат на брадатите бели мъже да са оттеглят. Това са зли хора, но и съдбата им е била зла. Нима той им е давал някога лош съвет? Нима думите му са донасяли страдания на народа? — попитал Джим. Вярва, че най-доброто от всичко е да пуснат тези бели и техните привърженици, без да им отнемат живота. Това не е голям подарък.
— Аз — този, когото вие изпитахте и признахте за честен — моля да ги пуснете.
Той се обърнал към Дорамин. Старият накхода не се помръднал.
— Тогава — казал Джим — извикай Даин Варис, своя син, моя приятел, тъй като в тази работа аз няма да бъда вожд.
Глава четиридесет и трета
Тамб Итам, застанал зад стола на Джим, бил като поразен от гръм. Това изказване предизвикало смайване.
— Да ги пуснем да си вървят — това е моят съвет, а аз никога не съм ви мамил — настоял Джим.
Настъпило мълчание. Откъм тъмния двор се чул глух шепот, стъпки на много хора. Дорамин вдигнал тежката си глава и казал, че не бива да се чете в сърцата, както не бива да се докосва с ръка небето, но… се съгласил. Останалите, един след друг, изказали своето мнение: „Така е по-добре…“, „Нека си вървят…“ и тъй нататък. Мнозина — те били най-много — просто казали, че вярват на туан Джим.
В тази проста форма на подчинение на неговата воля е съсредоточено всичко — тяхната вяра, неговата честност и изявата на тази вярност, която го правела дори в собствените му очи равен с непогрешимите хора, които никога не излизат от строя. Думите на Щайн — „Романтик! Романтик!“ — звучали над пространствата, които вече никога не ще го върнат на света, равнодушен към неговото падение и неговите добродетели — няма да върнат и тази страстна и здрава привързаност, която му отказва възможността да пролива сълзи, зашеметена от голяма скръб и вечна разлъка. От момента, в който пълната истинност на тригодишния му живот сред тях като лъчезарен ден разпръсва тъмата на невежеството, страха и човешкия гняв, той престава да ми се струва такъв, какъвто го видях за последен път — бяло петънце, събрало в себе си всичката слаба светлина, разляла се по мрачния бряг и потъмнялото море. Не, виждам го по-голям и по-достоен за съжаление в самотата на душата му; дори тя за девойката, която го обичала най-много от всички, била жестока и неразрешима загадка.
Ясно е, че Джим повярвал на Браун; нямаше причина да се съмняваме в думите му, искреността на които като че се потвърждавала от грубата откровеност, от някаква мъжествена искреност в признаването на морала на неговите постъпки и последствията от тях. Но Джим не познавал безкрайното себелюбие на този човек, който — подобно на натъкнал се на съпротива деспот — изпадал в негодувание и отмъстителна ярост, когато се противели на волята му. Макар Джим да повярвал на Браун, той несъмнено се безпокоял да няма недоразумение, което можело да доведе до стълкновение и кръвопролитие.
Ето защо веднага щом си отишли малайските вождове, той помолил Джуъл да му донесе нещо за ядене, тъй като се готвел да напусне форта, за да поеме командуването в селото. Когато тя почнала да възразява, позовавайки се на умората му, той отвърнал, че може да се случи нещастие, а това никога нямало да си прости.
— Аз отговарям за живота на всеки човек в страната — рекъл той.
Отначало Джим бил мрачен. Самата тя му прислужвала, като поемала чиниите и ястията (със сервиза, подарен от Щайн) от ръцете на Тамб Итам. След малко Джим се развеселил; казал й, че тя трябва да остане комендант на форта за още една нощ.
— Ние не бива да спим, скъпа приятелко — заявил той, — докато нашият народ е в опасност.
По-късно Джим шеговито забелязал, че тя била по-мъжествена от всички тях.
— Ако ти и Даин Варис бяхте направили онова, което сте искали, нито един от тези нещастници нямаше да остане жив.
— Много ли са лоши? — попитала Джуъл и се навела над стола му.
— Човек често постъпва лошо, макар да не е много по-лош от другите — след известно колебание отговорил Джим.
Тамб Итам последвал господаря си до пристана пред форта. Нощта била ясна, но безлунна; по средата на реката било тъмно, а водата до бреговете отразявала светлината на много огньове. „Като в нощта на Рамазана120“ — рече Тамб Итам. Военните лодки тихо плавали по тъмната ивица или лежали неподвижно на котва сред бълбукащата вода. В онази нощ Тамб Итам трябвало дълго да гребе с кануто и да следва неотстъпно господаря си: те вървели нагоре-надолу по улицата със запалените огньове, отдалечавали се навътре, към предградията на селището, където малки отреди стояли на стража в нивите. Туан Джим давал нареждания и всички му се подчинявали. Накрая двамата се приближили до оградата на раджата, където се бил разположил за през нощта отряд от хората на Джим. Старият раджа избягал още сутринта с повечето от жените си в една своя малка къщичка, която се намирала недалеч от селцето в гората, на брега на притока. Касим останал в двореца и с енергичен и внимателен вид присъствувал на съвета, за да даде отчет за дипломацията през изтеклия ден. Той бил доста недоволен, но както обикновено се усмихвал, спокоен и бдителен, и се престорил на силно зарадван, когато Джим сурово му заявил, че за тази нощ ще въведе хората си зад оградата на раджата. Когато завършило съвещанието, хората чули как той отивал ту при един, ту при друг от тръгващите си вождове и високо, със задоволство говорел, че по време на отсъствието на раджата имуществото му ще се охранява.
Към десет часа Джим въвел своите хора. Оградата се издигала над устието на рекичката и той възнамерявал да остане там, докато Браун слезе от хълма. Запалили малък огън на ниския, обрасъл с трева нос, пред стената от колове, и Тамб Итам донесъл сгъваемо столче за господаря си. Джим го посъветвал да легне да спи. Тамб Итам донесъл една рогозка и легнал наблизо, но не могъл да заспи, макар да знаел, че още призори му предстои да потегли на път с важно поръчение. Господарят му, навел глава и сложил ръце на гърба си, крачел напред-назад пред огъня. Лицето му било тъжно. Когато Джим се доближавал до Тамб Итам, той се преструвал, че спи, за да не знае господарят му, че е наблюдаван от него. Най-после Джим се спрял, погледнал го и рекъл тихичко:
— Време е.
Тамб Итам веднага станал и почнал да се стяга за път. Той трябвало да слезе надолу по реката, като изпревари с един час или повече лодката на Браун, и да съобщи на Даин Варис да пропусне белите, без да им причинява вреда. На никого другиго Джим не би поверил това поръчение. Преди да тръгне, Тамб Итам поискал някакъв предмет, който да свидетелствува, че той, Тамб Итам, е изпратен от Джим. Впрочем това било просто формалност, тъй като на всички било известно какво положение заема той при Джим.
— Защото, туан, нося важно послание — твоите собствени думи — казал той.
Господарят му пъхнал ръка първо в един джоб, после в друг, накрая свалил от показалеца си сребърния пръстен на Щайн, който обикновено носел, и го предал на Тамб Итам. Когато Тамб Итам потеглил, в лагера на Браун било тъмно и само една светлинка блещукала между клоните на едно от дърветата, отсечени от белите.
Рано вечерта Браун получил от Джим един сгънат лист хартия, на който било написано: „Пътят е свободен. Тръгвайте веднага, щом лодката ви се издигне от вълните на сутрешния прилив. Нека вашите хора бъдат предпазливи. В храстите от двете страни на рекичката и зад оградата от колове при устието са скрити въоръжени хора. Вие не бихте имали никакъв шанс за успех и не мисля, че искате да се пролива кръв.“
Браун прочел бележката, скъсал я на малки парченца и като се обърнал към Корнелиус, който донесъл посланието, насмешливо казал:
— Сбогом, чудесни приятелю!
Същия ден Корнелиус бил във форта и се навъртал следобеда край дома на Джим. На него Джим връчил бележката, тъй като Корнелиус говорел английски, бил известен на Браун и нямало да се изложи на риск да послужи за прицел на някого от хората на Браун, което можело лесно да се случи с някой малаец, който се приближава в тъмнината към хълма.
Като предал посланието, Корнелиус не си тръгнал обратно. Браун седял до един малък огън; всички останали лежали.
— Бих могъл да ви кажа нещо приятно — мрачно избъбрил Корнелиус.
Браун не му обърнал внимание.
— Вие не го убихте — продължил негодникът, — а какво получавате като награда за това? Бихте могли да вземете всичките пари на раджата и да ограбите къщите на бугите, а сега нямате нищо.
— Пръждосвай се оттук! — изръмжал Браун, без да го погледне.
Но Корнелиус седнал до него и почнал да му шепне бързо-бързо нещо, като от време на време докосвал лакътя му. Онова, което казал, накарало Браун да се изправи с проклятие; Корнелиус му съобщил за въоръжения отряд на Даин Варис в долното течение на реката. Отпърво Браун решил, че са го предали, но като поразмислил, се убедил, че не може и да става дума за предателство. Той нищо не казал и след малко Корнелиус с равнодушен тон забелязал, че има друг обходен път, който той познавал много добре.
— Полезно сведение — рекъл Браун и настръхнал целият. Тогава Корнелиус заразправял какво става в града, повторил речите, произнесени на съвета, като бръмчал с равен глас в ухото на Браун, сякаш се боял да не събуди спящите.
— Той мисли, че ме е обезвредил, така ли? — много тихо измърморил Браун.
— Да. Той е глупак. Малко дете. Яви се тук и ме ограби — бръмчал Корнелиус. — И накара целия народ да му вярва. Но ако нещо се случи и те престанат да му вярват, какво ще остане тогава от него? Този буги Даин, който ви чака в долното течение, капитане, е същият, който ви прогони от хълма, когато пристигнахте тук.
Браун небрежно подхвърлил, че не би било лошо да се избегне подобна среща; тогава със същия незаинтересован замислен вид Корнелиус заявил, че знае обходен път — проливът е достатъчно широк, по него лодката на Браун може да мине покрай лагера на Варис.
— Но вие трябва да не вдигате шум — рекъл той, сякаш си спомнил нещо, — тъй като на едно място ще минем много близо зад неговия лагер. Много близо. Те са се разположили на брега и са вмъкнали там своите лодки.
— Не се бойте, ние умеем да се движим безшумно като мишки — казал Браун.
Корнелиус помолил да вземат на буксир неговото кану, в случай че той ще показва пътя на Браун.